Том Кланси
Дъга Шест (16)

15. Бели шапки

— Нищо не можехме да направим, Джон. Нищичко — заяви Белоу.

— И сега какво? — попита Кларк.

— Сега трябва да им включим тока.

Пред очите им, приковани в телемониторите, трима мъже се затичаха към детето. Двама бяха от Гуардия Сивил. Третият беше доктор Хектор Вайлер.

 

 

Чавес и Ковингтън проследиха същото, но от по-близо. Вайлер носеше бяла лабораторна престилка, универсалната униформа на лекарите, и устремът му да се добере до детето прекъсна рязко, когато докосна все още топлото, но отпуснато телце. Смъкналите се изведнъж рамене на доктора казваха всичко. Куршумът беше преминал точно през сърцето. Докторът каза нещо на ченгетата и те подкараха количката извън двора, завивайки точно покрай членовете на ДЪГА.

— Почакай, докторе — извика Чавес и излезе от укритието си да погледне. Собствената му жена носеше нов живот в корема си и този нов живот в момента сигурно мърдаше и подритваше, а Санди сигурно седеше в дневната и гледаше телевизия или четеше. Лицето на момиченцето беше кротко, като че ли то бе заспало, и Чавес не можа да се сдържи да не посегне и да не погали меката косица. — Кое е това дете?

— Просто болно дете, може би фатално. Картонът й е в кабинета ми. Когато такива деца идват тук, получавам резюме на състоянието им, та ако възникнат спешни обстоятелства… — Докторът прехапа устни. — Вероятно умираше, но още не беше мъртва, все още имаше надежда.

Вайлер беше син на майка испанка и баща германец, емигрирал в Испания след Втората световна война. Беше учил упорито, за да стане лекар и хирург, а този акт, убийството на дете, задраскваше всичко. Някой беше решил с лека ръка да обезсмисли цялото му обучение и опит. Никога не беше изпитвал гняв — беше свит и кротък човек, — но сега го изпита.

— Ще ги убиете ли?

Чавес вдигна очи. В тях нямаше сълзи. Може би щяха да се появят по-късно. Ръката му все още лежеше върху главата на момичето. Косата й не беше много дълга, но той не знаеше, че едва е израсла след поредната процедура на химиотерапия. Знаеше само, че сега детето трябваше да е живо и че той, докато гледаше безпомощно как го убиват, не бе успял да направи това, на което бе посветил целия си живот.

— Да — отвърна той на доктора. — Ще ги убием.

Махна с ръка на колегата си и двамата придружиха останалите към лекарския кабинет. Крачеха бавно. Вече нямаше никаква причина да бързат.

 

 

„Това ще свърши работа“ — помисли си Малой, докато оглеждаше прясно боядисаното от едната страна на „Найт Хоук“. Надписът гласеше „Р01ЛС1А“.

— Готови ли сме, Харисън?

— Да, сър. Сержант Нанс, време е да задвижим.

„Найт Хоук“ се издигна в небето и Малой включи радиостанцията.

— ДЪГА, тук Мечо, край.

— Мечо, тук ДЪГА Шест, чувам те, край.

— Мечо във въздуха, след седем минути съм при вас.

— Прието. Обикаляй над зоната, докато не ти кажем друго.

— Прието, сър. Ще ви уведомя, щом минем на орбита. Край. — Нямаше за какво да се бърза.. Малой килна носа на машината и се понесе през сгъстяващия се мрак. Слънцето вече почти беше залязло. Светлините на парка в далечината се приближаваха.

 

 

— Кой сте вие? — попита Чавес.

— Франсиско де ла Крус — отвърна мъжът. Кракът му беше бинтован и изглежда, го болеше.

— Видяхме ви на записа — каза Ковингтън, хвърли поглед към меча и щита и кимна в знак на уважение към седналия мъж. Мечът изглеждаше адски внушително и макар да не можеше да се сравнява с МР-10, вероятно беше доста добро оръжие.

— Дете? Те са убили дете? — попита де ла Крус.

— Ана Гроот, на десет години и половина — каза доктор Вайлер, който преглеждаше здравния картон на детето. — Остеосаркома с метастази, смъртно болна… Оставал й е месец и половина.

Двамата испански полицаи положиха телцето върху кушетката за прегледи и го завиха с чаршаф. Единият, изглежда, беше готов да се разплаче, и сякаш само гневът, каращ ръцете му да треперят, го спираше.

— Джон сигурно сега се чувства адски говняно — каза Чавес.

— Той беше длъжен да го направи, Динг. Моментът не беше подходящ за действие…

— Знам, Питър. Но как, мамка му, да го кажем на нея? — Пауза. — Докторе, да ти се намира случайно кафе?

— Ей там — посочи Вайлер.

Чавес пристъпи до кафеварката, наля си в една стиропорова чашка и попита:

— Отгоре и отдолу, притискаме ги в сандвич?

— Така мисля — кимна Ковингтън.

Чавес изпи кафето и хвърли чашката в кошчето за боклук.

— Добре, давай да разставяме.

Излязоха от кабинета и без повече приказки тръгнаха навън към тунела, а оттам — до алтернативния команден център.

— Снайпер Две-едно, става ли нещо? — тъкмо питаше Кларк, когато влязоха.

— Не, Шест. Нищо освен сенки по прозорците. Още не са пратили човек на покрива. Това е малко странно.

— Твърде са самоуверени от телевизионното покритие — обади се Нунън. Беше разпънал пред себе си чертежите на замъка. — Добре, приемаме, че всички наши приятели са ето тук… но там има цял куп други стаи, на три нива.

— Тук Мечо — чу се глас от инсталирания от Нунън микрофон. — В момента кръжа. Какво трябва да правя? Край.

— Мечо, тук Шестица — отвърна Кларк. — Всички обекти са в замъка. На втория етаж има командно-контролен център. Вероятно сега всички са там. Току-що убиха заложник… момиченце — добави Джон.

Гласът на Малой не трепна.

— Прието, Шест, ще кръжим и ще наблюдаваме. За сведение, цялото оборудване е на борда, край.

— Прието. Край. — Кларк дръпна ръката си от бутона на предавателя.

