Том Кланси
Дъга Шест (18)

17. Връзките

Питър имаше вече шестима приятели в центъра за лечение. Само двама от обектите все още се чувстваха достатъчно добре, за да останат в общото спално с анимационните филмчета и уискито, и Килгор прецени, че ще останат тук до края на седмицата — до такава степен кръвта им беше пълна с антитела на „Шива“. Беше странно как болестта поразява различните хора по толкова различни начини, но нали всеки има различна имунна система. Точно затова някои хора заболяваха от рак, а други — не, въпреки тютюнопушенето и други форми на самонасилие.

Като се изключеше това, нещата вървяха по-леко, отколкото беше очаквал. Предполагаше, че това се дължи на силните дози морфин, които направо ги бяха вдървили. Това беше относително ново откритие за медицината — че всъщност максимална безопасна доза за обезболяващите не съществува. Ако пациентът продължава да изпитва болка, можеш да му дадеш още, докато болката не спре. Дозировките, които можеха да предизвикат прекъсване на дихателната система при здрави хора, се оказваха напълно безопасни при хора с големи болки, и това правеше работата му много по-лека. Всяка машина за впръскване на дрога имаше бутон, който обектите можеха да натиснат, ако имаха нужда, и така те се обслужваха сами с лекарства и изпадаха в кротка забрава, което също правеше нещата много по-безопасни за персонала. Те само окачваха шишета с хранителен разтвор по системите, проверяваха дали иглите са си на мястото и по възможност отбягваха да се докосват до пациентите. По-късно днес целият персонал щеше да се инжектира с Ваксина Б, за която се предполагаше, че ще ги предпази от „Шива“ с висока степен на вероятност — Стив Берг твърдеше, че е 98 до 99 процента. Всички обаче знаеха, че това не е същото като 100 процента, и затова предпазните мерки щяха да продължат да се спазват.

Естествено, никой не проявяваше особено състрадание към обектите. Подбирането на пияндета от улиците се бе оказало добър подход. Следващата група може би щеше да събуди повече съчувствие, но всички в сградата бяха добре проучени и всичко им беше разяснено. Повечето неща, които правеха, можеха да се окажат неприятни, но те все едно щяха да ги направят.

 

 

— Знаеш ли, понякога си мисля, че първите хора на Земята са били прави — каза Кевин Мейфлауър в ресторант „Палма“.

— О? И в какво? — попита Карол Брайтлинг.

Президентът на клуб „Сиера“ погледна чашата си с вино.

— Ние унищожаваме всичко, до което се докоснем. Бреговете, полята, горите — виж какво е направила „цивилизацията“ с тях! О, разбира се, някои райони запазваме като резервати… и колко е това? Три процента? Голяма работа! Тровим всичко, включително себе си. Озоновият проблем наистина се влошава според последното проучване на НАСА.

— Не си ли чул за предлагането запълване? — попита научната съветничка на президента.

— Запълване ли? Как? Тя направи гримаса.

— Ами, взимаш ято самолети, натъпкваш ги хубаво с озон, пращаш ги до Австралия и пускаш озона на голяма височина, за да закърпиш дупката. Това предложение в момента лежи на бюрото ми.

— И?

— И все едно да правиш аборти през полувремето на футболен мач, с повторение на головете и цветен коментар. Няма как да стане. Трябва да оставим планетата сама да се излекува… но ние, разбира се, няма да я оставим.

— Други добри новини?

— О, да, проблемът с въглеродния двуокис. Има един умник в Харвард, който твърди, че ако изсипем железни стружки в Индийския океан, можем да ускорим растежа на фитопланктона и това щяло да реши проблема с двуокиса веднага. Математически изглежда много добре. Всички тия гении, дето казват, че могат да оправят планетата, като че ли тя изобщо има нужда от оправяне… вместо да я оставим сама, по дяволите!

— А президентът какво казва? — попита Мейфлауър.

— Пита дали ще подейства, или не, и ако изглежда вероятно да подейства, тогава го пробваме, за да сме сигурни, и след това го опитваме наистина. Понятие си няма, а и не иска да слуша. — Тя не добави, че е длъжна да изпълнява заповедите му, независимо дали й харесва, или не.

— Е, може би нашите приятели от „Земята първо“ ще излязат прави, Карол. Може би ние наистина сме паразитен вид върху лицето на земята и може би ще унищожим цялата скапана планета, преди да изпукаме.

