Том Кланси
Дъга Шест (30)

29. Възстановяване

Денят още не беше приключил за доктор Белоу, който едва успя да овлажни пресъхналата си уста с чаша вода и скочи в един боядисан в зелено камион на път към базата Херефорд. Не беше приключил и за тези, които останаха на мястото на събитието.

 

 

— Здравей, мила — каза Динг. Най-после беше намерил жена си, защитена от кордон бойци на СВС.

Паци пробяга десетте крачки до него и го прегърна толкова плътно, колкото й позволяваше издутият й корем.

— Добре ли си?

Тя кимна. Беше се просълзила.

— А ти?

— Идеално. Тук за известно време изглеждаше доста опасно — имаме и няколко пострадали, но вече всичко е под контрол.

— Един от тях… някой го уби и…

— Знам. Беше насочил оръжието си в теб, затова го убиха. — Чавес си напомни, че дължи една бира на сержант Томлинсън за този изстрел — всъщност му дължеше много повече от това, но в общността на воините дълговете се плащаха по този начин. Но засега не можеше да мисли за нищо друго, освен да държи Паци в прегръдката си. Сълзите напираха в очите му. Динг примигна да ги махне. Не се връзваха със собствената му представа за мъжкарство. Чудеше се какви ли щети може да са нанесли събитията през този ден на жена му. Тя беше лекар, не убиец, и въпреки това беше видяла непосредствено до себе си една ужасна смърт. Тези копелета от ИРА! Бяха нахлули в неговия живот, бяха нападнали мирни граждани и убили членове на неговото формирование. Някой ги беше захранил с информация как да го направят. Някъде се беше получило изтичане на информация, лошо при това, и откриването на тази пробойна щеше да бъде приоритетна задача.

— Как е малкият? — попита Чавес.

— Чувства се добре, Динг. Наистина. Добре съм — увери го Паци.

— Добре, скъпа. Сега трябва да свърша някои неща. Ти се прибираш у дома. — Той се обърна към един от бойците от СВС и му махна с ръка.

— Ще я прибереш ли у дома?

— Да, сър — отвърна сержантът.

Двамата я отведоха до паркинга. Санди Кларк беше там с Джон — и те се прегръщаха и се държаха за ръце, и най-добре щеше да е двете да бъдат откарани в квартирата на Джон. Един офицер от СВС пожела да ги закара, като взе и един сержант за въоръжена охрана, което в случая не беше риторична фраза. Парен каша духа. Но това беше универсална човешка склонност, така че след минута двете жени бяха откарани, придружени също така и от полицейски ескорт.

— Сега къде, мистър К? — попита Чавес.

— Нашите приятели ги откараха в болницата на базата. Пол вече е там. Иска да разпита Грейди, когато го изкарат от хирургията. Добре ще е да сме там за този разговор.

— Съгласен съм, Джон. Да тръгваме.

 

 

Попов пътуваше към Лондон и слушаше радиото в колата си. Този, който информираше медията, знаеше и говореше прекалено много. После чу, че лидерът на нападателите от ИРА е заловен, и кръвта му се вледени. Ако бяха спипали Грейди, значи разполагаха с човека, който знаеше кой е той, знаеше прикриващото му име, знаеше за паричния трансфер, знаеше адски много. Не беше време за паника, но беше адски сигурно, че е време за действие.

Попов погледна часовника си. Банките все още бяха отворени. Той вдигна клетъчния си телефон и позвъни до Берн. След минута го свързаха и той продиктува номера на сметката, който служителят набра на компютъра си. После Попов му даде кода за прехвърляне и нареди авоарите да се прехвърлят на друга сметка. Служителят дори не изрази разочарованието си, че такава голяма сума се премества в друга банка. Какво пък, банката разполагаше с предостатъчно депозити, нали? Руснакът сега беше по-богат с още над пет милиона долара, но в същото време по-беден в смисъл, че противникът му скоро щеше да разполага с прикриващото му име и с описанието му. Попов трябваше да се измъкне от страната.

 

 

— Ужасна каша — отбеляза Джон Брайтлинг и изключи звука на телевизора в кабинета си. Херефорд се беше превърнал във водеща новина на всички световни новинарски програми.