Мъжете се бяха смълчали, но лицата на всички бяха напрегнати. Бяха твърде големи професионалисти за външна показност — никой не си играеше с личното оръжие, холивудски номера тук нямаше — но въпреки това лицата им бяха каменни, само очите им шареха напред-назад по скиците и телемониторите. За Хомър Джонстън сега сигурно беше много трудно, помисли си Динг. Беше се прицелил в онзи тип, който застреля детето. Самият Хомър имаше деца и можеше за едно примигване на клепачите да го прати в другото измерение… Но не, това нямаше да е никак умно, а на тях им плащаха, за да са умни. Още не бяха готови дори за импровизиран щурм, а всичко, което дори малко намирисваше на импровизация, можеше да доведе само до гибелта на още деца. А задачата им не беше такава. Пак иззвъня телефонът. Белоу вдигна слушалката и натисна бутона на говорителя.

— Да?

— Съжаляваме за инцидента с детето, но то и без това щеше скоро да умре… Та кога ще бъдат освободени приятелите ни?

— Париж още не ни е отговорил — отвърна Белоу.

— Е, съжалявам, че трябва да го кажа, но скоро ще има друг инцидент.

— Вижте, господин Първи, не мога да принудя Париж да направи нещо. Говорим, преговаряме с правителствени лица, а на тях им е нужно време, за да вземат решение. Властите никога не бързат, нали знаете?

— Тогава ще им помогна да се разбързат. Предайте на Париж, че ако самолетът с нашите приятели не е готов до един час, ще убием заложник и след това ще убиваме по един на всеки час, докато исканията ни не се изпълнят — заяви спокойно гласът.

— Това е неразумно! Чуйте, дори да изведат всички от затворите още в момента, ще минат поне два часа, докато пристигнат тук. Само с желанието си не можете да накарате един самолет да лети по-бързо, нали?

Това предизвика пауза, после се чу:

— Да, така е. Добре. Ще започнем да застрелваме заложници след три часа, считано от този момент… не, ще започна да отброявам на кръгъл час. Това ви дава още дванайсет минути. Ще бъда щедър. Разбрахте ли ме?

— Да. Искате да кажете, че ще убиете друго дете точно в двадесет и два нула нула и след това по едно на всеки час.

— Точно така. Постарайте се Париж да го разбере. — И връзката прекъсна.

— Е? — попита Кларк.

— Джон, вече нямаш нужда от мен. Адски е ясно, че ще го направят. Убиха първото само за да ни покажат кой командва тук. Планирали са да успеят и изобщо не им пука какво може да коства това. Отстъпката, която току-що направи, може би е последната, която изобщо ще получим.

 

 

— Какво е това? — попита Естебан. — Хеликоптер!

— Охо? — Рене също отиде до него. Прозорците бяха толкова малки, че трябваше да избута Естебан встрани, за да види. — Да, виждам, че е на полицията. Голям е — добави той и сви рамене. — Не е изненада, но… Хосе, качи се на покрива с едно радио и ни дръж в течение.

Един от баските кимна и се запъти към противопожарното стълбище.

 

 

— Командир, тук Снайпер Две-едно — обади се след минута Джонстън.

— Снайпер Две-едно, тук Шестица.

— Имам един на покрива на замъка, мъж, въоръжен, както виждам, с узи, държи и някакво радио. Само един, никой не идва с него засега.

— Прието, снайпер Две-едно.

— Не е типът, дето застреля детето — добави сержантът.

— Добре, благодаря.

— Снайпер Три — аз също го хванах… сега се приближава към мен. Обикаля… наднича през ръба надолу.

— Джон? — чу се гласът на майор Ковингтън.

— Да, Питър?

— Не им показваме достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай им да гледат нещо. Полицаи, вътрешен кордон. Ако не виждат нищо, ще започнат да се чудят какво става.

— Добра идея — намеси се Нунън. И на Кларк му хареса.

— Полковник?

— Да, разбирам — каза Нунсио и се наведе над масата. — Предлагам двама души тук, други двама тук…. тук… и тук.

— Погрижете се да го направят веднага.

— Рене — извика Андре откъм телеекрана. — Виж!

Двама полицаи се придвижваха бавно, прикривайки се, по Страда Еспаня на петдесетина метра от замъка. Рене кимна и взе радиото.

— Трети!

— Да, Първи — обади се Естебан.

— Към замъка се приближава полиция. Хвърляй им по едно око.

 

 

— Добре, значи използват радиостанции — каза Нунън, настройвайки прехващача си. — Цивилна вълна, уоки-токита, най-обикновени, за пазара, настроени на шестнайсети канал. Дреболия.

— Никакви имена, само номера? — попита Чавес.

— Засега. Нашият контакт се нарича Първи, а оня тип горе е Трети. Това говори ли ти нещо?

— Радиоигри — каза доктор Белоу. — Точно по учебника. Мъчат се да скрият самоличността си, но и това е по учебника. — И двете снимки от личните пропуски отдавна бяха пратени до Франция за идентифициране, но както полицията, така и разузнавателните агенции излязоха на сухо.

— Французите ще се пазарят ли?

— Не мисля. Министърът, когато му казах за холандското момиче, само изръмжа, но каза, че Карлос ще остане в дранголника независимо от… очаква ние да решим ситуацията, а ако не можем, тяхната страна си имала свой екип и щели да изпратят него.

— Значи трябва да направим план и да сме готови да се задвижим до двадесет и два нула-нула.

— Освен ако не искате да видим как убиват още един заложник, да — каза Белоу. — Не ми позволяват да наложа контрол над поведението им. Знаят как се играе тази игра.

— Професионалисти? Белоу сви рамене.

— Възможно е. Те знаят какво ще се опитам да направя, а след като го знаят предварително, могат да маневрират.

— Значи няма никакъв начин да смекчим поведението им? — попита Кларк.

— Мога да се опитам, но едва ли. Идеологическите, тези, които имат ясна представа какво точно искат… с тях е много трудно да се разбереш. Нямат никаква етична база, с която да заиграеш, никакъв морал в обичайния смисъл, нищо, което мога да използвам срещу тях. Никаква съвест.

— Мдаа. Вече го видяхме. Добре. — Джон се изправи и се обърна към двамата си командири на екипи. — Използвате тези два часа, за да го планирате, и последния, за да го организирате. Тръгваме точно в двадесет и два нула-нула.

— Трябва да научим повече какво става вътре — каза Ковингтън.

— Нунън, какво можеш да направиш?

Агентът на ФБР погледна отново чертежите, после вдигна очи към телемониторите.

— Трябва да се преоблека — заяви той, отиде до куфара с екипировката си и измъкна нощното маскировъчно облекло — зелено върху зелено. Най-доброто нещо, което бе разбрал досега, беше, че прозорците на замъка образуваха две слепи петна. Още по-доброто беше, че можеха да контролират оттук лампите, които хвърляха светлина през двата от тях. — Можете ли да изключите тези лампи, ето тук?

