Том Кланси
Дъга Шест (1)

Пролог
Окомплектоване

Джон Кларк беше натрупал повече летателно време от много професионални пилоти и познаваше статистиката не по-зле от тях, но въпреки това идеята да прекоси океана на борда на двумоторен самолет не му допадна. Четири беше по-подходящо число, смяташе той, защото ако един излезе от строя, се губи само 25% от мощността, докато на този „Юнайтид 777“ щеше да се загуби половината. Може би присъствието на жена му, на дъщерята и на зетя го правеше малко по-неспокоен от обикновено. Не, това просто не беше вярно. Изобщо не ставаше дума за безпокойство. Във всеки случай не и заради полета. По-скоро някакво проточване… на какво? До него, откъм прозореца, Санди се бе вглъбила в криминалето, което беше подхванала от вчера, докато той самият се мъчеше да се съсредоточи над текущия брой на „Икономист“ и се чудеше какво предизвиква хладната тръпка в тила му. Понечи да се огледа из кабината за някакъв признак на заплаха, но се отказа. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо нередно, а не искаше да прилича на изнервен пътник в очите на обслужващия персонал. Отпи от чашата си бяло вино, разкърши рамене и отново заби поглед в статията, уверяващо го колко мирен е станал напоследък новият свят.

„Как ли пък не!“ Той се намръщи. Всъщност — какво пък, трябваше да признае, че нещата напоследък вървят адски много по-добре, отколкото през почти целия му изминал живот. Край на изплуванията от подводница, за да прибереш някого от някой руски бряг, или на полетите до Техеран, за да свършиш нещо, което не би се харесало особено на иранците, или на плуванията срещу течението на някоя воняща река в Северен Виетнам, за да освободиш свален пилот. Може би Боб Холцман някой ден щеше да спомене в поредната си книга за кариерата му. Проблемът беше в това дали някой изобщо ще повярва… пък и дали ЦРУ щеше да му позволи да си разкаже преживелиците, освен на смъртното си ложе? Не че много бързаше за това, особено при очакваното внуче. По дяволите! Намръщи се. Не искаше да се замисля над подобен развой на нещата. Паци сигурно беше забременяла още в брачната нощ, а Динг се радваше повече и от нея на предстоящото събитие. Джон се обърна към бизнескласата — завесата още не беше дръпната — и ги погледна: държаха се за ръце, а стюардесата механично нареждаше: „…измъквате предпазния пакет под седалката и го надувате с издърпване на…“ Това го беше слушал и го знаеше. Яркожълтите надуваеми спасителни елечета можеха да улеснят донякъде спасителните хеликоптери да намерят мястото на катастрофата и това май беше всичко, за което можеха да послужат.

Кларк пак огледа салона. Продължаваше да усеща по врата си хладен полъх. Защо? Стюардесата прибра чашата от масичката пред него. Самолетът се насочваше към пистата. Последният, до когото тя спря, беше Алистър — от лявата страна на салона първа класа. Кларк улови очите му и британецът го погледна някак странно. И той ли? Дали това не означаваше нещо? Никой от двамата никога не бе обвиняван в безпричинна нервност.

Алистър Стенли беше майор в Специалната въздушна служба (СВС), после го прехвърлиха на постоянен щат към Сикрит Интелиджънт Сървис — британската тайна разузнавателна служба. Положението му беше до голяма степен като това на Джон — на човек, когото викаш да оправи нещата, когато мижитурките от местното ведомство ги хване шубе. Ал и Джон си бяха паснали при една импровизирана задачка в Румъния преди осем години и сега американците бяха доволни, че ще работят с него при по-нормални условия, въпреки че и двамата вече бяха твърде стари за веселата част. За Джон администрирането не се връзваше много с представата за работата му, но трябваше да си признае, че вече не е на двадесет години… или на тридесет… или дори на четиридесет. Вече беше малко старичък да тича по задънени улички или да прескача стени… Динг му го беше казал само преди седмица в офиса на Джон в Лангли, е много по-голямо уважение от обичайното — мъчеше се да изтъкне логически аргументи пред бъдещия дядо на първото си дете. Какво пък, по дяволите, достатъчно добре беше, че все още е жив, та да се коси, че бил стар… не, не стар, само по-стар. Да не говорим, че бе назначен на респектиращата длъжност „директор“ на новата агенция. Директор. Учтив термин за РЕМФ^[1]. Но можеш ли да откажеш на самия президент? Особено ако ти е личен приятел.

Шумът на двигателите се усили и самолетът ускори ход. Появи се обичайното усещане, че си притиснат към седалката на спортна кола, дала газ преди червен светофар, само че по-властно. Санди, която пътуваше много рядко, не вдигна поглед от книгата си. Сигурно беше много интересна, но Джон не си падаше по четене на загадки. Самолетът се издигна в небето и колесникът се прибра. Всички заотпускаха седалките си, за да подремнат по пътя до Лондон. Джон също отпусна своята, но не много. Искаше първо да си получи вечерята.

— Е, тръгнахме, скъпи — каза Санди, откъснала за секунда очи от книгата.

— Надявам се, че там ще ти хареса.

— Взела съм си три готварски книги, но първо ще- си дочета тази.

Джон се усмихна.

— Кой е убиецът?

— Още не съм сигурна, но вероятно жена му.

— Мда, бракоразводните дела са скъпи.