— Нашите нямаха късмет — отвърна Хенриксен. — Но пък и тези командоси са страшно добри и дадеш ли им пръст, ти отхапват ръката. От друга страна, свалиха четирима–петима от тях. Никой досега не го е постигал срещу сила като тази.

Брайтлинг си даваше сметка, че Бил е раздвоен по отношение на операцията. Сигурно изпитваше поне малко симпатия към хората, за нападението над които беше помогнал.

— Провал?

— Щом са спипали лидера им жив, доста ще го изпотят, но тези типове от ИРА не пеят. Искам да кажа, никога не пропяват. Единственият, който може да ги отведе евентуално до нас, е Дмитрий, но той е професионалист. В момента той се движи, вероятно е на някой самолет за някъде, доколкото го познавам. Има цял куп фалшиви документи: лични карти, кредитни карти. Така че вероятно е в безопасност. Джон, КГБ знаеше как да тренира хората си, повярвай ми.

— Ако все пак го хванат, смяташ ли, че ще проговори? — попита Брайтлинг.

— Такъв риск има. Да, ако го хванат, може като нищо да избълва всичко — трябваше да признае Хенриксен. — Ако се върне, ще го поразпитам за рисковете.

— Не би ли било добра идея да… ами… да го елиминираме?

— Строго казано — да, но в това също се крият рискове, Джон. Той наистина е професионалист. Вероятно има пощенска кутия някъде. — Забелязал объркването на Брайтлинг, той поясни: — Човек се предпазва да не го убият, като написва всичко и го оставя на някое безопасно място. Ако не отвориш кутията в продължение на, да речем, около месец, информацията в нея започва да се разпространява по строго съгласуван план. Разполагаш с адвокат, който да го направи. Това е голям риск за нас, разбираш ли? Мъртъв или жив, той може да ни издаде, а в този случай е много по-опасно, ако е мъртъв. — Хенриксен замълча. — Не, трябва ни жив… и да е под наш контрол, Джон.

— Добре, ти се оправи с това, Бил. — Брайтлинг се отпусна в креслото си и затвори очи.

Вече бяха твърде близко до целта, за да поемат ненужни рискове. Добре, с руснака можеха да се оправят. Това дори можеше да спаси живота на Попов… по дяволите, помисли си той, това наистина щеше да спаси живота му. Надяваше се, че руснакът ще се окаже благодарен. Брайтлинг също трябваше да е благодарен. Тази групичка ДЪГА сега беше скършена, или поне лошо уязвена. Трябваше да е. Попов беше изпълнил две задачи едновременно: беше повишил общественото безпокойство от заплахата на тероризма и по този начин беше осигурил на „Глобъл Секюрити“ договора с Олимпийските игри в Сидни, а после беше помогнал да бъде ужилена тази нова антитерористична банда, вероятно достатъчно, за да бъде отстранена от играта. Цялата операция вървеше според плана и очакваше подходящия момент да се задейства.

„Толкова близо до целта“ — помисли си Брайтлинг. Сигурно беше нормално да изпитва притеснения в моменти като този. Увереността беше нещо далечно. Колкото по-далече си от края, толкова по-лесно е да се чувстваш непобедим, но когато започнеш да се приближаваш, опасностите се увеличават. Но това не променяше нищо, нали? Планът наистина беше съвършен. И те просто трябваше да го осъществят.

 

 

Шон Грейди излезе от хирургическото малко след осем вечерта, след като беше прекарал три часа и половина на операционната маса.

Операцията беше извършена при пълна упойка естествено, с помощта на азотен окис, както в американските болници, подсилен с придружаващото въздействие на барбитуратите, използвани за първоначално успокояване на болката. Белоу седеше до леглото в болничната стая за възстановяване, гледаше мониторите и го чакаше да се събуди. Нямаше да бъде толкова внезапно събитие, колкото постепенен процес, вероятно дълъг.