— Разбира се. Кога?

— Когато оня на покрива гледа в обратна посока. И ще ми трябва някой, който да ме прикрива.

— Аз мога да го направя — заяви първи сержант Вега и пристъпи напред.

 

 

Децата плачеха. Бяха почнали да хленчат преди два часа и ставаше все по-лошо. Искаха храна — нещо, което на възрастни сигурно нямаше и да им хрумне да поискат, толкова уплашени щяха да бъдат, но децата са нещо друго. Искаха често да ходят и до тоалетната, но за щастие до контролната зала имаше две тоалетни, и хората на Рене не ги спираха — тоалетните нямаха нито прозорци, нито телефони, а и не си струваше да оставят децата да подмокрят гащите. Децата не разговаряха с никого от похитителите, но мрънкането им беше истинско и се усилваше. „Добре възпитани хлапенца, иначе щеше да е по-лошо“ — помисли си Рене с иронична усмивка и погледна часовника на стената.

— Трети, тук Първи.

— Да, Първи?

— Какво виждаш?

— Осем полицаи — четири двойки. Наблюдават ни, но не правят нищо друго, само наблюдават.

— Добре. — Първи изключи радиото.

 

 

— Да видим сега — каза Нунън.

Бяха минали петнадесет минути след последния разговор по радиото. Нунън вече беше с нощния си костюм, онзи с двете отсенки на зелено, каквито бяха използвали във Виена. Беретата му беше надлежно прибрана в специален голям кобур над бронежилетката му, а на рамото си беше преметнал сак.

— Вега, готов ли си за разходка?

— Че как! — отвърна Озо, радостен, че най-после му се отваря възможност да направи нещо по време на бойна операция. Колкото и да му харесваше това, че отговаря за тежката картечница на екипа, досега не беше имал възможност да я използва, а и вероятно никога нямаше да се наложи. Той бе най-едрият в екипа, хобито му беше да помпа мускули, но го беше яд, че не го използват, и сега с удоволствие последва Нунън навън и попита:

— Стълба?

— Инструментална и бояджийска работилница на четиридесет и пет метра оттам, където отиваме. Имат каквото ни трябва.

— Гот — отвърна Озо.

Разходката беше бърза — претичаха свити през няколкото открити пространства, видими за телекамерите, после Нунън плъзна ролковата врата на работилницата и влязоха. Вега смъкна една десетметрова разтягаща се стълба от скобите на стената и каза: Това трябва да свърши работа.

Пак излязоха навън и Нунън се обади:

— Нунън до командир.

— Тук Шест.

— Започнете с камерите.

Кларк даде знак на парковия инженер. Този ход беше опасен, но се надяваха, че няма да е чак толкова. В командния център на замъка, също като тук, имаше само осем телемонитора, свързани с кабели с над четиридесет фиксирани камери. Човек можеше да накара компютъра просто да ги превключва на автоматичен режим или да избере отделни камери за специално наблюдение. С едно щракване на мишката една от камерите беше изключена. Ако терористите използваха автоматичната последователност, което изглеждаше вероятно, при бързото прехвърляне на картината сигурно нямаше да забележат, че една от камерите не работи. Трябваше да преминат през визуалното покритие на две от тях и парковият инженер беше готов да изключи и двете и после да ги включи отново в подходящия момент. В мига, в който в полезрението на камера двадесет и три се появи ръка, инженерът я изключи.

— Двадесет и трета е изключена, Нунън.

— Тръгваме — отвърна Нунън. Първият преход беше двадесет метра и те се спряха зад щанда за закуски. — Вече сме зад бараката с пуканките.

Инженерът включи веднага двадесет и трета и изключи двадесет и първа.

— Двадесет и първа аут — докладва веднага Кларк. — Снайпер Две-едно, къде е човекът на покрива?

— От западната страна, току-що запали цигара. В момента не гледа надолу. Засега стои спокойно — докладва сержант Джонстън.

— Нунън, чисто е, можете да продължите.

— Разбрано — отвърна агентът на ФБР.

Двамата с Вега закрачиха бавно по каменните плочи, меките подметки на обущата им не издаваха никакъв звук. Покрай стената на замъка имаше черна алея, около два метра широка, и някакви големи сандъци. Нунън и Вега внимателно вдигнаха стълбата и я наместиха зад един храст под някакъв прозорец.

— Пази си задника, Тим — прошепна Озо.

— Естествено — отвърна Нунън и бързо се заизкачва по пречките.

 

 

— Сега се изкачва по стълбата — чу Кларк. — Онзи на покрива все още е от другата страна.

— Мечо, тук Шест, край — каза Джон. Беше му хрумнала нова идея.

— Мечо слуша, Шестица.

— Позавърти малко на запад, само да привлечеш вниманието му, край.

— Прието.

 

 

Малой прекрати безкрайното си кръжене, сниши и леко се понесе към замъка. „Найт Хоук“ беше относително тиха машина за хеликоптер, но типът на покрива го следеше внимателно — Малой го наблюдаваше през очилата си за нощно виждане. Спря подхождането на около двеста метра от замъка — искаше само да привлече вниманието им, не да ги плаши. Цигарата на часовия на покрива блестеше ярко в очилата му. Блясъкът се приближаваше до устните на терориста, после се отдръпваше, после отново.

— Кажи здрасти, сладур — проговори Малой по интеркома. — Боже мой, що не бях на „Найт Сталкер“, как щях да ти светна задника в другия часови пояс!

— Летите на „Сталкер“? И как е тази машинка?

— Ако можеше и да готви, щях да се оженя за нея, мамка й! Най-сладкото хеликоптерче на света — отвърна Малой и продължи: — Шест, тук Мечо, задържах вниманието на това копеле.

 

 

— Нунън, тук Шест, замразихме часовия на покрива. На отсрещната страна е.

Нунън не отговори, а свали шлема си и надникна предпазливо през прозореца. Беше направен от неправилни късчета стъкло, съединени с оловни ивици, точно като в старите замъци. Стъклото беше грапаво, но все пак прозрачно. Той бръкна в сака на гърба си и измъкна фиброоптичен кабел със същото устройство с форма на глава на кобра, каквото беше използвал в Берн.

— Нунън до Команда, хващате ли?

— Тъй вярно — чу се гласът на Давид Пелед. Картината, която получаваше, беше изкривена, но човек бързо се нагаждаше към това. Виждаха се четирима възрастни, но което беше по-важно, виждаха се и деца, седнали на пода, пред две врати с табелки — тоалетни, прецени Пелед. Действаше. Действаше много добре. — Добре е, Тимъти. Вижда се много добре.

