Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainbow Six, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Кланси. Дъга Шест
Американска, I издание
ИК „Бард“, София
Превод Валерий Русинов
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“
Формат 84/108/32. Печатни коли 27
История
- —Добавяне
37. Гаснещ пламък
Явката представляваше стара четириетажна постройка от кафяв камък, подарена на федералното правителство преди десетилетия от един благодарен бизнесмен, чийто отвлечен син беше върнат жив и здрав от Федералното бюро за разследване. Използваха я за срещи с дипломати от ООН, които по един или друг начин работеха за правителството на САЩ, и това беше едно от местата, използвани от Аркадий Шевченко, все още един от най-високопоставените съветски дезертьори за всички времена. Външно незабележима, вътре сградата беше снабдена със сложна система за сигурност и три стаи, оборудвани със записващи устройства и двупосочни прозорци-огледала, плюс обичайните маси и по-удобни от обичайното столове. Поддържаше се от нает младши агент в нюйоркския полеви отдел, чиято задача беше да изпълнява функциите главно на портиер.
Чатъм ги заведе в помещението на горния етаж и разположи Кларк и Попов в лишената от прозорци камера. Нагласи микрофона и включи ролковия магнетофон на записване. Зад едно от огледалата беше нагласена и включена телекамера.
— Окей — каза Кларк и обяви датата, часа и мястото. — С мен е полковник в оставка Дмитрий Аркадиевич Попов, бивш офицер на КГБ. Темата на настоящия разговор е международната терористична дейност. Моето име е Джон Кларк и аз съм полеви служител на Централното разузнавателно управление. Освен това тук с нас са…
— Специален агент Том Съливан…
— И…
— Специален агент Франк Чатъм…
— От нюйоркския офис на ФБР. Дмитрий, би ли започнал? — каза Джон.
Беше адски унизително за Попов да го направи, което пролича в първите няколко минути. Двамата агенти на ФБР проявяваха пълно неверие, изписано на лицата им през първия половин час, докато не стигна до частта за сутрешната си езда в Канзас.
— Маклийн? Как е първото му име? — попита Съливан.
— Кърк, мисля, може би Кърт, но ми се струва, че завършваше с „к“ — отвърна Попов. — Хъникът ми каза, че той е отвличал хората тук, в Ню Йорк, за да бъдат използвани като морски свинчета за „Шива“.
— Мамка му! — изпъшка Чатъм. — Как изглежда този тип?
Попов им го описа в подробности, до дължината на косата и цвета на очите му.
— Господин Кларк, познаваме този човек. Разпитвали сме го във връзка с изчезването на една млада жена, Мери Банистър. И още една жена, Ан Претлоу, изчезнала при сходни обстоятелства. По дяволите, пребити са, казвате?
— Не. Казах, че са ликвидирани като изпитателни обекти за тази болест „Шива“, която се канят да разпространят в Сидни.
— Корпорация „Хоризонт“. Тъкмо там работи този Маклийн. Сега е извън града, така ни казаха колегите му.
— Да, ще го намерите в Канзас — каза Попов.
— Вие знаете ли колко голяма е корпорация „Хоризонт“? — попита Съливан.
— Достатъчно голяма. Окей, Дмитрий — каза Кларк, връщайки се към темата — как точно смяташ, че се канят да разпространят този вирус?
— Фостър ми каза, че било част от системата за охлаждане на въздуха на стадиона. Това е всичко, което знам.
Джон помисли за Олимпиадата. Днес щяха да бягат маратона и това беше последното състезание, след което вечерта идваха церемониите по закриването. Нямаше какво повече да се мисли по това. Той вдигна телефона, набра Англия и каза на госпожа Форгейт:
— Дайте ми Стенли.
— Алистър Стенли — чу се след миг.
— Ал, тук е Джон. Свържи се с Динг и му предай да ми се обади тук. — Джон издиктува номера на телефона. — Още сега… незабавно, Ал. Моментално, по дяволите!
— Разбрано, Джон.
След четири и половина минути телефонът иззвъня.
— Имаш късмет, че Ал ме хвана, Джон. Тъкмо се обличах и се канех да тръгна да гледам мара…
— Млъкни по дяволите и ме слушай внимателно, Доминго — прекъсна го рязко Кларк.
— Да, Джон, продължавай — отвърна Чавес, пресягайки се за бележник, за да си записва. — Смяташ ли, че е истина? — попита той след няколко секунди.
— Така смятаме тук, Динг.
— Звучи ми като в някой гаден филм. — Чавес се зачуди каква ли може да е потенциалната изгода от всичко това за когото и да било?
— Динг, човекът, който ми подава всичко това, се казва Йосиф Андреевич Серов. Той е тук с мен в момента.
— Окей, разбрах, Джон. Кога се предполага да се извърши тази операция?
— Вероятно по време на финалните церемонии. Днес има ли нещо друго освен маратона?
— Не, това е последното по-важно състезание и вероятно няма да има прекалено много хора допреди края на бягането. Очакваме стадионът да започне да се запълва около пет следобед, тогава ще бъдат церемониите по закриването и после всички си тръгват по домовете. — „Включително и аз“ — помисли си той.
— Е, такъв е планът им, Динг.
— И искаш ние да ги спрем.
— Точно. Действай. Вземи този номер със себе си. Ще бъда тук през целия ден на СТУ-4. Отсега нататък всички връзки ще бъдат подсигурени. Ясно?
— Тъй вярно. Разреши да действам, Джон.
— Действай — каза Кларк. — Довиждане.
Чавес остави слушалката, зачуден как по дяволите би могъл да се справи с това. Първо трябваше да събере екипа си. Всички бяха на същия етаж и той тръгна по коридора, почука на всяка врата и нареди на сержантите да се явят в стаята му.
— Окей, днес имаме да свършим нещо. Работата е следната — започна той и им описа историята за около пет минути.
— Боже Господи! — успя да промълви Томлинсън от името на всички. Историята изглеждаше твърде невероятна, но те бяха привикнали да слушат и действат дори при най-странна информация.
— Трябва да намерим контролното помещение на тази охлаждаща система. Направим ли го, ще поставим хора вътре. Ще се въртим на дежурство. Джордж и Хомър, вие започвате, след това ние с Майк ви сменяме. Въртим се през два часа, вътре и отвън. Радиостанциите ще са включени през цялото време. Имаме работа със смъртоносна сила, хора.
Нунън също беше изслушал разказа.
— Динг, цялата тази работа ми звучи малко невероятно.
— Знам, Тим, но въпреки това така или иначе действаме.
— Щом казваш.
— Да тръгваме — каза Динг и стана.
— Денят дойде, Карол — каза Джон Брайтлинг на бившата си съпруга. — Само след десет часа Проектът стартира.
Тя пусна Джигс на пода и се приближи да го прегърне.
— О, Джон!
— Знам — каза й той. — Толкова време мина. Нямаше да мога да го постигна без теб.
Хенриксен също беше дошъл.