Санди се засмя и отново зачете криминалния роман. Стюардесите дойдоха с нови напитки. Кларк приключи с „Икономист“ и подхвана „Спортс Илюстрейтид“. По дяволите, щеше да пропусне края на футболния кръг. Това беше едно от нещата, които винаги се стараеше да следи, дори по време на акция. „Мечоците“ се завръщаха на върха, а той беше отрасъл с Мечо — Джордж Халас, и често се беше чудил дали и от него няма да излезе професионален играч. Беше доста добър защитник и университетът в Индиана бе проявил интерес към него (също и заради плуването), но реши да се откаже и да се запише във Флотата, също като баща си, въпреки че Кларк беше станал СЕАЛ^[2], а не моряк на цепещ вълните разрушител…

— Господин Кларк? — Стюардесата му поднесе вечерното меню. — Госпожо Кларк?

Това беше едно от хубавите неща в първа класа. Персоналът поне да се прави, че те познава.

Менюто беше много добро, както обикновено при международни полети, също и асортиментът от вина… но той все пак реши да си поиска бутилка вода вместо вино, благодаря. Хм. Изсумтя наум, облегна се и нави ръкавите на ризата си. Тези проклети полети винаги го караха да прегрее.

После се обади командирът на полета. Щели да поемат леко на юг, за да се възползват от въздушните течения. Това, както обясни командирът Уил Гарнет, щяло да съкрати пътя им до Хийтроу с четиридесет минути. Пропусна да добави обаче, че ще им струва и няколко подскока във въздушни ями. Аеролиниите се опитваха да икономисват гориво и четиридесет минути спестено време щеше да му донесе червена точка.

Обичайните усещания. Самолетът се наклони надясно, зави над Сийл Айл Сити в Ню Джързи и започна петте хиляди километра полет. Пет часа и половина. Джон си помисли, че би трябвало да поспи. Добре че командирът поне не им досаждаше с обичайните екскурзоводски боклуци: „Летим на дванайсет километра и еди-колко си метра и така нататък“. Започнаха да сервират вечерята. Същото правеха и отзад, в туристическата класа.

Всичко започна от лявата страна на самолета. Мъжът бе с яке и точно това привлече вниманието на Джон. Повечето хора си сваляха якетата, но…

Беше автоматичен „Браунинг“, военен модел. Миг след като се появи, откъм дясната страна се надигнаха още двама мъже и закрачиха право към седалката до Кларк.

— О, по дяволите! — промълви той толкова тихо, че го чу само Санди, стресна се и го стисна за ръката. Само това. Дамата от другата страна на пътеката обаче изпищя — е, почти изпищя, защото жената до нея запуши устата й с длан и заглуши вика й. Стюардесата изумено погледна двамата мъже. Как бе възможно да се случи точно сега и точно на нея?

Кларк си зададе почти същия въпрос, последван от друг: защо, по дяволите, беше оставил пистолета си в сака, в багажника над главата му? Какъв е смисълът да имаш пистолет в самолет, идиот такъв, като не можеш да го измъкнеш и да стреляш? Що за тъпа новобранска грешка! Наложи му се да погледне само малко вляво, за да разчете същите чувства върху физиономията на Алистър. Двама от най-опитните професионалисти в бранша, оръжията им само на метър от тях, а все едно че са долу в багажното…

— Джон…

— Спокойно, Санди — отвърна тихо той. Лесно за казване, трудно за правене. Знаеше го много добре.

Джон не мърдаше, но очите му шареха. Трима. Единият, вероятно водачът, подкарваше стюардесата пред себе си. Тя отключи вратата на пилотската кабина. Другите двама застанаха до вратата. Такаа. Сега на командира на полета Уилям Гарнет щеше да му дойде нанагорно Дано само да се окажеше професионалист и да е обучен да отвръща спокойно „да, сър — не, сър — слушам, сър“ на всеки, който влезе при него с оръжие. И да прецени нещата добре, вместо да се опитва да направи нещо тъпо — например да се прави на шибан герой. Задачата му бе просто да приземи самолета някъде, където и да е, защото е адски по-трудно да се избият триста души на пистата, отколкото на височина дванайсет километра.

Трима, от които единият в пилотската кабина. Той щеше да остане там, за да наглежда пилотите и да използва радиото — за да съобщи на онзи, с когото се кани да говори, какви са му исканията. Другите двама щяха да наблюдават пътниците.

— Дами и господа, говори командирът на полета. Моля, затегнете коланите. Има слабо въздушно вълнение. Останете по местата си до второ съобщение. Благодаря.

Добре. Джон улови погледа на Алистър. Гласът на командира прозвуча хладнокръвно, лошите типове не действаха налудничаво… засега. Хората отзад сигурно не бяха разбрали, че става нещо лошо… засега. Също добре. Хората можеха да изпаднат в паника… е, не чак, не непременно, но за всички е много по-добре, ако никой не знае, че има повод за паника.

Трима. Дали само трима? Дали нямаше и още някой, който да ги прикрива, маскиран като обикновен пътник? Тоест онзи, който държи под контрол бомбата, ако има и бомба, а една бомба е най-лошото, което може да се случи. Пистолетен куршум може да пробие дупка в обшивката на самолета и да предизвика рязко снижаване на налягането, но това най-много да понапълни няколко плика за повръщане и да намокри нечии гащи — от тези неща никой не умира. Една бомба обаче би избила всички на борда, а той самият не беше остарял чак толкова, за да поема подобни рискове тогава, когато не се налага. Просто трябваше да оставят самолета да отиде там, където искаха тия тримата, и да започнат преговори, а през това време службите щяха да разберат, че вътре има други три, ама много специални личности. Дори сигурно вече го знаеха. Лошите сигурно вече се бяха обадили на честотата на компанията и бяха съобщили лошата новина на деня, а директорът на сигурността на Съединените щати — Кларк го познаваше, Пит Флеминг, бившият помощник-директор на ФБР — щеше да се обади в бившата си агенция и да задвижи нещата, включително уведомяването на ЦРУ и държавния секретар, както и на Екипа за спасяване на заложници на ФБР в Куонтико, и на „Делта Форс“ на Уили Байрън Дребосъка във Форт Браг. Пит щеше да предаде списъка на пътниците, с тях тримата, оградени с червено, и тъкмо това щеше малко да поизнерви Уили, освен че щеше да накара униформените в Лангли и Фоги Ботъм да се зачудят дали няма изтичане на секретна информация — последното Джон го изключи. Това събитие си беше случайно и просто щеше да накара някои хора в оперативния отдел в старата сграда на щаба в Лангли да се поизпотят. Евентуално.

