Реймънд Чандлър
Испанска кръв (7)

7

Пийт Маркъс — едрият тъмнорус полицай, седеше странично зад малко, отрупано с бумаги бюро В почти празната канцелария, съдържаща две такива бюрца, поставени до срещуположните стени. Второто беше подредено и спретнато, отгоре му имаше зелена попивателна, комплект писалки от оникс, малък месингов календар и голяма раковина, служеща за пепелник.

Кръгла сламена възглавничка, приличаща донякъде на мишена, беше подпряна изправена върху обикновен дървен стол до прозореца. Пийт Маркъс държеше в ръка шепа перца и ги мяташе по възглавничката като мексикански ножохвъргач. Вършеше това разсеяно и не особено умело.

Вратата се отвори и в стаята влезе Делагера. Затвори и се облегна на вратата, загледан вдървено в Маркъс. Тъмнорусият изскърца в стола си, докато се извръщаше, наклони го назад и се почеса по брадичката с широкия нокът на палеца си.

— Здрасти, испанецо. Добре ли пътува? Шефът опищя орталъка къде си.

Делагера изсумтя и пъхна цигара между гладките си кафеникави устни.

— Ти беше ли в кабинета на Мар, когато намериха снимките, Пийт?

— Да, ама не ги намерих аз. Шефът ги откри. Защо?

— А Видя ли го с очите си как ги намира?

Маркъс се вторачи в него, после тихо, предпазливо изрече:

— Наистина ги намери, Сам. Не ги е подхвърлил, ако това имаш предвид.

Делагера кимна, сви рамене.

— Нещо за куршумите?

— Да. Не са трийсет и втори, а двайсет и пети калибър. От проклетите пищовчета. Макар и автоматичен. Гилзи не намерихме.

— Имлей не е забравил гилзите — монотонно произнесе Делагера, — а си е тръгнал без снимките, заради които е убил.

Маркъс свали крака на пода и се наведе напред, после вдигна поглед нагоре през светлорусите си вежди.

— Защо се учудваш? Те му дават мотив, а пистолетът в ръката на Мар праща по дяволите предумишленото убийство.

— Добре разсъждаваш, Пийт.

Делагера пристъпи към прозорчето и се загледа навън. След малко Маркъс тъжно добави:

— Напоследък не съм се преработил, испанецо.

Делагера бавно се извърна, отиде до него, застана съвсем близо и сведе поглед.

— Не се ядосвай, момчето ми. Ти си мой партньор, а аз съм нарочен в управлението за човек на Мар. Затова и ти си патиш покрай мен. Стоиш и бездействаш, докато мен ме пратиха до езерото Пума само за да ми подхвърлят убита кошута отзад в колата, та да ме спипа лесничеят.

Маркъс бавно се надигна и сви юмруци, притиснати до хълбоците. Забулените му сиви очи се отвориха много широко. Ноздрите на големия му нос побеляха.

— Никой тук не би стигнал чак дотам, Сам.

Делагера поклати глава.

— И аз така смятам. Но биха могли да им намекнат нещо, за да ме изпратят горе. А някой извън управлението би свършил останалата работа.

Пийт Маркъс отново седна. Взе една от стреличките и ожесточено я метна по кръглата сламена възглавничка. Стреличката се заби, затрептя, счупи се и звънна на пода.

— Слушай — каза с удебелен глас, без да вдига поглед, — за мен това е просто служба. Все още. Начин да си изкарвам хляба. Не храня като теб никакви идеали за полицейската работа. Само една дума, и ще забия значката в задника на стария.

Делагера се наведе и го ръгна в ребрата.

— Не се впрягай, ченге. Хрумна ми нещо. Прибери се у дома и си налей чашка.

Отвори вратата и бързо излезе, прекоси коридора с облицовани в мрамор стени до преддверие с три врати. На средната пишеше:

Делагера мина в малка приемна, преградена с обикновен парапет. Зад него седеше стенограф, който вдигна очи и кимна към вътрешната врата. Делагера отвори вратичката в парапета и почука на вратата, после влезе.

В просторния кабинет имаше двама души. Началникът на детективите Тод Макким, седнал зад масивно писалище, погледна към Делагера, докато онзи пристъпваше в стаята. Беше едър, отпуснат мъж, натежал от годините. Имаше продълговато, сприхаво, меланхолично лице. Едното му око леко кривеше.

Мъжът, който седеше в стола със заоблена облегалка в противоположния край на писалището, беше облечен контешки, носеше и гети. До него върху друг стол бяха положени перленосива шапка, сиви ръкавици и абаносово бастунче. Имаше гъста грива от мека бяла коса и хубаво, опустошено от разгулен живот розово лице, поддържано от постоянни масажи. Усмихна се на Делагера. Видът му бе леко ироничен, насмешлив. Пушеше цигара с дълго кехлибарено цигаре.

