Том Кланси
Дъга Шест (34)

33. Игрите започват

— Майор Чавес? — попита един цивилен.

— Да?

— Добър ден, аз съм полковник Франк Уилкерсън, Австралийски специални въздушни сили.

— Здрасти. — Чавес стисна подадената му ръка. — Това са моите хора, сержанти Джонстън, Пиърс, Томлинсън и специален агент Тим Нунън от ФБР — той е техническата ни поддръжка. — Около него последваха нови здрависвания.

— Добре дошли в Австралия, господа. Последвайте ме, ако обичате. — Полковникът им посочи с ръка.

Минаха петнадесет минути, докато приберат екипировката си. Това включваше половин дузина големи пластмасови контейнери с военни етикети, които бяха натоварени в един минибус. След още десет минути вече бяха напуснали летището и се отправиха на път за Сидни.

— Е, как беше полетът? — попита полковник Уилкерсън, обръщайки се от предната седалка.

— Дълъг — каза Чавес и се загледа навън.

Слънцето изгряваше — беше едва около 06:00, а бойците на ДЪГА се чудеха как се връзва този странен факт с биологичните им часовници. Всички се надяваха, че един душ и малко кафе ще помогне донякъде.

— Свински полет. От Лондон чак дотук — изрази съчувствието си полковникът.

— Точно — съгласи се Чавес от името на хората си.

— Кога започват игрите? — попита Майк Пиърс.

— Утре — отвърна Уилкерсън. — Повечето състезатели вече пристигнаха и са настанени в квартирите си, а нашите охраняващи екипи са напълно окомплектовани и тренирани. Не очакваме да има никакви трудности. Черната дъска със заплахи на разузнаването е съвсем празна. Хората ни, които наблюдават на летището, не докладват за нищо особено и разполагаме със снимките и описанията на всички известни международни терористи. Не са толкова много, колкото бяха до скоро, главно благодарение на вашата група — добави полковникът с дружелюбна колегиална усмивка.

— Е, мъчим се, колкото можем от наша страна, полковник — вметна Джордж Томлинсън.

— Типчетата, дето ви нападнаха пряко, наистина ли бяха от ИРА, както казаха медиите?

— Да — отвърна Чавес. — От крайната фракция. Но бяха добре информирани. Някой им беше осигурил първокласни разузнавателни данни. Бяха идентифицирали цивилните си обекти по име и професия — става въпрос са жена ми и тъща ми и…

— О, това не бях чувал — възкликна австралиецът с широко отворени очи.

— Хич не беше забавно. И дадохме двама души убити и четирима ранени, включително Питър Ковингтън. Той е колегата ми, командирът на Екип 1 — обясни Динг. — Както ви казах, не беше забавно. Този тук, Тим, до голяма степен спаси положението него ден — продължи той, сочейки Нунън.

— Как стана? — обърна се Уилкерсън към агента на ФБР, който изглеждаше леко смутен.

— Имам система за запушване на комуникации по клетъчен телефон. Оказа се, че терористите използваха такива, за да координират ходовете си — обясни агентът на ФБР. — Отнехме им тази възможност и това обърка плановете им. После Динг и останалите момчета дойдоха и ги объркаха още повече. Имахме голям, много голям късмет, полковник.

— Значи вие сте от ФБР. Познавате Гъс Вернер, предполагам?

— О, да. С Гъс се знаем отдавна. Той е новият помощник-директор по тероризма — нов отдел, който Бюрото учреди. Били сте в Куонтико, предполагам.

— Само преди няколко месеца. Упражнявахме се с вашия Екип за спасяване на заложници и групата „Делта“ на полковник Байрън. Добри момчета са, и едните, и другите.

Минибусът спря пред един шикозен хотел, чийто дежурен персонал се оказа буден дори в този безбожно ранен час.

— С това място имаме договорка — обясни Уилкерсън. — Хората на „Глобъл Секюрити“ също са тук.

— Кои? — попита Динг.

— „Глобъл Секюрити“, имат договор за консултации. Господин Нунън, сигурно познавате шефа им, Бил Хенриксен?

— Бил дърволюбчото ли? — Нунън изпусна измъчен смях. — О, да. Познавам го.

— Дърволюбчо?

— Полковник, Бил беше старши офицер в ЕСЗ преди няколко години. Компетентен човек, но един от онези смахнати на тема екология типове. Гушка дръвчета и диви зайчета. Тревожи се за озоновата дупка и разни други идиотщини — обясни Нунън.

— Не знаех това. Ние тук, знаете, наистина се тревожим за озона. Човек трябва да използва чадър на плажа и разни такива. Можело да стане сериозен проблем след няколко години, казват.

— Може би — отвърна Тим с прозявка. — Аз не си падам по сърфа.

Вратата им беше отворена от служител на хотела и мъжете се изнизаха с олюляване навън. Полковник Уилкерсън сигурно се беше обадил предварително, реши след минута Динг, понеже бързо ги отведоха до стаите им — хубави, впрочем — за освежителен душ, последван от пищни закуски с много кафе. Колкото и ужасна да е смяната на часовото време, най-добрият начин да се справиш с това е да издеяниш първия ден буден, да се постараеш да поспиш прилично през нощта, и за един ден се синхронизираш. Така поне беше на теория, помисли си Динг, докато се изтриваше пред огледалото в банята и разбираше, че изглежда точно толкова съсипан, колкото се чувства. Скоро след това, облечен небрежно, той се появи в кафе-барчето на хотела.