„Време е малко да се пораздвижим.“ Кларк извърна глава, много бавно, към Доминго Чавес, само на шест метра от него. Когато погледите им се срещнаха, докосна върха на носа си, все едно че го е засърбяло. Чавес направи същото… и все още бе с якето си. Е, беше повече привикнал към топъл климат и сигурно в самолета му беше хладно. Добре. Значи неговият „Берета“ .45 все още бе с него… вероятно… Динг обаче предпочиташе да го държи на кръста си — доста неудобно за човек, пристегнат в самолетна седалка. Така или иначе, Чавес знаеше какво става и проявяваше благоразумието да не предприема нищо по въпроса… засега. А и как ли можеше да реагира с бременната си съпруга до него? Доминго беше умен и точно толкова хладнокръвен в мигове на напрежение, колкото на Кларк би му се искало, но под всичко това все пак си беше латиноамериканец, мъж с трудно обуздавани страсти… дори Джон Кларк, при целия си опит, виждаше у другите недостатъци, които у самия него му изглеждаха напълно естествени. Собствената му жена седеше до него и беше изплашена — а Санди обикновено не се плашеше за собствената си безопасност… Сто на сто тъкмо избраната от съпруга й работа беше причината за…

Единият от двамата похитители започна да преглежда списъка на пътниците. Какво пък, това поне щеше да подскаже на Джон дали има някакво изтичане на информация. Но дори да се окажеше, че има, нямаше да може да направи нищо. Поне засега. Не и преди да разбере какво всъщност става. Има моменти, в които просто трябва да си седиш на задника, да търпиш и да…

Типът се раздвижи и след четири–пет метра се спря, погледна жената на седалката до прозореца, до Алистър, и я попита на испански:

— Как се казвате?

Жената му каза някакво име, което Джон не успя да долови добре — испанско име, но от шест метра не можа да го чуе достатъчно ясно. Гласът й беше тих, учтив… изискан. Съпруга на дипломат? Алистър се беше облегнал назад и бе втренчил широко отворените си сини очи в типа с оръжието — малко преиграваше „да не показва страх“.

Откъм задната част на самолета долетя вик:

— Той е въоръжен! Отвлекли са ни!

По дяволите! Сега всички щяха да разберат. Другият тип почука на вратата на пилотската кабина и пъхна глава, за да съобщи добрата вест.

— Дами и господа… говори командирът на полета… Трябва да ви уведомя, че се отклоняваме от редовния си маршрут… Ние… имаме на борда гости, които ми наредиха да полетя към Лажес, на Азорските острови. Не искат проблеми, но са въоръжени и ние с пилот Ренфорд ще изпълним това, което ни нареждат. Моля, запазете спокойствие и останете по местата си. Ще ви се обадя по-късно.

Добра новина. Командирът сигурно бе с военна подготовка. Гласът му беше хладен като пара от сух лед. Дотук добре.

Лажес, на Азорските острови. Кларк се замисли. Бившата база на флота на САЩ… още ли бе действаща? Може би служеше само за поддръжка на далечни презокеански полети — като място за презареждане на гориво? Е, онзи отляво беше заговорил на испански, и му отговориха на испански. Вероятно не бе от Близкия изток. Испански… баски? Все още се перчеха в Испания. А онази жена, тя коя ли е? Кларк я погледна. В момента всички се оглеждаха и беше безопасно да си го позволи. Малко над петдесетте, елегантна. Испанският посланик във Вашингтон беше мъж. Дали не е съпругата му?

Мъжът отляво премести поглед към съседната седалка.

— Вие кой сте?

— Алистър Стенли — последва отговорът.

Кларк знаеше, че няма никакъв смисъл Алистър да лъже. Пътуваха открито. Никой не знаеше за агенцията им. Те дори все още не бяха я основали. Мамка му!

— Британец съм — добави с треперещ глас Ал. — Паспортът ми е в чантата в бага… — Той се пресегна към багажника и онзи плесна ръката му с дулото на пистолета си.

Добра игра, прецени Джон, въпреки че не подейства. Можеше да свали чантата си, да извади паспорта и пистолетът да се озове в скута му. Жалко, че онзи с оръжието му повярва — по гласа му личеше, че е европеец. Но Алистър набираше скорост. Трите вълка не знаеха, че в кошарата има три кучета. И то големи.

В момента Уили сигурно беше на телефона. „Делта“ държеше резервен екип на сменна готовност и сега хората се подготвяха за евентуално потегляне. С тях щеше да е полковник Байрън. Уили Дребосъка си беше такъв — истински воин. Имаше си зам. по изпълнителската част и съответен персонал да се грижат за нещата в тила, докато той води операцията от фронтовата линия. Вече сигурно се въртяха доста колелета. Единственото, което трябваше да правят Джон и приятелите му, бе да си стоят кротко по местата… докато похитителите не направеха нещо гадно, разбира се.

Отново испански отляво.

— Къде е съпругът ви? — настоя онзи.

Доста бе ядосан. Имаше логика. Посланиците са добри мишени. Впрочем, жените им също. Жената твърде рязко се открояваше, за да е съпруга на най-обикновен дипломат, а постът във Вашингтон сигурно беше върхов. Човек от горната класа, вероятно аристократ. В Испания все още се срещаха такива. Висока цел, с чиято помощ може да се упражни натиск над испанските власти.