— Идеите на Рейчъл Карсън възкръсват, а?

— Виж, ти познаваш науката не по-зле от мен… може би и по-добре. Ние вършим неща като… като унищожаването на динозаврите, само че го правим съзнателно. Колко време е било нужно, докато планетата се възстанови от това?

— Планетата не се е възстановила, Кевин — подчерта Карол Брайтлинг. — Тя просто е направила скок към млекопитаещите… към нас, обърни внимание. Съществуващият преди това — екологичен ред така и не се е възстановил. Случило се е нещо ново и на това ново са били необходими милион години само за да се стабилизира.

„Сигурно е било нещо, което си е струвало да се види — помисли си тя. — Да наблюдаваш подобно нещо в действие, каква научна и лична благодат е това! Но не е имало кой да го гледа и оцени. За разлика от днес.“

— Е, още няколко години и ще бъдем свидетели на началото, нали? Колко видове само ще унищожим още тази година, а ако положението с озона продължава да се влошава… Боже Господи, Карол, защо хората не го разбират? Нима не виждат какво става? Нима не ги интересува?

— Не, Кевин, не виждат и не ги интересува. Само се огледай и ще се увериш.

Ресторантът беше пълен с важни хора, облечени във важните си дрехи, несъмнено обсъждащи страшно важни неща над важните си блюда, но нито едно от тях нямаше нищо общо с планетарната криза, която буквално висеше над главите им. Ако озоновият слой наистина се изпареше, което беше много вероятно, е, те щяха да започнат да използват слънчобрани, колкото да излизат по улиците, и това може би щеше да ги защити в достатъчна степен… но какво щеше да стане с естествените видове, с птиците, с гущерите, с всички други същества по планетата, които нямаха такъв избор? Изследванията сочеха, че очите им ще изтекат от неекранираното ултравиолетово излъчване, което щеше да ги избие, и така цялата екосистема щеше да се разпадне.

— Смяташ ли, че някои от тези хора наоколо знаят за това… или че ако го знаят, изобщо ги интересува?

— Предполагам, че не. — Той отпи от виното си. — Е, значи орем в грешна посока, така ли?

— Странно — продължи тя. — До не много отдавна ние водехме войни, които спираха нарастването на населението достатъчно, за да не можем да увредим планетата до такава степен… но сега мирът процъфтява навсякъде и нашите индустриални възможности нарастват, и така мирът ни унищожава много по-ефикасно, отколкото някога го е правила войната. Каква ирония, нали?

— И съвременната медицина. Комарът анофелес е бил доста добър за ограничаване на нарастването на населението… знаеш, че Вашингтон някога е представлявал маларично блато и за дипломатите постът е бил доста рискован! И тогава взели, че изобретили ДДТ. Добро за контрол над комарите, но лошо за птиците. Никога няма да го оправим. Никога — заключи Мейфлауър.

— Ами ако… — промълви тя замислено.

— Какво „ако“, Карол?

— Ами ако природата измисли нещо, което да шамароса човешкото население?

— Хипотезата „Гея“ ли? — Това го накара да се засмее. Идеята се изразяваше в това, че самата земя е мислещ, самокоригиращ се организъм, който намира начини да регулира многобройните животински видове, които я населяват. — Дори това да е вярно… аз всъщност се надявам да е вярно… боя се, че ние, хората, напредваме твърде бързо, за да може Гея да се справи с нас й с плодовете на нашата дейност. Не, Карол, ние сме създали един самоубийствен договор и ще унищожим заедно със себе си всичко останало, и след сто години, когато населението по света се сведе до около един милион души, те ще разберат какво е било сбъркано, ще прочетат книгите и ще видят на видеозаписите рая, който някога сме притежавали, и ще прокълнат имената ни… и може би, ако имат късмет, ще се поучат от това, когато един ден успеят да изпълзят от тинята. Може би. Но се съмнявам. Дори ако се опитат да се научат, ще ги интересува повече как да построят ядрените си централи, за да могат да използват електрическите си четки за зъби. Предвиждането на Рейчъл беше правилно. Един ден ще настъпи „Тихата пролет“, но ще е твърде късно.