Сега наоколо имаше полицаи, както униформени, така й цивилни, които го наблюдаваха. Кларк и Чавес също бяха тук, стояха и се взираха в човека, който така нагло беше нападнал техните хора… и техните жени, припомни си Белоу. Специално очите на Чавес бяха като гранит — корави, тъмни и хладни, въпреки че лицето му изглеждаше спокойно. Белоу познаваше старшия състав на ДЪГА достатъчно добре. Те определено бяха професионалисти, а специално Кларк и Чавес бяха хора, живели доста време в „черния“ свят и извършили някои доста „черни“ неща, за повечето от които той не знаеше и никога нямаше да научи. Но Белоу знаеше, че и двамата са хора на реда и че спазват правилата и държат на тях. Може би ги нарушаваха понякога, но само за да ги поддържат. Бяха романтици, също като терористите, но съществената разлика беше в избора им на кауза. Тяхната цел беше да закрилят. Целта на Грейди беше да всява страх, и в разликата на целите се състоеше и разликата между тях. И сега, колкото и гняв да изпитваха към спящия мъж, те нямаше да го наранят физически. Щяха да оставят наказанието му в ръцете на обществото, което Грейди беше нападнал така коварно и чиито правила те се бяха заклели да защитават, макар и невинаги по законен начин.

— Всеки момент — промълви Белоу.

Клепачите на Грейди трепнаха. Белоу отново погледна списъка с идентифицираните обекти, които му бяха нахвърляли, надявайки се, че британската полиция и момчетата от „Петицата“ са му осигурили верни данни.

— Шон? — попита той. — Шон, събуди ли се?

— Кой?…

— Аз съм, Джими Кар, Шон. Свести ли се, Шон?

— Къде… съм?… — изхриптя гласът.

— В университетска болница в Дъблин, Шон. Доктор Маккаски току-що оправи рамото ти. Ще се оправиш, Шон. Но, Боже мой, да те докараме дотук беше дяволска работа. Боли ли те?

— Не, сега не ме боли, Джими. Колко души…

— Колко от нашите ли? Десет, десет души се измъкнахме. Всички са в безопасни квартири, приятелю.

— Добре.

Очите на Шон се отвориха и той видя някакъв човек до себе си — с хирургическа маска и шапка, но погледът му не можеше да се фокусира и образът беше като в мъгла. Стаята… да, беше в болница… Устата му беше пресъхнала и малко кисела от кислородната тръба, но това нямаше значение. Като че ли живееше в някакъв сън и всичко това наоколо не се случваше. Носеше се в някакъв бял, странен облак, но поне Джими Кар беше тук, до него.

— Роди, къде е Роди?

— Роди загина, Шон — отвърна Белоу. — Съжалявам, но не успя да се спаси.

— О, по дяволите… — изпъшка Грейди. — Не и Роди…

— Шон, трябва ни малко информация, и то бързо.

— Каква… информация?

— Приятелят, който ни донесе информацията. Трябва да се свържем с него, но не знаем как да го намерим.

— Йосиф ли имаш предвид? „Бинго“ — помисли си Пол Белоу.

— Да, Шон, Йосиф. Трябва да се свържем с него…

— Парите? Те са в портмонето ми.

„Охо“ — помисли си Кларк и кимна.

Бил Тоуни беше подредил всички лични вещи на Грейди върху сгъваемата масичка пред себе си. В портмонето му имаше двеста и десет британски лири, сто и седемдесет ирландски фунта и няколко листчета хартия. На една жълта бележка се четяха два номера, всеки шестцифрен, без никакво обяснение. Швейцарска или друга банкова сметка? — зачуди се агентът.

— Как да се доберем до тях, Шон? Трябва да го направим веднага, нали разбираш?

— Швейцарска търговска банка в Берн… съобщете… банковата сметка и контролния номер в… портмонето ми.

— Добре, Шон… А Йосиф? Какви са другите му имена? Как да се свържем с него? Моля те, трябва да го направим веднага, Шон. — Фалшивият ирландски акцент на Белоу не беше достатъчно добър, за да измами дори и пиян, но сегашното състояние на Грейди беше много по-лошо от всичко, което алкохолът би могъл да причини на нечий мозък.

— Не… знам. Той се свързваше с нас, не помниш ли? Йосиф Андреевич се свързва с мен чрез Робърт… чрез мрежата… никога ни ми е давал начин аз да се свържа с него.

— Последното му име, Шон? Какво е то? Никога не си ми го казвал.

— Серов: Йосиф Андреевич Серов… руснак… човек на КГБ… долината Бекаа… преди години.

— Е, той ни даде добра информация за тази сган на ДЪГА, нали, Шон?