„Провалена акция“, бе следващата му мисъл. Искаха него, не нея, и това никак нямаше да ги зарадва. „Лошо разузнаване, момчета — помисли си Кларк, забелязал обземащия ги гняв. — Дори и на мен ми се случва понякога. Поне по един шибан път всяка година.“ Двамата си заговориха нещо… тихо, но езикът на жестовете подсказваше всичко. Беше им кипнало. „Така, значи имаш трима (или повече?) разгневени терористи с оръжия на борда на двумоторен самолет над Атлантическия океан, нощем.“ Можеше да е и по-лошо. По някакъв начин. Например можеха да са с якета, гарнирани с пластичен взрив „Праймъкорд“.

Бяха малко под тридесетгодишни, прецени Кларк. Достатъчно възрастни, за да имат технически опит, но твърде млади, за да минат без наставленията на зрял човек. Малък оперативен опит и недостатъчна способност за преценка на ситуацията. Въобразяваха си, че всичко им е ясно, и се смятаха за много умни. В това се състоеше проблемът със смъртта. Тренираните бойци познаваха реалностите, свързани с нея, по-добре от терористите. Тези тримата държаха да успеят на всяка цена и не бяха в състояние да обмислят алтернативата. Може би подвеждаща мисия. Баските сепаратисти никога не бяха се забърквали с хора от чужда националност, нали? Във всеки случай не и с американци, но това тук беше американски самолет — прекалено дебела черта, за да си позволят да я престъпят. Провалена акция? Вероятно. Лошо.

В подобна ситуация ти е нужна някаква степен на предсказуемост. Дори тероризмът си има правила. Почти като в църковен ритуал, стъпки, които всеки трябва да направи, преди да се случи нещо наистина лошо, което дава пък на добрите шанс да поговорят с лошите. Пращаш парламентьор, за да установиш връзка с тях, уговаряш отначало дреболиите — „вижте, защо не пуснете поне дечицата и майките им, окей? Няма да ви струва много, а така вие и групата ви изглеждате много лошо по телевизията, нали разбирате?“ Караш ги полека-лека да отстъпват. После старите хора — кой ще държи толкова да претрепе някой дядка или бабе? После идва ред на храната, с малко валиум в нея, докато разузнавателният екип през това време прикрепва към самолета микрофони и миниатюрни лещи, чиито фибро-оптични кабели захранват образа на телекамерите.

„Идиоти!“ — помисли си Кларк. Тази пиеска просто не вървеше. Беше толкова лоша, колкото да отвлечеш някое хлапе за пари. Ченгетата бяха достатъчно добри, за да спипат тия дръвници, а беше адски сигурно, че в този момент Уили Дребосъка се качва на борда на транспортния самолет на военновъздушните сили на САЩ в базата Поуп. Ако кацнеха в Лажес, процедурата щеше да започне наистина скоро и единствената променлива беше колко добри ще загинат преди на лошите да им се случи същото. Кларк беше работил с момчетата и момичетата на полковник Байрън. Ако те се появяха на борда на самолета, поне трима души нямаше да го напуснат живи. Проблемът беше колко още щяха да им направят компания до отвъдното? Да улучиш в самолет е все едно да стреляш в основно училище, само дето е по-претъпкано.

Онези продължаваха да си говорят почти без да обръщат внимание на пътниците. В известен смисъл това беше логично — най-важната част беше пилотската кабина, — но пък човек винаги трябва да хвърля едно око и на останалото. Никога не знаеш кой може да е на борда. Небесните шерифи отдавна бяха останали в миналото, но по въздуха пътуваха и ченгета, и някои от тях бяха с оръжие… е, сигурно не и на международни полети, но в терористичния бранш с тъпотия не се стига до пенсия. Трудно е да оцелееш дори ако си умен. Аматьори. Провалена акция. Лошо разузнаване. Гняв и разочарование. Ставаше все по-лошо. Единият стисна юмрук и го размаха към целия враждебен свят.

„Страхотно“ — помисли си Кларк. Извърна се в седалката, засече погледа на Динг и съвсем леко поклати глава. Отговорът, с който бе удостоен, беше вдигната вежда. Доминго знаеше как да се изразява на правилен английски, когато му се наложеше.

В този момент атмосферата сякаш се промени, и то не за добро. Номер 2 отново отиде в носовата част и се задържа там няколко минути. Джон и Алистър наблюдаваха другия на левия пасаж — той се взираше по пътеката, по лицето му се редуваха властност и безсилие. После бързо закрачи към изходния люк, спирайки се само колкото да хвърли гневен поглед към носовата част.

„Само тримата са“ — каза си Джон. Номер 2 отново се появи от пилотската кабина. Номер 3 беше твърде възбуден. „Само тримата? Помисли добре. Ако е така, това наистина доказва, че са аматьори.“ Намесата им с Динг и Алистър можеше и да е забавна мисъл в друг контекст, но не и на 12 000 метра над океана. Ако похитителите успееха да запазят хладнокръвие и да оставят пилота да свали двумоторния звяр на земята, може би щяха да проявят и малко здрав разум. Но едва ли щяха дълго да запазят хладнокръвие, нали?

Вместо да заеме поста си, покриващ десния пасаж, № 2 се върна при № 3 и двамата си заговориха с хриплив шепот, който Кларк схвана контекстуално, макар и не по съдържание. А после № 2 посочи към вратата на пилотската кабина и пролича, че нещата се развиват по възможно най-неблагоприятния начин…

„Нямат старши — реши Джон. Това беше просто страхотно — трима свободно действащи агенти с оръжия в един шибан самолет. — Време е малко да се поуплашим.“ На Кларк страхът не му беше чужд. Твърде често се беше оказвал притиснат до стената, за да му е чужд, но във всеки друг случай бе разполагал с някакъв елемент на контрол над положението — или ако не това, то поне над собствените си действия, като например възможността да избяга, което сега му се стори много по-приятна мисъл от всякога. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Номер 2 тръгна към жената и Алистър. Взря се първо в нея, после в Алистър, който му отвърна с плах поглед.

