Том Кланси
Дъга Шест (35)

34. Игрите продължават

Както става при всички аспекти от живота, нещата скоро се сведоха до досадно ежедневие. Чавес и хората му прекарваха повечето си време с хората на полковник Уилкерсън; предимно седяха в центъра на групата за реагиране и наблюдаваха игрите по телевизията, но също така от време на време обикаляха в различни участъци, под предлог да огледат мерките за сигурност, но на практика — за да погледат различните състезания отблизо. Понякога дори обикаляха терена на състезанието благодарение на пропуските, които им осигуряваха достъп навсякъде. Австралийците бяха невероятни запалянковци и удивително гостоприемни. В свободното от дежурства време той се отбиваше в някой пъб извън стадиона, за да удари някоя халба, а бирата тук беше добра и атмосферата — дружелюбна. Щом разберяха, че е американец, неговите „авери“ се надпреварваха да го почерпят с бира и му задаваха въпроси, докато гледаха спортните събития на окачените на стената телевизори. Може би единственото, което не му харесваше, беше цигареният дим, защото австралийската култура все още не беше осъдила този порок, но на този свят съвършено място няма.

Всяка сутрин той и неговите хора правеха физическа подготовка заедно с полковник Уилкерсън и неговите хора, и се беше установило, че в това олимпийско състезание има малка разлика между австралийските и американските бойци за специални операции. Една сутрин прескочиха до олимпийското пистолетно стрелбище и наеха олимпийските ръчни оръжия — автоматични пистолети 22-ри калибър, които изглеждаха като играчки в сравнение с оръжията 45-и калибър, използвани обикновено от войниците на ДЪГА — след което установиха, че мишената и системите за отчитане на точки са наистина много трудни, макар и не ориентирани специфично към бойната стрелба в реалния свят. При цялата си практика и опит Чавес реши, че с малко късмет може би ще се справи с отбора на Мали. Със сигурност не и с американските или руските отбори, чиито стрелци притежаваха просто нечовешки способности да забиват дупки в тънките силуетни цели, появяващи се анфас и в профил на контролираните от компютър движещи се окачалки. Но тези хартиени мишени не стреляха в отговор и това беше все пак известна разлика. Освен това успехът при неговата стрелба означаваше да умъртви на място истинско човешко същество, а не да улучи четири пъти по-малка мишена, изрисувана върху черния картон. Това също беше различно, обсъждаха Динг и Майк с австралийските си колеги. Това, което те можеха да правят, никога нямаше да се превърне в олимпийска дисциплина, освен ако някой не върнеше гладиаторските игри от древния Рим, което нямаше изгледи да стане някога. Освен това техният начин да си изкарват прехраната изобщо не можеше да се нарече спорт, нали? Нито пък беше форма на масово развлечение в по-очовечения и питомен модерен свят. Част от ума на Чавес все пак се питаше как ли са изглеждали игрите в класическия римски амфитеатър, но не можеше да си позволи да го изкаже на глас, защото хората щяха да го вземат за пълен варварин. „Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват!“ Не беше съвсем като на финала за Суперкупата, нали? Така че „майор“ Доминго Чавес, сержантите Майк Пиърс, Хомър Джонстън и Джордж Томлинсън и специалният агент Тим Нунън сега трябваше просто да наблюдават игрите безплатно, облечени понякога в „служебните“ якета, осигуряващи им анонимност.

 

 

Същото беше валидно, макар и на значително разстояние оттам, за Дмитрий Попов, който седеше в стаята си, за да гледа Олимпиадата по телевизора. Беше намерил игрите за добро отвличане от въпросите, които се блъскаха в мозъка му. Руският национален отбор, съвсем естествено любимият му, се справяше добре, въпреки че австралийците се представяха чудесно като домакини, особено в плуването, което, изглежда, беше националната им страст. Проблемът беше в голямата разлика в часовите пояси. Когато Попов наблюдаваше преките предавания на състезанията, в Канзас часът беше безбожен, заради което понякога беше с подути очи по време на сутрешната езда с Маклийн и Килгор — компанията на тези двамата също се беше превърнала в приятна възможност за сутрешно разсейване.

Тази сутрин беше като предишните десет, с прохладен ветрец откъм запад, издигащото се слънце хвърляше странна, но красива светлина върху люлеещите се жита и треви. Бътърмилк вече го познаваше и го възнаграждаваше със странни прояви на симпатия, на които той отговаряше с по някоя бучка захар или пък, както този път, с ябълка, взета от бюфета за закуска, която кобилата изхрупа бързо от ръката му. Беше се научил да оседлава сам коня си, което сега направи доста бързо и поведе Бътърмилк навън, за да се присъедини към другите двама в сутрешната обиколка.

— Добрутро, Дмитрий — поздрави го Маклийн.

— Добро утро, Кърк — отвърна учтиво Попов. След няколко минути те вече яздеха, този път на юг, към едно от житните полета, с доста по-голяма скорост от първия път.

— Е, разкажи все пак какво е да си агент от разузнаването — подкани го Килгор.

— Всъщност нас ни наричаха служители от разузнаването — отвърна Попов, за да поправи първото погрешно впечатление, внушено от Холивуд. — Честно казано, това е доста отегчителна работа. Повечето ти време минава в очакване на някоя среща или в попълване на документи, които трябва да представиш в щаба или в своята резидентура. Има известен риск — но най-много да те арестуват, не и да те застрелят. Напоследък това е един цивилизован бизнес. Пленените разузнавателни служители биват разменяни, обикновено след кратък срок затвор. На мен никога не ми се е случвало, разбира се. Бях добре обучен. „Р1 с късмет“ — помисли си той, но го премълча.

— Значи никакви джеймсбондовски работи, не си убивал никого, никакви такива неща? — попита Кърк Маклийн.

— Не, за Бога — отвърна със смях Попов. — Има си други, които вършат тази работа вместо теб, сурогати, когато се наложи, разбира се. А това е доста рядко.

— Колко рядко?

— Днес ли? Почти никога, като си помисля. В КГБ нашата работа беше да събираме информация и да я предаваме нагоре за правителството — по-скоро като репортери, като вашата Асошиейтед Прес, отколкото нещо друго. И по-голямата част от информацията, която събирахме, беше от открити източници: вестници, списания, телевизия. Вашата Си Ен Ен е може би най-добрият, най-използван източник на информация в света.