— Окей. — Нунън прилепи малкото устройство и заслиза по стълбата. Сърцето му блъскаше по-бързо, отколкото дори след петкилометров крос.

 

 

Неугасеният фас полетя надолу от покрива и Джонстън разбра, че на часовия му е омръзнало да гледа хеликоптера.

— Нашият приятел тръгна на изток по покрива на замъка. Нунън, идва към теб.

 

 

Малой си помисли дали да не направи маневра, за да привлече отново вниманието му, но това щеше да е много опасна игра. Той зави и започна отново да обикаля, този път по-близо, с очи, приковани в покрива на замъка. Не можеше да направи много, освен да извади служебния си пистолет и да стреля, но от това разстояние щеше да е трудно да улучи замъка. А и да убива хора не беше негова работа. Макар да имаше моменти, когато тази идея много му допадаше.

 

 

— Хеликоптерът ме дразни — каза гласът по телефона.

— Жалко — отвърна доктор Белоу, зачуден каква ли реакция ще последва. — Но полицията си върши нейната работа.

— Някакви новини от Париж?

— За съжаление все още не, но се надяваме скоро да се обадят. Все още има време. — Белоу беше придал на гласа си лека напрегнатост, която, надяваше се, щяха да вземат за признак на отчаяние.

— Времето и приливът не чакат никого — отвърна Първи и затвори.

— Това пък какво значи? — попита Джон.

— Значи, че играе според правилата. Той не възрази и за ченгетата, които може да види на телеекраните. Знае с кои неща се налага да се примири. — Белоу отпи от кафето си. — Много е самоуверен. Смята, че е на безопасно място, че той държи картите и че ако се наложи да убие още няколко деца, толкова по-добре, след като убийството им ще му осигури това, което иска.

— Убийство на деца. — Кларк поклати глава. — Не мислех, че… по дяволите, би трябвало да знам повече, нали?

— Това е много силно табу, може би най-силното — съгласи се доктор Белоу. — Но начинът, по който убиха момиченцето… без никакво колебание, все едно че простреляха картонена мишена. Това е то идеологията — продължи той. — При тях всичко е подчинено на собствената им система на убеждения. Това ги прави рационални, но само в границите на тази система. Нашият приятел — господин Първи — си е избрал целта и ще се придържа здраво към нея.

 

 

Дистанционната телесистема наистина беше нещо сериозно. Лещата на обектива, прилепена на прозореца на замъка, беше по-малко от два милиметра в най-широката си част, и дори да я забележеха, щяха да я вземат за отлюспено парче боя или шупла в стъклото. Качеството на образа не беше много добро, но показваше къде се намират хората и колкото повече човек го гледаше, толкова повече разбираше това, което първоначално приличаше на размазана черно-бяла снимка. Сега вече парковият инженер можеше да различи шестима възрастни, и със седмия на покрива оставаха само още трима, които не влизаха в сметката… а децата, дали всички влизаха в кадър? С тях беше по-трудно. Всички бяха с еднакви червени тениски, а червеното се предаваше с неутрално сиво на черно-бялото изображение. Отличаваше се едното, в инвалидната количка, но останалите се сливаха в нефокусиран образ. Командосите сигурно също бяха разтревожени от това.

 

 

— Тръгна пак на запад — докладва Джонстън. — Сега е откъм западната страна.

— Да тръгваме — подкани Нунън Вега.

— А стълбата? — Бяха я свалили и оставили в храстите.

— Остави я. — Нунън се затича присвит и след няколко секунди се добра до щанда за закуски. — Нунън до Команда, време е за камерите.

— Изключена е — каза инженерът на Кларк.

— Камера двайсет и първа изключена. Действай, Тим.

Нунън потупа Вега по рамото и претича следващите тридесет метра.

— Изключи двайсет и трета.

— Готово — каза парковият инженер.

— Действай — изкомандва Кларк.

Петнадесет секунди по-късно двамата бяха на безопасно място. Нунън се облегна на някаква стена и си пое дълбоко дъх.

— Благодаря ти, Хулио.

— Е, какво толкова — отвърна Вега. — Дано само твоята джаджа да работи.

— Ще работи — увери го агентът на ФБР, след което двамата се запътиха към подземния команден пункт.

— Да гръмнем прозорците? Можем ли да го направим, Пади? — попита Чавес, щом влязоха.

На Конъли му се искаше да запали цигара. Беше ги спрял преди години — пречеха на ежедневните кросове, — но в момент като този една би му помогнала да се съсредоточи.

— Шест прозореца… по три до четири минути за всеки… не, мисля, че не. Мога да ви дам два — ако ни стигне времето.

— Колко здрави са прозорците? — попита Кларк. — Денис?

— Метални рамки, вградени в камъка — отвърна управителят на парка.

— Момент. — Инженерът обърна една страница на чертежите на замъка, после още две, пръстът му проследи написаното в дясната колона. — Тук е спецификацията… държат се само на циментова замазка. Би трябвало да можете да ги изритате.

Това „би трябвало“ не звучеше толкова убедително, колкото би искал Динг, но колко ли можеше да издържи наистина една прозоречна рамка срещу деветдесеткилограмов мъж, влитащ през нея с краката напред?

— Какво ще кажеш за флеш-бенг, Пади?

— Това може — отвърна Конъли. — Но флеш-бенгът изобщо няма да подейства на рамките, сър.

— Окей. — Чавес се надвеси над чертежите. — Ще имаш време да гръмнеш два прозореца… този и ето този. — Той почука по схемите. — Използваме флеш-бенгове на другите четири и след секунда нахлуваме. Еди тук, аз тук, Луи тук. Джордж, как е кракът ти?

— Кофти — отвърна сержант Томпсън с болезнена откровеност. Трябваше да избие прозорец с ритник, да се претърколи върху бетонния под, да се изправи и да стреля… а залогът беше детски живот. Не, не можеше да рискува. — По-добре някой друг, Динг.

— Озо, смяташ ли, че ще се справиш? — попита Чавес.

— Че как! — веднага отвърна Вега. — Можеш да заложиш на мен, Динг.

— Добре, Скоти е ето тук, а Майк поема тези двамата. Какво е точното разстояние от покрива?

Това го имаше на чертежите.

— Точно шестнадесет метра. И още седемдесет сантиметра за бойниците.

— Въжетата ще свършат работа — каза Еди Прайс.

