Реймънд Чандлър
Испанска кръв (2)

2

Лицето на Донеган Мар изглеждаше непроницаемо, хубаво, умиротворено — дори сега. Беше облечен в сив костюм от мека вълнена материя, а косата му, в съшия цвят като костюма, бе сресана назад над руменото младолико лице. Кожата отстрани по слепоочията, където би падала косата му, ако се изправеше, беше бледа. Иначе имаше хубав загар.

Лежеше отметнат назад в тапициран син канцеларски стол. В пепелник с бронзова хрътка около ръба имаше изгаснала пура. Лявата му ръка висеше отпусната вяло покрай стола, дясната върху писалището хлабаво държеше пистолет. Добре поддържаните му нокти лъщяха на слънчевата светлина, проникваща през големия затворен прозорец зад гърба му.

Кръв бе просмукала лявата страна на жилетката, та сивият вълнен план изглеждаше почти черен. Беше съвсем мъртъв, изключително мъртъв.

Висок мъж, много мургав, слаб и мълчалив, се бе подпрял на кафявата махагонова кантонерка и се взираше втренчено в мъртвия. Ръцете му бяха напъхани в джобовете на спретнат син шевиотен костюм. На темето му се крепеше панамена шапка. Ала в очите му нямаше нищо небрежно, както впрочем и в стиснатата права уста.

Едър тъмнорус мъж пипнешком търсеше нещо из синия килим.

— Няма гилзи, Сам — обяви с плътен глас, все тъй наведен.

Мургавият не помръдна, не отговори. Другият се изправи, прозя се, погледна към мъжа в стола.

— Ама че работа! Сега като се разсмърди… Два месеца до изборите. Леле, за някои ще е голям ритник в задника.

Мургавият произнесе бавно:

— Съученици сме с него, от едно училище. Бяхме добри приятели. Падахме си по едно и също момиче. Той я спечели, но си останахме добри приятели… и тримата. Винаги е бил страхотно момче… Може би една идея прекалено умен.

Тъмнорусият обикаляше из стаята, без да докосва нищо. Наведе се, помириса пистолета върху писалището, поклати глава и установи:

— Не е използван… този. — Сбърчи нос, подуши въздуха. — Климатична инсталация. На последните три етажа. Освен това са звукоизолирани. Скъпа работа. Чух, че цялата сграда е заварена. Никакво занитване. Та да си чувал това, Сам?

Мургавият бавно поклати глава.

— Къде са били чиновниците? — продължи тъмно русият. — Голяма клечка като него би трябвало да има повече от един сътрудник.

Мургавият отново поклати глава.

— Само секретарка, ако не се лъжа. Излязла да обядва. Той беше вълк-единак, Пийт. Пробивен като свредел. След още няколко години градът щеше да бъде негов.

Тъмнорусият вече беше зад бюрото, почти надвесен над рамото на мъртвия. Взираше се надолу към настолния бележник с кожена подвързия и скъпи плътни листове за отбелязване на срещи.

— В дванайсет и петнайсет тук е трябвало да дойде някой си Имлей — произнесе бавно. — Единствената насрочена среща. — Погледна евтиния си ръчен часовник. — Един и половина. Отдавна си е тръгнал. Кой е този Имлей?… Я чакай! Има един заместник-прокурор с това име. Кандидат за съдия от екипа на Мастърс-Ейдж. Мислиш ли…

На вратата рязко се почука. Кабинетът беше толкова дълъг, че двамата трябваше да се позамислят, за да разберат на коя от трите врати се чука. Тъмнорусият се запъти към най-отдалечената, като подхвърли през рамо:

— Сигурно е съдебният лекар. Подметни това на любимия си вестникар, и оставаш без работа. Прав ли съм?

Мургавият не отвърна. Бавно се придвижи към бюрото, наведе се леко напред и се обърна към мъртвеца:

— Сбогом, Дони. Повече не се тревожи. Аз поемам нещата оттук нататък. Ще се погрижа и за Бел.