— Но що за информация всъщност събираше?

— Главно дипломатическо и политическо разузнаване. Мъчех се да анализирам намерения. Други се занимаваха с техническо разузнаване — колко бързо лети един самолет или каква е дългобойността на едно оръдие — но това никога не е било моята специалност, нали разбирате. Моят профил беше това, което тук наричате човек за работа с хора. Срещах се с различни хора, за да им донасям съобщения и други подобни, след което връщах отговорите им до моята резидентура.

— Какви хора?

Попов се замисли докъде може да си позволи да им каже, и реши да каже истината:

— Терористи, така бихте ги нарекли вие.

— О? Като кои например?

— Главно в Европа, но също така и в Близкия изток. Имам езикови умения и мога лесно да установявам контакт с хора от различни страни.

— Трудно ли беше? — попита доктор Килгор.

— Не бих казал. Изповядвахме сходни политически възгледи и моята страна ги осигуряваше с оръжия, обучение и достъп до някои центрове в Източния блок. Бях повече като туристически агент, отколкото нещо друго, и понякога се налагаше да им препоръчвам обекти, които да нападат — като отплата за нашата помощ, нали разбирате.

— Давахте ли им пари? — попита Маклийн.

— Да, но не много. Валутните резерви на Съветския съюз винаги са били ограничени и ние никога не плащахме на агентите си много. Аз поне не съм — каза Попов.

— Значи си изпращал терористи със задача да убиват хора? — Този път въпросът дойде от страна на Килгор.

Попов кимна.

— Да. Често работата ми се изразяваше в това. Тъкмо затова — добави той — ме нае доктор Брайтлинг.

— О? — възкликна Маклийн.

Дмитрий отново се зачуди докъде би могъл да си позволи да им се разкрие.

— Да, той ме помоли да свърша подобни неща за „Хоризонт“.

— Ти ли беше човекът, който разбърка блатото в Европа?

— Установих връзка с някои хора и им дадох препоръки, които те изпълниха, да, и следователно, да, на ръцете ми наистина има малко кръв от втора ръка, предполагам, но човек не бива да взима такива неща прекалено на сериозно, нали? Това просто е бизнес и беше моят бизнес доста време.

— Какво пък, добра работа си свършил, Дмитрий. Затова си тук — каза му Маклийн. — Джон е много лоялен към своите хора. Трябва да си се справил добре.

Попов сви рамене.

— Сигурно. Той така и не ми каза защо иска да се свършат тези неща, но разбирам, че е било, за да помогне на приятеля си Хенриксен да получи консултативния договор за Олимпиадата в Сидни, която сега следя по телевизията.

— Точно така — потвърди Килгор. — Това беше много важно за нас. „Погледай я — помисли си епидемиологът. — Бездруго ще е последната.“

— Но защо?

Те се поколебаха пред прекия отговор и се спогледаха. После Килгор заговори:

— Дмитрий, какво мислиш за околната среда?

— В какъв смисъл? Тук, на открито? Красиво е. Вие ме научихте на много с тези утринни разходки с конете, приятели — отговори руснакът, подбирайки внимателно думите си. — Небето и въздухът, и тези красиви нивя с трева и жито. Никога досега не си бях давал сметка колко красив може да бъде светът. Предполагам е затова, защото съм отраснал в Москва. — Който между другото беше отвратително мръсен град, но те не знаеха това.

— Мдаа, е, не навсякъде е така.

— Знам това, Джон. В Русия… е, там държавата изобщо не се грижеше за природата, както вие, американците. Те почти избиха целия живот в Каспийско море — откъдето идва черният хайвер — с химическо отравяне. А има един район, малко източно от Урал, който първоначалните ни ядрени опити превърнаха в пустош. Не съм бил там, но съм чувал. Знаците по магистралата там указват да караш много бързо, за да преминеш колкото може по-бързо през опасната радиационна зона.

— Да, ако не внимаваме, можем просто да унищожим цялата планета — отбеляза Маклийн.

— Това би било престъпление, като на хитлеристите — отвърна Попов.

— Какво ти е отношението към убиването на хора, Дмитрий? — попита Килгор.

— Зависи кои са те. Има много хора, които заслужават да умрат по една или друга причина. Но западната култура поддържа странния възглед, че отнемането на живот едва ли не винаги е грешно — вие, американците, не искате дори да убивате престъпниците си, убийци и други подобни. Това го намирам за много странно.

— А какво ще кажеш за престъплението срещу Природата? — каза Килгор, загледан в далечината.

— Не разбрах.

— Ами, неща, които унищожават цялата планета, избиването на цели животински видове, замърсяването на сушата и морето. Какво би казал за това?

— Кърк, това също е варварски акт и той би трябвало да се наказва сурово. Но как идентифицирате престъпниците? Дали е индустриалецът, който нарежда и печели от това? Или работникът, който си получава заплатата и прави каквото му се каже?

— Какво бяха казали в Нюрнберг? — попита Килгор.

— Съдът за военни престъпления, имаш предвид? Там беше решено, че изпълнението на заповеди не е оправдание. — Не беше възгледът, към който го бяха приучили да се придържа в Академията на КГБ. Там им повтаряха, че „Държавата винаги е права“.

— Точно така — съгласи се епидемиологът. — Но знаеш ли, никой не осъди Хари Труман затова, че бомбардира Хирошима.

„Защото той спечели, глупак такъв“ — помисли си Попов, но го премълча.

— Питаш ме дали това е било престъпление? Не, не е било, защото то сложи край на по-голямо престъпление, и жертването на онези хора беше необходимо, за да се спаси мирът.

— Какво ще кажеш за спасяването на планетата?

— Не разбирам.

— Ако планетата умира, какво би трябвало да се направи… какво би било редното да се направи, за да се спаси?

Тази дискусия съдържаше всичката идеологическа и философска чистота на дискусия в час по марксическа диалектика в Московския държавен университет — и бе също толкова приложима към реалния свят. Да се унищожи цялата планета? Това просто е невъзможно. Една глобална ядрена война, да, може би това би имало такъв ефект, но това повече не беше възможно. Светът се беше променил и тъкмо Америка имаше основната заслуга за тази промяна. Нима тези двама друиди не разбираха чудото на този факт? Неведнъж светът се беше изправял на прага на пускането на ядрените оръжия, но днес това се беше превърнало в част от миналото.