— А, готов ли сте вече, майоре?

— Можеш да ме наричаш Динг. Кръщелното ми име е Доминго, но ми викат Динг.

— Какъв си бил преди? — попита Уилкерсън.

— Започнах като пехотинец, но после ме взеха в ЦРУ, а сега това. Тази работа със симулираното майорство не ми е много ясна. Командир съм на Екип 2 на ДЪГА и предполагам, че се оправям.

— Вие, момчетата на ДЪГА, бяхте доста натоварени напоследък.

— Факт, полковник — съгласи се Динг.

— Ти беше ли на работата в Световния парк?

— Да — кимна Динг. — Екипът ми направи щурма на замъка. Бях на някакви си трийсетина метра, когато онова копеле застреля момиченцето. Наистина не беше весело, полковник.

— Франк.

— Благодаря. Да, Франк, беше адски кофти. Но свалихме копелето… тоест Хомър Джонстън го свали. Той е един от снайперистите ни.

— От телерепортажа, който видяхме, не беше особено добър изстрел.

— Хомър искаше да му прати малка честитка — обясни Чавес, повдигайки вежда. — Повече няма да го прави.

Уилкинсън веднага схвана за какво става дума.

— Аха, ясно. Имаш ли деца, Динг?

— Току-що станах баща, преди няколко дни. Син.

— Моите поздравления. Трябва да ударим по една бира за това, може би днес по-късно.

— Франк, една бира, и ще трябва да ми домъкнеш задника дотук на гръб. — Динг се прозя. — Все пак за какво ни повикахте? Всички говорят, че вашите момчета са доста добри.

— Никога не вреди да чуеш и друго мнение, Динг. Моите момци наистина са добре тренирани, но нямаме толкова практически опит. А и ни трябват нови сечива. Имаме новите радиостанции на „Е-Системс“, тях. също ни ги достави „Глобъл Секюрити“. Страхотни са. А вие какви нови чудеса имате?

— Нунън е донесъл нещо, което ще ти изкара акъла, Франк. Аз сам едва повярвах, но не мисля, че ще свърши някаква работа тук. Твърде много хора има наоколо. Но ще ти се стори много интересно. Обещавам ти.

— Какво е то?

— Тим го нарича „Трайкордър“ — нали знаеш онази джаджа, която господин Спок използва в „Стар Трек“. Намира хора така, както радарът намира самолети.

— Как така?

— Той ще ти обясни. Нещо с електрическото поле около човешкото сърце.

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Ново е — обясни Чавес. — Някаква малка компания в Щатите. Обаче бачка направо вълшебно. Малкия Уили във Форт Браг е влюбен в него.

— Полковник Байрън?

— Точно той. Казваш, че си бачкал с него наскоро?

— О, да, страхотен тип. Чавес се засмя.

— Той хич не обича ДЪГА. Взехме му няколко от най-добрите хора, нали разбираш.

— И сте им осигурили практическа работа.

— Вярно — съгласи се Чавес и отпи от кафето. Появиха се останалите от екипа, облечени като командира си, в небрежни полувоенни дрехи.

 

 

В Канзас беше около четири следобед. След утринната езда Попов се беше схванал на необичайни места. Бедрата му особено протестираха срещу начина, по който бяха използвани сутринта, и в горната си част краката му стояха изчанчени под необичаен ъгъл. Но пък споменът за ездата беше приятен.

Тук Попов просто нямаше какво да прави. Не му бяха дали никаква работа, а до обяд той вече беше приключил с нещата, които си заслужаваха да опознае. Оставаше само телевизията за разсейване на скуката, но гледането на телевизия не беше сред любимите му занимания. Като всеки интелигентен човек, той бързо се отегчаваше от нея, а мразеше отегчението. Си Ен Ен продължаваше да излъчва непрекъснатите си репортажи за Олимпийските игри и макар винаги да беше обичал да наблюдава това международно състезание, то все още не беше започнало. Затова той започна да обикаля из коридорите и да гледа през големите прозорци красивия пейзаж отвън. След това се запъти към столовата долу.

— О, здрасти, Дмитрий — поздрави го Кърк Маклийн, малко пред него на редицата. — Маклийн също не беше „веганец“, забеляза руснакът. В чинията му имаше голямо парче шунка. Попов направи забележка по този повод.

— Както казах тази сутрин, не сме създадени да бъдем вегетарианци — изтъкна ухилен Маклийн.

— Откъде знаете, че е така?

— Главно зъбите — отвърна Маклийн. — Тревопасните дъвчат трева и такива работи, а по такава храна има много прах и пясък, и това изтърква зъбите като шкурка. Затова им трябват зъби с дебел слой емайл, за да не се износят за няколко години. Емайлът по човещките зъби е много по-тънък, отколкото на зъбите на кравата. Така че ние или сме се приспособили да измиваме първо праха от храната си, или сме създадени да ядем месо за по-голямата част от протеина, от който се нуждаем. А не смятам, че сме се приспособили толкова бързо, че да ползваме течаща вода в кухнята, нали? — попита го ухилен Кърк. Двамата се запътиха към една и съща маса. — Ти какво си вършил за Джон? — запита Кърк, след като седнаха.

— Доктор Брайтлинг ли имаш предвид?

— Да, нали каза, че си работил пряко за него.

— Аз съм бивш сътрудник на КГБ. — Защо да не го изпробва и на него?