Той си взе от салатата, чудейки се колко ли химикали има в марулята и доматите. Доста, беше сигурен в това. По това време на годината марулята идваше от Мексико, където фермерите вършеха какви ли не издевателства над реколтата, и може би кухненският персонал я беше измил добре, може би не, и ето ти го него, хапва сега скъпия обяд и се трови толкова сигурно, колкото беше сигурен, че цялата планета се задръства с отрови. Смутеният му и отчаян поглед казваше всичко.

Той беше готов за привличане, реши Карол Брайтлинг. Времето беше дошло. И щеше да доведе няколко добри хора със себе си, и те щяха да намерят място за тях в Канзас и в Бразилия. След половин час тя излезе от заведението и тръгна към Белия дом за седмичното съвещание на кабинета.

 

 

— Здрасти, Бил — отвърна Гъс от кабинета си в сградата „Хувър“ — Какво става?

— Хвана ли новините тази сутрин? — попита Хенриксен.

— Имаш предвид онова нещо в Испания ли? — попита Вернер.

— Аха.

— Разбира се. Видях те по канала.

— Геният ми в действие. — Той се ухили. — Е, добре е за бизнеса, нали знаеш.

— Сигурно. Та какво има?

— Това не бяха испански ченгета, Гъс. Знам как тренират. Не е техният стил. И така, кои са те, „Делта“, СВС или ЕСЗ?

Очите на Вернер се присвиха. Сега той беше помощник-директор на ФБР, но някога бе командващ специален агент на елитния Екип за спасяване на заложници на ФБР. След това беше издигнат на длъжността Главен специален агент на полевото подразделение в Атланта, а сега беше станал ПД, отговарящ за Отдела за борба с тероризма. Бил Хенриксен някога работеше за него, а после напусна Бюрото, за да учреди своя консултантска фирма, но някогашното ФБР си оставаше ФБР, а сега Бил се мъчеше да се докопа до информация.

— Наистина не мога да говоря за това, приятелю.

— Охо, така ли?

— Да. Не мога да го обсъждам.

— Секретни теми?

— Нещо такова. Кикот в слушалката.

— Какво пък, това ми подсказва нещо!

— Не, Бил, нищо не ти подсказва. Ей, човече, не мога да нарушавам правилата, знаеш го.

— Винаги си бил праволинеен — съгласи се Хенриксен. — Е, които и да са те, радвам се, че са на наша страна. Обезвреждането изглеждаше доста добре по телевизията.

— Така е.

Вернер разполагаше с пълния комплект касети, изпратени по кодиран сателитен канал от посолството на САЩ в Мадрид до Агенцията за национална сигурност, а оттам — до щаба на ФБР. Беше видял целия материал и очакваше да получи повече данни днес следобед.

— Кажи им обаче едно нещо, ако ти се отвори възможност.

— И какво е то, Бил? — последва сдържаният отговор.

— Ако искат да приличат на местни ченгета, не бива да използват хеликоптер на ВВС на САЩ. Не съм глупак, Гъс. Репортерите може и да не го забележат, но е съвсем явно за всеки с малко повече гънки в главата, нали?

„Опаа!“ — помисли си Вернер. Той лично беше допуснал това да се изплъзне от мозъчните му гънки, но Бил не беше тъпак — и той се зачуди как новинарските медии не бяха забелязали фала с хеликоптера.

— Тъй ли?

— Не ми пробутвай тия, Гъс. Беше „Сикорски“, модел 60. Летяхме на тях, когато прескачахме до Форт Браг, не помниш ли? По-добри са от „Хюи“-тата, но не са за гражданска употреба, така че не биха допуснали някой да го купи.

— Ще предам — обеща Вернер. — Някой друг да се е докопал до това?

— Не, доколкото знам, а аз не казах нищо за това по Ей Би Си тази заран, нали?

— Не, не каза. Благодаря за което.

— Е, можеш ли все пак да ми кажеш нещо за тези симпатяги?

— Съжалявам, но не мога. Кодирана работа е и истината е — излъга Вернер, — че и аз самият не знам.

„Пълни дивотии“ — почти чу по телефонната линия. Плитка лъжа. Ако съществуваше някаква специална контратерористична група и ако Америка имаше дял в това, то главният полеви експерт на ФБР все трябваше да знае нещичко по въпроса. Но, по дяволите, правилата си бяха правила и нямаше никакъв начин един частен контрагент да бъде допуснат до засекретения сектор, наречен „ДЪГА“. Освен това Бил също знаеше, че правилата са си правила.