— Да? — най-сетне отрони британецът с възможно най-изискания си акцент.

— Кой сте вие? — настоя Номер 2.

— Казах вече на приятеля ви. Алистър Стенли. Паспортът ми е в чантата, ако искате да го видите. — Гласът му беше на изплашен човек, който се мъчи да се овладее.

— Покажете ми го!

— Разбира се, сър. — С елегантно бавни движения бившият майор от СВС се измъкна от предпазния колан, изправи се, отвори капака на багажника и извади черната си пътна чанта. — Може ли? — Номер 2 отвърна с кимане.

Алистър дръпна ципа на страничното отделение, извади паспорта, подаде му го, след което си седна. Треперещите му ръце стискаха чантата в скута му.

Номер 2 погледна паспорта и му го подхвърли. После каза нещо на испански на жената на 4А. Прозвуча като: „Къде е съпругът ви?“ Жената отговори със същата изискана интонация и Номер 2 рязко закрачи към Номер 3, за да си поговорят. Алистър си пое дъх, огледа се, сякаш търсейки закрила, и улови погледа на Джон. Нито ръцете, нито лицето му трепнаха, но въпреки това Джон знаеше какво си мисли. На Ал ситуацията също никак не му харесваше, но по-важното бе, че той беше видял № 2 и № 3 отблизо, беше се взрял в очите им. Алистър Стенли беше разтревожен. Посегна уж да приглади косата си и едва забележимо почука два пъти по черепа си, над ухото.

Кларк протегна ръка напред, достатъчно, за да я заслони от погледите на двамата при кабината, и изпъна три пръста. Ал кимна — само милиметър. Беше съгласен, че са само трима. Джон също кимна, доволен от потвърждението.

Колко по-добре щеше да е, ако бяха умни терористи, но умните вече отдавна не се занимаваха с подобни неща. Шансовете просто бяха твърде нищожни, както го бяха доказали израелците в Уганда и германците в Сомалия. Отвличането на самолет можеше да е безопасно само докато машината е във въздуха, а не можеха да останат вечно горе и щом кацнеха, целият цивилизован свят щеше да се стовари върху тях със скоростта на мълния и мощта на канзаско торнадо… а действителният проблем беше, че съвсем не много хора държат да умрат преди да са закръглили тридесетте. А тези, които го искаха, използваха за тази цел бомби. Така че умниците се занимаваха с други неща. Поради което бяха по-опасни противници, но пък бяха предвидими. Не убиваха хора за удоволствие и не изпадаха в преждевременно отчаяние, тъй като умело планираха ходовете си.

Тези тримата бяха тъпаци. Бяха действали при лошо разузнаване и не бяха направили окончателна проверка, за да разберат дали основната им цел се е качила в самолета, и ето ти ги сега с провалена акция, обмислящи очакващата ги смърт или дългогодишен затвор… при това за едното нищо. Единствената добра вест, ако можеше да се нарече така, беше, че поне щяха да ги опандизят в Америка.

Но не искаха и да помислят за живот зад стоманени решетки, както не им беше приятна и мисълта за очакващата ги смърт… но скоро щяха да осъзнаят, че алтернатива просто няма. И че оръжията в ръцете им са единствената сила, с която разполагат, и защо да не ги използват, за да си пробият път…

… докато за Джон Кларк въпросът беше дали да изчака, или не, докато се започне…

Не! Не можеше просто да си седи тук и да изчаква, докато започнат да избиват хора.

Наблюдава двамата още минута–две и същевременно обмисли как да го направи. Както с тъпаците, така и с умниците, простите схеми обикновено се оказваха най-добри.

Минаха още пет минути преди Номер 2 да реши отново да си поговори с Номер 3. Когато го направи, Джон се извърна достатъчно, за да засече погледа на Динг, като обърса с пръст горната си устна, все едно че поглажда несъществуващия си мустак. Чавес леко килна глава, сякаш да го попита: „Сигурен ли си?“, но прие сигнала. Отхлаби колана си, пресегна се с лявата си ръка зад гърба, извади пистолета пред ужасените очи на бременната си съпруга и докосна ръката й, за да я успокои. После покри беретата в скута си със салфетка, направи се на ни лук ял, ни лук мирисал и зачака командира си да започне играта.

Кларк се надигна и Номер 2 извика:

— Ей!

— Да? — отвърна Кларк и го погледна угоднически.

— Сядай веднага! — Английският му не беше лош. Е, езиковите програми в европейските училища са добри.

— Ама вижте, аз… ударих няколко питиета и… нали се сещате, ще може ли? Пор фавор — добави Джон овчедушно.

— Сядай и стой мирно!

— Ама к’во сега, ще ме гръмнете щото искам да се изпикая ли? Моля ви.

Номер 2 и № 3 се спогледаха с едно „по дяволите“, което за пореден път потвърди аматьорското им равнище. Двете стюардеси, пристегнати с коланите си на седалките отпред, изглеждаха разтревожени, но не се обаждаха. Джон усили напрежението, като откопча колана си и започна да се изправя.

Номер 2 се затича към него и опря дулото на пистолета в гърдите му. Очите на Санди се разшириха. Никога не беше виждала мъжа си да прави нищо опасно, но сега си даваше сметка, че това не е съпругът, до когото е спала двадесет и четири години — и след като не беше той, трябваше да е другият Кларк, онзи, за чието съществуване тя знаеше, но когото никога не беше виждала.