Планът започваше да се сглобява. Той и Динг, както при първата акция, трябваше да се озоват между децата и терористите и да стрелят в движение. Вега, Лоасел, Мактайлър и Пиърс щяха да имат за основна задача да избият обектите в командната зала в замъка, но това щеше да се реши най-накрая, едва след като проникнеха в помещението. Екип едно на Ковингтън щеше да нахлуе нагоре по стълбището от подземието, със задача да спрат всеки терорист, който би се опитал да избяга, и в същото време да прикриват Екип две, ако нещо при щурма им се объркаше.

Старши сержант Прайс и Чавес отново огледаха чертежите, измервайки разстоянията, които трябваше да се покрият, и времето, необходимо за това. Изглеждаше възможно, дори вероятно, че ще се справят. Динг вдигна очи към останалите.

— Някакви забележки?

Нунън се обърна и се вгледа в изображението от фиброоптичното устройство, което беше инсталирал преди малко.

— Изглежда, че стоят главно зад контролните панели. Двама хвърлят по едно око на децата, но не са особено притеснени… логично, те са само деца, не са възрастни, които биха могли да предприемат истинска съпротива… но… достатъчно е само едно от тези копелета да се обърне и да пусне откос и…

— Мдаа. — Динг кимна. Факт, който не можеше нито да се отрече, нито да се избегне. — Е, ще трябва да стреляме бързо. Някакъв начин да ги отвлечем малко?

Белоу се замисли.

— Ако им кажа, че планът е в действие… рисковано е. Ако си помислят, че ги лъжем, могат да започнат да си го изкарват на заложниците, но от друга страна, вероятно Първи ще изпрати двама свои хора в подземието — това е най-вероятният начин да напуснат зоната според мен. Освен това, ако можем да поиграем още малко с наблюдателните камери и да придърпаме някой от тях…

— Да, и ги гръмваме на място — каза Кларк. — Питър?

— Влезем ли им на двайсет метра, после е лесна работа. Плюс това, режем лампите преди да ударим. За да ги объркаме.

— На стълбищата има аварийно осветление — намеси се Майк Денис. — Включва се, когато токът угасне… мамицата му, две такива лампи има и в командния център.

— Къде? — попита Чавес.

— В левия… искам да кажа, североизточния ъгъл, и в югозападния. От обикновените, по две лампи, като автомобилни фарове, работят на батерия.

— Окей, никакви ПНВ-та при влизане, но въпреки това изключваме лампите преди да ударим, просто за отвличане — каза Динг. — Питър?

Майор Ковингтън кимна.

— Би трябвало да подейства.

Кларк наблюдаваше и ги слушаше, принуден да остави преките си подчинени да извършат цялото планиране и обсъждане. За него оставаше правото на коментар, ако допуснеха някаква грешка, каквато до този момент нямаше. Най-много му се искаше просто да вземе една МР-10 и да тръгне със стрелците, но не можеше да го направи. Изруга наум. Командването не носеше такова удовлетворение, както водачеството.

— Ще ни трябва медицински екип, в случай че на някой от лошите му излезе късметът — каза Джон на полковник Нунцио.

— Ами, имаме един, само че е извън парка…

— Доктор Вайлер ще се справи — каза Майк Денис. — Той е учил травматология.

— Окей, като дойде моментът, ще го предупредим да е в готовност. Доктор Белоу, кажи на Първи, че французите са клекнали и че техните приятелчета ще са тук след… Какво мислиш?

— Към десет и двадесет. Ако го приемат, това е отстъпка, но такава, че може да ги успокои малко… поне би трябвало.

— Обаждай се — нареди Джон Кларк.

 

 

— Да? — каза Рене.

— Санчес го освобождават от „Льо Санте“ след около двайсет минути. Шестима от останалите също, но има проблем с последните трима. Не съм сигурен какво точно означава това. Ще ги откарат на международно летище „Дьо Гол“ и оттам ще ги докарат с „Еърбъс“ 340 на „Ер Франс“. Смятаме, че ще пристигнат тук някъде към двадесет и два и четиридесет. Това приемливо ли е? Обаче как ще откараме вас и заложниците при тях? — попита Белоу.

— С автобус. Ще докарате автобуса плътно до замъка. Ще вземем десетина от децата, другите ще оставим, като проява на добра воля от наша страна. Кажете на полицията, че знаем как да придвижим децата, без да им дадем шанс да направят нещо глупаво, и че всеки опит за измама ще има сериозни последици.

— Не искаме да пострадат повече деца — увери го Белоу.

— Ако направите това, което ви казах, няма да се наложи, но разберете — продължи твърдо Рене, — ако направите някаква глупост, дворът ще почервенее от кръв. Разбирате ли това?

— Да, Първи, разбирам.

Рене остави слушалката на вилката и каза:

— Приятели, Илич пристига. Французите приеха исканията ни.

 

 

— Изглежда доволен — каза Нунън, взрян в черно-бялото изображение.

Онзи, който трябваше да е господин Първи, стоеше прав, после пристъпи към един от останалите терористи и като че ли си стиснаха ръцете.

— Не мислете, че сега ще се отпуснат — предупреди Белоу. — Напротив, сега ще бъдат още по-нащрек.

— Да, знам — увери го Чавес.

„Но ако си свършим работата както трябва, няма никакво значение колко са нащрек.“

 

 

Малой пое обратно към въздушната база за презареждане, което отне половин час. Докато беше там, чу какво щеше да стане след час. В задния отсек на „Найт Хоук“ сержант Нанс приготвяше въжетата, всяко точно по петнадесет метра и двадесет и четири сантиметра, и ги връзваше за халките на пода на хеликоптера. Също като пилотите, Нанс имаше пистолет. Не очакваше да се наложи да го използва, при това беше средно добър в стрелбата, но оръжието го караше да се чувства като част от екипа, а това беше важно за него. Той проконтролира зареждането, завинти капачката на резервоара и докладва на Малой, че са готови за полет.

Малой вдигна „Найт Хоук“ във въздуха и го насочи към Световния парк. От този момент полетният режим се промени. След като се озова над парка, „Найт Хоук“ не завъртя в кръг, а започна да прелита през няколко минути в права линия над замъка, сякаш отегчен от доскорошното кръжене.

 

 

— Действаме — обяви Чавес на екипа си. Тези, които участваха пряко в операцията, се запътиха към подземния коридор и после излязоха навън, където ги чакаше испански военен камион. Качиха се и той потегли през огромния паркинг.

Дитер Вебер си избра позиция срещу сержант Джонстън, върху един плосък покрив на театрална сграда, където на децата се прожектираха анимационни филмчета, само на сто и двайсет метра от източната страна на замъка. Разгъна пенопластовата си постелка, намести пушката на стойката и се зае да настройва десетократно увеличаващия телескопичен мерник. След малко докладва:

— Снайпер Две-две на позиция.