— О, шпионирал си за нас значи? — попита Маклийн, докато режеше парчето си шунка.

Попов поклати глава.

— Не точно. Установих контакт с някои хора, към които доктор Брайтлинг прояви интерес, и ги помолих да извършат определени операции, които той пожела да свършат.

— О? И за какво? — попита Маклийн.

— Не съм сигурен дали ми е разрешено да го казвам.

— Тайни работи, а? Е, тук има много такива неща, човече. Въведен ли си в Проекта?

— Не точно. Може и да съм част от него, но не са ми казали точно каква е целта на всичко това. Ти знаеш ли?

— О, разбира се. Аз съм вътре почти от самото начало. Това е наистина велико нещо, човече. Има си и гадни страни, но — добави той със студен блясък в очите — не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, нали?

„Ленин беше казал същото“ — спомни си Попов. През 20-те години, когато го запитали за разрушителното насилие, извършено в името на Съветската революция. Тази фраза беше станала прочута, особено в средите на КГБ, когато от време на време някой си позволеше да възрази заради особено жестоките полеви операции — като самия Попов, комуто възлагаха да се свързва с терористи, хора, които обикновено действаха по възможно най-безчовечния начин и… а наскоро под собствените му наставления. Но за приготвянето на какъв омлет беше помагал този човек?

— Ние ще променим света, Дмитрий — каза Маклийн.

— Как така, Кърк?

— Почакай и ще видиш, човече. Помниш ли как изглеждаше светът тази сутрин, при ездата?

— Да, беше много приятно.

— Представи си целия свят така. — Това беше границата, до която Маклийн си позволи да пристъпи.

— Но как ще постигнете всичко това… къде ще отидат всички фермери? — попита Попов, искрено озадачен.

— Просто си помисли за тях като за яйца, човече — отвърна Маклийн и кръвта на Дмитрий изведнъж се вледени, въпреки че не разбираше защо. Умът му не можеше да извърши скока, колкото и да му се искаше да го накара. Беше все едно, че отново е полеви офицер и се опитва да отгатне намеренията на противника по време на важно полево назначение, и знае част, може би голяма част, от необходимата информация, но не достатъчно, за да нарисува пълната картина в съзнанието си. Но ужасяващото беше, че всички тези хора на „Проекта“ говореха за човешкия живот така, както са говорили някога германските фашисти. „Но те са само евреи.“ Той чу шум, вдигна глава и видя нов самолет, който се приземяваше върху входното шосе. Зад него, в далечината, бяха спрели няколко автомобила, изчаквайки разрешение да подкарат към зданията. Сега в столовата имаше повече хора, забеляза освен това той, почти двойно повече от вчера. Значи корпорация „Хоризонт“ докарваше хората си тук. Защо? Това част от Проекта ли беше? Или просто предстоеше този изключително скъп изследователски комплекс да заработи? Попов разбираше, че всички късчета на ребуса са пред него, но начинът, по който се наместваха едно към друго, си оставаше пълна загадка.

— Ей, Дмитрий! — подвикна Килгор и се присъедини към тях. — Малко сме схванати, може би?

— Малко — призна Попов, — но не съжалявам. Можем ли да го направим пак?

— Разбира се. Това е част от заниманията ми тук. Искаш ли да ми правиш компания?

— Да, благодаря ти, много мило.

— Седем сутринта, пак тук, приятел — отвърна Килгор с усмивка. — Ти също, нали, Кърк?

— Как бих пропуснал? Утре обаче трябва да поизляза с колата да си намеря нови боти. Има ли някакъв магазин наоколо за планинарски неща?

— На половин час път оттук, екипировка от кавалерията на САЩ. На изток, втория изход към междущатската — обясни Килгор.

— Страхотно. Искам да си ги купя преди новодошлите да опразнят околните магазини от добри такъми.

— Разумно — прецени Килгор и се обърна. — Е, Дмитрий, какво е да си шпионин?

— Често е много обезсърчваща работа — отвърна съвсем искрено Попов.

 

 

— Оуу, комплекса си го бива — отбеляза Динг.

Стадионът беше огромен, достатъчно просторен, за да побере до стотина хиляди души седяща публика. Но щеше да бъде горещо тук, адски горещо, като в огромна бетонна доменна пещ. Е, разбира се, по проходите имаше много щандове и със сигурност щеше да е пълно с продавачи, обикалящи между секторите с кока-кола и други студени напитки. А извън стадиона имаше всевъзможни пъбове за онези, които предпочитаха бира. Тучният затревен терен на дъното на огромната чаша в момента беше почти празен, обикаляха само няколко работници. Повечето спортни събития щяха да се разиграят тук. Овалната тартанова настилка на пистата беше разчертана за различните дистанции и бягания с препятствия, монтирани бяха също така площадките за скоковете. Чудовищно по размери електронно табло и огромен екран бяха поставени в другия край на стадиона, за да могат хората да гледат моментални повторения на важните събития, и Динг се почувства леко възбуден. Никога не беше присъствал на живо на олимпийско състезание, а той самият до голяма степен беше атлет и можеше да оцени усилията и уменията, влагани в подобни събития. Най-шантавото беше, че колкото и добри да бяха хората му, не можеха да се сравнят със спортистите — повечето от които бяха хлапета от гледна точка на Динг, — които щяха да дефилират утре на откриването. Дори стрелците му вероятно не биха спечелили на състезанията по стрелба с пистолет и пушка. Хората му бяха тренирани да вършат много неща, докато олимпийските атлети бяха съвсем тесни специалисти, тренирани да правят едно нещо на върховно ниво. Това се връзваше с реалния живот почти толкова, колкото играта на бейзбол, но въпреки това щеше да е красиво за гледане.

