Реймънд Чандлър
Испанска кръв (1)

1

Големия Джон Мастърс беше грамаден, угоен, мазен, с гладки синкави бузи и въздебели пръсти с трапчинки вместо кокалчета. Кестенявата му коса беше сресана назад. Носеше виненочервен костюм с външни джобове, винена вратовръзка и кремава копринена риза. Около тлъстата кафява пура между дебелите му бърни се виеше широк червено-златист бандерол.

Той сбърчи нос, погледна отново току-що получената карта и се насили да не се ухили широко.

— Давай, Дейв, цапни още — каза. — И внимавай да не ме цапнеш с кметството по главата.

Показаха се четворка и двойка. Дейв Ейдж тържествено изгледа картите през масата, свали поглед към своите, стиснати в ръка. Беше много висок и мършав, с длъгнесто костеливо лице и коса с цвета на мокър пясък. Хванал тестето в дланта си, бавно обърна най-горната карта и я изстреля в центъра на масата. Беше дама спатия.

Големия Джон Мастърс широко отвори уста, размаха пурата и се изкиска.

— Плащай, Дейв. Дамата като никога излезе права. — И обърна с широк замах картата си. Петица.

Дейв Ейдж се усмихна учтиво, без да помръдне. До лакътя му иззад дългата копринена завеса, закрила високите островръхи прозорци, приглушено зазвъня телефон. Дейв извади цигарата от устата си, положи я внимателно на ръба на пепелника върху табуретката до масата за карти и се пресегна зад завесата за слушалката.

Заговори с хладен, почти шептящ глас, дълго слуша. Нищо не се промени в зеленикавите му очи, дори проблясък от чувство не премина по тясното му лице. Мастърс зашава в стола си, забил зъби в пурата. След доста време Ейдж произнесе:

— Добре, ще ти се обадя.

Затвори и върна апарата зад завесата. Взе цигарата и подръпна мекото на ухото си. Мастърс се развика:

— Какво те прихваща, дявол да те вземе? Дай ми десет долара!

Ейдж се усмихна сухо и се облегна назад. Посегна към чашата си, отпи, върна я на мястото й и заговори през цигарата, стисната между устните. Движенията му бяха бавни, замислени, почти разсеяни.

— Умни момчета сме двамата с теб, нали, Джон?

— Ъхъ. Целият град е наш, което изобщо не помага на играта ми на двайсет и едно.

— До изборите остават само два месеца, нали, Джон?

Мастърс му се озъби, затърси в джоба си нова пура, забучи я в устата си.

— И к’во от това?

— Ами ако нещо се случи на нашата най-върла опозиция? Още сега. Това добре ли е, или не?

— Ъ? — Мастърс вирна нагоре толкова гъсти вежди, че цялото лице трябваше да участва във вдигането им. Попремисли с кисела физиономия. — Адски ще бъде кофти. Освен ако веднага не го пипнат. Дявол да го вземе, избирателите тутакси ще чатнат, че ние сме му платили.

— Говориш за убийство, Джон — търпеливо поясни Ейдж. — Нищо подобно не съм споменавал.

Мастърс отпусна вежди и подръпна грубите черни косми, щръкнали от носа му.

— Изплюй най-сетне камъчето!

Ейдж се усмихна, издуха колелце дим, проследи го как заплува нагоре и се разпадна на крехки пухчета.

— Току-що ми съобщиха по телефона — произнесе изключително бавно. — Донеган Мар е мъртъв.

Мастърс лекичко се размърда. Тялото му съвсем бавно се придвижи към масата за карти и се наклони напред. Когато нямаше накъде повече да се навежда, брадичката му се вирна, докато мускулите на скулите се изпънаха като въжета.

— Ъ? — измънка с надебелял глас. — Ъ?

Ейдж кимна, спокоен като лед.

— Ти обаче излезе прав за убийството, Джон. На истина е бил убит. Само преди половин час. В неговия кабинет. Не знаят кой го е извършил… засега.

Мастърс тежко сви рамене и се облегна назад. Огледа се с тъпо изражение. Съвсем неочаквано избухна в смях. Смехът му гърмеше и кънтеше ръмжащо като в крепостна кула из малката стая, където седяха двамата, после преля отвъд в просторната дневна, а ехото рикошираше напред-назад през лабиринта от тежки мрачни мебели, достатъчно лампиони за осветяване на цял булевард и наредени в две редици картини в масивни позлатени рамки.

Ейдж седеше безмълвно. Бавно взе да втрива цигарата си в пепелника, докато от огънчето остана единствено плътна черна цапаница. Почисти кокалестите си пръсти, като ги потри един в друг, зачака.

Мастърс спря да се смее също толкова внезапно, както и започна. Стаята замря. Големия Джон придоби изморен вид. Попи потта от едрото си лице.

— Трябва да предприемем нещо, Дейв — обади се тихо. — За малко да забравя. Наложително е бързо да разрешим въпроса. Прекалено е взривоопасен.

Ейдж повторно се пресегна през завесата и измъкна телефона, побутна го през масата над разпилените карти.

— Е… поне знаем как, нали? — попита спокойно. Лукава усмивка проблесна в калните кафяви очички на Големия Джон Мастърс. Той облиза устни, протегна огромна лапа към телефона.

— Ъхъ — измрънка. — Знаем, Дейв. Знаем, и още как, мамка му…

Занабира номера с дебел пръст, който едва влизаше в дупките.