— Да бе, Гъс, разбирам — последва насмешливият отговор. — Все едно, те са много добри, но испанският не им е родният език и имат достъп до американски военен хеликоптер. Кажи им, че трябва да са малко по-внимателни.

— Ще предам — обеща Вернер и си го записа.

„Черен проект — каза си Хенриксен, след като приключи разговора. — Обаче откъде ли идват средствата?“ Които и да бяха тези хора, те бяха във връзка с ФБР, както и с министерството на отбраната. Какво друго би могъл да разбере? Да речем, къде им е базата… Да постигне това… да, не беше невъзможно, нали? Всичко, което му беше необходимо, беше началният момент на трите инцидента, после да провери в кой момент са се появили каубоите, а оттам можеше да направи доста добро предположение за изходната им точка. Самолетите пътуваха със средна скорост деветстотин километра, а това даваше разстоянието…

Трябваше да е Англия. Това беше единственото им логично местоположение. Британците разполагаха с цялата необходима инфраструктура, а мерките за сигурност в Херефорд бяха доста добри… той самият беше ходил там и беше тренирал със СВС като член на Екипа за спасяване на заложници на ФБР, когато работеше за Гъс. Окей, щеше да разбере от писмените материали за инцидентите в Берн и Виена. Неговият фирмен персонал покриваше контратерористични операции като обичайна част от бизнеса… а и можеше да се обади на някои свои връзки в Швейцария и Австрия, за да поразбере някои неща. Това би трябвало да е лесно. Той погледна часовника си. По-добре беше да се обади веднага, нали те бяха с шест часа напред.

„Черен проект, значи? — запита се той сам. — Ще видим.“

 

 

Заседанието на кабинета приключи рано. Бяха гласували само два пъти — което всъщност си беше само преброяване на присъстващите членове на кабинета, тъй като единственият действителен глас принадлежеше единствено на президента, което той самият на няколко пъти беше дал да се разбере. Заседанието се прекрати и хората тръгнаха към изхода.

— Здрасти, Джордж — поздрави доктор Брайтлинг министъра на финансите.

— Как е, Карол, още ли гушкаш дръвчетата? — попита я той с усмивка.

— Винаги — засмя се тя в отговор на тъпия хумор на този неграмотен плутократ. — Гледа ли телевизията тази сутрин?

— За кое?

— Онова в Испания…

— Оо, да, Световния парк. И какво?

— Кои бяха онези маскирани мъже?

— Карол, ако искаш да питаш, трябва първо да получиш достъп.

— Не им искам номера на телефона, Джордж — отвърна тя, докато той отваряше вратата. — И аз имам достъп почти до всичко, не забравяй.

Това беше вярно. На президентския научен съветник беше разрешен достъп до какви ли не засекретени програми, в това число въоръжение, ядрени проекти и какво ли още не, плюс контрола на комуникациите. Министърът просто съжали, че го е попитала, но всъщност много хора знаеха за ДЪГА.

— Организирахме го преди няколко месеца — въздъхна той. — Това е тайна, нали сме наясно? Група за специални операции, международна, действа някъде от Англия, главно американци и британци, но има и други. Идеята дойде от един човек от Управлението, Шефа си го харесва… и засега, изглежда, удрят в десятката, нали?

— Спасяването на тези деца беше нещо невероятно! Надявам се, че поне са ги похвалили.

Кикот.

— Шефа им изпрати лично поздравление тази сутрин.

— Как се казва?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — попита Джордж.

— Че какво толкова? Само едно име?

— Права си — кимна министърът. — Наричат се ДЪГА. Заради международния им характер.

— Е, които и да са, снощи набраха много точки. Знаеш ли, май наистина трябва да ме въведат в тия работи. Аз мога да ви помогна — подчерта тя.

— Ами кажи на Шефа, щом искаш.

— Сега съм малко в черния му списък, нали знаеш.

— Ами тогава си наблягай на еколожките работи. По дяволите, всички обичаме зелената тревица и славейчетата. Само че не може славейчетата да ни казват как да управляваме страната, нали?

— Джордж, това наистина са важни научни проблеми, с които трябва да се оправям — подчерта Карол Брайтлинг.

— Щом казваш. Но ако наблегнеш малко повече на реториката, може би хората ще започнат да те чуват малко по-добре. Просто приятелски съвет, нали разбираш?

— Благодаря, Джордж, ще помисля за това — обеща тя и се разделиха.