— Никога не съм обмислял този въпрос, приятели.

— Ние сме — реагира Маклийн. — Дмитрий, в момента има хора и сили, които лесно могат да унищожат всичко тук. Някой трябва да сложи край на всичко това, но как би могло да се направи?

— Нямате предвид чисто политически действия, нали? — отбеляза бившият „призрак“ от КГБ.

— Не, твърде късно е за това, а и все едно, твърде малко хора биха се вслушали. — Килгор извърна коня си надясно и двамата го последваха. — Опасявам се, че трябва да се приложат по-драстични мерки.

— Какво значи това? Да се избие цялото световно население? — попита Дмитрий Аркадиевич с прикрит хумор.

Но отговорът на този риторичен въпрос беше еднаквият поглед в двата чифта очи срещу него. Погледите им този път не смразиха кръвта му, но накараха мозъкът му да се задвижи в нова и неочаквана посока. Тези тук бяха фашисти. Още по-лошо, фашисти с етика, в която дълбоко вярваха. Но дали бяха готови да предприемат действия в съгласие със своите убеждения? Би ли могъл изобщо някой да предприеме такова действие? Дори и най-лошите сталинисти… не, дори и те не бяха луди, а просто политически романтици.

Точно в този момент далечният шум от самолет наруши утринната тишина. Един от въздушния флот „Гълфстрийм“ на „Хоризонт“ се издигна от пистата на комплекса, извиси се и после зави надясно, поемайки на изток — към Ню Йорк, вероятно, за да докара нови хора. Комплексът вече беше запълнен 80 процента. Скоростта на пристигане беше понамаляла, но въпреки това продължаваха да се стичат хора, главно с личните си автомобили. Столовата вече беше почти пълна по обяд и на вечеря и светлините грееха до късно в лабораториите и други работни помещения. Но с какво се занимаваха всички тези хора?

Корпорация „Хоризонт“, припомни си Попов, беше компания, работеща в областта на напредналите биотехнологии, специализирана в лекарства и методи за лечение. Килгор беше лекар, а Маклийн беше инженер, специализиращ в проблеми на околната среда. И двамата бяха друиди, и двамата бяха поклонници на природата, новия вид езичество, ширещ се напоследък на Запад. Джон Брайтлинг, изглежда, беше от същата порода, ако се съдеше по онзи разговор в Ню Йорк. Значи това беше етосът на тези хора и на тяхната компания. Дмитрий се замисли за печатните материали, които беше разгледал в стаята си. Хората били паразитен вид, който нанасял повече щети, отколкото добро на земята, а тези тук двамата току-що бяха говорили за осъждането на вредните хора на смърт — от което ставаше ясно, че смятаха всички за вредни. Какво се канеха да направят, да избият всички? Идиотщини. Вратата, отвеждаща го към отговора, се беше открехнала още повече. Мозъкът му се придвижваше напред по-бързо от галопа на Бътърмилк, но все още недостатъчно бързо.

Няколко минути продължиха да яздят мълчаливо. После някаква сянка прекоси земята и Попов вдигна очи.

— Какво е това?

— Червеноопашат сокол — отвърна Маклийн, след като погледна. — Кръжи и си търси закуска.

Пред очите им грабливата птица се издигна на около сто и петдесет метра, после разпери широко криле, за да яхне въздушните течения, с глава надолу, оглеждайки с невероятно острия си поглед земята под себе си за някой непредпазлив гризач. По мълчаливо съгласие тримата мъже дръпнаха юздите на конете си и се спряха, за да погледат. Минаха няколко минути, след което гледката стана едновременно красива и ужасна. Соколът сви криле и рязко полетя надолу, плесна, за да увеличи ускорението си като пернат куршум, после разпери отново криле, с човка нагоре, протягайки жълтите си нокти, които да посрещнат земята…

— Да! — изрева възторжено Маклийн.

Като дете, ритащо в мравуняк, соколът използва ноктите си, за да убие своята плячка, извивайки и кършейки я, след което, стиснал отпуснатото телце на подземния полски плъх, плесна мъчително с криле и се понесе към небето, потегляйки на север, към своето гнездо или дом, или както там ще го наречеш, помисли си Попов. Прерийното куче, което беше убил, нямаше никакъв шанс, реши Дмитрий, но в природата е така, както и сред хората. Никой войник в никое сражение не дава доброволно шанс на противника си. Не е нито безопасно, нито умно да го прави човек. Удряш с цялата си сила и гняв, и с колкото се може по-малко предупреждение, за да отнемеш живота му колкото може по-бързо и по-лесно — и по-безопасно, — и ако му е липсвал достатъчно ум да се защити ефикасно, е, това си е негов проблем, не твой. В случая със сокола, той се беше понесъл отгоре и откъм залез слънце, дори и сянката му не можеше да предупреди прерийното куче, клекнало пред входа на дома си, и естествено то беше убито без жалост. Соколът трябваше да яде. Може би си имаше малки, които трябваше да нахрани, или просто ловуваше, за да задоволи своите нужди. Така или иначе, прерийното куче беше увиснало отпуснато в ноктите му, като празна кафява торбичка, която скоро щеше да бъде разкъсана и изядена от убиеца си.

— По дяволите, обичам тази гледка — каза Маклийн.

— Жестоко е, но е красиво — каза Попов.

— Майката Природа е такава, приятелю. Жестока, но красива. — Килгор изгледа как соколът се скри в далечината. — Такова нещо си струва да види човек.

— Трябва да хвана един и да го обуча — обяви Маклийн. — Да го науча да убива, тръгвайки от юмрука ми.

— Прерийните кучета не са ли заплашени?

— Не, по никой начин — отговори Килгор. — Хищниците могат да контролират техните количества, но никога няма да ги унищожат напълно. Природата поддържа равновесие.

— Как хората се вместват в това равновесие? — попита Попов.

— Не се вместват — отвърна му Кърк Маклийн. — Те просто го прецакват, понеже са твърде тъпи, за да разберат кое работи и кое не. И не им пука за вредите, които нанасят. Но това е техен проблем.

— И кое е решението? — попита Попов.

Килгор се извърна и го погледна право в очите.

— Как кое, ние.

 

 

— Ед, той сигурно е използвал това прикриващо име дълго време — възрази Кларк. — Типовете от ИРА не са го виждали от години, но това е името, с което са го знаели.