— Окей. Говорих с Уил Джиъринг точно преди двайсет минути. Той ще закачи контейнера с „Шива“ точно преди церемониите по закриването. Времето също работи за нас. Ще бъде поредният горещ ден в Сидни, очаква се температурата да надвиши 36 по Целзий. Така че хората ще се тълпят под пръскачките.
— И ще дишат дълбоко — потвърди доктор Джон Брайтлинг. Това беше друг начин организмът да се освобождава от прекомерната топлина.
Чавес вече се намираше на стадиона, вече се потеше от нарастващия зной и се чудеше дали някой от състезателите в маратона няма да се строполи мъртъв от непоносимата горещина. Значи „Глобъл Секюрити“, с чиито членове беше разменил приказка, беше част от операцията. Той се зачуди дали може да си спомни физиономиите на всички след двете кратки срещи, които бяха имали, но засега преди всичко трябваше да намери полковник Уилкерсън. След пет минути го откри в заслона за формированието за бързо реагиране.
— Добър ден, майор Чавес.
— Здрасти, Франк. Имам въпрос към теб.
— Какъв въпрос, Динг?
— Охлаждащата система. Откъде тръгва тя?
— Помпеното помещение е в Сектор Пет, точно вляво от рампата.
— Как да вляза в него?
— От мен можеш да получиш ключа за вратата и кода на алармената система. Защо ти е, старче?
— О, просто искам да я видя.
— Някакъв проблем ли има, Динг? — попита Уилкерсън.
— Може би. Помислих си… — продължи Чавес, мъчейки се да измисли някаква убедителна лъжа за момента. — Помислих си, ами ако някой се опита да я използва за пръскане на отровен газ, да речем? И реших, че няма да е лошо да…
— Да провериш? Един от хората на „Глобъл“ те изпревари, момко. Полковник Джиъринг. Той провери цялата инсталация. По същия повод, но по-рано.
— Е, мога ли и аз да погледна все пак?
— Защо?
— Приеми, че е параноя — отвърна Чавес.
— Предполагам. — Уилкерсън стана от стола си и взе съответния ключ от стената. — Аларменият код е едно-едно-три-три-шест-шест.
„Единайсет трийсет и три шейсет и шест“ — повтори си го наум Динг.
— Добре. Благодаря, полковник.
— Удоволствието е мое, майоре — отвърна полковникът от СВС.
Чавес излезе, присъедини се към хората си отвън и веднага закрачи обратно към стадиона.
— Каза ли им за проблема? — попита Нунън.
Чавес поклати глава.
— Не съм упълномощен да го правя.
Джон очаква да се справим сами.
— Какво правим, ако нашите приятели са въоръжени?
— Е, Тим, все пак сме упълномощени да приложим необходимата сила, нали?
— Може да стане голяма бъркотия — предупреди агентът на ФБР, загрижен за местните закони и правилници.
— Да, предполагам. Ще си използваме главите, ясно? И това знаем как се прави.
Задължението на Кърк Маклийн в Проекта беше да наглежда херметизиращите системи, главно системата за охлаждане и за повишаване на налягането, чиято инсталация не разбираше съвсем. В края на краищата всички бяха ваксинирани и дори „Шива“ да проникнеше вътре, не се очакваше да възникне някаква опасност. Но той предполагаше, че Джон Брайтлинг просто се престарава в загрижеността си за защитните системи, и това всъщност беше добре от негова страна. Ежедневната му работа беше лесна — проверяваше циферблати и записващи системи, всички от които бяха приковани в нормалните параметри — след което му се дощя да излезе навън и да поязди. Отиде до транспортната служба и взе ключ за един от хамърите, след което отиде с него до конюшнята, за да изведе коня си. След още двайсет минути вече яздеше на север, през ливадите, позабави се през един от градовете на прерийните кучета и след това се насочи приблизително към междущатската магистрала, очертаваща северната граница на комплекса. И изведнъж забеляза нещо необичайно.
Като във всеки стопански район в американския Запад, тук имаше постоянно пребиваваща популация на лешояди — големи грабливи птици, хранещи се с мъртва плът, които се отличаваха с противния си вид — черни пера и голи глави с червена кожа, снабдени с мощни клюнове, предназначени да разкъсват плътта на мъртви животни. Те бяха сметосъбирачите на Природата — или гробарите на самата Природа, както ги наричаха някои — важна част от екосистемата, макар и неприятни за някои. Той забеляза поне шест да кръжат над нещо във високата трева на североизток. Шест бяха достатъчно много — но после той забеляза, че са повече от шест — имаше и накацали в тревата. Очевидно беше умряло нещо голямо и те се бяха струпали около него, за да почистят. Бяха предпазливи, сдържани птици. Кръженето и огледът им целяха да установят, че това, което гледат, не е живо, за да скочи и да ги нарани, когато се спуснат да го ядат. Птиците бяха най-деликатните живи същества, сътворени главно за въздуха, и за да могат да летят и оцеляват, трябваше да бъдат в съвършена форма.
„Но какво ядат?“ — зачуди се Маклийн и подкара коня си натам в бавен ход, тъй като не желаеше да стряска птиците.
Какъвто и да беше лешът, птиците го харесваха. Процесът беше гаден, помисли си Маклийн, но не повече отколкото когато той сам нагъваше своя бъргър, поне що се отнася до кравата. Това си беше пътят на Естеството. Лешоядите изяждаха мъртвата плът и преработваха протеина, след което го изхвърляха, връщайки по този начин хранителните вещества обратно в почвата, така че веригата на живота да може да продължава отново в своя безкраен цикъл на живот-смърт-живот. Птиците бяха твърде много и дори когато стигна на трийсетина метра от тях, той не можа да прецени с какво се угощават. Може би беше някоя сърна или рогата антилопа, ако се съдеше по големия им брой и по начина, по който главите им подскачаха нагоре-надолу, поглъщайки съществото, чийто живот беше прибрала самата Природа. От какво ли умираха антилопите? Сърдечен удар? Мозъчен инсулт? Рак? Сигурно щеше да е интересно да се разбере след няколко години, може би щеше да накара някой от лекарите да извърши аутопсия на току-що загинало животно — стига да успееха да изпреварят лешоядите, които, помисли си той с усмивка, бързо изяждаха уликите. Но на петнайсетина метра от мястото той спря коня си. Каквото и да ядяха те, изглежда, плячката им носеше карирана риза. Той рязко подкара коня напред и лешоядите го забелязаха, извърнаха към него грозните си червени глави и жестоките си черни очи, после подскочиха на няколко крачки настрана и най-сетне запляскаха с криле и се издигнаха във въздуха.
— О, мамка му! — промълви Маклийн, след като се приближи още малко.
Шията беше разкъсана и гръбначният стълб беше отчасти оголен, на някои места ризата също беше раздрана от мощните клюнове. Лицето също беше обезобразено, очите бяха изкълвани, заедно с по-голямата част от кожата и плътта, но косата беше почти недокосната и…
— Боже Господи… Фостър? Какво е станало с теб, човече?