— Да, големи пари се похарчиха, за да го направим — каза Франк Уилкерсън.

— Къде държите силите си за реагиране? — попита Чавес и домакинът му се обърна и посочи.

— Насам.

— Ей, ама това е много приятно — възкликна Чавес, когато пристъпи в пространството на оросяващата система.

— Да, така е. Намалява околната температура с около петнайсет градуса. Очаквам много хора да прескачат тук по време на състезанията, за да се охладят, и както виждаш, имаме телевизори наоколо, за да могат да наблюдават състезанията междувременно.

— Това е много полезно, Франк. Ами атлетите?

— Имаме подобни системи, инсталирани в техните тунели за достъп, както и в главния тунел, през който ще дефилират, но на самото игрище и пистите ще трябва да се поизпотят.

— Господ да е на помощ на бегачите в маратона — каза Чавес.

— Да — съгласи с е Уилкерсън. — Ще разположим медицински персонал на различни отсечки. Дългосрочната метеопрогноза е за ясно и горещо време. Но сме разположили обилно количество пунктове за първа помощ на различните етапи. Колодрумът е другото място, където за съжаление ще имаме нужда от тях.

— Гаторейд — отрони след секунда Чавес.

— Какво?

— Една спортна напитка: вода и много електролити. Предпазва от топлинен удар.

— А, да, имаме нещо подобно. Солени таблетки също. Какво ли не.

След няколко секунди вече бяха в помещенията за охраната. Чавес видя бойците на австралийските СВС, отпуснати сред комфорта на климатика, с монтирани подръка телевизори, за да могат също да наблюдават състезанията — и други монитори, за да наблюдават по-невралгичните точки. Уилкерсън се справи с представянето, при което бойците се изредиха да му стиснат ръка с обичайното „Здрасти“, изразено с типичната австралийска откритост и дружелюбност.

 

 

Комплексът се запълваше бързо. Първия ден той беше сам на четвъртия етаж, спомни си Попов, но сега не беше така. Поне шест от съседните стаи бяха заети, а като погледна навън, видя, че паркингът се изпълва с частни автомобили, докарани същия ден. Той пресметна, че дотук имаше два–три дни път от Ню Йорк, следователно заповедта хората да тръгнат насам е била издадена наскоро — но къде бяха караваните? Нима хората смятаха да живеят тук неопределено дълго? Хотелската сграда беше удобна — като за хотел, но това не можеше да се сравни с комфорта на постоянния дом. Хората с малки деца можеха бързо да луднат заради прекалената близост с малките през цялото време. Той забеляза една млада двойка и долови част от разговора им. Явно бяха възхитени от дивите животни, които бяха видели на идване с колата. Да де, сърните и други такива животни са симпатични, съгласи се мълчаливо Попов, но едва ли заслужаваха да бъдат тема на чак толкова оживен разговор. Това ли бяха висококвалифицираните учени, работещи за „Хоризонт“? Ами че те говореха като пионерчета, за първи път изведени извън Москва, ахкащи и охкащи над чудесата, които им показват в совхоза. „По-добре човек да види сградата на операта във Виена или Париж“ — помисли си бившият офицер на КГБ, докато се прибираше в стаята си. Но после му хрумна нещо друго. Всички тези хора бяха любители на природата. Вероятно той можеше сам да проучи интересите им. Нямаше ли някакви видеокасети в стаята му?… Да, той ги намери и пъхна една във видеото, натисна бутона за старт и включи телевизора.

Озоновият слой. Някои хора на Запад, изглежда, бяха забележително подковани на тая тема. Попов смяташе, че той лично би проявил загриженост едва когато пингвините, живеещи под озоновата дупка, започнат да изгарят от слънцето. Но въпреки това гледаше и слушаше. Оказа се, че лентата е произведена от някаква група, наричаща себе си „Земята първо“, и съдържанието, както той скоро забеляза, беше остро критично, също като произвежданите навремето в СССР филми по адрес на западното общество. Тези хора наистина бяха големи фанатици: призоваваха да се прекрати използването на най-различни промишлени химикали — а как щяха да работят охладителните уреди без тях? Дай сега да се откажем от климатика, за да спасим пингвините от прекалено голямото ултравиолетово излъчване? И това ако не беше глупост…

Лентата продължи петдесет и пет минути. Следващата, която избра, беше произведена от същата група и в нея се оплюваха водохранилищата. Започваше с кастрене на „екологичните престъпници“, които са одобрили и построили „Хувър“ на река Колорадо. Но това беше електроцентрала, нали? Нима хората нямаха нужда от електричество? И нима електричеството, произведено от водните централи, не беше най-чистото? Нима самата тази лента, произведена в Холивуд, не беше произведена с помощта на електроенергия? Кои прочие бяха тези хора…

…и какво правеха касетите им в неговата хотелска стая? Друиди. Думата отново сама изплува в съзнанието му. Принасящи девици в жертва, поклонници на дърветата… за последното бяха дошли на странно място. Из покритите с жита равнини на западен Канзас можеха да се намерят твърде малко ценни дървета.