— Логично — наложи се да признае Ед Фоли по телефона. — Значи ти наистина държиш да говориш с него?

— Е, не че е кой знае какво, Ед. Нищо особено, само дето пусна хора да убият жена ми, дъщеря ми и внука ми, нали? И те наистина убиха двама от моите хора. Сега имам ли разрешение да се свържа с него, или не? — настоя ДЪГА Шест от бюрото си.

В своя кабинет на шестия етаж в главната квартира на ЦРУ директорът на централното разузнаване Едуард Фоли се поколеба — нещо не много характерно за него. Ако позволеше на Кларк да го направи и Кларк получеше това, което иска, щеше да се наложи да се приложат правилата за реципрочност. Сергей Николаевич някой ден щеше да се обади в ЦРУ и да помоли за информация от деликатен характер, и той, Фоли, щеше да трябва да му я осигури, иначе духът на дружелюбност в средите на разузнавателната общност щеше да се наруши. Но Фоли не можеше да предскаже какво можеха да поискат един ден руснаците, а двете страни все още продължаваха да се шпионират взаимно, поради което правилата на дружелюбност в съвременния шпионски бизнес едновременно се прилагаха и не се прилагаха. Правиш се, че съществуват, но не забравяш да действаш така, че все едно не съществуват. Такива контакти бяха редки и Головко действително беше проявил услужливост на два пъти по време на реални операции. И никога досега не беше помолил за ответна услуга, може би защото операциите пряко или косвено бяха от полза и за неговата страна. Но Сергей не беше от хората, които лесно забравят един дълг и…

— Знам какво си мислиш, Ед, но ние изгубихме хора заради този човек и искам да го спипам за задника, а Сергей може да ми помогне да го хвана.

— Ами ако той все още е вътрешен? — опита се да спечели време Фоли.

— Ти вярваш ли в това? — изсумтя Кларк.

— Е, не, струва ми се, че го преживяхме.

— На мен също, Ед. Следователно, ако е приятел, нека му зададем един приятелски въпрос. Може би ще получим приятелски отговор. Възможното „танто за танто“ е да се съгласим руски хора от специални операции да потренират с нас няколко седмици. Такава цена съм готов да платя.

Напълно безполезно усилие беше да се спори с Джон, който беше обучавал него и жена му, Мери Пат, сега оперативен заместник-директор.

— Окей, Джон, одобрено е. Кой поема контакта?

— Имам номера му — увери го Кларк.

— Тогава обади му се, Джон. Одобрявам — приключи директорът с голяма неохота. — Нещо друго?

— Не, и благодаря. Как са Мери Пат и децата?

— Чудесно. Как е внук ти?

— Никак не е зле, да ти кажа. Паци се справя много добре, а Санди е поела всичката работа около Джей Си.

— Джей Си?

— Джон Конър Чавес — поясни Кларк.

„Много сложно име“ — помисли си Фоли, но не го каза.

— Е, добре. Давай, Джон. До скоро.

— Благодаря ти, Ед. Бай. — Кларк превключи бутоните на апарата си. — Бил, имаме одобрение.

— Чудесно — отвърна Тоуни. — Кога ще се обадиш?

— К’во ще кажеш да треснем сега?

— Гледай да го изпипаш както трябва — предупреди Тоуни.

— Спокойно. — Кларк прекъсна тази линия и натисна един бутон, който да активира касетофона, преди да натисне следващия, който да набере Москва.

— Шест-шест-нула — отвърна женски глас на руски.

— Трябва да говоря лично със Сергей Николаевич. Моля кажете му, че го търси Иван Тимофеевич — отвърна Кларк на възможно най-литературния си руски език.

— Момент — отвърна секретарката, зачудена как това лице се е добрало до пряката линия на председателя.

— Кларк! — избоботи мъжки глас от другия край на линията, — как си там, в Англия, приятелю?

И се започна. Председателят на преобразуваната руска Служба за външно разузнаване искаше той да разбере, че знае къде е и с какво се занимава, и нямаше никаква полза да го пита как го е научил.

— Според мен климатът тук е приемлив, председателю Головко.

— Това ново формирование, което оглавяваш, имаше доста работа напоследък. Нападението над жена ти и дъщеря ти… те добре ли са?

— Беше доста неприятно, но да, благодаря ти, добре са.

— Разговорът се водеше на руски, който Кларк говореше като роден в Ленинград — Санкт Петербург, поправи се Джон. Друг стар навик, който трудно умираше. — А вече съм и дядо.

— Наистина ли, Ваня? Поздравления! Това е великолепна новина. Никак не ми беше приятно, когато разбрах, че са ви нападнали — продължи искрено Головко. Руснаците винаги са били сантиментални хора, особено когато става дума за малки деца.

— Нито пък на мен — заяви Кларк. — Но си струваше, както казваме ние. Лично спипах едно от копелетата.

— Това не знаех, Ваня — продължи председателят… дали лъжеше, или не, това Джон не можеше да прецени.

— Е, каква е целта на обаждането ти?

— Имам нужда от помощта ти във връзка с едно име.

— Що за име е това?

— Прикриваща самоличност: Серов, Йосиф Андреевич. Въпросният служител — бивш служител, предполагам — работи с „прогресивни елементи“ на Запад. Имаме основание да вярваме, че той е инспирирал операции, при които са убити хора, в това число и нападението срещу моите хора тук, в Херефорд.

— Ние нямаме нищо общо с това, Ваня — веднага заяви Головко с много сериозен тон.

— Нямам никакво основание да смятам, че имате, Сергей, но един човек с това име, идентифициран като руснак по националност, е предал пари и наркотици на ирландските терористи. Бил е известен на ирландците от години, в това число и от долината Бекаа. Така че според мен някога е бил от КГБ. Разполагам и с външно описание — каза Кларк и му го предаде.

— „Серов“, казваш. Това е странно…

— Да, знам.

— Важно ли е за теб?

— Сергей, освен че уби двама от моите хора, тази операция заплаши пряко моята жена и дъщеря ми. Да, приятелю, за мен е много важно.

Головко се замисли. Той познаваше Кларк, с когото се беше срещнал преди година и половина. Полеви офицер с необикновен талант и голям късмет, Джон Кларк някога беше техен опасен противник, квинтесенция на професионализма за един служител от разузнаването, заедно със своя по-млад колега, Доминго Естебанович Чавес, ако си спомняше добре. А Головко знаеше, че дъщеря му е омъжена за това момче, Чавес — всъщност това той го беше разбрал съвсем наскоро. Някой беше предал тази информация на Кириленко в Лондон, въпреки че не можеше да си спомни кой точно.