— Вижте какво, отивам, пикая и се връщам, окей? По дяволите, ако искаш — гледай — каза Кларк завалено — от половината чаша вино, което беше изпил, докато стояха до терминала? — Какво искаш, да се напикая в гащите ли?

Това, което помогна, беше ръстът на Кларк. Беше почти метър и осемдесет и пет и ръцете му под навитите ръкави бяха яки. Терористът беше по-дребен с около десет сантиметра и с петнадесет кила и имаше пистолет, но да караш по-едри от теб да изпълняват желанията ти винаги може да доведе до мелета. Затова № 2 стисна Джон за лявата ръка, извъртя го и грубо го блъсна по пътеката назад, към тоалетната вдясно. Джон се присви и тръгна, вдигнал ръце над главата си.

— Ей, грациас, амиго, окей?

И отвори вратата. Тъпият № 2 го остави и да я затвори. От своя страна, Джон направи това, за което бе поискал разрешение, после си изми ръцете и набързо се погледна в огледалото.

„Я да видим можеш ли още? — попита се сам и сам си отговори: — Какво пък, да проверим.“

Издърпа резето, отвори вратата и каза благодарно:

— Ей, такова… благодаря.

— Връщай се на мястото си.

— Чакай да ти налея едно кафе… — Джон отстъпи крачка назад. № 2 беше достатъчно тъп, за да го последва — държеше го на мушка — и посегна към рамото му, за да го обърне.

— Буенас ночес — тихо промълви Динг само от три метра. Пистолетът му бе вдигнат към главата на № 2. Очите на терориста засякоха сивата стомана и отвличането дойде тъкмо навреме: десният юмрук на Джон се стовари върху слепоочието на терориста и го зашемети.

— Как зареди?

— Ами бавно — прошепна Динг. — Все пак сме на самолет, нали?

— Сложи на предпазител — нареди Джон.

— Мигел! — извика № 3.

Кларк тръгна към него, като спря да вземе чашка кафе, чинийка и лъжичка. После отново закрачи към № 3.

— Каза да ти дам това. Благодаря, че ми позволихте да ползвам тоалетната — каза Джон с треперлив глас. — Заповядайте, сър.

— Мигел! — отново извика № 3.

— Той отиде отзад. Заповядайте кафето. Аз отивам да си седна и… — Джон направи крачка напред. Надяваше се този аматьор да продължи да бъде такъв.

И той го направи — приближи се до него. Джон се приведе, чашката и чинийката затрепераха в ръцете му — и когато № 3 стигна до него, ги изпусна и се наведе да ги вземе. Беше само на половин крачка от седалката на Алистър. Номер 3 също се наведе автоматично — последната му грешка за тази вечер.

Ръцете на Джон сграбчиха пистолета и го извиха към корема на терориста. В същия миг тежкият браунинг на Алистър се стовари в тила му и № 3 се отпусна като парцалена кукла.

— Нетърпелив педал — изхриптя Стенли. — Но иначе бе адски добро. — После се обърна към най-близката стюардеса и щракна с пръсти. Тя мигом скочи от седалката и затича към тях. — Въже, жица, каквото и да е! Бързо!

Джон взе пистолета на терориста, извади пълнителя и дръпна затвора, за да изхвърли патрона. След още две секунди беше разглобил оръжието и подхвърли частите в краката на спътничката на Алистър, чиито кафяви очи се бяха разширили от шока.

— Въздушни шерифи, госпожо. Успокойте се.

След секунди се появи и Динг — влачеше № 2.

Стюардесата се върна с намотка връв.

— Пилотската кабина, Динг! — разпореди се Джон.

— Разбрано, шефе. — Динг тръгна, стиснал беретата с две ръце, а Кларк се зае с омотаването — ръцете му помнеха моряшките възли отпреди тридесет години.

После тръгна към вратата. Динг чакаше там с пистолет в ръце. — Как е, Доминго?

— О, мислех си за зелената салата и телешкото, а и списъкът с вината не беше никак лош. Не е най-доброто място за пукотевица, Джон. Дай да го извикаме да излезе.

От тактическа гледна точка изглеждаше разумно. Номер 1 щеше да излезе и дори да стреляше, куршумът едва ли щеше да пробие корпуса на самолета. Е, на хората на първия ^ед това нямаше да им хареса. Джон се наведе, взе чашката и чинийката и каза на другата стюардеса:

— Обади се в кабината и кажи на пилота да предаде на нашия приятел, че Мигел го вика. После застани ето тук. Когато вратата се отвори, ако те попита нещо. само ме посочи. Разбра ли?

Беше хубавичка, около четиридесетгодишна и много спокойна. Направи точно това, което й се каза, вдигна слушалката и предаде съобщението.

След секунди вратата се отвори и Номер 1 надникна навън. Виждаше само стюардесата. Тя посочи Джон и каза:

— Кафе?

Това го обърка и той направи крачка напред. Пистолетът му беше сведен към пода.

— Здрасти — поздрави го Динг отляво и опря дулото на пистолета си в слепоочието му.

Нов миг на объркване. Просто не беше подготвен. Поколеба се. Ръката му не помръдна.

— Пусни ютията! — каза Чавес.

— Най-добре ще е да направиш каквото ти казва — бързо добави Джон на испански. — Иначе ще те убие.

Очите на терориста пробягаха из самолета — търсеше колегите си, но тях ги нямаше никакви. Объркването, изписано на лицето му, се усили. Джон пристъпи към него, пресегна се за оръжието, издърпа го от ръката му, напъха го в колана си и претърси пленника. Оръжието на Динг все така се притискаше в слепоочието му. Стенли пазеше другите двама.