— Колко от тях… колко… ?

— Десет, Шон, убихме десетима и се измъкнахме, но теб те простреляха, помниш ли? Но ги ударихме, Шон, много лошо ги ударихме — увери го Белоу.

— Добре… добре… убихме ги… всички ги избихме… — прошепна Грейди в унес.

— Не съвсем, задник — отбеляза тихо Чавес.

— Хванахме ли двете жени?… Джими, хванахме ли ги?

— О, да, Шон, аз лично ги застрелях. Но този руски приятел… Трябва да узная още нещо за него.

— Йосиф ли? Добър човек, от КГБ, осигури парите и донесе дрогата. Много пари… шест милиона… шест… и кокаина — добави Грейди. Телевизионната миникамера, монтирана на триножник до леглото му, записваше всичко. — Донесе ги в Шанън, не помниш ли? Докара ги с малкия самолет, парите и дрогата от Америка… е, мисля, че е от Америка… трябва да е… как говори сега само, с американски акцент, като по телевизията… странно нещо за един руснак, Джими…

— Йосиф Андреевич Серов?

Фигурата на болничното легло понечи да кимне.

— Как изглежда той, Шон?

— Висок колкото мен… кафява коса, очи… кръгло лице, говори много езици… Долината Бекаа… хиляда деветстотин шестдесет и осма… добър човек, помогна ни много…

— Как върви, Бил? — прошепна Кларк на Тоуни.

— Е, нищо от това не може да се използва в съда, но…

— Да му го начукам на съда, Бил! Добро ли е това? Съвпада ли с нещо?

— Името Серов нищо не ми светва, но мога да проверя във файловете ни. Можем да проиграем тези номера и сигурно ще се намери някаква документна следа, но… — той погледна часовника си — ще трябва да почака за утре.

Кларк кимна.

— Ега ти и методът за разпит. Такова нещо не бях виждал досега.

В този момент очите на Грейди се отвориха повече, той забеляза хората около леглото и лицето му се сгърчи въпросително.

— Кой сте вие? — попита той изтощено надвесилия се над него мъж.

— Казвам се Кларк. Джон Кларк, Шон.

Очите на ирландеца се отвориха широко.

— Но вие сте…

— Точно така. Това съм аз. И благодаря, че избълва всичко. Изловихме всички ви, Шон. Всичките петнадесет са мъртви или пленени. Надявам се, че ще ти хареса тук, в Англия, момченце. Тук ще прекараш дълго, много дълго. Защо не вземеш да поспиш сега? „Убивал съм по-свестни от теб, отрепко“ — помисли си той зад възможно най-безстрастната си физиономия, която всъщност напълно изразяваше чувствата му.

Доктор Белоу прибра касетофона и бележника си. Методът рядко се проваляше. Сумрачното състояние, следващо анестезията, правеше всеки човешки ум уязвим за внушение. Точно затова хората с достъп до секретна информация никога не постъпваха в болница, без някой колега да е плътно до тях. В този случай той беше разполагал с десет минути, за да проникне дълбоко в съзнанието на Грейди и да извлече информация. Тя не можеше да се използва пред съда, но пък и ДЪГА не беше съставена от ченгета.

— Малой го спипа, а? — попита Кларк на път към вратата.

— Всъщност беше сержант Нанс — отговори Чавес.

— Трябва да му подарим нещо за тази работа — отбеляза ДЪГА Шест. — Дължим му го. Сега разполагаме с име, Доминго. Руско име.

— Не е кой знае какво. Трябва да е прикриващо име.

— Така ли мислиш?

— Да, Джон. Не си ли го спомни? Серов, председател на КГБ през 60-те години, струва ми се. Уволнили са го, защото нещо се издънил.

Кларк кимна. Нямаше да е името в истинския паспорт на непознатия, и това беше много лошо, но все пак беше някакво име, а имената можеше да се проследят. Двамата излязоха от болницата в хладната британска вечер. Колата на Джон ги чакаше. Ефрейтор Моул изглеждаше твърде доволен от себе си. Щеше да получи хубава лентичка за този ден и вероятно някое хубаво писмо до началниците си от този американски псевдогенерал. Джон и Динг се качиха и колата подкара към склада на базата, където временно бяха прибрали другите, защото местният затвор не беше достатъчно подсигурен. В стаята за разпит ги очакваше Тимъти О’Нийл, вързан на един стол.