Друиди? Поклонници на природата? Той остави лентата да се пренавие и прегледа някои от списанията, като намери едно, издавано от същата група, „Земята първо“.

Що за име беше това? Земята първо — първо пред кое? Статиите им крещяха от гняв по повод на всевъзможни насилия над планетата. Е, откритият рудодобив беше гадно нещо, нямаше как да не се признае. Планетата е красива и е добре да се пази. Той лично обичаше красотата на зеления лес не по-малко от всеки друг човек, а същото беше в сила и за червените скали по голите планински ридове. Ако наистина имаше Бог, то той беше великолепен художник, но… чакай-чакай, това пък какво беше?

Човечеството, се твърдеше във втората статия, се е оказало паразитен вид на повърхността на планетата, който по-скоро я унищожава, отколкото я подхранва. Хората са избили многобройни животински и растителни видове и с това си деяние са зачеркнали правото си да бъдат тук… прочете той в полемиката.

Е, това вече беше формена глупост! Нима една газела, озовала се пред нападащия лъв, призовава полицията или се обажда на адвоката си да пледира за правото й да остане жива? Нима сьомгата, плуваща срещу течението, за да хвърли хайвера си, протестира срещу челюстите на мечката, измъкнала я от водата, за да задоволи нуждите си? Нима една крава е равна на един човек? В очите на кого?

В Съветския съюз съществуваше почти религиозно убеждение, че американците, въпреки цялото си богатство, са побъркани, некултурни и непредсказуеми хора. Че са алчни, крадат богатството на други и експлоатират хората заради алчните си егоистични цели. Беше осъзнал цялата лъжа на тази пропаганда още при първото си полево назначение зад граница, но също така беше разбрал, че и западноевропейците смятат американците за малко смахнати, и ако тази група, „Земята първо“, беше представителна за Америка, то те определено имаха право. Но във Великобритания също имаше хора, които пръскаха със спрей хора, носещи кожени палта. Норката имала право да живее, казваха те. Норката? Някакъв си пор с ценна кожа! И този пор имал право на живот? По чий закон?

Същата тази сутрин те бяха възразили на предложението му да избият… как им викаха? Прерийни кучета, копаещи тунели плъхове, чиито дупки можеха да счупят краката на конете, които яздеха… но какво точно бяха казали? Че това място било тяхно, а не на конете и хората? Откъде тази жалост към един плъх? Благородните животни, соколите и мечките, елените и онези странни на вид антилопи, те добре, те бяха красиви, но плъхове? Подобни разговори беше имал с Брайтлинг и Хенриксен, които също така изглеждаха необичайно влюбени в разните неща, които живееха и пълзяха на открито. Той се зачуди какво ли е отношението им към комарите и хапещите мравки.

Дали тези друидски дивотии не бяха ключът към големия му въпрос? Попов се замисли над това и реши, че му е нужно известно образование, поне за да се увери, че не се е озовал сред начинанията на един луд… не луд, а просто масов убиец?… Тази мисъл не беше никак успокояваща.

 

 

— Е, как беше пътуването?

— Горе-долу както очаквах, цял шибан ден, напъхан в 747 — изпъшка Динг в телефона.

— Хайде сега, поне бяхте първа класа — подхвърли Кларк.

— Страхотно. Другия път отстъпвам това удоволствие на теб, Джон. Как са Паци и Джей Си? — попита Чавес, връщайки се към по-съществените за него неща.

— Чудесно. Знаеш ли, да си дядо не било чак толкова лошо. — Кларк можеше да добави, че все още не беше сменил и една пелена. Санди беше обсебила безскрупулно всички шетни около „бебенцето“, позволявайки на мъжа си само да държи малкото типче. Той предполагаше, че подобни инстикти са силни у жените, и не искаше да бърка в паницата на самодоволството й. — Той е един малък хубавец, Доминго. Добре си се справил, хлапако.

— Благодаря, татенце — последва ироничният отговор от шестнайсет хиляди километра разстояние. — А Паци?

— Добре е, но не може да се наспи както трябва. Джей Си спи по три часа и я буди. Но докато се върнеш, това ще се промени. Искаш ли да се чуеш с нея?

— Ти как смяташ, мистър К?

— Добре, задръж така. Паци! — извика той. — Доминго е.

 

 

— Здрасти, скъпа — каза Чавес в хотелската си стая.

— Как си, Динг? Как беше полетът?

— Дълъг, но няма значение — излъга той. Човек не показва слабостта си пред собствената си жена. — Отнасят се с нас много добре, но тук е доста горещо. Бях забравил какво значи да е горещо.

— Ще бъдеш ли там за откриването?

— О, да, Паци, всички получихме пропуски като сътрудници на охраната, голям жест от страна на австралийците. Как е Джей Си?

— Чудесно — последва неизбежният отговор. — Той е толкова красив! И не плаче много. Знаеш ли, просто е чудесно, че го имаме.

— Спиш ли добре, мила?

— Ами, поспивам по някой друг час. Няма значение. При дежурствата беше много по-лошо.

— Е, оставяй на майка ти да ти помага все пак, нали?

— Тя ми помага — увери Паци съпруга си.

— Окей, трябва да поговоря още малко с баща ти… по работа. Обичам те, мила.

— И аз, Динг.

— Доминго, мисля, че като зет си добър, но и като съпруг и баща сигурно те бива — каза мъжкият глас три секунди по-късно. — Никога не съм виждал Патриша толкова да се усмихва.