Но ако е бил руснак, най-малкото бивш чекист, разбъркал блатото на терористите, е, това не беше много добра новина за неговата страна. Дали да съдейства? — запита се председателят. Какво беше отгоре и какво можеше да се окаже отдолу? Ако сега се съгласеше, трябваше да продължи, иначе ЦРУ и други западни служби щяха да откажат да му съдействат. Дали това беше в интерес на страната му? Дали беше в интерес на собственото му ведомство?

— Ще видя какво мога да направя, Ваня, но нищо не мога да обещая — чу Кларк. Окей, това означаваше, че Головко поне се е замислил.

— Ще го приема като лична услуга, Сергей Николаич.

— Разбирам. Да видим първо каква информация мога да намеря.

— Много добре. Лек ден, приятелю.

— Досвидания.

Кларк извади касетата и я прибра в чекмеджето на бюрото си.

— Добре, приятел, да видим какво можеш да ми пуснеш.

 

 

Компютърната система в руската разузнавателна служба не беше толкова напреднала, колкото при западните им колеги, но техническите различия обикновено се губеха за човешките ползватели, чиито умове работят на по-бавна скорост дори и от най-примитивния компютър. Головко се беше научил да я използва, защото не обичаше винаги други хора да вършат нещата заради него и след минута получи пълен екран с данни под прикриващото име.

ПОПОВ, ДМИТРИЙ АРКАДИЕВИЧ, гласеше екранът, и изреждаше служебния му номер, рождената дата и датата на назначаване на работа. Беше уволнен като полковник приблизително по време на първото голямо съкращение, което беше свило щата на КГБ почти с една трета. Добри оценки от неговите началници, забеляза Головко, но Попов се беше специализирал в област, към която агенцията вече не проявяваше голям интерес. Буквално всички от този отдел бяха пенсионирани в страна, където пенсиите им можеха да нахранят човек за не повече от пет дена в месеца. Е, той лично не можеше да направи нищо по въпроса, каза си Головко. Достатъчно трудно беше да измъква суми от Думата, колкото да поддържа съществуването на сведената до минимум агенция, въпреки факта, че омаломощената държава се нуждаеше от нея повече от всякога… а този Кларк беше изпълнил две задачи, които бяха облагодетелствали неговата държава, припомни си Головко — в добавка, разбира се, към предишните му дейности, причинили немалка вреда на Съветския съюз… но от друга страна, тези дейности бяха помогнали самият той да се издигне до поста председател на своята агенция.

Да, трябваше да му помогне. Това можеше да се окаже добра сделка, която можеше да използва за по-късни искания за услуги от страна на американците. Нещо повече, Кларк винаги се беше държал с него като човек, който държи на честта, припомни си Сергей, и за него беше леко обезпокоителен фактът, че бивш офицер на КГБ е помогнал да бъде нападнато неговото семейство — нападенията над цивилни бяха забранени в разузнавателния бизнес. О, от време на време жената на някой служител от ЦРУ можеше да бъде посплашена в старите времена на Студената война между Изтока и Запада, но чак сериозни наранявания? Никога. Освен че беше некультурно, такова действие би предизвикало вендети, които само биха затруднили провеждането на истинската работа — събирането на информация. От 50-те години насам разузнавателният бизнес се беше превърнал в цивилизована и предсказуема дейност. Предсказуемостта беше единственото, което руснаците искаха да видят у Запада, и тези чувства бяха взаимни. Кларк беше предсказуем.

След като взе решението си, Головко разпечата информацията от екрана.

 

 

— Е? — обърна се Кларк към Бил Тоуни.

— Швейцарците са малко бавни. Оказва се, че номерът на сметката, който ни даде Грейди, е бил съвсем истински…

— Бил? — възкликна Джон, мислейки си, че би трябвало да му поднасят лошите новини с „обаче“ в началото.

— Всъщност тя все още е активна сметка. Била е открита с около шест милиона щатски долара депозит, после неколкостотин хиляди били изтеглени — а след това, в самия ден на нападението над болницата, били изтеглени всички, с изключение на сто хиляди, и прехвърлени някъде другаде, на друга сметка в друга банка.

— Къде?

— Заявяват, че не могат да ни кажат.

— О, добре тогава, кажи на шибания им министър на правосъдието, че следващия път, когато ни потърси за помощ, ще оставим шибаните терористи да избият съгражданите му! — изръмжа Кларк.

— Но те си имат закони, Джон — подчерта Тоуни. — Ако този тип е използвал адвокат за извършване на трансфера? Тук се прилага привилегията адвокат-клиент и никоя страна не може да прескача тази бариера. Швейцарците наистина имат закони, които третират фондове, за които се смята, че са открити по криминален способ, но ние нямаме доказателство за това, нали? Предполагам, че бихме могли да се доберем до нещо, което да ни помогне да заобиколим закона, но това ще ни отнеме време, старче.

— По дяволите — изсумтя Кларк. После се замисли за секунда. — Руснакът?

Тоуни кимна в съгласие.

— Да, това изглежда логично, нали? Той им е уредил шифрованата сметка и след като са били отстранени, все още е разполагал с достъп до сметката, нали?

— Мамка му, той ги урежда и после ги прибира.

— Точно — отбеляза Тоуни. — Грейди спомена в болницата за шест милиона и швейцарците потвърждават тази сума. Трябват му неколкостотин хиляди да закупи камионите и другите превозни средства, които използваха — имаме докладите за това от полицейските разследвания — и останалата част от сумата я е оставил на място, а после руснакът е решил, че сумата повече няма да им трябва. Всъщност защо не? — попита офицерът от разузнаването. — Руснаците наистина са пословично алчни хора, нали знаеш?

— Руснакът им е дал, руснакът им е взел. Той им е дал и информацията за нас, сигурен съм.

— Не бих спорил по това, Джон — съгласи се Тоуни.

— Окей, дай да се върнем малко назад — предложи Джон, прибирайки засега яда си в клетката. — Значи появява се този руснак, дава им информацията за нас, осигурява средствата за операцията отнякъде — адски сигурно е, че не от Русия, защото, „А“, те нямат никаква причина да организират тази операция, и „Б“, те не разполагат с толкова много пари, за да ги подхвърлят тук и там. Въпрос номер едно: откъде тези пари…

— И дрогата, Джон. Не забравяй това.