— Два пълнителя… нищо повече. — Джон махна с ръка на стюардесата с връвта.

— Тъпаци — изръмжа Чавес на испански, после погледна шефа си. — Джон, не мислиш ли, че това беше малко припряно?

— Не. — После се изправи и влезе в пилотската кабина.

— Командире?

— Кой сте вие? — Пилотите нито бяха видели, нито чули какво става отзад.

— Къде е най-близкото военно летище?

— В Гандер, канадско — отвърна на часа помощник-пилотът. — Казва се Ренфорд.

— Добре, поемаме натам. Командир Гарнет, самолетът отново е ваш. Овързахме ги и тримата.

— Кой сте вие? — попита Уил Гарнет.

— Просто човек, който ви помогна — отвърна Джон с безизразно лице и Гарнет, бивш летец от ВВС, го разбра.

— Мога ли да използвам радиото, сър?

Капитанът му посочи третата седалка и му показа как да използва радиото.

— Тук щатски полет девет две нула — каза Кларк. — С кого говоря? Край.

— Тук специален агент Карни от ФБР. Вие кой сте?

— Карни, обади се на директора и му предай, че на линията е ДЪГА Шест. Положението е под контрол. Жертви нула. Тръгваме за Гандер и ни трябва канадската полиция. Край.

— ДЪГА?

— Просто както го чу, агент Карни. Повтарям, положението е под контрол. Тримата похитители са арестувани. Оставам на линия да говоря с директора ви.

— Слушам, сър — отвърна изненадано Карни.

Кларк погледна ръцете си. Трепереха — чак сега, след като всичко беше свършило. Е, това му се беше случвало веднъж-дваж и преди. Самолетът зави наляво; пилотът говореше с някого в ефира, вероятно с Гандер.

— Девет две нула, Девет две нула, тук е агент Карни.

— Карни, тук ДЪГА. — Джон замълча. — Командир Гарнет, това радио защитено ли е?

— Да, кодирано е.

— Окей, Карни, какво става?

— Говорете с директора. — Последва прещракване и слаб пукот.

— Джон? — запита нов глас.

— Да, Дан.

— Какво излезе?

— Трима, говорят испански, не бяха от най-умните. Обезвредихме ги.

— Живи?

— Тъй вярно — потвърди Кларк. — Казах на пилота да се насочи към Гандер. Трябва да сме там след…

— Деветдесет нула минути — каза помощник-пилотът.

— След час и половина — продължи Джон. — Обади се на канадците да ги приберат и звънни в Андрюс. Трябва ни транспорт до Лондон.

Не се налагаше да обяснява защо. Онова, което трябваше да мине за най-обикновен граждански полет на трима офицери и две жени, беше изгърмяло и цялата дискретност, свързана със самоличностите им, беше отишла по дяволите. Нямаше смисъл да висят на борда, докато останалите пътници ги запомнят… повечето щяха само да поискат да им благодарят, но пак не беше добре. Цялото усилие, което бяха приложили, за да направят ДЪГА едновременно ефективна и секретна, беше изгърмяно заради трима тъпи испански задници — или каквито там бяха. Кралската канадска конна полиция щеше да го разбере преди да ги предаде на американското ФБР.

— Окей, Джон, заемам се с нещата. Ще се обадя на Рене и ще го помоля ги организира. Имаш ли нужда от нещо друго!

— Да, прати ми няколко часа сън. Става ли?

— Каквото пожелаеш, момко — отвърна му с кикот директорът на ФБР и връзката се прекъсна.

Кларк свали слушалките и ги окачи на куката.

— Кой сте вие, по дяволите? — отново попита Гарнет.

Първоначалното обяснение явно се беше оказало крайно незадоволително.

— Сър, аз и приятелите ми сме въздушни шерифи, които случайно се оказаха на борда. Това стига ли?

— Всъщност… да — каза Гарнет. — Благодаря ви. Онзи, дето беше тук, малко му беше отпуснал края, ако разбирате какво искам да кажа. По едно време адски се бяхме притеснили.

Кларк кимна с разбираща усмивка.

— Аз също.

 

 

Правеха го от доста време. Белезникавосините фургони — бяха четири на брой — обикаляха Ню Йорк Сити, прибираха бездомници и ги откарваха до центровете за подслон, поддържани от корпорацията. Тихата, вежлива операция бе привлякла вниманието преди година в един репортаж на местен телевизионен канал и донесе на корпорацията няколко десетки възторжени писма, след което събитието залезе зад хоризонта, както се случва с подобни неща. Наближаваше полунощ и при спадащите есенни температури фургоните отново бяха излезли и събираха бездомници из Манхатън. Не го правеха по начина, по който навремето с тях се разправяше полицията. Хората, на които помагаха, не бяха принуждавани да се качват в колите. Доброволците от корпорацията ги питаха учтиво дали биха желали чиста постеля за през нощта, при това безплатно, без излишни религиозни усложнения, типични за повечето „мисии“, както традиционно ги наричаха. Тези, които отклоняваха предложението, получаваха одеяла, дарени от служители на корпорацията, които в момента си спяха по домовете или гледаха телевизия — участието в програмата беше доброволно за персонала, — вярно, употребявани, но все пак топли. Някои бездомници предпочитаха да останат под открито небе: смятаха, че това е някаква форма на свобода. Повечето приемаха. Дори заклетите пияници обичаха леглата и душовете. В момента във фургона имаше десет души — това беше всичко, което можеше да се поеме на едно пътуване. Помогнаха им да се качат, настаниха ги на седалките и ги пристегнаха с колани като мярка за безопасност.