„ДЪГА“ — каза си Брайтлинг, докато пресичаше западната служебна алея. Струваше ли си да направи още една стъпка напред? Смешното, когато се забъркаш в секретни неща, беше, че влезеш ли вътре, си вътре… След като влезе в кабинета си, тя пъхна пластмасовия ключ в засекретения си служебен телефон СТУ-4 и набра личния номер на директора на ЦРУ.

— Да? — отзова се мъжки глас.

— Ед, аз съм: Карол Брайтлинг.

— О, здрасти. Как мина заседанието?

— Гладко, както винаги. Имам един въпрос към теб.

— И какъв е той, Карол?

— Става дума за ДЪГА. Снощната им операция в Испания беше страхотна.

— Ти вътре ли си в това? — попита Ед.

— Как иначе щях да знам името, Ед? Знам, че един от твоите хора го организира. Не мога да си спомня името, онзи дето президентът много го харесва.

— Да, Джон Кларк. Навремето той ми беше трениращ офицер. Много е стабилен. Понаправил е едно-друго тук-там, дори повече от Мери Пат и мен самия. Защо те интересува?

— Новите кодиращи системи за тактически радиовръзки, които АНС изпробва. Имат ли ги вече?

— Не знам — призна директорът. — Те готови ли са вече?

— След около месец. „Е-Системс“ ще бъдат производителят и си помислих, че би трябвало бързо да се подадат на ДЪГА. Искам да кажа, тези момчета са там, на ръба на бръснача. Би трябвало да ги получат първи.

 

 

На другия край на линията директорът на Централното разузнаване си припомни, че би трябвало да обръща повече внимание на работата на Агенцията за национална сигурност. Нещо повече, беше си позволил да забрави, че Брайтлинг притежава разрешението „черна карта“, което й осигуряваше достъп до светая светих във Форт Мийд.

— Идеята не е лоша. С кого да говоря за това?

— С адмирал Макконъл, предполагам. Агенцията е негова. Все едно, просто приятелско предложение. Щом в ДЪГА са толкова печени, би трябвало да разполагат с най-добрите играчки.

— Окей, ще видя това. Благодаря ти, Карол.

— Няма защо, Ед. Но може би няма да е лошо да ме въведеш напълно в програмата някой ден, а?

— Да, това мога. Мога да изпратя човек да ти донесе необходимата информация.

— Добре, когато ти е удобно. До скоро.

— До. скоро, Карол.

Защитената линия се прекъсна. Карол се усмихна на телефона. Ед никога нямаше да й зададе въпрос по темата, нали? Тя знаеше името, каза хубави неща за екипа и му предложи помощ, точно както би постъпил всеки лоялен бюрократ. А сега дори разполагаше с името на водача на екипа. Джон Кларк. Трениращ офицер на Ед преди време. Колко лесно беше да получиш нужната ти информация, когато говориш подходящия език. Е, нали точно заради това беше на тази работа, въпреки разочарованията и всичко останало.

Един от хората му направи сметките, изчисли времетраенето на пътуванията и отговорът посочи Англия, точно както беше подозирал. Времевият триъгълник както с Берн, така и с Виена се получаваше някъде край Лондон. Това беше съвсем логично, каза си Хенриксен. „Бритиш Еъруейз“ пътуваха навсякъде и по традиция поддържаха сърдечни отношения с британските власти. Тъй че, които и да бяха тези хора, групата им беше базирана… Херефорд, почти със сигурност беше там. Вероятно беше многонационална — това би я направило политически по-приемлива за други страни. Значи би трябвало да е американска и британска, може би и от други националности също, с достъп до американска техника, като хеликоптера „Сикорски“. Гъс Вернер знаеше за нея… възможно ли беше в екипа да има хора от ФБР? „Вероятно“ — помисли си Хенриксен. Екипът за спасяване на заложници по същество беше полицейска организация, но тъй като неговата задача беше контратероризмът, той практикуваше и тренираше с други подобни организации по света, дори да бяха предимно военни. Задачата в случая беше до голяма степен същата, следователно хората се обменяха… а ЕСЗ на ФБР беше един от най-добрите в света. Така че вероятно някой от ЕСЗ, евентуално дори някой, когото той познаваше, беше в този екип. Би било полезно да разбере кой, но сега-засега това беше твърде много.