— Окей, и дрогата… откъде идват те?

— По-лесно е да се проследи наркотикът, може би. „Гарда“ казват, че кокаинът бил медицинско качество, което означава, че той наистина произлиза от лекарствена фирма. Кокаинът се контролира строго във всяка страна по света. Пет килограма са голямо количество, достатъчно за да се напълни един средно голям куфар — плътността на кокаина е приблизително като на тютюна. Така че обемът на товара трябва да е бил колкото на пет кила цигари. Да речем, с размерите на голям куфар. Това е адски голямо количество, Джон, и би трябвало да е оставило следа в нечий контролиран и охраняван склад, където и да се намира той.

— Мислиш ли, че всичко това произлиза от Америка? — попита Кларк.

— Като начало, да. Най-големите фармацевтични предприятия в света се намират там и тук, в Британия. Мога да накарам моите колеги да започнат да проверяват разните „Дистилърс“, „Лимитид“ и други от сорта. Очаквам вашата АКЛ^[1] да се опита да направи същото.

— Ще се обадя на ФБР — заяви веднага Кларк. — И така, Бил, какво всъщност знаем?

— Ще приемем, че Грейди и О’Нийл са ни казали истината за този тип Серов. Имаме един бивш — най-вероятно бивш — офицер от КГБ, който е инспирирал нападението в Херефорд. По същество той ги е наел, като наемни войници, срещу заплащане в брой и в наркотик. След като нападението се провали, той просто е конфискувал парите за собствени цели, и по този въпрос допускам, че ги е задържал за себе си. Руснаците не биха разполагали с такива частни средства — е, допускам, че биха могли да имат, в средите на руската мафия, всички онези бивши момчета на КГБ, които сега преоткриват свободното предприемачество, но не виждам никаква причина да организират нападение срещу нас. Ние тук в ДЪГА не представляваме заплаха за тях, нали?

— Не — съгласи се Кларк.

— Следователно имаме голямо количество дрога и шест милиона американски долара, доставени от един руснак. Засега заключавам, че операцията е организирана в Америка, заради дрогата и парите.

— Защо?

— Не мога да го обоснова, Джон. Може би просто нюхът ми го подсказва.

— А как се е добрал до Ирландия?

— Това не знаем. Трябва да е долетял до Дъблин… да, знам, с такова голямо количество дрога не е било никак разумно да го прави. Трябва да попитаме нашите приятели за това.

— Кажи на ченгетата, че е много важно. Можем да се доберем до номер на полет и оттам — до изходната точка.

— Точно. — Тоуни си записа.

— Какво друго ни липсва?

— Ще накарам моите колеги от „Шестицата“ да проверят имената на служители на КГБ, за които е известно, че са работили с терористични групи. Разполагаме с грубо физическо описание, което ще ни помогне. Но смятам, че надеждата ни се крие в дрогата.

Кларк кимна.

— Окей, ще се обадя в Бюрото за това.

 

 

— Пет килограма, а?

— Точно така, Дан, и чист, медицинско качество. Това е истински волски дрисък от кока, човече, и трябва да е оставил бяло петно в нечий склад.

— Ще се обадя на АКЛ и ще ги накараме бързо да проверят — обеща директорът на ФБР. — Нещо да се развива откъм теб?

— Лека-полека, Дан — увери го Джон. — Засега действаме по допускането, че операцията е започнала в Америка. — Той продължи да обяснява на Мъри защо е така.

— Този руснак, Серов, казваш, бивш КГБ, бивш посредник между тях и терористите. Такива като него не бяха много и ние разполагаме с известна информация по тази специалност.

— Бил е задействал тяхната „Шестица“ по същото, а аз вече се разрових със съгласието на Ед Фоли. Говорих и със Сергей Головко.

— Смяташ ли, че наистина ще има полза?

— Най-лошото, което мога да кажа, е „не“, Дан, но това е всичко, което имаме засега — подчерта ДЪГА Шест.

— Наистина — отстъпи Дан. — Нещо друго, с което мога да помогна от моя страна?

— Ако ми хрумне нещо, ще ти се обадя веднага.

— Окей, Джон. Гледаш ли Олимпиадата?

— Да, всъщност имам свой отбор там.

— Охо?

— Да, Динг Чавес с още няколко души. Австралийците ни поканиха да наблюдаваме дейността им по охраната. Той казва, че са много добри.

— Безплатна екскурзия до Олимпиадата! Сигурно е голям кеф — отбеляза директорът на ФБР.

— Предполагам, Дан. Все едно, обади се веднага, щом намерите нещо, нали?

— Разбира се, Джон. До скоро, момко.

— Бай, Дан.

Кларк остави секретния телефон и се отпусна в стола си, чудейки се какво би могъл да е пропуснал. Проверяваше всичко, за което можеше да се сети, всеки развързан край, надявайки се, че някъде някой може да се натъкне на поредното привидно незначително фактче, което да доведе до друго. Никога досега не беше си давал сметка колко трудно е да си ченге, разследващо голямо престъпление. Цветът на проклетата кола, в която са се возили престъпниците, беше или можеше да се окаже важен, и трябва да се сетиш да зададеш и този въпрос също. Но това беше нещо, за което не беше се обучавал и сега трябваше да се довери на ченгетата, че ще си свършат работата добре.

 

 

И те го правеха. В Лондон полицията доведе Тимъти О’Нийл в обичайната стая за разпит. Предложиха му чай и той прие.

Не беше никак лесно за О’Нийл. Искаше му се да не казва нищо, но след шока от информацията, която му бяха съобщили и която можеше да произлиза единствено от Шон Грейди, вярата и решимостта му бяха разклатени и в резултат на това той беше казал вече едно-друго, а това беше процес, който започнеше ли, не можеше нито да се върне, нито да се спре.

— Този руснак, Серов, казваш, било името му — започна инспекторът. — Той пристигна в Ирландия със самолет, нали?

— За плуване е доста дълго, приятел — отвърна О’Нийл с ирония.

— Да бе, с кола също — съгласи се полицейският инспектор. — Как долетя той?

Вместо отговор последва мълчание. Това беше разочароващо, но не и неочаквано.