— Здрасти — каза Джон. — Аз съм Джон Кларк. Това е Доминго Чавес.

Пленникът ги зяпна безмълвно.

— Вас ви пратиха тук да убиете жените ни — продължи Джон. Това не накара пленника дори да примигне. — Но се прецакахте здраво. Бяхте петнайсет. Сега сте шестима. Останалите вече няма да правят такива работи. Знаеш ли, хора като теб ме карат да се срамувам, че съм ирландец. Боже мой, момченце, ти дори не си професионален престъпник. Между другото, Кларк е само работният ми псевдоним. Преди това се казвах Джон Кели, а моминското име на жена ми е О’Туул. Значи, напоследък вие, отрепките от ИРА, избивате ирландско-католически американци, а? Няма да стои много добре във вестниците, отрепко.

— Да не говорим за пласирането на кокаин, на всичкия онзи кокаин, който им е донесъл руснакът — добави Чавес.

— Дрога? Но ние не…

— Разбира се, че го правите. Шон Грейди ни каза всичко, пропя като шибано канарче. Имаме и номера на банковата сметка в Швейцария и този руски тип…

— Серов — подсети го Чавес. — Йосиф Андреевич Серов, приятелят на Шон от долината Бекаа.

— Нямам какво да ви кажа. — Което беше повече, отколкото О’Нийл смяташе да каже. Шон Грейди да е проговорил. Шон? Това беше невъзможно… но откъде иначе можеха да са получили тази информация? Нима светът наистина се беше побъркал?

— Братле — продължи Динг, — тази, която искаше да убиеш, беше моята жена, и тя носи в корема си моето бебе. Смяташ ли, че ще стоим тук при тебе дълго? Джон, тоя тип ще излезе ли някога от затвора?

— Едва ли скоро, Доминго.

— Много добре. Тими, ще ти кажа нещо. Там, откъдето идвам, забъркаш ли се с дамата на някой мъж, си има цена, която трябва да платиш. И цената не е малка. И освен това там, откъдето идвам, човек никога, ама никога, не се забърква с децата на един мъж. Цената за това е още по-тежка, мръсник такъв… — Той се обърна към Кларк. — Мисля, че това може да се уреди, Джон. Ще го оправя така, че да не може нищо да чука повече.

И извади морския си боен нож. Острието беше черно, с изключение на бляскавия остър осеммилиметров ръб.

— Не съм сигурен, че идеята ти е добра, Динг — възрази колебливо Кларк.

— Че защо да не е? На мен лично ми се струва много добра. — Чавес пристъпи към О’Нийл. — Не е сложно, приятел, само примигваш и започваме операцията със смяна на пола ти. Не съм доктор, нали ме разбираш, но първата част от процедурата я знам, нали се сещаш? — Динг се наведе и опря носа си в носа на О’Нийл. — Човече, не бива никога, НИКОГА да се забъркваш с дамата на един латино! Разбра ли ме?

До този момент Тимъти О’Нийл бездруго беше изкарал много тежък ден. Сега се взря в очите на латиноамериканеца, чу акцента му и разбра, че не е англичанин, нито дори американец от типа, който смяташе, че познава.

— Правил съм го и преди, човече. Предимно убивам с пищов, но веднъж–дваж съм оправял копелета като тебе и с нож. Много е забавно как врещите… но теб няма да те убия, момченце. Само ще те направя момиченце. — И опря ножа в слабините му.

— Спри, Доминго! — заповяда Кларк.

— Да ти го начукам, Джон! Той искаше да убие жена ми! Е, сега ще го оправя този шибалник, та да не мисли за момичета. — Чавес се извърна и отново погледна пленника. — Ще гледам очите ти, докато ти го изрязвам, Тими. Искам да видя лицето ти, когато започнеш да се превръщаш в момиче.

О’Нийл примигна, взирайки се дълбоко в тъмните испански очи. Видя гнева в тях, изпепеляващ и страстен… но още по-лошото беше, че разбираше основанията му. Той и приятелите му бяха замислили да похитят и може би да убият бременна жена, и позорът от това деяние беше пълен, и поради това гневът в очите пред него беше съвсем справедлив.