Важното в момента беше, че тази международна контратерористична формация представляваше потенциална опасност. Ами ако се прехвърлеха в Мелбърн? Дали това можеше да развали нещо? Със сигурност нямаше да помогне, особено ако в екипа имаше агент от ФБР. Той беше прекарал петнадесет години в Бюрото и не хранеше никакви илюзии по отношение на тези мъже и жени. Те имаха очи, които можеха да виждат, и мозъци, които можеха да мислят, и се вглеждаха във всяко нещо. И така, неговата стратегия да насочи световното внимание към терористичната заплаха и по този начин да си помогне да получи поръчката в Мелбърн можеше да привлече нежелано внимание и към него. По дяволите! Но Законът за непредвидените последици можеше да засегне всеки, нали? Нали затова си беше вкарал главата в торбата — защото неговата работа беше да се справя с непредвидените неща. И ето го сега, все още във фаза на събиране на разузнавателна информация. Трябваше да разбере повече. Истински лошата новина беше, че трябваше да излети за Австралия след по-малко от денонощие и нямаше да може сам да събере повече. Добре. Довечера щеше да вечеря с шефа си и да му предаде това, което вече знаеше, и може би онзи бивш негов кагебеец щеше да продължи да търси. Дотук се беше представил адски добре. Пушач на лула. Хенриксен не преставаше да се удивлява как една толкова дребна подробност може да отвори цяло разследване. Просто трябва да си държиш очите отворени, така излизаше, и да имаш ум в главата.

 

 

— Интерлевкенът не върши никаква работа — каза Джон Килгор и отмести поглед от монитора. Екранът на електронния микроскоп беше чист. Чертичките на „Шива“ се възпроизвеждаха безгрижно, поглъщайки междувременно околната тъкан.

— Следователно? — попита доктор Арчър.

— Следователно това е единственият вариант на лечение, който ме притесняваше: — 3-а е страхотно ново откритие, но „Шива“ просто му се присмива и си продължава работата. Това е една страшна буболечица, Барб.

— А обектите?

— Преди малко бях там. Питър е пътник, както и останалите. „Шива“ буквално ги изяжда. Всички имат значителни вътрешни кръвоизливи и нищо не може да спре разкъсването на тъканта. Опитах всичко от наръчника. Тези нещастни копелета нямаше да получат по-добро лечение и в „Хопкинс“. Всички ще загинат. Е — призна той, — ще има някои, чиито имунни системи ще могат да се справят, но това ще бъдат адски редки случаи.

— Колко редки?

— По-малко от един на хиляда, вероятно може би един на десет хиляди. Дори белодробният вариант на чумата не убива всички — напомни й той.

Това беше може би най-смъртоносната болест на планетата и позволяваше само на един от десет хиляди души да оцелее. Някои хора, знаеше тя, имаха такива имунни системи, които убиваха всичко, непринадлежащо на организма им. Тъкмо това бяха хората, които живееха до сто години и повече. Това нямаше нищо общо с пушенето, непушенето, дали ще пиеш едно сутринта или всички други дивотии, които публикуваха по вестниците като тайна на дълголетието. Цялата работа беше в гените. Някои гени просто бяха по-добри от други.

— Е, това не е нещо, от което трябва да се безпокоим, нали?

— Световното население в момента е няколко милиарда. Това прави десет на девета степен души. Правиш една проста сметка и получаваш порядък от десет на пета оцелели. Представи си неколкостотин хиляди души, които няма да ни обичат много-много.

— Пръснати по целия свят — отвърна Барбара. — Неорганизирани, нуждаещи се от ръководство и научно познание, което да им помогне да оцелеят. Как изобщо ще се свържат? Единствените осемдесет души, оцелели в Ню Йорк? А другите болести, които ще се появят след толкова смърт? И най-добрите имунни системи в света не могат да те предпазят от тях.

— Вярно — отстъпи Килгор, после се усмихна. — Ние дори подобряваме соя, нали?

— Да, Джон, подобряваме го. И така, Ваксина Б готова ли е?

Той кимна.

— Преди няколко часа си бих инжекцията. Готова ли си за твоята?

— Разбира се. Ами А?

— Във фризера е, готова за масово производство веднага щом хората изпитат нужда от нея. Когато се наложи, ще можем да я произвеждаме по хиляди литри седмично. Достатъчно, за да покрием планетата — увери я той. — Двамата със Стив Берг поработихме над това вчера.