— Мога да ти кажа нещо, което не знаеш, Тим — подхвърли инспекторът, само за да даде начален тласък на разговора.

— Какво може да е то?

— Този тип, Серов, ви е открил шифрована швейцарска сметка за всичките пари, които ви е донесъл. Е, ние току-що научихме от швейцарците, че я е изпразнил.

— Какво?

— В деня на вашата операция някой се е обадил и е прехвърлил в друга банка почти цялата сума. Така че, вашият руски приятел ви ги е дал с едната ръка и ги е взел с другата. Ето — инспекторът му подаде лист хартия. — Това е банковата сметка, а това е активиращият номер за извършване на трансфери. Шест милиона долара, без онова, което вие сте използвали за купуването на камионите и другите неща. Прехвърлил ги е на своя лична сметка, предполагам. Вашите момчета не са си избрали най-доброто приятелче, Тим.

— Проклет крадец! — изръмжа разгневен О’Нийл.

— Да, Тим. Знам. Ти никога не си бил такъв. Но това типче, Серов, е точно такъв, и това е факт, момчето ми.

О’Нийл изпсува не съвсем по католически. Той разпозна номера на сметката, Шон го бе записал пред него, и имаше всички основания да е сигурен, че това ченге пред него не го лъже какво е станало с парите.

— Той долетя в Шанън с частен бизнес-самолет. Но откъде, не знам.

— Наистина ли?

— Вероятно заради дрогата, нали я носеше. Плутократите не ги претърсват, нали? Държат се като шибани благородници.

— Какъв модел самолет, знаеш ли?

О’Нийл поклати глава.

— Беше с два мотора и Т-образна опашка, но не, не му знам името на това проклето нещо.

— А как дойде на срещата?

— Имахме кола, с която да го посрещнем.

— Кой караше колата?

— Имена няма да ти кажа. Вече го заявих.

— Прощавай, Тим, но съм длъжен да попитам — извини се полицаят. Беше се потрудил доста, за да спечели доверието на терориста. — Шон е вярвал на този Серов. Това очевидно е било грешка. Ние дори подозираме, че е бил някъде наблизо, за да наблюдава, и когато е видял накъде отиват нещата, просто ви е ограбил. Руснаците са алчни педерасти — изрази съчувствието си ченгето. Очите му не издадоха задоволството от новата информация, която беше измъкнал. Стаята беше надлежно оборудвана с подслушващи устройства, разбира се, и междувременно полицията на Метрополията въртеше телефона до Ирландия.

 

 

Ирландските национални полицейски сили, наречени „Гарда“, почти винаги си сътрудничеха с британските си колеги, и този случай не правеше изключение. Старшият местен полицай веднага подкара към Шанън, за да провери полетните записи — що се отнася до него, главното, което го интересуваше, бе да разбере как пет килограма нелегален наркотик е пристигнал в страната му. Тази тактическа грешка от страна на ИРА само беше разгневила местните ченгета, някои от които изпитваха известни симпатии към революционното движение на север. Но тези симпатии секнаха веднага, щом се разбра за трафика на наркотик — нещо, което те, като повечето ченгета по света, считаха за най-мръсното престъпление.

Офисът за контрол на полетните операции в Шанън разполагаше с документация за всеки полет, пристигнал или потеглил от летищния комплекс, и след като имаше датата, помощник-ръководителят на операциите намери подходящия лист точно след три минути. Да, един служебен самолет „Гълфстрийм“ беше пристигнал заранта на същия ден, презаредил и скоро след това потеглил обратно. Документите разкриваха номера на опашката на самолета и имената на полетния екипаж. И по-важното, показваха, че самолетът е регистриран в Съединените щати като собственост на голяма чартърна компания. Ирландският полицейски служител отиде в паспортно-митническия контрол и установи, че някой си Джоузеф Серов действително е преминал през митницата същата заран. След като направи копия на всички свързани със случая документи, полицаят ги отнесе в участъка и моментално ги изпрати по факс до щаба на „Гарда“ в Дъблин, оттам до Лондон, и оттам — до Вашингтон, Ди Си.

 

 

— По дяволите — изръмжа Дан Мъри зад бюрото си. — То наистина започвало оттук.

— Така изглежда — каза Чък Бейкър, помощник-директорът на криминалния отдел.

— Поеми го, Чък.

— Ясно, Дан. Тази яма ще излезе доста дълбока.

 

 

Тридесет минути по-късно двама агенти на ФБР се появиха в офиса на чартърната компания на летище „Титърбъро“, Ню Джързи. Скоро им беше потвърдено, че самолетът е бил нает от някой си Джоузеф Серов, който е заплатил за чартъра с валиден чек, изтеглен от сметка в Ситибанк, на негово име. Не, нямали снимка на клиента. Полетният екипаж се оказа на друго място, на друг полет, но веднага, щом се върнели, щели да съдействат на ФБР, разбира се.

Оттам агентите, с няколко фотокопирани документа, прескочиха до банковия клон, където Серов бе държал сметката си, и там разбраха, че никой от персонала не се е срещал лично с лицето. Адресът му, както се оказа, беше същата проклета пощенска кутия, където се беше задънило проучването на кредитните му карти.

По това време ФБР вече разполагаше с копие от паспортната снимка на Серов — но тези снимки често се оказваха безполезни за целите на идентифицирането и бяха предназначени по-скоро, помисли си директор Мъри, за разпознаване на труп след самолетна катастрофа, отколкото да улеснят издирването на жив човек.

Но папката по делото набъбваше и за първи път Мъри се почувства оптимист. Данните за Серов се трупаха и рано или късно те щяха да разберат къде се е подхлъзнал — колкото и трениран офицер на КГБ да е бил, — защото всеки го прави, а появиш ли се веднъж на екрана на колективния локатор на ФБР, девет хиляди обучени следователи започват да търсят и не престават да търсят, докато не им се каже да спрат. Снимка, банкова сметка, записи на кредитни карти… следващата стъпка щеше да бъде да разберат как парите са се озовали в банковата му сметка. Трябваше да има някакъв негов работодател или спонсор и това лице или организация щеше да даде допълнителна информация. Сега всичко беше само въпрос на време и Мъри смяташе, че разполагат с достатъчно време, за да спипат тази отрепка. Нямаше да им е за първи път да напъхат в торбата добре обучен шпионин. Това беше най-измъкващият се дивеч и по тази причина толкова по-голямо беше удоволствието да окачиш главата на такъв трофей над камината. Тероризъм и трафик на наркотици. Щеше да се получи много сочно дело за всеки прокурор на САЩ.