Делагера седна срещу Макким. После хвърли бърз поглед на беловласия мъж и поздрави:

— Добър вечер, господин полицейски началник.

Дру, градският полицейски началник, кимна небрежно, нищо не каза.

Макким се наклони напред, сключи плоски, с изгризани нокти пръсти върху лъскавото бюро.

— Доста време ти трябваше да се появиш и докладваш. Откри ли нещо?

Делагера го загледа с безизразни, втренчени очи.

— Не бях изпратен да открия нещо… освен може би убита кошута отзад в колата си.

Лицето на Макким не се промени. Нито мускулче не трепна по него. Дру прокара розов маникюриран нокът по гърлото си и изцъка остро с език и зъби.

— Това не са шегички за пред началство, младежо.

Делагера продължи да гледа Макким и да чака. Макким заговори бавно, тъжно:

— Досието ти е отлично, Делагера. Дядо ти беше един от най-добрите шерифи, които окръгът изобщо е имал. Днес ти хвърли доста кал върху името му. Обвинен си в нарушаване на ловните закони, в съпротива на лесничей от окръг Толука по време на изпълнение на служебните му задължения и осуетяване на арест. Какво ще кажеш в тази връзка?

— Има ли официално предявено обвинение? — попита монотонно Делагера. Макким бавно поклати глава.

— Обвинението е вътрешноведомствено. Не е подадено официално оплакване. Поради липса на доказателства, ако питаш мен. — И се усмихна сухо, невесело. Делагера тихо изрече:

— В такъв случай предполагам, че ми искате оставката.

Макким кимна, без да каже нещо.

— Много бързаш да натиснеш спусъка — обади се Дру. — Една идея си прекалено бърз.

Делагера извади значката си, потърка я в ръкава и я побутна по гладкото дърво на бюрото.

— Дадено, шефе — каза много спокойно. — Моята кръв е испанска, чиста испанска кръв. Не мексиканска или португалска. В подобна ситуация дядо ми би действал с по-малко думи и повече барутен дим, но това не значи, че я намирам за забавна. Целенасочено бях злепоставен, защото навремето бях близък приятел на Донеган Мар. И двамата прекалено сме наясно, че това никога не е имало някакво значение в работата. Началникът на полицията и политическите му поддръжници може би са на друго мнение.

Дру внезапно се изправи.

— Забранявам ти да ми говориш по този начин! — изрева той.

Делагера бавно се усмихна. Нищо не каза, дори не погледна към Дру, който отново седна — навъсен, дишащ тежко.

След малко Макким загреба с шепа значката, пусна я в средното чекмедже на бюрото си и се изправи.

— Временно си отстранен от работа, Делагера. Дръж връзка с мен. — И забързан напусна кабинета си, без да се обърне.

Делагера бутна назад стола, в който седеше, и намести шапката на главата си. Дру се прокашля, надяна си примирителна усмивка и каза:

— Май поприбързах. От ирландската ми кръв ще е. Не се засягай. Урока, който учиш сега, всички сме го минали. Мога ли да те посъветвам?

Делагера стана, усмихна му се — суха усмивчица, която помръдна ъгълчетата на устните му, но остави лицето вкаменено.

— Знам какъв е съветът ви, господин началник. Да забравя случая Мар.

Дру се засмя, отново самото добродушие.

— Не съвсем. Случаят Мар не съществува. Имлей си призна, че го е застрелял, чрез адвоката си. Твърди, че било при самозащита. На сутринта ще се предаде. Не, съветът ми е друг. Върни се в окръг Толука и се извини на лесничея. Мисля, че с това ще ти се размине. Опитай и ще се убедиш.

Делагера бързо отиде до вратата и я отвори.

— Познавам мошеника от пръв поглед, господин началник. Вече му е платено. — И излезе.

Дру проследи затварянето на вратата, която сухо изщрака. Лицето му бе сковано от ярост. Розовата му кожа бе придобила тестен цвят. Ръката, стиснала кехлибареното цигаре, се тресеше неудържимо и върху коляното на безупречните, остри като ножове ръбове на панталона му се посипа пепел.

— Кълна се — произнесе сковано в тишината. — Може да си корав испанец, може да си корав като бронирано стъкло… но никак не е трудно да бъдеш надупчен.

Стана, несръчен в яда си, внимателно изчетка пепелта от панталона и се пресегна към шапката и бастунчето. Маникюрираните му пръсти трепереха.