— Благодаря, татенце — отвърна Чавес и погледна британския си часовник. Там беше малко след седем заранта, докато в Сидни вече минаваше четири. Изключително зноен следобед.

— Окей, как вървят работите там? — попита Кларк.

— Добре — каза Чавес на ДЪГА Шест. — Връзката ни е един полковник, Франк Уилкерсън. Солиден боец. Хората му са много добри — добре тренирани, уверени, приятни и отворени. Отношенията им с полицията са чудесни. Планът им за реагиране ми се струва добър — накратко, Джон, те имат толкова нужда от нас, колкото от няколкото кенгурата, които видях днес заранта, когато прелетяхме над околностите.

— По дяволите, какво толкова, просто се наслаждавайте на игрите. — Колкото и да беше ядосан Чавес, той и хората му все пак бяха получили десетина дни безплатна ваканция, помисли си Кларк, и това не беше съвсем като затворническа присъда.

— Пълна загуба на време, Джон — каза Чавес.

— Мдаа. Добре де, човек никога не знае, нали, Доминго?

— Предполагам — трябваше да се съгласи Чавес. Те вече бяха изкарали няколко месеца, доказващи, че човек наистина никога не знае.

— Хората ти добре ли са?

— Да, отнасят се с нас много мило. Добри хотелски стаи, достатъчно близо, за да ходим до стадиона пеша, въпреки че ни карат дотам със служебни коли. Така че сме нещо като платени туристи.

— Да. Както казах, Динг, просто се наслаждавайте на игрите.

— Как се оправя Питър?

— Възстановява се добре, но ще бъде извън играта поне още месец — месец и половина. Докторите тук ги бива. Краката на Чин са си таковали таковата. Смятай два и половина месеца за него, докато се върне.

— Сигурно е бесен.

— О, и още как.

— К’во става с нашите пленници?

— В момента полицията ги разпитва — отговори Кларк. — Чуваме все повече неща за руския ни приятел, но засега нищо, което да можем да използваме. Ирландските ченгета се мъчат да идентифицират кокаина по производителя — качеството му е медицинско, от истинска компания за лекарства. Десет фунта чиста кока. С уличната му цена можеш да купиш хладилен самолет. В „Гарда“ са притеснени, че това може да се превърне в нова тенденция — фракции на ИРА, въвлечени в пласиране на дрога — но това не е наш проблем.

— Руснакът — Серов ли беше? — той ли им е дал сведенията за нас?

— Точно така, Доминго, но откъде ги е получил, не знаем, а нашите ирландски гости не ни дават нищо повече от това, което вече имаме — може би всичко, което те знаят. Грейди изобщо не говори. А адвокатът му се ебава с това как сме го разпитали в стаята за възстановяване.

— Е, не си ли съгласен, че това са пълни говна?

— Разбрах те, Динг — изсмя се Кларк.

Тази информация изобщо нямаше да я използват пред съда. Имаше дори видеозапис как Грейди напуска сцената на полесражението, от новинарския екип на Би Би Си, който се беше озовал в Херефорд. Шон Грейди щеше да бъде затворен за срок, който беше определен „По милостта на Кралицата“ като доживотен, освен ако не се намесеше Европейският съюз. Тимъти О’Нийл и хората, който се бяха предали с него, можеха да се видят на свобода някъде на около шестдесетгодишна възраст, му беше казал Бил Тоуни предния ден.

— Нещо друго?

— Не, тук всичко изглежда добре, Джон. Ще ти докладвам утре по същото време.

— Разбрано, Доминго.

— Целуни Паци от мен.

— Мога и една прегръдка да уредя, ако искаш.

— Да, благодаря, тати — съгласи се Динг с усмивка.

— До скоро — чу той и линията заглъхна.

— Улучи подходящ момент да си далече от дома, шефе — отбеляза Майк Пиърс, който беше наблизо. — Първите няколко седмици могат да те луднат. А така, докато се върнеш, малкият ще спи вече по четири-пет часа. Може и повече, ако имаш повече късмет — предсказа Пиърс, който бе баща на три деца.

— Майк, да забелязваш някакви проблеми тук?

— Както каза на Шестицата, австралийците държат всичко под контрол. Струва ми се, че са добри, човече. Нашето мотаене тук си е пълна загуба на време, но майната му, ще гледаме поне Олимпиадата.

— И аз така мисля. Други въпроси?

— Какво носим? — попита Пиърс.

— Само пистолети и леко облекло. Пропуските на охраната ще се погрижат за това. Разделяме се на двойки, ти с мен, Джордж и Хомър отделно. Взимаме и тактическите радиостанции. Това е всичко.

— Това ме устройва.

 

 

Попов се събуди без видима причина, доколкото можеше да съди, освен… да, беше кацнал нов „Гълфстрийм“. Той предположи, че новодошлите наистина са важни участници в тази работа с проекта. По-младшите или онези със семействата бяха пристигнали с автомобили или с граждански полети. Служебният самолет беше спрял сред светлините на пистата, стълбите се спуснаха от корпуса му и хората се приближиха до чакащите ги коли, които бързо ги отведоха от самолета към сградата на хотела. Попов се зачуди кои ли може да са, но беше твърде далече, за да различи някакви лица. Вероятно щеше да ги срещне в столовата сутринта. Дмитрий Аркадиевич си сипа чаша вода в банята и се върна в леглото си. Този комплекс се запълваше бързо, макар той все още да не знаеше защо.