Чак след като се приближи още няколко крачки, забеляза малкия червен кръг в средата на ризата. Не слезе от коня си. Пред него лежеше мъртвец, застрелян, както изглежда. Кърк се огледа и забеляза следи от копитата на един или два коня… по-скоро два, прецени той. Реши да се прибере колкото може по-бързо в комплекса, доколкото позволяха силите на коня. Отне му петнадесет минути скоростна езда, после той скочи от запотения кон и без да го е грижа за него, се метна в хамъра и бясно подкара към жилищния комплекс.
Стаичката не беше кой знае колко забележителна, установи Чавес. Само тръби, стомана и пластмаса, и една помпа, която работеше, задействана преди няколко минути от часовниковия механизъм за стартиране на разпръскващата мъгла система, и първата мисъл на Чавес беше: „ами ако гадината вече е вътре в системата?… Аз току-що минах през нея, и ако съм вдишал шибаното нещо?“
Но тъй или иначе беше тук и ако случаят беше такъв… но не, Джон му беше казал, че отравянето ще започне много по-късно същия ден и че за руснака се предполага, че знае какво става. Човек трябва да разчита на разузнавателните си източници. Просто си длъжен. В този бизнес информацията, която ти подават, е на цената на живота и смъртта.
Нунън се наведе да огледа контейнера с хлор, монтиран на тръбопровода.
— Прилича на фабрично производство, Динг — каза агентът на ФБР, без и на него да му е ясно дали това има някакво значение. — Мисля, че разбирам как се сменя. Изключваш мотора ето тук — посочи той, — затваряш тази клапа, завърташ го с ключ като този на стената и поставяш новия, после отваряш отново клапата и включваш мотора на помпата. Изглежда работа за трийсет секунди, може би и по-малко. Бум-бум-бум — и готово.
— А ако вече са го направили? — попита Чавес.
— Тогава сме прецакани — отвърна Нунън. — Надявам се, че разузнаването ти е добро по тоя въпрос, партньоре.
Мъглата отвън имаше лек мирис на хлор, каза си с надежда Чавес, като чешмяната вода в Америка, а хлорът се използваше, за да убива микроби. Беше единственият химически елемент освен кислорода, който поддържа горенето, нали? Това го беше чел някъде.
— Ти какво мислиш, Тим?
— Мисля, че идеята изглежда логична, но е адски мащабна операция, за да се залови някой с нея, и е… Динг, но кой по дяволите би се захванал с такова нещо? И защо, за Бога?
— Предполагам, че скоро ще разберем. Но засега просто наблюдаваме това нещо, все едно че е най-скъпата джаджа в целия шибан свят. Окей. — Динг се обърна и огледа хората си. — Джордж, Хомър, вие оставате тук. Ако ви се допикае, пикаете на пода. — Тук имаше дренажен сифон, забелязаха четиримата. — Майк и аз държим нещата отвън. Тим, ти също стой наоколо. Имаме радиостанциите и държим връзка по тях. Два часа вътре, два часа вън, но никога на повече от петнайсет метра от това място. Въпроси?
— Няма — отвърна сержант Томлинсън от името на останалите. — Ако някой дойде и се опита да се ебава с това нещо?
— Спирате го с всички средства. И се обаждате за помощ, ако се наложи.
— Разбрано, шефе — каза Джордж.
Хомър Джонстън кимна в съгласие.
Чавес и другите двама излязоха навън. Стадионът се запълваше. Хората искаха да видят началото на маратона… и после какво? — зачуди се Динг. Седим тук и чакаме да минат три часа? Не, само около два и половина. Това беше приблизително шампионското време, нали? Четиридесет и два километра. Адски дълъг маршрут за един мъж — или жена — за бягане, изтощителна дистанция, разстояние по-подходящо да го вземеш с хеликоптер или в камион. Той, Пиърс и Нунън отидоха до една от рампите и се загледаха в окачения там телевизор.
През това време бегачите се събираха за груповия старт. На екрана се показаха данните на фаворитите, някои от които бяха показани в близък план, с биографиите им. Коментаторът от австралийската телевизия започна да обсъжда залаганията за състезанието — кои са най-добрите кандидати и какви са рисковете. Най-добрият залог, изглежда, беше в полза на един младеж от Кения, макар че той всъщност беше натурализиран американец, счупил рекорда по време на Бостънския маратон миналата година с половин минута — явно голяма граница за това спортно събитие — както и за един тридесетгодишен датчанин, черната овца сред останалите фаворити. „Тридесетгодишен и претендент за олимпийския медал — помисли си Чавес. — Браво на него.“
— Команда до Томлинсън — каза Чавес в микрофона на радиото си.
— Тук съм, Команда. Нищо особено не става, освен проклетия шум на помпата. Ще се обадя, ако стане нещо. Край.
— Окей, Команда край.
— Е, какво правим сега? — попита Майк Пиърс.
— Чакаме. Стоим наоколо и чакаме.
— Както кажеш, шефе — отвърна Пиърс. Всички те умееха да чакат, въпреки че на никой не му харесваше особено.
— Господи! — изпъшка Килгор. — Сигурен ли си?
— Искаш ли да отидеш с колата и да видиш сам? — подкани го разгорещено Маклийн. Но после осъзна, че бездруго трябва да го направят, за да приберат трупа за нормално погребение. Едва сега Маклийн разбра смисъла на западните погребални обичаи. Достатъчно лошо беше да гледаш как лешоядите разкъсват трупа на някоя сърна. Да гледаш как правят същото с тялото на човек, когото си познавал, беше направо непоносимо, колкото и да обича човек Природата.
— Застрелян е, казваш?
— Определено изглежда така.
— Страхотно. — Килгор вдигна телефона си. — Бил, аз съм Джон Килгор. Трябва веднага да се срещнем във фоайето. Имаме проблем. Окей? Добре. — Лекарят прибра телефона и стана. — Хайде — подкани той Маклийн.
Хенриксен се озова във фоайето на общежитието две минути след тях и и тримата се отправиха с хъмъра на север, където се намираше тялото. Отново се наложи да разпъдят лешоядите и Хенриксен, бившият агент на ФБР, се приближи пешком да огледа. Гледката беше най-отвратителното нещо, което бе виждал в цялата си кариера на служител по опазването на реда.
— Да, бил е застрелян — заяви той. — Голям куршум, точно в кръстчето на мишената. — Забеляза, че по тялото са плъзнали и мравки. По дяволите, той беше разчитал на този човек за поддържането на кръговите мерки за сигурност, щом Проектът се задействаше. Някой беше убил важен член на Проекта. Но кой?
— Кой друг се е движил с Фостър? — попита Бил.
— Онзи руснак, Попов. Всички яздехме заедно — отвърна Маклийн.