Вратата в дъното на кабинета се отвори и в стаята влезе забързан мъж с голяма чанта в ръка. Препусна по синия килим и я постави върху писалището. Тъмнорусият затвори вратата под носа на напиращата отвън тълпа. После се обърна и се върна, без да бърза, до бюрото.

Припреният наклони глава на една страна и огледа трупа.

— Два са — промърмори. — Виждат ми се трийсет и втори калибър, доста големи. Близо до сърцето, без да го докоснат. Трябва да е умрял съвсем наскоро. Преди минута-две.

Мургавият измуча недоволно и отиде при прозореца. Застана с гръб към стаята, загледан навън във върховете на високите сгради и топлото синьо небе. Тъмнорусият наблюдаваше как съдебният лекар повдига единия мъртъв клепач.

— Къде се бави онзи с отпечатъците? — изръмжа недоволно. — Трябва да използвам телефона. Този Имлей…

Мургавият извърна леко глава с приглушена усмивка.

— Използвай го. Това убийство няма да бъде кой знае колко тайнствено.

— Не съм толкова сигурен — заяви съдебният лекар, докато сгъваше китката на мъртвия, след което притисна опакото на ръката си към лицето му. — Може и да не се окаже особено политически мотивирано, Делагера. За труп е голям красавец.

Тъмнорусият вдигна изключително предпазливо с носната си кърпа слушалката на телефона, остави я върху бюрото, набра номер, пак я взе, както беше увита, и я долепи до ухото си. След секунда рязко кимна с глава и каза:

— Обажда се Пийт Маркъс. Събудете господин инспектора. — Прозя се, почака отново, сетне заговори с различен тон: — Маркъс и Делагера, инспекторе, от кабинета на Донеган Мар. Още не са дошли за отпечатъците, нито пък фотограф… Ъ?… Да забавим топката до пристигането на полицейския началник? О’кей… Да, тук е.

Мургавият се обърна. Пийт Маркъс му махна красноречиво.

— Твой ред е, испанецо.

Сам Делагера пое слушалката, без да обръща внимание на предпазливо обгърналата я носна кърпа, и се заслуша. Лицето му се втвърди.

— Разбира се, че го познавах — каза тихо, — но не спях с него… Няма никой освен секретарката му, младо момиче. Тя вдигна тревогата по телефона. В бележника на бюрото му е отбелязано едно име — Имлей, среща в дванайсет и петнайсет. Не, нищо не сме пипали… Не… Добре, веднага.

Върна слушалката толкова бавно, че прещракването почти не се чу. Ръката му остана върху нея, после внезапно се отпусна тежко покрай бедрото му. Гласът му прозвуча надебелен.

— Отнемат ми случая, Пийт. Ти оставаш да командваш парада до появата на главния началник Дру. Никой да не влиза. Нито бял, нито черен, нито индианец.

— Защо те махат? — ядосано излая тъмнорусият.

— Не знам. Заповед — равнодушно отвърна Делагера.

Лекарят спря да попълва бланката, за да хвърли изкосо на Делагера остър, изпълнен с любопитство поглед.

Делагера прекоси кабинета и мина през свързващата врата. Отвъд нея имаше малка канцелария, частично преградена като чакалня с няколко кожени кресла и масичка със списания. Зад нещо като тезгях стърчаха машинописно бюрце, метална каса, няколко кантонерки. Дребно тъмнокосо момиче седеше зад бюрото, отпуснало глава върху свита на топка носна кърпичка. Шапката му се бе килнала. Раменете му подскачаха, а дълбоките хлипове бяха като запъхтяно дишане.

Делагера я потупа по рамото. Тя вдигна към него подпухнало от плач лице, с изкривена уста. Той се усмихна на въпроса в очите й и попита кротко:

— Обади ли се вече на госпожа Мар?

Тя кимна безмълвно, разтърсена от тежки ридания. Той пак я потупа по рамото, остана за малко до нея, после излезе от стаята с плътно стиснати устни и мрачен блясък в черните очи.