— Не беше така! — изпъшка О’Нийл. — Ние… ние не…

— Не можахте да я изнасилите, а? К’во пък, не е кой знае какво — отбеляза Чавес.

— Не, не да изнасилваме… никога, никой в отряда никога не е правил такова нещо, ние не сме…

— Ти си говнян шибалник, Тими… но скоро ще останеш само говно, щото няма да можеш да чукаш повече в бъдеще. — Ножът помръдна леко. — Ще бъде забавно, Джон. Като оня, дето го оправихме в Либия преди две години, помниш ли?

— Господи, Динг, още сънувам кошмари — призна Кларк. — Казвам ти, не го прави!

— Да ти го начукам, Джон. — Свободната му ръка се пресегна да отхлаби колана на О’Нийл, после откопча горното копче на цепката. После се провря вътре. — По дяволите, няма много за рязане тук. Едва ли може да се нарече и пишка.

— О’Нийл, ако имаш нещо да ни казваш, по-добре го кажи веднага. Това момче не мога да го контролирам. Виждал съм го да го прави и преди и…

— Много приказки, Джон. Мамка му, Грейди вече бездруго избълва всичко. Какво може да знае този тук, което да ни трябва? Ще му изрежа всичко и ще го хвърля на кучетата на охраната. Те обичат сурово месо.

— Доминго, ние сме цивилизовани хора и не може да…

— Цивилизовани ли? Джон, той искаше да убие жена ми и бебето ми!

Очите на О’Нийл отново се изцъклиха.

— Не, не, никога не сме смятали да…

— Да бе, задник — прекъсна го Чавес. — Бяхте с пушкала, защото искахте да спечелите сърцата и умовете им, нали? Женоубиец! Бебеубиец!

— Аз не съм убил никого, дори не стрелях… Аз…

— Страхотно! Значи си некадърник. Мислиш ли, че заслужаваш да носиш пишка, само щото си некадърник?

— Кой е руснакът? — попита Кларк.

— Приятел на Шон, Серов. Йосиф Серов. Той донесе парите и дрогата…

— Дрога ли? Боже мой, Джон, ама те и дрога пласират!

— Къде са парите? — настоя Джон.

— В швейцарска банка, с числов шифър. Йосиф го уреди, шест милиона долара… и… и Шон го помоли да ни донесе кокаин, да го продаваме… парите ни трябваха, за да продължим дейността си.

— Къде е дрогата, Тим? — настоя Кларк.

— В една ф-ф… ферма. — О’Нийл им каза името на града и описанието на пътя до там, което се записа в касетофона, скрит в джоба на Чавес.

— Този тип, Серов. Как изглежда? — И това им беше изпято.

Чавес отстъпи и видимият му гняв се уталожи. После се усмихна.

— Окей, Джон, хайде да поговорим с другите. Благодаря ти, Тими. Можеш да си задържиш пишока, пич.

 

 

В канадската провинция Квебек беше късен следобед. Слънцето се отразяваше в стотиците езера, някои от които все още бяха покрити с лед. Попов не беше спал през цялата нощ — единственият буден пътник в първа класа.

Умът му отново и отново прехвърляше едни и същи данни. Ако британците бяха хванали Грейди, сигурно бяха изкопчили основното му прикриващо име, което стоеше на пътните му документи. Добре, от тях той щеше да се отърве още днес. Щяха да разполагат с физическото му описание, но той нямаше никакви особени белези. Грейди разполагаше с банковата сметка, която Дмитрий беше уредил, но той вече беше прехвърлил средствата на друга сметка, по която не можеха да го проследят. Теоретически беше възможно противникът да проследи информацията, която Грейди със сигурност щеше да им даде — за това Попов не хранеше илюзии — може би дори щяха да се сдобият с отпечатъци от пръстите му от… не, това едва ли трябваше да се смята за опасност, а и никое западно разузнаване нямаше да разполага с нещо, с което да ги сравни. Никое западно разузнаване не знаеше нищо за него — ако знаеха, отдавна щяха да го арестуват.