Никой от тях не знаеше, че това е петият от четирите фургона, действащи в Манхатън, въпреки че усетиха, че има нещо малко по-различно, веднага щом потеглиха. Обслужващият се наведе от предната седалка и им подаде бутилки „Гало“ — евтино калифорнийско червено, но все пак много по-добро от онова, което бяха свикнали да пият. Към него обаче беше прибавено нещо.

Скоро почти всички заспаха. На онези, които бяха в състояние да се движат, им помогнаха да се прехвърлят на друг фургон и ги сложиха да легнат и да заспят. Останалите бяха пренесени, настанени и привързани от по двама мъже. След като задачата бе изпълнена, първият фургон отиде на почистване — използваха пара, за да са сигурни, че каквато и мръсотия да е останала, е стерилизирана и изхвърлена. Вторият фургон пое по магистралата Уест Сайд, хвана извитата рампа за моста „Джордж Вашингтон“ и прекоси река Хъдсън. Оттам се насочи на север, през североизточния край наНю Джързи, и после — — в обратна посока, към щата Ню Йорк.

 

 

Полковник Уилям Лидъл Байрън вече се намираше във въздуха, в КС-10 на американските ВВС, по курс почти идентичен с този на щатския 777 и само с един час след него. Той също зави на север, към Гандер. Бившата база Р-3 трябваше да разбуди част от персонала, за да се оправят с двата приближаващи се „джъмбо“, но това беше дреболия.

Тримата провалили се похитители бяха със завързани очи, омотани с връв и проснати на пода точно пред първия ред седалки, заети в момента от Джон, Динг и Алистър. Сервираха кафе и останалите пътници бяха изтеглени от тази част на самолета.

— Възхищавам се от подхода на етиопците в подобни ситуации — отбеляза Стенли. Той пиеше чай.

— И какъв е той? — попита незаинтересовано Чавес.

КОРПОРАЦИЯ „ХОРИЗОНТ“

— Преди няколко години имаше опит за похищение на правителствения им самолет. На борда имало няколко момчета от охраната и те овладели ситуацията. Завързали нападателите в седалки в първа класа, увили вратовете им е кърпи, за да не оцапат, и им прерязали гърлата направо в самолета. И знаеш ли…

— Загрях — отбеляза Динг. — Оттогава никой не е посмял да се забърка с тази авиолиния. Просто, но ефективно.

— Доста. — Стенли постави чашата си на масичката. — Надявам се все пак подобни неща да не се случват твърде често.

Тримата офицери погледнаха през прозорците към светлините на пистата. След малко самолетът се разтърси — бяха кацнали в Гандер. Отзад се чуха приглушени възгласи и ръкопляскания. Лайнерът уби скорост, изтегли се към военните сгради и спря. Предната врата отдясно се отвори и към нея се приближи камиончето със стълбата, бавно и внимателно.

Джон, Динг и Алистър откопчаха коланите и се запътиха към вратата. На стълбичката ги посрещна офицер, препасан с бели ремъци и с пистолет на кръста. Следваха го трима цивилни, сто на сто ченгета.

— Господин Кларк? — попита офицерът.

— Аз съм — каза Джон. — А ето там са вашите… заподозрени, мисля, че това е терминът. — И се усмихна уморено. Ченгетата влязоха, за да се оправят с тримата овързани пленници.

— Преди около час ви е изпратен транспорт — уведоми го канадският офицер.

— Благодаря.

Тримата отидоха да приберат ръчния си багаж и в два от случаите — и жените си. Паци беше заспала и се наложи да я събудят. Санди си четеше. След две минути и петимата вече бяха на пистата и се натикаха в една кола. Щом потеглиха, самолетът рулира към гражданския терминал.

— Как ще стигнем до Англия? — попита Динг, след като настани жена си в един неизползван офис за чакащи екипажи.

— Вашите ВВС изпращат VC-20. На Хийтроу ще има хора да приберат багажа ви. Някой си полковник Байрън идва насам за тримата ви пленници — обясни старшият полицай.

— Ето оръжията им. — Стенли му връчи три плика за повръщане с разглобените пистолети вътре. — Браунинг М-1935, с военни накрайници. Експлозиви няма. Наистина бяха скапани аматьори, баски, предполагам. Изглежда, искаха да отвлекат испанския посланик във Вашингтон. Жена му седеше до мен. Сеньора Констанца де Монтероса — винената фамилия. Бутилират най-добрия кларет и най-разкошната мадейра. Предполагам, ще установите, че е било неоторизирана операция.

— А кои точно сте вие? — попита ченгето.

— Не можем да ви отговорим — каза Кларк. — Веднага ли връщате похитителите?

— От Отава ни наредиха да го направим съгласно споразумението за похитителите. Вижте, все пак трябва да кажа нещо на пресата.

— Кажете им, че на борда случайно са се оказали трима американски служители от правораздавателните служби и са помогнали тези идиотчета да бъдат обезвредени — каза му Джон.

— Да де, то си е почти така — ухили се Чавес. — Първият арест, който съм извършвал, Джон! По дяволите, забравих да им напомня правата!

Кларк беше достатъчно уморен и не му се стори смешно.

 

 

Бяха повече от мръсни. Това не беше особено изненадващо. Нито фактът, че миришеха толкова лошо, че можеха да задавят и пор. Това трябваше да почака. Свалиха ги от камиона. Сградата бе на шестнадесет километра западно от Бингхемптън, сред хълмовете на щата Ню Йорк. Вкараха ги в стаята и напръскаха лицата им с бутилка под налягане. На половината биха инжекции, малко под рамото. И двете групи получиха стоманени гривни с номера от 1 до 10. Инжекциите бяха на онези с четните номера. Нечетните бяха контролната група. След това сложиха и десетимата да спят. Камионът, който ги беше докарал, вече бе потеглил на запад към Илинойс, откъдето бе дошъл. Шофьорът дори не беше разбрал какво е карал.