— Ей — възкликна Килгор. — Конете им тази заран бяха навън. Джеремая и Бътърмилк. И двата бяха без седла и…
— Ето го седлото и юздите — извика Хенриксен. — Ей там. Значи някой е застрелял Хъникът, след което е свалил такъмите от коня му, за да не забележи някой кон без ездач, но със седло на гърба. Тук имаме работа с убийство. Давайте веднага да намерим Попов. Смятам, че трябва да поговоря с него. Някой да го е виждал?
— Не се появи на закуска тази заран, както обикновено — каза Килгор. — Хранехме се заедно през последната седмица, след което излизахме да пояздим. На него му харесваше.
— Да — потвърди Маклийн. — На всички ни харесваше. Мислиш ли, че той…
— Все още не мисля нищо. Хайде да приберем тялото в хамъра и да се връщаме. Джон, помогни ми да вдигнем това.
„Това“ изглеждаше доста хладно определение за един мъртъв колега, помисли си Килгор, но кимна.
— Хвани го краката — каза Бил, наведе се и се постара да не докосва местата, с които се бяха угощавали лешоядите.
След двадесет минути бяха в комплекса. Хенриксен се качи до стаята на Попов на четвъртия етаж и отвори вратата с помощта на електронния си пропуск. Нищо. Не беше спал на леглото. Имаше заподозрян. Най-вероятно Попов беше убил Хъникът. Но защо? И къде, по дяволите, се намираше това руско копеле в момента?
Отне му половин час, докато огледа комплекса. Руснака го нямаше никъде. Логично, след като конят му беше намерен извън конюшнята тази сутрин от доктор Килгор. Добре, прецени бившият агент на ФБР. Попов е убил Хъникът, след което е офейкал. Но накъде? Сигурно се е добрал до междущатската магистрала, след което е спрял някой камион или е отишъл до автобусната спирка, или нещо такова. До най-близкото местно летище имаше не повече от четиридесет километра, а оттам копелето му с копеле можеше да се добере, ако иска, и до Австралия. Но защо е трябвало да прави всичко това?
— Джон? — попита той Килгор. — Какво знаеше Попов?
— Какво имаш предвид?
— Какво знаеше той за Проекта?
— Не много. Брайтлинг всъщност не беше го въвел в нещата, нали?
— Не. А какво знаеше Хъникът?
— По дяволите, Бил! Фостър знаеше всичко.
— Добре. Приемаме, че Попов и Хъникът са яздили заедно снощи. Хъникът се оказва мъртъв, а Попов го няма никъде. Следователно, би ли могъл Хъникът да е разказал на Попов каква е същността на Проекта?
— Предполагам, че да — кимна Килгор.
— Значи Попов научава, взима револвера на Фостър, застрелва го и духва. И…
— Господи! Смяташ, че би могъл…
— Да, би могъл. Мамка му, човече, всеки би могъл.
— Но ние му бихме Ваксина Б. Аз лично му я бих!
Бил Хенриксен изпъшка. „О, мамка му — продължи разумът му, — Уил Джиъринг ще започне Първа фаза днес!“ За малко щеше да забрави. Трябваше да се обади веднага на Брайтлинг.
Двамата доктори Брайтлинг в същото време се намираха в надстройката, на върха на жилищното здание, с изглед към пистата, на която в момента бяха кацнали четири служебни самолета „Гълфстрийм“ V. Новината, която им съобщи Хенриксен, изобщо не ги зарадва.
— Това много ли е лошо? — попита Джон.
— Потенциално е много лошо — трябваше да признае Бил.
— Колко остава до…
— По-малко от четири часа — отвърна Хенриксен.
— Той знае ли това?
— Възможно е, но не знаем със сигурност.
— Къде може да е отишъл? — попита Карол Брайтлинг.
— Не знам, по дяволите… ЦРУ, ФБР може би. Попов е опитен агент. На негово място бих отишъл в посолството на Русия във Вашингтон и да кажа всичко на резидента. Там ще му повярват, но часовите пояси работят в наша полза, Карол. КГБ не може да свърши нищо бързо. Ще им потрябват часове, докато смелят това, което им предаде.
— Окей. Значи продължаваме? — попита Джон Брайтлинг.
Кимане.
— Да, така мисля. Да взема да се обадя на Уил Джиъринг и да му кажа „горе главата“, може би?
— Можем ли да разчитаме на него? — попита след това Джон.
— Така мисля, да… тоест, да, по дяволите. Та той е с нас от години! Той е част от Проекта. Ако и на него не можем да се доверим, значи всички сме за шибания затвор. Той знае за изпитателните протоколи в Бингъмтън и никой не ни се е бъркал с това, нали?
Джон Брайтлинг се облегна в креслото си.
— Казваш, че можем да сме спокойни?
— Да — реши Хенриксен. — Вижте, дори ако всичко се разпадне, имаме прикритие, нали? Пускаме Ваксина Б вместо А и се превръщаме в герои пред целия свят. Никой не може да проследи изчезналите хора до нас, освен ако някой не се прекърши и не проговори, а има начини да се справим с това. Липсва каквото и да било веществено доказателство, че сме извършили нещо нередно, във всеки случай не и такова, което да не можем да унищожим за няколко минути, нали?
Този момент беше грижливо обмислен. Всички контейнери с вируса „Шива“ се намираха на две минути пеша от камерите за изгаряне на смет, както тук, така и в Бингъмтън. Телата на изпитателните обекти отдавна се бяха превърнали в пепел. Наистина имаше хора, които лично бяха в течение какво се правеше, но за всички тях да говорят пред властите означаваше да бъдат обвинени в съучастие в масово убийство, и всички те щяха да разполагат с адвокати, които да защитават правата им по време на разпитите. Щеше да е тягостно за всички въвлечени в процеса, но не и нещо, с което да не могат да се справят.
— Окей.
Джон Брайтлинг погледна жена си. Двамата бяха работили твърде усилно и твърде дълго, за да отстъпят. И двамата се бяха лишили от своята любов в името на по-голямата си любов към Природата, бяха вложили време и огромни парични средства, за да постигнат всичко това. Не, не можеха да отстъпят. И ако този руснак беше проговорил — пред кого, можеха само да предполагат — дори тогава нима можеха тези, пред които беше проговорил, да спрат Проекта? Това бе почти невъзможно. Мъжът, лекар и учен, размени поглед с жена си, също учен, след което и двамата погледнаха Хенриксен.
— Кажи на Джиъринг да продължи, Бил.
— Окей, Джон.
Хенриксен стана и тръгна към кабинета си.
— Да, Бил? — отзова се полковник Джиъринг.
— Нищо особено. Продължавай по плана и ми се обади да потвърдиш, че колетът е доставен както трябва.
— Окей — отвърна Уил Джиъринг. — Нещо друго има ли? Защото си имам собствени планове, нали разбираш.
— Какви? — попита Хенриксен.
— Летя утре на север, смятам да се погмуркам няколко дни в Големия бариерен риф.
— О, наистина ли? Е, внимавай да не те налапа някоя акула.
— Добре! — последва отговорът през смях и линията прекъсна.