Следователно какво оставаше? Едно име, което скоро щеше да се изпари, едно описание, което съответстваше на милиони други мъже по света, и номерът на една банкова сметка, парите от която са източени. Накратко казано, твърде малко. Той обаче трябваше, и то много скоро, да провери процедурите, по които швейцарските банки прехвърляха пари, и доколко този процес беше защитен от законите за анонимност, защитаващи самите сметки. Швейцарците едва ли бяха образец на самостоятелност, нали? Не, сигурно имаше някакви споразумения между банките и полицията. Трябваше да има поне затова, за да може швейцарската полиция да лъже ефикасно полицейските сили на други държави. Но втората банкова сметка беше наистина добре засенчена. Беше я уредил посредством един адвокат, който нямаше никаква възможност да го издаде, тъй като поддържаха връзка само по телефона. Следователно нямаше никаква връзка между информацията, която можеше да им предаде Грейди, и сегашното му местоположение, което беше добре. Той трябваше добре да помисли дали изобщо да се добере до онези 5.7 милиона долара във втората сметка, но сигурно можеше да се намери начин да го направи. Посредством друг адвокат, евентуално в Лихтенщайн, където банковите закони бяха дори по-стриктни отколкото в Швейцария? Трябваше да помисли за това. Някой американски адвокат щеше да го насочи към необходимите процедури, също при пълна анонимност.

 

 

„Ти си в безопасност, Дмитрий Аркадиевич“ — каза си Попов. В безопасност и богат, но беше дошло време да спре да поема рискове. Нямаше повече да предизвиква никакви полеви операции за Джон Брайтлинг. Щом пристигнеше на „О’Хеър“, щеше да вземе следващия полет до Ню Йорк, да се върне в апартамента си, да докладва на Брайтлинг и после да се огледа за елегантен маршрут за измъкване. Дали Брайтлинг щеше да му позволи да изчезне?

„Би трябвало да го направи — каза си Попов. — Аз и Хенриксен сме единствените на планетата, които могат да го свържат с масовото убийство. Той би могъл да си помисли дали да не ме убие, но Хенкриксен би трябвало да го предупреди да не го прави.“ Хенриксен също беше професионалист и знаеше правилата на играта. Попов си беше водил дневник, който държеше на сигурно място, в сейф в една адвокатска кантора в Ню Йорк, с грижливо изписани инструкции как да се използва. Тъй че, не, това не беше сериозна опасност, стига неговите „приятели“ да знаеха правилата — а Попов щеше да им ги напомни, просто за всеки случай.

А защо изобщо да се връща в Ню Йорк? Защо просто да не изчезне? Беше съблазнително… но не. Ако не друго, трябваше поне да каже на Брайтлинг и Хенриксен да го оставят на мира и да им обясни защо е в техен интерес да го направят. Освен това Брайтлинг разполагаше с необичайно добър източник в американското правителство и Попов можеше да използва тази лична информация като допълнителна защита. Повече сигурност не вреди.

 

 

— Окей, с какво разполагаме? — запита Джон старшите си офицери и поканените в кабинета му представители на ведомства.

— Само с едно име. Йосиф Серов. Няма го на компютъра в Лондон — заяви Сирил Холт от Службата за сигурност. — Как е в ЦРУ?

Кларк поклати глава.

— Имаме две лица с името Серов, записани в книгите. Единият е мъртъв. Другият е почти на седемдесет, пенсионер, живее в Москва. Нещо по описанието?

— Ами, съвпада с този симпатяга. — Холт подаде през масата една снимка.

— Тоя съм го виждал.

— Той е типът, който се срещна с Иван Кириленко в Лондон преди няколко седмици. Това съвпада с останалата част от пъзъла, Джон. Смятаме, че той е замесен в изтичането на информацията за вашата организация. А сега и историята с Грейди… ами, съвпада като че ли, почти прекалено добре всъщност.

— Някакъв начин да натиснем тук?

— Всъщност ние можем да се обърнем към РВС — и ние, както и ЦРУ, поддържаме сравнително добри отношения със Сергей Головко, и те вероятно могат да ни съдействат. Ще лобирам много здраво за това — обеща Холт.

— Какво друго?

— Тези номера — намеси се Бил Тоуни. — Единият сигурно е идентификационният номер на банковата сметка, а другият вероятно е контролният код за активирането й. Ще се обърнем към тяхната полиция за съдействие. Все нещо ще ни кажат, ако парите са препрани, разбира се, и ако сметката все още е активна, каквато би трябвало да е.