 

 

Полковник Уил Джиъринг беше в хотелската си стая само на няколко етажа над бойците от ДЪГА. Големите му пътни чанти бяха прибрани в килера, а дрехите му бяха окачени. Камериерките и останалият персонал, обслужващ стаята му, не бяха пипали нищо, само бяха погледнали в килера и продължиха да оправят леглата и да чистят банята. Не бяха гледали какво има в багажите — Джиъринг беше разменил приказка с тях, за да се увери в това — а в една от тях имаше пластмасов контейнер с надпис „ХЛОР“. Външно беше напълно идентичен с тези, които използваха в охладителната система на Олимпийския стадион — всъщност беше купен от същата компания, която бе инсталирала оросяващата система, после беше изчистен и зареден с нанокапсули. Той разполагаше също така с необходимите инструменти, за да подмени оригинала с него, и беше отработил многократно подмяната в Канзас, където имаше идентична инсталация. Можеше да го направи и със затворени очи. Сега Джиъринг си помисли за съдържанието на контейнера. Никога досега в толкова малък обем не беше концентрирана толкова много потенциална смърт. Много повече дори от ядрено устройство, защото за разлика от тях, опасността тук щеше да се възпроизвежда многократно, вместо да детонира само веднъж. Според начина, по който действаше оросителната система, щяха да бъдат необходими около тридесет минути, докато нанокапсулите проникнат във всички дюзи на инсталацията. Както компютърните модели, така и действителните механични изпитания бяха доказали, че капсулките ще проникнат навсякъде през тръбите и ще започнат да се разпръсват през дюзите, невидими сред нежната освежаваща мъгла. Хората, преминаващи през тунелите, отвеждащи към самия стадион и към зрителските сектори, щяха да ги вдишват, средно по около двеста нанокапсули за четири минути дишане, а това беше доста над изчислената средна смъртоносна доза. Капсулките щяха да проникнат през белите дробове, да преминат в кръвта и там щяха да се разтворят, освобождавайки „Шива“. Конструираните по генетичен път пръчици на вируса щяха да тръгнат по кръвоносната система на зрители и състезатели, скоро да намерят черния дроб и бъбреците, органите, към които имаха най-голям афининтет, и да започнат бавния процес на размножаване. Всичко това беше изпробвано в лабораторията в Бингъмтън върху „нормални“ изпитателни обекти. После беше само въпрос на седмици, докато „Шива“ се размножеше достатъчно, за да започне пагубното си действие. През всичкото това време хората щяха да си предават „Шива“ един на друг с целувки и по полов път, с кашляне и кихане. Това също така беше доказано в лабораторията в Бингъмтън. След около две седмици хората щяха да започнат да се чувстват леко болни. Някои щяха да потърсят личните си лекари и щяха да получат диагнози като жертви на грип, да им предпишат аспирин и повече течности, и всичко останало пред телевизора. Те щяха да го направят и да се почувстват по-добре — защото посещението при лекаря обикновено има това въздействие върху хората — за ден–два. Но всъщност нямаше да им стане по-добре. Рано или късно щяха да започнат да получават вътрешни кръвоизливи и тогава, след около пет седмици от първоначалното разпръскване на нанокапсулите, някои лекари щяха да вземат кръвни проби за тест на антитела и с тревога да разберат, че се връща нещо подобно на прословутата и всяваща страх „Ебола“. Някоя добра епидемиологична програма щеше да идентифицира Олимпиадата в Сидни като епицентър на новата епидемия, но десетки хиляди души щяха да са идвали тук и да са си отишли. Това място беше съвършено за разпространяването на „Шива“, нещо, което старшите членове на Проекта бяха замислили още преди години — още преди опита на Иран да предизвика опасна епидемия в Америка, който се беше провалил предсказуемо, защото избраният вирус не беше подходящ и методът за разпространението му беше твърде хазартен. Не, сегашният план беше самото съвършенство. Всяка държава на земята беше изпратила тук свои състезатели и съдии на Олимпийските игри, и всички те щяха да преминават през охлаждащата мъгла в този нажежен стадион, задържайки се, за да облекчат телата си от прекомерната жега, да вдишват дълбоко и да отпочиват в прохладното място. После щяха да се завърнат по домовете си, от Америка до Аржентина, от Русия до Руанда, за да разпространят там „Шива“ и да предизвикат първоначалната паника.

А след това идваше Втора фаза. Корпорация „Хоризонт“ щеше да произведе и разпространи Ваксина А, да я произведе в хиляди литри и да я разпрати по целия свят с експресни полети до държавите, чиито лекари и сестри със сигурност щяха да я инжектират на всеки гражданин, до когото имат достъп. Втора фаза щеше да довърши работата, започната с глобалната паника, която със сигурност щеше да се предизвика от Първа фаза. Четири до шест седмици след като бъдеха инжектирани, реципиентите на Ваксина А щяха да започнат да се разболяват. „Така че, три седмици, смятано от днес — помисли си Джиъринг, — плюс още около шест седмици, плюс две седмици, плюс още шест, и последни две.“ Всичко на всичко деветнадесет седмици, няма и половин година, няма и един бейзболен сезон, и над деветдесет процента от населението на Земята щеше да е мъртво. И планетата щеше да бъде спасена. Никаква гибел на овце повече заради разпространение на химическо оръжие. Никакво унищожение повече на редки животински видове от безразсъдния човек. Озоновата дупка скоро щеше да регенерира. Природата отново щеше да избуи. И той щеше да бъде тук, жив и здрав, за да го види, да му се наслади и да го оцени, заедно със своите приятели и колеги от Проекта. Те щяха да спасят планетата и да възпитат децата си да я ценят, да я обичат и да я боготворят. Светът отново щеше да стане зелен и красив.