„Добре — помисли си Бил Хенриксен. — Вече е решено.“ Можеше да разчита на Джиъринг. Знаеше го. Но все пак щеше да е много по-добре, ако този руски мръсник не беше духнал. Какво можеше да направи? Да докладва за убийството на Хъникът на местните ченгета и да посочи с пръст Попов/Серов като предполагаемия убиец? Струваше ли си? Какви можеше да са възможните усложнения? Е, Попов можеше да избълва това, което знаеше — колкото и много или малко да беше то, — но пък тогава те щяха да кажат, че е бивш шпионин на КГБ, който е вършил странни неща… и че е правил същото като консултант на „Хоризонт“ — но, Боже мой, та той беше инициирал терористичните операции в Европа! Я по-сериозно! Този тип е убиец с въображение, опитващ се да изфабрикува някаква история, за да се измъкне от едно хладнокръвно убийство посред самата Америка… Дали това щеше да подейства? „Би могло“ — реши Хенриксен. И така щеше да разкара копелето извън играта. Можеше да говори каквото си иска, но с какво фактическо доказателство разполагаше? С нито едно шибано нещо.
Попов си наля чаша от бутилката „Столичная“, която ФБР бяха така учтиви да му купят от магазина за алкохол на ъгъла. В стомаха му вече имаше още четири питиета — това му помагаше да се отпусне.
— Е, Джон Кларк. Сега чакаме, нали?
— Да, чакаме — съгласи се ДЪГА Шест.
— Имаш ли да ме питаш нещо?
— Защо се обади на мен?
— Защото сме се срещали.
— Къде?
— В твоя щаб в Херефорд. Бях там с един от вашите водопроводчици.
— Тъкмо се чудех откъде знаеш външността ми — призна Кларк и отпи от бирата си. — Малицина от вашата страна на Завесата ме познават.
— Сега не искаш ли да ме убиеш?
— Това ми хрумна — отвърна Кларк и се взря в очите на Попов. — Но мисля, че все пак имаш скрупули, и ако ме лъжеш, уверявам те, скоро ще съжалиш, че не си мъртъв.
— Жена ти и дъщеря ти добре ли са?
— Да, също и внукът ми.
— Това е хубаво — заяви Попов. — Тази операция беше отвратителна. На теб случвало ли ти се е да изпълняваш гадни операции, Джон Кларк?
Той кимна.
— Да, неведнъж.
— Е, значи тогава разбираш.
„Не и това, което ти имаш предвид, изрод“ — помисли си ДЪГА Шест, преди да реагира.
— Да, предполагам, че да, Дмитрий Аркадиевич.
— Как разбра името ми? Кой ти го каза? Отговорът го изненада.
— Двамата със Сергей Николаич сме стари приятели.
— Аха — успя да отрони Попов, без да трепне. Неговата собствена агенция да го е предала? Възможно ли беше? Кларк като че ли разчете мислите му и каза:
— Ето. И му подаде свитъка фотокопия. — Оценките ти са доста добри.
— Не чак толкова — отвърна Попов, но не успя да прикрие изненадата си, че вижда собственото си досие.
— Е, светът се промени, нали?
— Не толкова пълно, колкото се надявах.
— Всъщност имам един въпрос към теб.
— Да?
— Парите, които даде на Грейди. Къде са сега?
— На безопасно място, Джон Кларк. Терористите, които познавам, станаха капиталисти по отношение на парите в брой, но благодарение на твоите хора повече няма да имат нужда от пари, нали? — попита риторично руснакът.
— Алчно копеле такова — отбеляза Кларк с полуусмивка.
Бягането започна навреме. Зрителите аплодираха бурно състезателите в маратона, докато правеха първата си обиколка по пистата около игрището, след което изчезнаха през тунела и навън по улиците на Сидни, за да се върнат след около два часа и половина. Междувременно напредването им щеше да се следи на големия екран от тези, които седяха по седалките на стадиона, или на многобройните телеекрани, окачени в проходите между секторите. Камиони с подвижни телепредаватели се движеха пред водещите бегачи и кениецът, Джомо Ниреири, водеше колоната, следван отблизо от Едуард Фулмър, американеца, и Вилем тер Хоост, датчанина, като тройката водачи бяха на не повече от две крачки един от друг и на цели десетина метра от следващата група бегачи, докато подминаваха поста на първата миля.
Като повечето хора, Уил Джиъринг също наблюдаваше състезанието на телевизора в хотелската си стая, докато опаковаше багажа си. Утре щеше да наеме леководолазна екипировка, каза си бившият полковник от американската армия, и щеше да се спусне в най-красивата подводна зона в света със съзнанието, че океанското замърсяване, унищожаващо тази най-прелестна природна среда, скоро ще бъде прекратено. Успя да подреди всичкото си облекло в голям пътен куфар с колелца „Тюми“ и го постави до вратата на стаята. Щеше да се гмурка, докато всички невежи жертви щяха да летят обратно по домовете си във всички посоки на света, без да знаят какво са прихванали и какво ще разпространят. Чудно му беше колко ли щяха да пострадат от Първа фаза на Проекта. Компютърните проекции предсказваха някъде от шест до тридесет милиона, но Джиъринг смяташе тези числа за твърде сдържани. Колкото повече, толкова по-добре, очевидно, защото ваксината А трябваше да бъде нещо, за което всички да пищят с пълно гърло, ускорявайки по този начин собствената си смърт. Най-умното в цялата работа беше, че ако медицинските тестове на приелите ваксината покажеха антитела на „Шива“, те щяха да бъдат обяснени със самата ваксина А, която беше ваксина с жив вирус, както щеше да разбере всеки. Просто щеше да бъде малко по-жив, отколкото някой можеше да си даде сметка, докато не се окажеше прекалено късно.
В Ню Йорк — с десет часа по-късно и все още в явката — Кларк, Попов, Съливан и Чатъм седяха и гледаха прекия репортаж на Олимпиадата по телевизионната мрежа, както милиони други американци. Нямаха какво друго да правят. Гледката беше отегчителна и за четиримата, тъй като никой от тях не беше специалист по маратон, а стъпките на водещите бегачи бяха адски монотонни.
— Жегата трябва да е ужасна за бягане — отбеляза Съливан.
— Не е никак забавно — съгласи се Кларк.
— Някога бягал ли си толкова?
— Не. — Джон поклати глава. — Но ми се налагаше да бягам от някои неща по мое време, главно във Виетнам. И там беше доста горещо.
— Бил си там? — попита Попов.
— Година и половина. Трета Група за специални операции.
— И какво правехте?
— Главно гледахме и докладвахме. Няколко реални операции, набези, убийства, такива работи. Премахвахме хора, които не ни харесваха.