 

 

— Здрасти — каза Попов.

— Здрасти — отвърна мъжът. — Ти май не си тукашен.

— Дмитрий Попов — представи се руснакът и протегна ръка.

— Фостър Хъникът — отвърна американецът и я пое. — Какво правиш тук?

Попов се усмихна.

— Тук точно не правя абсолютно нищо, макар че всъщност се уча да яздя. Работя пряко за доктор Брайтлинг.

— За шефа?!

— Да, точно така. А ти?

— Аз съм ловец и пазач — отвърна мъжът от Монтана.

— Добре, и предполагам, че не си веганец?

Хъникът реши, че шегата е добра.

— Не съвсем. Обичам мръвки като всеки свестен мъж. Но предпочитан еленско пред тази мистериозна мръвка тук — продължи той, поглеждайки с известно отвращение в чинията си.

— Еленско ли?

— Уапити, най-големият елен в тази страна. Един добър екземпляр има може би двеста, двеста и петдесет кила месо. Рекът му също си го бива.

— Рекът ли?

— Рогата на главата му. По мечешкото месо също си падам.

— Това би ядосало много народ тука — отбеляза доктор Килгор, който нагъваше италианската си салата с тестено.

— Виж, човече, ловът е първата форма на разговор. Ако никой не се грижи за тия твари, няма да има нищо за лов. Нали знаеш, като Теди Рузвелт и Националния парк Йелоустоун. Ако искаш да разбираш дивеча, имам предвид наистина да го разбираш, трябва да си ловец.

— Тук няма спор — отвърна епидемиологът.

— Може да не съм от тия, дето гушкат зайчета. Може да убивам дивеч, но по дяволите, аз ям това, което убивам. А не убивам ей така, само за да видя как умират… е — добави той — всеки случай не и диви животни. Но иначе е фрашкано с невежи задници, които с удоволствие бих гръмнал.

— Затова сме тук, нали? — попита Маклийн с усмивка.

— Да бе. Твърде много хора прецакват готиното място с електрически четки за зъби, коли и скапаните си гадни къщи.

— Аз вкарах Фостър в Проекта — поясни Марк Уотърхауз. Той познаваше Маклийн от години.

— Въведен ли си напълно? — попита Килгор.

— Да, проблеми от моя страна няма. Знаете ли, винаги съм се чудил какво ли ще е да си като Джим Бриджър или Джедъдая Смит. Може би сега ще го разбера, само след няколко години.

— Около пет — уточни Маклийн — според компютърните ни проекции.

— Бриджър? Смит? Кои са тези? — попита учуден Попов.

— Това са били хора-планинци — поясни Хъникът на руснака. — Първите бели мъже, които са видели Запада, превърнали са се в легенди — изследователи, ловци, били са се с индианците.

— Да, това с индианците е срамна работа.

— Може би — съгласи се Хъникът.

— Кога дойдохте? — обърна се Маклийн към Уотърхауз.

— Днес с колата — отвърна Марк. — Мястото вече е почти запълнено, нали? — Той не обичаше тълпите.

— Така е — потвърди Килгор. Той също не ги обичаше. — Но отвън поне е хубаво. Ти яздиш ли, Хъникът?

— Как иначе ще ловува човек на Запад? Не използвам специални МПС, човече.

— Значи си ловджия?

— Да — кимна Хъникът. — По-рано бях геолог за петролните компании, но отдавна се разкарах от тях. Омръзна ми да им помагам да убиват планетата, знаеш.

„Поредният боготворящ дърветата друид“ — прецени Попов. Не беше особено изненадващо, въпреки че този го изненада като словоохотлив и бомбастичен в изразите си.

— Но пък — продължи ловджията — така си дадох сметка кое е важното. — За няколко минути той обясни историята с „кафявата пушилка“. — Така че си прибрах парите и фъснах, един вид. Винаги съм обичал да ловувам и прочие, така че си дигнах една колиба в планината — купих едно старо ранчо за добитък — и се хванах с ловджийството по цял ден.

— О, значи можеш да правиш това? Ловджийството по цял ден де? — попита Килгор.

— Зависи. Едно ченге по бракониерството взе нещо да ми се пречка, но… ами, престана да се пречка.

Попов улови намигването на Уотърхауз към Килгор, когато примитивът изрече това, и след секунда разбра, че този Хъникът е пречукал полицейски служител и след това се измъкнал. Що за хора вербуваше този техен „проект“?

— Както и да е. Всички ние тук яздим сутрин. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— То е ясно. От таквоз нещо никога не се отказвам.

— И аз се научих, много е приятно — вметна Попов.

— Дмитрий, в теб сигурно има нещо казашко — разсмя се Килгор. — Все едно, Фостър, намини тук за закуска малко преди седем и можем да излезем заедно.

— Дадено — потвърди Хъникът.

Попов стана.

— С ваше разрешение, олимпийските конни надбягвания започват точно след десет минути.

— Дмитрий, не започвай да мислиш за прескачане на огради. Все още не си толкова добър! — каза Маклийн.

— Но мога да погледам поне как го правят, нали? — отвърна Попов и се отдалечи.

— Тоя какво прави тук? — попита Хъникът, след като руснакът се скри от погледа им.

— Както сам каза, тук нищо, но е помогнал доста Проектът да тръгне по една от важните си пътеки.

— О? — попита ловджията. — С какво?

— Всички онези терористични инциденти в Европа, помниш ли?

— Да бе, контратерористичните групи наистина се справиха добре, като приковаха онези копелета. Адски добра стрелба беше при някои. И Дмитрий има нещо общо с това?

— Той е задействал всички тези операции — каза Маклийн.

— По дяволите — отбеляза Марк Уотърхауз. — Значи той е помогнал на Бил да получи договора за Олимпиадата?

— Аха. А без това, как по дяволите ще можем да пуснем „Шива“?

— Добър човек — реши Уотърхауз, отпивайки от калифорнийското си „Шардоне“. Ето, това щеше да му липсва, след като Проектът се задействаше. Какво пък, из страната беше пълно с алкохолни складове. Едва ли щеше да надживее всичкото количество в тях.