— Много добре, докладвай при необходимост — отговори Кларк и попита: — Ал?

Стенли изглеждаше мрачен.

— Фрашкано е с оръжие, а при толкова деца…

— Да, знам. Но можеш ли да предложиш нещо друго? Стенли поклати глава.

— Планът е добър. Ако опитаме отвън, ще им оставим твърде много пространство за маневриране, а в този замък ще се чувстват по-безопасно. Не, планът на Питър и Динг е добър, но за съжаление, съвършен план няма, да му се не види.

— Да — въздъхна Джон. — И на мен ми се ще да съм там. Много е кофти да си командир.

— Прав си — изпъшка Алистър Стенли.

 

 

Всички лампи в паркинга изведнъж угаснаха. Камионът, също със загасени фарове, спря до един осветителен стълб и Чавес и хората му скочиха. След десет секунди „Найт Хоук“ се приближи и леко докосна повърхността на площадката. Страничните врати се отвориха и всички членове на екипа се качиха и седнаха на пода. Сержант Нанс затвори едната врата, после другата и докладва:

— Всички на борда, сър.

Без да каже нито дума, Малой дръпна лоста и се издигна в небето, пазейки се от стълбовете, които можеха да издънят цялата акция. Отне му четири секунди, докато се разкара от тях, след което отново подкара вертолета към парка.

— Изключи предните фарове — нареди Малой на лейтенант Харисън.

— Фарове изключени — потвърди помощник-пилотът.

— Готови ли сме? — попита Динг хората си отзад.

— Готови сме, по дяволите — отвърна Майк Пиърс.

Нали сме „шибани убийци“, не добави той. Но всеки от мъжете на борда си го мислеше. Оръжията бяха здраво пристегнати на гърдите им, бяха си сложили и ръкавиците за скок с въже.

 

 

— Къде е самолетът? — попита Първи.

— На час и десет минути оттук — отвърна доктор Белоу. — Кога искате автобуса?

— Точно четиридесет минути преди самолетът да кацне. Ще бъде презареден, докато сме на борда му.

— Къде отивате? — попита Белоу.

— Ще кажем на пилота, когато се качим на борда.

— Автобусът в момента идва насам. Ще бъде тук след около петнадесет минути. Къде искате да го докараме?

— Точно до замъка, покрай влакчето с бомбардировача.

— Ще им кажа — обеща Белоу.

— Мерси.

Телефонът отново замлъкна.

— Хитро — отбеляза Нунън. — Ще разполагат с две наблюдателни камери по целия маршрут на автобуса вътре, за да не можем да го използваме за прикритие за спасителен екип.

— Мечо, тук Шест — обади се Кларк по радиото.

— Мечо приема, Шест, край.

— Изпълнение след пет минути.

— Прието, на купона сме след пет.

 

 

В подземието Питър Ковингтън поведе трима от хората си източно, към стълбите на замъка, докато парковият инженер изключваше камерите за наблюдение една по една. Неговият бомбаджия нагласи малък заряд на противопожарната врата долу и кимна на началника си.

— Екип едно готов.

— Снайпер Две-едно готов на прицел — каза Джонстън.

— Снайпер Две-две готов, но нямам цел — докладва Вебер на Кларк.

— Трети, тук Първи — изпращя приемникът в алтернативния команден център.

— Да, Първи — отговори мъжът на покрива.

— Става ли нещо?

— Не, полицията си стои на мястото. Хеликоптерът лети над нас, но не прави нищо.

— Автобусът трябва да пристигне след петнайсет минути. Стой нащрек.

— Разбрано — увери го Трети.

— Окей — каза Нунън. Това беше интервалът. — Първи се обажда на Трети на всеки петнадесет минути. Никога повече от осемнайсет, нито по-малко от дванайсет. Така че…

— Да. — Кларк кимна. — Да задвижим?

— Защо не? — каза Стенли.

— ДЪГА, тук Шест. Действай. Повтарям, действай веднага!

На борда на „Найт Хоук“ сержант Нанс отвори страничните врати, вдигна палци на стрелците, те му отвърнаха със същото и всеки закачи въжето си на халката на колана си.

— Сержант Нанс, ще ви светна, когато сме на място — каза Малой.

 

 

— Андре, слез долу и огледай двора — заповяда Рене.

 

 

— Някой току-що излезе от стаята — съобщи Нунън.

— ДЪГА, тук Шест, един от обектите напусна командния център.

 

„Осем — помисли си Чавес. — Осем обекта за обезвреждане.“ Другите двама оставаха за снайперистите.

 

 

Последните двеста метра бяха най-трудните. Ръцете на Малой се вкопчиха в лоста. Колкото и пъти да го беше правил досега, това тук не бе репетиция… Той сниши носа и се понесе към замъка. С изключени светлини хеликоптерът щеше да премине като сянка, малко по-тъмна от самата нощ, а и всичко щеше да продължи само няколко секунди.

 

 

— Снайпер Две-едно готов.

— Снайпер Две-едно на прицел, Шест — докладва Джонстън. Кръстът на мерника му беше прикован малко над ухото на часовоя. — На цел — повтори той.

— Огън — изкомандва го слушалката.

„Кажи лека нощ, хубавецо“ — прошепна тънък гласец в ума му. Пръстът му издърпа леко спусъка и от дулото на пушката изфуча бял пламък. Блясъкът закри гледката през обектива само за кратък миг, след което се изчисти тъкмо навреме, за да види удара на куршума. От обратната страна на главата избухна малко облаче сивкава пара, после тялото се срина като кукла с прерязани конци. Никой вътре нямаше да чуе изстрела, не и през тези дебели прозорци и каменни стени — пък и бе стрелял от повече от триста метра.

— Снайпер Две-едно. Целта е свалена. Целта е свалена — докладва Джонстън.

 

 

— Това му се вика изстрел — изпъшка лейтенант Харисън. От перспективата на хеликоптера пръсването на главата на терориста изглеждаше доста впечатляващо. Беше първата смърт, която виждаше на живо, и го порази това, че беше като на кино, сякаш не беше истинско.

— Аха — съгласи се Малой. — Сержант Нанс… давай!

И Нанс избута първия навън. Хеликоптерът продължаваше да забавя с вдигнат нагоре нос: Малой изпълняваше съвършено маневрата „люлеещ се стол“.