„Преди тридесет години“ — помисли си Джон. Тридесет години. Беше отдал младостта си в един конфликт, после зрелостта си в друг, и сега, когато навлизаше в златната си възраст, какво щеше да прави? Наистина ли беше възможно това, което му беше казал Попов? Изглеждаше толкова нереално, но страхът покрай Ебола беше адски реален. Спомняше си как трябваше да лети през целия свят тогава и също така си спомняше новинарските емисии, които бяха разтърсили страната му из основи — и също така си спомняше суровото отмъщение, което беше нанесла Америка. А най-вече си спомняше как лежаха с Динг Чавес на плоския покрив на една сграда в Техеран и насочваха две интелигентни бомби, за да отнемат живота на човека, виновен за всичко това, при първото приложение на новата доктрина на президента. Но ако това беше вярно, ако този „проект“, за който им беше казал Попов, се окажеше това, което той твърдеше, какво можеше да направи страната му? Дали беше въпрос на прилагане на закона, или нещо друго? Можеха ли да изправят такива хора пред съд? Ако не, тогава — какво? За престъпление с такава величина не бяха написани закони, а самият съд щеше да се превърне в една арена на ужаса, пръскайки новини, които можеха да разтърсят основите на целия свят. Точно тази корпорация сигурно разполагаше с достатъчно мощ, за да може да направи подобно нещо…
Кларк беше длъжен да си признае, че умът му не е толкова неограничен, за да може да поеме тази мисъл във всичките й измерения. Беше реагирал на нея, но все още не беше я възприел в действителност. Беше твърде мащабно за възприемане.
— Дмитрий, защо, казваш, го правят?
— Джон Кларк, те са друиди. Това са хора, които почитат природата като бог. Те твърдят, че природата принадлежи на животните, а не на хората. Казват, че искат да възстановят природата — и за да го направят, са готови да избият цялото човечество. Това е лудост, знам, но това ми казаха те. В моята стая, в Канзас, имаше видеокасети и списания, проповядващи тези убеждения. Досега не знаех, че има такива хора. Те твърдят, че природата ни мрази, че планетата ни мрази за това, което ние — всички хора — сме направили. Но планетата няма ум и природата няма глас, с който да проговори. Въпреки това те вярват, че природата ги има. Това е удивително — заключи руснакът. — Все едно че съм срещнал някакво ново, побъркано религиозно движение, чийто бог изисква нашата смърт, всечовешко жертвоприношение, както искаш го наречи. — Той махна с ръце в безсилие пред своята неспособност да го проумее.
— Знаем ли как изглежда този Джиъринг? — попита Нунън.
— Не — каза Чавес. — Никой не ми каза. Предполагам, че полковник Уилкерсън знае, но не исках да го питам.
— Боже мой, Динг, нима всичко това е възможно? — попита агентът на ФБР.
— Предполагам, че ще узнаем след някой и друг час, човече. Знам, че нещо подобно се случи преди, и знам, че Джон и аз помогнахме да се ликвидира копелето, което ни го причини. От техническа гледна точка, ще трябва да питам Паци за това. От биология не разбирам. Тя — да.
— Боже мили — заключи Нунън, поглеждайки към входа на помпената станция. Тримата се отправиха към една от зоните с павилиони и си взеха половинлитрови чаши с кока-кола, след което седнаха да наблюдават боядисаната в синьо врата. Покрай нея минаваха хора, но никой не я доближаваше.
— Тим?
— Да, Динг?
— Имаш ли пълномощия за арест по случая? Агентът на ФБР кимна.
— Така мисля. Заговор за извършване на убийство, престъплението е започнало в Америка и обектът е американски гражданин, така че, да, мисля, че ще стане. Мога да приема и една стъпка по-нататък. Ако го отвлечем и го върнем в Америка, съдът не се интересува как се е озовал там. Изправи ли се пред съдия на окръжен съд на Съединените щати, съдът изобщо не се интересува как се е озовал там.
— Но как ще го измъкнем от страната? — зачуди се Динг и активира клетъчния си телефон.
Кларк вдигна слушалката на СТУ-4. Минаха пет секунди, докато кодиращата система на Динг се синхронизира с неговата. Най-сетне един компютърно синтезиран глас каза: „Линията е защитена“. Последва двойно би-бипкане.
— Да?
— Джон, аз съм, Динг. Имам въпрос.
— Давай.
— Ако напъхаме този Джиъринг в торбата, после какво? Как да го върнем в Америка, по дяволите?
— Добър въпрос. Остави ме да поработя по него.
— Добре. — И линията се прекъсна.
Логичното място, където да позвъни, беше Лангли, но се оказа, че директорът не е в кабинета си. Свързаха го в дома му.
— Джон, какво по дяволите все пак става там? — попита го Ед Фоли от леглото си.
Кларк му преразказа каквото знаеше. Това отне около пет минути.
— Динг в момента пази единственото място, където това би могло да стане и…
— Боже Господи, Джон, това истина ли е?
— Ще разберем, ако този Джиъринг се появи с пакет, в който е гадината — отвърна Кларк. — Ако стане, как да приберем Динг, момчетата му и този Джиъринг обратно в Щатите?
— Остави ме да поработя по това. Кой ти е номерът? — Джон му го продиктува и Ед Фоли си го записа. — От колко време знаете за всичко това?
— По-малко от два часа. Руснакът в момента е с мен. Намираме се в една явка на ФБР в Ню Йорк Сити.
— Карол Брайтлинг дали е замесена?
— Не съм сигурен. Но бившият й съпруг е вътре с двата крака — отвърна Кларк.
Фоли затвори очи и помисли.
— Знаеш ли, тя ми се обади преди известно време за вас, зададе ми няколко въпроса. Тя измъкна за вас новите радиостанции от „Е-Системс“. Говореше с мен така, сякаш е уведомена за ДЪГА.
— Не е в списъка ми, Ед — подчерта Джон. Той лично беше одобрил всички хора, които имаха достъп до дейността на ДЪГА.
— Да, ще проверя и за това. Окей, остави ме да проуча и ще ти звънна.
— Добре. — Кларк остави слушалката. — Имаме човек на ФБР с екипа в Сидни — каза той на останалите.
— Кой? — попита Съливан.
— Тим Нунън. Познаваш ли го?
— Не беше ли техническата поддръжка на ЕСЗ?
Кларк кимна.
— Той е.
— Чувал съм за него. Смятат го за доста умен.
— Така е. Той ни спаси задниците в Херефорд. Също така жена ми и дъщеря ми.
— Значи той може да арестува тази отрепка Джиъринг чисто и законно.
— Знаеш ли, никога не съм се притеснявал много за прилагането на закона… може би съм прилагал правила, но не и закона.
— Предполагам, че нещата са малко по-различни в Управлението, а? — попита с усмивка Съливан. Факторът „Джеймс Бонд“ никога не изчезва, дори и за хора, които би трябвало да познават нещата по-добре.
— Да, донякъде.