Но чувствата му не бяха съвсем еднопосочни. Той можеше да погледне през прозорците и да види хората, крачещи по улиците на Сидни, и мисълта за това, което предстоеше да ги сполети, му причиняваше известна болка. Но вече беше виждал достатъчно болка. Онези овце на полигона „Дъгуей“. Маймуните, свинете и другите опитни животни при арсенала „Еджууд“. Те също бяха изпитали голяма болка. Те също така имаха право на живот, а хората бяха пренебрегнали този самоочевиден факт. Хората там долу не използваха шампоани, преди те да са изпробвани върху очите на лабораторни плъхове, напъхани в жестоките малки клетки, за да страдат там безмълвно, безизразно за повечето хора, хора, които не разбираха животните, хора, които се интересуваха за тях по-малко, отколкото с какво са приготвени бургерите им в „Макдоналдс“. Те помагаха за унищожаването на Земята, защото тя просто не ги интересуваше. И понеже не ги интересуваше, дори не се и опитваха да разберат кое е важното, и понеже не разбираха кое е важното… щяха да умрат. Бяха вид, заплашващ самия себе си, и заради това щяха да бъдат пометени от торнадото на собственото си невежество. Те не бяха като него самия, помисли си Джиъринг. Те не разбираха. И според жестоките, но справедливи закони на Чарлз Дарвин това ги поставяше в сравнително неизгодно положение. Така, както едни животни изместват други, така и той и неговият вид щяха да изместят тях и техния вид. В края на краищата, той беше само един инструмент на естествения подбор.

 

 

Сутрешните упражнения носеха удоволствие, особено бягането по олимпийската писта. Двамата с Майк Пиърс се потрудиха здраво, без да засичат времето, но тичайки с всичка сила, и по време на бягането и двамата бяха поглеждали към празните седалки и си бяха представяли възгласите на публиката, които щяха да получат, ако бяха тренирани атлети. После дойдоха душовете и смехът, хвалбите кой какво е постигнал, после обличането в леките дрехи, пистолетите, скрити под ризите, тактическите радиостанции, напъхани в джобовете, и служебните пропуски, окачени на вратовете.

А след това прокънтяха тромпетите и отборът на първата страна в парада, Гърция, излезе в маршова стъпка от тунела в далечния край под оглушителните възгласи на зрителите по седалките, и Олимпиадата в Сидни започна. Чавес си каза, че като офицер по сигурността би трябвало да наблюдава публиката, но си даде сметка, че не може, освен ако не се появеше някаква конкретна опасност. Гордите млади атлети маршируваха стройно, почти като войници, следвайки националните си знамена и съдиите по овалната писта. Сигурно този миг беше гордост за тях, това, че всеки представяше родината си пред другите страни по света. Всеки от тях сигурно беше тренирал с месеци и години, за да заслужи тази чест, да приеме възгласите на множеството и да се надява, че е достоен за този миг. Е, не беше като работата на един полеви офицер на Централното разузнавателно управление, нито като на командир в ДЪГА. Това си беше чист спорт, чисто състезание, и макар да не се вписваше съвсем в нещата от реалния живот, със сигурност не вредеше на никого. Всяко от състезанията бе форма на дейност, сведена до съвършенство — а повечето от тях всъщност бяха военни по произход. Бягането — най-важното воинско умение — се изразяваше в това да се понесеш бързо срещу врага по време на сражението, или да му избягаш. Копието — острие, което да метнеш по противника. Хвърлянето на чук и диск — други метателни оръжия. Овчарският скок — да преодолееш стенно заграждение и да проникнеш във вражеския лагер. Дългият скок — да преодолееш ров, изкопан от противника на бойното поле. Всичко това влизаше в сферата на бойните умения още от античността, а съвременните игри включваха също така стрелба с огнестрелни оръжия — пистолет и пушка. Модерният петобой се основаваше на уменията, необходими на един военен куриер в края на деветнадесети век — езда, бягане и стрелба по пътя към крайната цел, за да съобщиш на командира това, което му е необходимо да знае, за да командва ефикасно войските си.

Тези мъже и жени бяха своеобразни воини, дошли тук да спечелят слава за себе си и за флаговете си, да надвият противници без кръвопролитие, да спечелят чиста победа на най-чистото поле на честта. Това, помисли си Чавес, беше достойна цел за всеки, но той самият беше вече твърде стар и извън форма, за да се състезава в такова нещо. Извън форма ли? — зачуди се той. Е, не съвсем, поне за възрастта му, а и вероятно беше в по-добра форма от някои от тези хора, които сега дефилираха по овалната писта, но все пак недостатъчно, за да спечели в някое състезание. Усети допира на беретата под ризата. Това, както и умението му да използва пистолета, го правеха да бъде в достатъчно добра форма, за да защити тези хлапета от някой, който би пожелал да им навреди, и това, реши Доминго Чавес, трябваше да е достатъчно.

— Жестоко е, шефе — отбеляза Прайс, наблюдавайки дефилирането на гърците.

— Да, Майк, адски.