Чавес се изтласка и се понесе надолу. Гумените му подметки стъпиха меко на плоския покрив. Той веднага пусна въжето, обърна се и видя и останалите да се изсипват на покрива. Еди Прайс изтича до тялото на часовия, изрита го в главата и вдигна палци.

— Шест, тук водач на Екип две. На покрива сме. Часовият е мъртъв — каза Чавес в микрофона. — Започваме.

После махна на хората си към ръба на покрива. „Найт Хоук“ беше изчезнал в мрака, все едно че изобщо не беше спирал.

Покривът на замъка беше обграден с бойници — вертикални каменни правоъгълници, зад които да могат да се прикриват едновремешните стрелци с лъкове. Командосите бързо притегнаха клуповете на алпинистките въжета около тях и пристъпиха в определените междини. Щом всички се приготвиха, вдигнаха ръце, Чавес направи същото — и се плъзна надолу по въжето на метър вдясно от един от прозорците, като се оттласна със стъпала от стената. Пади Конъли се спусна от другата страна на прозореца, намести пластичния взрив по ръбовете и напъха в единия от тях радиодетонатор. После се премести наляво, люлеейки се на въжето, все едно че беше лиана в джунглата, и направи същото на съседния прозорец. Другите членове на екипа откачиха флеш-бенг гранатите и ги стиснаха в ръцете си.

— Две-Водач до Шест… лампите!

В командния център инженерът отново изключи захранването на замъка.

Хората на Екип две видяха как прозорците потъмняха и секунда-две след това светнаха стенните аварийни лампи, но недостатъчно ярко, за да осветят помещението добре. Телемониторите също помръкнаха.

По дяволите — изръмжа Рене и посегна към телефона. Ако смятаха да му играят игрички, и той можеше… стори му се, че мерна някакво движение зад един от прозорците, и се втренчи натам…

— Екип две, тук Водач. Пет секунди… пет… четири… три…… — На „три“ мъжете с флеш-бенг гранатите издърпаха щифтовете и ги поставиха до прозорците, след което се извърнаха встрани. — …две… едно… огън!

Сержант Конъли натисна бутона и взривовете откъснаха двата прозореца от стената. Част от секундата по-късно още три прозореца изгърмяха сред оглушителен шум и заслепяваща светлина и парчетата полетяха през стаята — дъжд от стъкло и олово — само на три метра от свитите в ъгъла деца.

Плътно до Чавес, старши сержант Прайс подхвърли още един флеш-бенг, който се взриви в мига, в който докосна пода. Чавес се отблъсна от стената и влетя в стаята през прозореца, стиснал своята МР-10 в двете си ръце. Скочи лошо и падна, усети как кракът на Прайс го настъпва по лявата ръка, точно под рамото, претърколи се, изправи се и се понесе към децата. Те крещяха ужасени от зашеметяващия взрив на флеш-бенга, но сега нямаше време да мисли за тях.

Прайс се приземи по-добре и също се понесе надясно, но се обърна да огледа стаята. Там! Някакъв брадат, стиснал узи. Прайс изпъна своята МР-10, доколкото позволяваше ремъкът, и изстреля трикуршумен откос право в лицето му, от три метра разстояние.

Озо Вега изби прозореца с крака и падна точно върху един от обектите, за голяма изненада и на двамата, но Вега беше готов за изненади, докато терористът не беше. Лявата ръка на Озо замахна сякаш самичка и удари терориста през лицето с достатъчна сила, за да му счупи носа, а последвалите три десетмилиметрови куршума направиха картинката още по-лоша.

Рене все още седеше зад бюрото си, с телефона в ръка — пистолетът му бе до нея. Пиърс стреля в слепоочието му от по-малко от два метра.

В отсрещния ъгъл Чавес и Прайс заковаха на място, с тела между терористите и заложниците. Динг приклекна на коляно, вдигнал оръжието, и очите му зашариха за цели, докато ушите му регистрираха приглушеното тракане на оръжията на хората му. Полумракът на стаята се бе оживил от движещи се сенки. Лоасел се озова зад един обект, достатъчно близо, за да опре в него дулото на пушката си. Което и направи. Така изстрелът беше лесен, но пръсна кръв и мозък из цялата стая.

Един в ъгъла надигна узито си и изстреля откос към децата. Чавес и Прайс го прихванаха веднага, после и Мактайлър, и терористът се свлече на пода.

Друг успя да отвори вратата и се втурна надолу, последван от куршумите на един от стрелците, които обаче не го улучиха, а се забиха в стената. Терористът затича надолу, зави по стълбището, после отново… и се опита да спре, когато зърна на стъпалата един черен силует.

Беше Питър Ковингтън, повел екипа си нагоре. Бе чул шума от стъпките на терориста и стреля, когато изненаданата физиономия се наниза в мерника му. После продължи да тича нагоре, следван от четирима от хората си.

В стаята оставаха още трима души. Двама се скриха зад някакви бюра, третият вдигна узито си и започна да стреля слепешката. Майк Пиърс скочи върху бюрата, завъртя се във въздуха и го простреля на три места — в хълбока и в гърба. После скочи на пода, обърна се и прати нов откос в тила му. Вторият, зад едно от бюрата — беше прострелян в тила от Пади Конъли. Последният, вляво, се изправи и започна да стреля, но мигом бе свален от поне четирима от екипа.

В този момент вратата се отвори и влезе Ковингтън. Вега обикаляше из помещението и изритваше оръжията от телата, и след пет секунди изрева:

— Чисто!

— Чисто! — съгласи се Прайс.

 

 

Андре беше отвън, на открито, и съвсем сам. Обърна се и погледна към замъка.

— Дитер! — обади се Хомър Джонстън. — Да!

— Можеш ли да му разкараш оръжието?

Германецът някак си разчете мисълта на американеца. Отговорът, който последва, беше изключително точно прицелен изстрел, който порази оръжието на Андре точно над предпазителя. Ударът на 300-калибровия куршум „Уинчестър Магнум“ разби грубия пресован метал и почти разцепи автомата. От позицията си на четиристотин метра Джонстън се прицели внимателно и изстреля втория си куршум за тази битка. Щеше да остане в историята като много лош изстрел — седеммилиметровият куршум порази обекта на цели петнадесет сантиметра под диафрагмата.

За Андре това беше убийствено силен удар. Куршумът разкъса черния му дроб и далака, продължи пътя си и изхвърча от тялото му над левия бъбрек. Миг след това крясъкът му раздра въздуха над Световния парк.

 

 

— Виж, виж — каза Чавес и посочи две вдлъбнатини в бронежилетката си.

— Голям късмет — каза Вега и се усмихна широко.