Джиъринг излезе от хотела си, нарамил сак като много други хора по улицата, и спря такси точно пред входа. Маратонът щеше да приключи само след около половин час. Той заоглежда претъпканите с хора тротоари. Австралийците изглеждаха дружелюбни хора и това, което беше видял в страната им, беше съвсем приятно. Зачуди се за аборигените и какво ли щеше да стане с тях, както и с бушмените от пустинята Калахари и други подобни племенни групи по света, до такава степен изолирани от нормалния живот на цивилизацията, че нямаше по никакъв начин да бъдат изложени на въздействието на „Шива“. Ако съдбата им се усмихнеше, той лично нямаше да има нищо против. Тези породи хора не унищожаваха Природата по никакъв начин и при това не бяха достатъчно многобройни, за да й навредят, дори и да искаха. Почитаха дърветата и небесния гръм също като хората от Проекта. Бяха ли достатъчно, за да създадат проблем? Вероятно не. Бушмените можеше да се разраснат, но техните племенни обичаи нямаше да им позволят да променят начина си на живот особено, и макар броят им да нараснеше донякъде, това едва ли щеше да има особено значение. Същото беше в сила и за аборигените в Австралия. В края на краищата, те не са били много, когато тук са пристигнали европейците, а са разполагали с хилядолетия, за да заселят целия континент. Така че Проектът щеше да пощади много хора, нали? За пенсионирания полковник мисълта, че „Шива“ щеше да убие само онези, чийто начин на живот ги превръщаше във врагове на Природата, се оказа смътно успокояваща. Че този критерий засягаше всички хора, които виждаше през прозореца на таксито, го безпокоеше малко.
Таксито спря на обичайното място за слизане близо до стадиона. Той си плати, даде щедър бакшиш, слезе и закрачи към масивната бетонна чаша. На входа показа картата си на член от органите за сигурност и му махнаха с ръка да влиза. След което се появи очакваното потискащо чувство. Щеше да изпробва собствената си ваксинация съвсем пряко, като първо пуснеше вируса в оросителната система, а после преминеше през нея, вдишвайки същите нанокапсули като всички останали, над сто хиляди туристи, и ако инжекцията „Б“ не подействаше, щеше да се обрече на жалка смърт — но той беше в течение по въпроса отпреди доста време.
— Този датчанин изглежда много добър — каза Нунън.
Вилем тер Хоост в момента водеше и поддържаше равномерна скорост — гонеше олимпийски рекорд въпреки климатичните условия. Жегата беше наложила бремето си върху повечето състезатели. Мнозина от тях забавяха ход, за да поемат в движение освежителни напитки, а някои пробягваха през инсталираните водни душове, за да се охладят, въпреки че телевизионните коментатори твърдяха, че това стяга крачните мускули и не е най-доброто средство за бегачите в маратона. Но те все едно прибягваха към това облекчение, повечето от тях, или грабваха в движение леденостудените бутилки вода и други напитки и ги изливаха върху лицата си.
— Абсолютно самоизтезание — каза Чавес, погледна часовника си и после взе радиомикрофона. — Команда към Томлинсън.
— Тук съм, шефе — чу се в слушалката.
— Идваме да ви сменим.
— Прието, при нас всичко е наред, шефе — отвърна сержантът иззад заключената врата.
— Хайде — каза Динг и махна на Пиърс и Нунън да го последват.
До синята врата имаше само стотина крачки. Динг завъртя топката на бравата и влезе.
Томлинсън и Джонстън се бяха скрили в сенките в ъгъла срещу вратата. Излязоха, щом разпознаха колегите си от екипа.
— Стойте наблизо и бъдете в готовност — каза Чавес на двамата сержанти.
— Ясно — отвърна Хомър Джонстън на излизане. Беше жаден и се канеше да си вземе нещо за пиене. Щом излезе, прилепи длани до ушите си и ги притисна няколко пъти, за да се отърве от натрапчивия шум на помпата.
Звукът беше дразнещ, установи Чавес само след няколко минути. Не много силен, но постоянен, мощно дълбоко бръмчене, като от добре изолиран автомобилен двигател. Бръмчеше някъде на ръба на съзнанието ти и не се махаше, наподобяваше донякъде на бръмчене на пчелен кошер. Може би това бе най-неприятното.
— Защо оставяме лампите светнати? — попита Нунън.
— Добър въпрос.
Чавес пристъпи и щракна ключа. Помещението потъна в почти пълна тъмнина, с тънка светла диря, процеждаща се под стоманената противопожарна врата. Чавес пипнешком се добра до отсрещната стена, успя да стигне до нея, без да си удари главата в нещо, и опря гръб на бетонната стена, оставяйки очите си да се приспособят към тъмнината.
Джиъринг беше с къси панталони, полувисоки туристически боти и с къси чорапи. Изглежда, това беше облеклото, към което се бяха приспособили местните хора, за да се справят с горещината, и то беше съвсем удобно, както и сакът на гърба му и лятната шапка с козирка. Секторите на стадиона бяха запълнени със зрители, дошли рано за церемониите по закриването, и той забеляза, че мнозина от тях стоят в участъците с охлаждащата система, за да се облекчат от изтощителния дневен зной. Местните метеоролози бяха обяснили с тревога как поредната версия на феномена Ел Ниньо била повлияла на световния климат и донесла необичайно горещото време в страната им, заради което всички те сякаш изпитваха необходимост да се извиняват. Това му се стори много забавно. Да се извиняват заради едно естествено явление? Колко тъпо! С тази мисъл той се запъти към целта си и мина тъкмо покрай Хомър Джонстън, който отпиваше от чашата си кола.
— Има ли други места, които този тип може да използва? — изведнъж се разтревожи в мрака Чавес.
— Не — отвърна Нунън. — На път за насам отново проверих контролното табло. Цялата охладителна система на стадиона тръгва от тази стая. Ако има да става нещо, ще стане тук.
— Ако стане — повтори Чавес, надявайки се всъщност да не стане. Ако се получеше така, щяха да се върнат при полковник Уилкерсън и да разберат къде е отседнал този Джиъринг, да му се обадят и да проведат с него една малка приятелска беседа.
Джиъринг забеляза синята врата и се огледа за хора от охраната наоколо. Австралийските бойци от СВС бяха лесни за забелязване, стига да знае човек как са облечени. Но макар по коридора да преминаваха полицаи от Сидни, военен персонал наоколо нямаше. Джиъринг се спря на петдесетина крачки от вратата. „Обичайните трепети преди изпълнение на задача“ — помисли си той. Предстоеше му да извърши нещо, от което връщане назад нямаше. Той се попита може би за хиляден път дали наистина иска да го направи. Навсякъде около него имаше сродни човешки същества, хора, които приличаха досущ на самия него, с техните си надежди, мечти и намерения — но не, нещата, които се въртяха в умовете им, бяха твърде различни от онова, което тревожеше неговия ум, нали? Те не го схващаха, не бяха в състояние да разберат кое е важното, и кое — не. Не бяха в състояние да погледнат на Природата такава, каквато е Тя, и поради това живееха своя живот, насочен единствено към това да я наранява, дори да я унищожи. Караха колите си, които тъпчеха въглеводороди в атмосферата, използваха химикали, просмукващи се във водите, пестициди, които избиваха птиците или им пречеха да се възпроизвеждат, пръскаха се с флакони, чиито летливи вещества унищожаваха озоновия слой. Те просто убиваха Природата почти с всеки свой съзнателен акт. И не им пукаше. Дори не се опитваха да осъзнаят последствията от своите действия, следователно, не, те нямаха право да живеят. Неговата задача беше да защити Природата, да премахне паразитната плесен от лика на планетата, да я възстанови и спаси, и тази работа трябваше да се свърши. Решил това, Уил Джиъринг продължи да крачи към синята врата, бръкна в джоба си за ключа и го вкара в ключалката.