— Може ли някой друг…

— Няма начин. Дори „Мерк“ не могат да се задвижат толкова бързо. А дори и да го направят, ще трябва да използват нашата формула, нали?

Това беше последното коварство. Ако планът за разпространението на „Шива“ по цялото земно кълбо не подействаше, както се надяваха, тогава на целия свят щеше да се подаде Ваксина А, която „Лаборатории Антиген“, подразделение на корпорация „Хоризонт“, „съвсем случайно“ бяха разработили като част от усилията на корпорацията да се помогне на Третия свят срещу хеморагичните трески. Щастливо стечение на обстоятелствата, макар и вече известно в медицинската литература. Джон Килгор и Стив Берг бяха публикували статии за тези болести, оценени високо след големия страх, който Америка и целият свят бяха преживели не толкова отдавна. Следователно медицинските кръгове бяха в течение, че „Хоризонт/Антиген“ работят в тази област, и нямаше да се изненадат, като разберат, че междувременно е създадена ваксина. Дори бяха изпитали ваксината лабораторно и със сигурност бяха установили, че течността проявява всички характеристики на антитела. Но това щяха да са погрешни антитела, а ваксината с живия вирус щеше да се превърне в смъртна присъда за всеки, който я вкараше в кръвоносната си система. Времето от инжектирането до появата на явни симптоми беше програмирано от четири до шест седмици и отново оцелелите щяха да бъдат онези редки щастливи души от дъното на генния кладенец. От един милион щяха да оцелеят по стотина такива хора. Може би и по-малко. „Шива“ наистина се беше оказал едно малко гадно копеле — три години, докато го направят, и колко странно, помисли си Килгор, че се беше оказал толкова лесен за конструиране. Е, това си беше проблем на науката. Генната манипулация беше нова област и тези неща все още бяха непредсказуеми. Тъжното в цялата работа може би беше, че същите хора в същата лаборатория бяха поели по една нова и неочаквана пътека — човешкото дълголетие — и докладваха, че имат сериозен напредък. Какво пък, толкова по-добре. Продължителен живот, за да можеш да оцениш новия свят, който „Шива“ щеше да донесе.

А и напредъкът нямаше да спре. Мнозина от списъка на избраните, които щяха да получат Ваксина Б, бяха учени. На някои от тях новината нямаше да им хареса, след като им я кажеха, но нямаше да имат голям избор, и тъй като бяха учени, скоро щяха отново да се заловят за работата си.

Не всички в Проекта одобряваха това. Някои от радикалните всъщност заявяваха, че включването на лекари противоречало на самия характер на мисията — защото медицината не позволявала на природата да тръгне по собствения си път. Как не! Килгор изсумтя. Добре, ще оставят тези идиоти да си раждат бебетата по селските поля след сутрешното оране или лов, и много скоро подобни идеолози ще се изродят. Той самият смяташе да изследва и да се наслаждава на природата, но щеше да го прави облечен, с обувки и яке, за да се пази от студа. Смяташе да остане културен човек, а не да се върне до стадия на голата маймуна. Умът му се зарея… Щеше да има разпределение на труда, разбира се. Селяци, които да отглеждат храната и да се грижат за добитъка, който те щяха да ядат — или ловци, да стрелят бизоните, чието месо беше по-здравословно, тъй като съдържаше по-малко холестерол. Бизонът щеше да се върне много бързо. Житата щяха да растат диви и те щяха да нараснат, тлъсти и здрави, особено след като хищниците бяха така безмилостно избити, тъй че щяха да бъдат по-бавни за хващане. Домашният добитък също щеше да нарасне, но най-накрая щеше да бъде надвит от бизоните — много поздрава порода, по-пригодена за волен живот. Килгор искаше да види това, да види огромните стада, покривали някога Запада. Искаше да види и Африка.