— Шестица, тук Чавес. Задачата изпълнена. Децата… имаме едно ранено, май е само драскотина на рамото, всички останали са добре. Всички обекти са в разход, мистър К. Можете да светнете.

Озо Вега се наведе и вдигна едно момиченце.

— Здрасти, миличка. Ей сега отиваме при мама, нали?

— Ей, ДЪГА! — въздъхна облекчено Майк Пиърс. — Браво на хората ти!

— Адски си прав, Майк! — каза Еди Прайс и измъкна от джоба си лулата.

Имаше още работа за довършване. Вега, Пиърс и Лоасел събраха оръжията, изпразниха ги и ги струпаха на едно от бюрата. Мактайлър и Конъли провериха тоалетните и другите съседни помещения за още терористи, но не намериха никого. Скоти махна към вратата.

— Окей, да извеждаме децата — каза Динг. — Питър, води!

Ковингтън беше наредил екипът му да отвори противопожарната врата и да охраняват стълбището, по един човек на всяка площадка. Вега тръгна пръв, понесъл петгодишното дете в едната си ръка, докато другата продължаваше да държи оръжието. След минута всички бяха навън.

Чавес излезе последен, като огледа стената. В ъгъла, където бяха стояли децата, се виждаха седем дупки, но всички бяха високо, над цокъла.

— Късмет — промълви Чавес.

— Донякъде — съгласи се старши сержант Прайс пред него. — Това беше оня, дето го свалихме двамата, Динг. Той просто стреляше, не се целеше… или може би в нас, не в тях.

— Добра работа, Еди.

— Прав си — съгласи се Прайс и двамата излязоха навън, оставяйки труповете на полицията.

 

 

— Команда, тук Мечо. Какво става? Край.

— Задачата изпълнена, няма пострадали. Добре свършено, Мечо — каза Кларк.

— Прието, благодаря. Мечо се връща в базата. Край. Трябва да се изпикая — уведоми морският своя помощник-пилот и пришпори „Найт Хоук“ към базата.

 

 

Хомър Джонстън се спусна тичешком по стълбата на „Бомбардировача“, като на три пъти едва не се препъна, и после пак тичешком преодоля неколкостотинте метра до замъка. Там имаше лекар с бяла престилка, който преглеждаше мъжа, когото Джонстън беше застрелял.

— Как е той? — попита сержантът, след като се озова при тях. Беше съвсем ясно. Ръцете на мъжа се притискаха в корема и бяха покрити с кръв, която изглеждаше странно черна под светлините на двора.

— Няма да оживее — каза доктор Вайлер.

— Това е същият, който застреля момиченцето — каза Джонстън. — Май съм се прицелил малко настрани — продължи той, взирайки се в отворените очи и сгърченото в гримаса лице. Ако беше сърна или елен, щеше просто да го довърши с куршум в главата, но в човешки цели не беше редно. „Умри бавно, шибалник“ — помисли си той, без да го казва на глас. Дори се разочарова, че докторът му би обезболяваща инжекция, но лекарите трябваше да изпълняват дълга си, както и той своя.

— Много ниско — каза Чавес, който се бе приближил до тях.

— Дръпнах спусъка малко твърдо — отвърна снайперистът.

Чавес го погледна в очите.

— Да, личи си. Прибирай такъмите.

— Ей сега — каза снайперистът, погледна очите на жертвата си и тихо промълви:

— Лека нощ, хубавецо.

 

 

В медицинския кабинет имаше много подмокрени гащички и много от децата все още бяха с широко отворени очи след преживения кошмар, който щяха да запомнят през целия си живот. Бойците на ДЪГА се суетяха около тях. Един превърза единствената рана, всъщност драскотина, на едно момченце.

Центурион де ла Крус все още беше тук — бе отказал да го евакуират. Бойците в черно започнаха да свалят бронежилетките си и той забеляза по пагоните на бойните им якета крилцата на парашутисти — американски, британски и германски, и попита:

— Кои сте вие?

— Съжалявам, но не мога да ви отговоря — отвърна Чавес. — Но видях какво направихте на видеозаписа. Добре се справихте, сержант.

— Вие също сте испанец, нали?

— Чавес. Доминго Чавес.

— Американец? — Да.

— А децата? Има ли пострадали?

— Само онова ей там.

— А… престъпниците?

— Те няма повече да нарушават законите, амиго. Нито един — увери го водачът на Екип две.

— Буено. — Де ла Крус се пресегна и стисна ръката му. — Трудно ли беше?

— Винаги е трудно, но се тренираме за трудни неща, а хората ми са най-добрите.

— Личи си — съгласи се де ла Крус.

— На вас също. — Чавес се обърна. — Ей, момчета, това е човекът, който им излезе с меча.

— Охо, сериозно? — Майк Пиърс се приближи. — Тоя го довърших заради вас. Мъжки ход, човече. — Пиърс хвана ръката му и я разтърси. Останалите бойци направиха същото.

— Аз трябва… трябва да… — Де ла Крус се изправи, закуцука към вратата и след малко се върна. Държеше…

— Какво е това, по дяволите? — попита Чавес.

— Орелът на легиона, Шести Виктрикс — заяви центурионът и му го подаде. — Победоносният легион. Сеньор Денис, кон пермисо?

— Да, Франсиско — кимна съвсем сериозно уредникът на парка.

— С дълбоко уважение от моя легион, сеньор Чавес. Пазете го на почетно място.

Динг го взе. Проклетото нещо тежеше поне десет кила и на всичкото отгоре беше позлатено. Щеше да е много подходящ трофей за клуба в Херефорд.

— Ще го направим, приятелю — обеща той на бившия сержант и погледна Джон Кларк.

Стресът вече отшумяваше, заменен както обикновено от възторга и умората. Бойците гледаха децата, които бяха спасили — те все още бяха притихнали и смълчани, но бяха доволни, че скоро ще са при родителите си. После се чу шумът на пристигащ автобус.

— Време е да тръгваме — каза Джон и също стисна ръката на де ла Крус.

Навън, под открито небе, Еди Прайс трябваше да изпълни ритуала си. С вече пълна лула, той измъкна от джоба си кибрита, драсна клечката в каменната стена на медицинския пункт и запали лулата си. Около него щъкаха родителите — едни навътре, други навън, прегърнали дечицата си, много от тях — разплакани от щастие.

— Вие от Легиона ли сте? — попита полковник Гамелин.

— В известен смисъл, мосю — каза Луи Лоасел на френски.

После вдигна глава и видя една от наблюдателните камери, насочена право във вратата, сигурно за да запамети събитието.