— Команда, тук Джонстън, идва ви компания! Бял човек, къси гащи, червена блуза и сак — прогърмя в слушалките на всички гласът на Хомър.
До него сержант Томлинсън закрачи в същата посока.
— Главите горе — каза Чавес в тъмнината.
В светлия процеп под вратата се появиха две сенки и след това се чу изщракване на ключ в ключалката, после — нова светла резка, този път вертикална, когато вратата се открехна, и един човешки силует — и точно в този миг Чавес осъзна, че в края на краищата всичко това е истина. Дали светлините щяха да разкрият някакво нечовешко чудовище, нещо от някоя друга планета, или…
…най-обикновен мъж, забеляза той, когато лампите светнаха. Около петдесетгодишен, с високо подстригана коса. Човек, който беше напълно наясно кой е и какво прави тук. Той се пресегна за ключа, закачен на таблото на стената, след което свали сака си и развърза двете връзки, стягащи капака. За Чавес всичко това изглеждаше като на кино, нещо откъснато от реалността… мъжът завъртя ключа на мотора и бръмченето на помпата спря. После той затвори клапата и надигна ключа, за да…
— Стой на място, момче — каза Чавес и излезе от сянката.
— Кой сте вие? — попита го удивен мъжът. Лицето му издаваше всичко. Вършеше нещо, което не биваше да върши. Той го знаеше и ето че го знаеше още някой.
— Мога да ти задам същия въпрос, само че знам кой си. Името ти е Уил Джиъринг. Какво се каните да правите, господин Джиъринг?
— Трябва просто да сменя хлорния контейнер на оросителната система — отвърна Джиъринг, потресен още повече от факта, че този латиноамериканец знае името му. Как се беше случило това? Дали не беше член на Проекта… а ако не, то какво тогава? Сякаш някой го беше ударил с юмрук в стомаха.
— О? Я да видим дали е така, господин Джиъринг. Тим? — Чавес даде знак на Нунън да поеме сака.
Сержант Прайс остана на мястото си, с ръка на пистолета и очи, приковани в госта им.
— Изглежда съвсем нормален, разбира се — каза Нунън.
Ако беше фалшификат, беше изпипан изрядно. Изкушаваше се да завърти капачката, но имаше достатъчни основания да не го прави. До мотора на помпата Чавес взе ключа и отвинти наличния контейнер.
— Изглежда все още наполовина пълен, приятелче. Все още не му е времето да се сменя, във всеки случай не и с нещо, наречено „Шива“. Тим, да внимаваме с това нещо.
— Ясно. — Нунън го прибра в сака на Джиъринг и отново го завърза. — Ще трябва да го проверим. Господин Джиъринг, вие сте арестуван — каза му агентът на ФБР. — Имате право да мълчите. Имате право да повикате адвокат по време на разпита. Ако не можете да си осигурите адвокат, ние ще ви го осигурим. Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас пред съда. Разбирате ли правата си, сър?
Сега вече Джиъринг се разтрепера, погледна към вратата, чудейки се дали би могъл…
…не можеше. Томлинсън и Джонстън решиха да се появат точно в този момент.
— Хванахте ли го? — попита Хомър.
— Аха — отвърна Динг, измъкна клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране до Америка. Кодиращите системи отново преминаха процеса на синхронизация.
— Задържахме го — докладва Чавес на ДЪГА Шест. — При нас е и това нещо, контейнерът или както там му викат. Как, по дяволите, да се приберем сега?
— В Алис Спрингс ви чака С-17 на ВВС, стига да се доберете дотам. Чакам ви.
— Окей, ще видя как точно да долетим дотам. До скоро, Джон. — Чавес натисна бутона КРАЙ и се обърна към пленника си. — Добре, приятел, ти идваш с нас. Ако се опиташ да направиш нещо глупаво, този тук, сержант Пиърс, ще те застреля право в черепа. Така ли е, Майк?
— Тъй вярно, сър, окото няма да ми мигне — реагира Пиърс с глас като от гроба.
Нунън отвори отново клапата и включи мотора на помпата. После всички излязоха в коридора и се запътиха извън стадиона, към стоянката за таксита. Наложи се да наемат две, които веднага ги подкараха към летището. Там трябваше да изчакат час и половина за „Боинг“ 737 до летището сред пустинята — полет, който отне почти два часа.
Алис Спрингс се намира в самия център на острова-континент, наречен Австралия, близо до планинската верига Макдонъл, и наистина представлява твърде странно място за най-последната дума на високотехнологично оборудване, но тъкмо тук се намират огромните сателитни чинии, които приемат информация от американското спътниково разузнаване, електронното разузнаване и военните комуникационни спътници. Този комплекс се обслужва от Агенцията за национална сигурност, АНС, чиято главна база се намира във Форт Мийд, Мериланд, между Балтимор и Вашингтон.
Полетът на „Кантас“ беше почти празен и след като пристигнаха, един служебен микробус ги откара до терминала на ВВС на САЩ, който се оказа удивително добре уреден, въпреки жегата, която тук бе ужасяваща и едва бе започнала да спада след по-горещия от 48 градуса по Целзий следобеден зной.
— Вие ли сте Чавес? — попита сержантът от ВИП-отдела.
— Точно така. Кога тръгва самолетът?
— Очакват ви, сър. Оттук, моля. — След което се качиха в друг фургон, който ги откара до предната лява врата, където един сержант в пилотски костюм им даде знак да се качат на борда.
— Къде заминаваме, сержант? — попита го Чавес, докато влизаха.
— Първо до Хикам на Хаваите, сър, след това до Травис в Калифорния.
— Добре. Кажете на шофьора, че може да тръгва.
— Слушам, сър. — Старшият на полета се засмя, след което затвори вратата и закрачи пред тях.
Този военнотранспортен самолет с чудовищни размери приличаше на подвижна пещера и изглежда, те бяха единствените пътници на борда. Джиъринг беше без белезници, за известно разочарование на Динг, и се държеше кротко. Нунън обаче бе плътно до него.
— Е, искате ли да поговорим, господин Джиъринг? — попита агентът на ФБР.
— За какво става дума?
Нунън си помисли, че трябваше да зададе този въпрос, въпреки че това беше проява на слабост, и точно на това се беше надявал. Защото въпросът само улесни отговора:
— За живота ви, ако извадите късмет.