— Оръжията — каза присъстващият старши полицай. — Ако се съди по серийните им номера, те са съветско производство, от завода в Казан. Доста стари са, поне от десет години, но с никое от тях не е било стреляно до днес. По въпроса с наркотика — изпратих информацията на Денис Магуайър — той е шефът на ирландската „Гарда“. Сутринта ще го покажат по телевизията. Намерили са и са конфискували почти пет килограма чист кокаин… под „чист“ имам предвид с медицинско качество, почти все едно че е купен от фармацевтична фирма. Уличната му цена е огромна. Милиони! — Намерили са го в изоставена ферма на Западното крайбрежие на Ирландия.

— Разполагаме със самоличността на трима от шестимата пленници. Един от тях все още не може да говори с нас заради раните си. Представяте ли си — да използват клетъчни телефони за комуникация, вместо уоки-токита. Вашият симпатяга Нунън наистина свърши добра работа, като затвори клетките. Господ знае колко живота успя да спаси по този начин.

Чавес кимна и потръпна. Ако бяха могли да координират действията си… Господи! Щеше да е още по-лош ден за добрите момчета. Екип 1 беше извън строя поне за месец, въпреки че се сражаваха толкова добре. Нунън беше направил страхотен удар, убивайки трима от онези с пистолета си, Франклин, който почти беше обезглавил един от тях с големия си „Макмилън“, също. А после бе използвал чудовищната си пушка, за да спре кафявия фургон и да попречи на терористите да се измъкнат. Докато гледаше хората около заседателната маса и клатеше глава, зумерът му иззвъня. Чавес го вдигна, видя, че е от домашния му телефон, стана и се обади от телефона на стената.

— Да, мила?

— Динг, ела. Започва — каза спокойно Паци.

Сърцето на Динг внезапно подскочи.

— Тръгвам, мила. — Динг остави слушалката. — Джон, трябва да се прибера у дома. Паци казва, че започва.

— Добре, Доминго. — Най-после Кларк успя да изпише усмивка на лицето си. — Целуни я от мен.

— Прието, мистър К. — И Чавес се запъти към вратата.

— Разчетът на това нещо никога не е точен — отбеляза Тоуни.

— Е, поне едно хубаво нещо се случва този ден. — Джон потърка очите си.

Той дори вече приемаше идеята, че става дядо. Беше адски по-добро от това да губиш хора — факт, който тепърва, щеше да се набива в съзнанието му. Неговите хора. Двама мъртви. Още няколко ранени. Неговите хора.

— Окей — продължи Кларк. — Какво ще правим с изтичането на информация? Хора, нас ни проучиха и ни удариха. Какво да правим по този въпрос?

 

 

— Здрасти, Ед, тук е Карол — каза научната съветничка на президента.

— О, здрасти, доктор Брайтлинг. Какво има?

— Какво, по дяволите, стана в Англия днес? Това нашите хора ли бяха… имам предвид, екипът ДЪГА?

— Да, Карол, те бяха.

— Как се справиха? На телевизията не стана много ясно и…

— Двама мъртви, четирима ранени — отговори директорът на разузнаването. — Деветима терористи мъртви, шестима пленени, включително водачът им.

— Как действаха радиостанциите, които им изпратихме?

— Не знам. Още не съм видял доклада след акцията, но знам главното, което те искат да знаят.

— Какво е то, Ед?

— Кой се е раздрънкал. Те знаеха името на Джон, имената на жена му и дъщеря му, тяхната самоличност и месторабота. Разполагали са с добро разузнаване и Джон изобщо не е щастлив от това.

— Близките им добре ли са?

— Да, няма пострадали цивилни, слава Богу. По дяволите, Карол, аз познавам Санди и Патриша. Това ще доведе до сериозни последствия.

— Нещо, с което мога да помогна?

— Още не знам, но няма да забравя, че ме попита.

— Е, исках да знам дали тези радиоджаджи са свършили работа. Казах на хората от „Е-Системс“ да ги изпипат добре, понеже тези момчета са важни. Боже мой, надявам се, че са им помогнали с нещо.

— Ще го разбера, Карол — обеща директорът на централното разузнаване.

— Знаеш къде можеш да ме намериш.

— Благодаря ти, че се обади.