Това означаваше, че Проектът се нуждае от самолети и пилоти. „Хоризонт“ вече разполагаше със собствени бизнес-самолети G-V, способни да прекосят по-голямата част от света, следователно се нуждаеха от големи екипи хора, които да ръководят и поддържат няколко летища — в Замбия например. Искаше да види Африка дива и свободна. Докато се стигнеше до това, щяха да минат вероятно десетина години, а това не беше кой знае колко. СПИН вече обезлюдяваше този континент с гадна скорост, а „Шива“ само щеше да направи този процес по-бърз, така че Черният континент щеше отново да се освободи от човека и той самият щеше да може да отиде там и да оцени природата в цялата й слава… и може би да застреля някой лъв, за да си направи постелка за дома си в Канзас? Някои хора в Проекта сигурно щяха да вдигнат шум до Бога за това, но какво значи един лъв повече или по-малко? Проектът щеше да спаси стотици хиляди лъвове, може би милиони, свободни да скитат и ловят своята плячка. Какъв Прекрасен нов свят щеше да бъде, след като се премахне паразитният вид, който така упорито се трудеше, за да го унищожи.

Чу се сигнал. Той се извърна и погледна контролния пулт.

— Това е Ърни, М5… изглежда, е получил сърдечен удар.

— Какво ще направиш? — попита Барбара Арчър. Килгор стана.

— Ще ида да се уверя, че е умрял. — Наведе се, за да избере камера за големия монитор на бюрото си. — Ето, можеш да гледаш.

След две минути той се появи на екрана. Там вече беше един от санитарите, но не правеше нищо, освен да гледа. Тя видя как Килгор провери пулса на човека, после погледна очите му. Въпреки че си беше бил Ваксина Б, Килгор използваше ръкавици и маска. Е, това донякъде беше логично. После той се изправи и изключи контролната апаратура. Санитарят извади интравенозните тръбички и покри тялото с чаршаф. Килгор посочи вратата и скоро санитарят подкара количката към крематориума. Килгор се забави, за да огледа другите обекти, и дори като че ли размени няколко думи с един от тях, преди най-после да се скрие от екрана.

— Предполагах го — каза той, след като се върна в контролната зала, вече без защитната екипировка. — Сърцето на Ърни не беше много добре и „Шива“ прояде точно него. Уендъл ще е следващият, М2. Може би утре сутринта. Черният дроб е извън строя.

— Какво става с контролната група?

— При Мери, Ж4, след два дни ще се появят явните симптоми.

— Значи системата за доставка действа?

— Като магия. — Килгор си сипа кафе и седна. — Всичко действа, Барб, а компютърните проекции изглеждат по-добре, отколкото изискваните от нас параметри. Половин година след началото светът ще се превърне в съвсем различно място.

— Все още се притеснявам за тази половин година, Джон. Ако някой се досети… последният им съзнателен акт ще бъде да ни избият до един.

— Точно затова си имаме оръжия, Барб.

 

 

— Нарича се ДЪГА — съобщи им той, след като беше получил най-добрата информация за деня. — Базирана е в Англия. Организирана е от човек на име Джон Кларк, който очевидно е шефът на формацията.

— Звучи логично — каза Хенриксен. — Многонационална, нали?

— Така мисля — потвърди Джон Брайтлинг.

— Да — намеси се Дмитрий Попов. — Всичко това е логично, някакъв вид единица на НАТО, предполагам, базирана в Херефорд?

— Точно така — каза Хенриксен. — Между другото, много хубава работа, дето се сети кои са.

Попов сви рамене.

— Всъщност беше много просто. Трябваше да го предположа по-рано. Въпросът ми сега е, какво искате от мен по случая?

— Мисля, че трябва да научим повече — каза Хенриксен и хвърли поглед към шефа си. — Много повече.

— Как ще го направиш? — попита Брайтлинг.

— Не е трудно — увери го Попов. — Знаеш ли къде да гледаш… битката е почти спечелена. Просто отиваш и гледаш. А и аз вече съм вътре, нали?

— Искаш ли да поемеш нещата? — попита Джон руснака.

— Естествено. — „Ако ми платиш за това.“ — Има някои рискове, но…

— Какви рискове?

— Работил съм в Англия. Има вероятност да имат снимката ми, макар и под друго име, но не мисля, че е възможно.

— Можеш ли да нагласиш акцента? — попита Хенриксен.

— Естествено, старче — отвърна Попов с широка усмивка. — Ти във ФБР ли си бил?

— Аха.

— Тогава знаеш как става. Мисля, че една седмица ще е достатъчна.

— Окей — каза Брайтлинг. — Летиш още утре.

— Пътни документи? — попита Хенриксен.

— Имам няколко комплекта, всички са нови и изрядни — увери го бившият офицер от разузнаването.

„Хубаво нещо е да имаш професионалист в щата си“ — каза си Хенриксен.