Том Кланси
Баланс на силите (49)

49.
Вторник, 12:57 ч. Мадрид, Испания

Когато поемаше дъх, го болеше. Много. Но както веднъж беше казал учителят му във ФБР — заместник-директорът Джим Джоунс, — „алтернативата е да не дишаш, а тя не е по-добра“. Предназначението на бронираните жилетки беше да не допускат преминаването на куршуми. Те не можеха обаче да им попречат да те фраснат много силно и да ти счупят ребро например или — в зависимост от калибъра и разстоянието, от което е направен изстрелът — да причинят вътрешни кръвоизливи. Колкото и силна болка да усещаше обаче, Маккаски въобще не беше загрижен за себе си. Тревогите му бяха за Мария. Беше отложил излизането си от двореца, за да се опита да влезе в униформата на Амадори. Генералът обаче беше много висок, дрехите му бяха покрити с огромни кървави петна, а и освен това Маккаски не говореше испански. Евентуалното му блъфиране можеше да отложи действията на войниците с не повече от една-две минути. Което означаваше, че усилието не си струва.

Изведнъж в другата част на коридора се чу иззвъняване. По радиостанцията на генерал-майора пристигаше някакво съобщение. Маккаски си даде сметка, че съвсем скоро войниците ще нахълтат, за да разберат защо генерал-майорът не отговаря.

В двора се струпваха все повече войници. Маккаски подаде глава през вратата. На изток от сводовете се намираше Кале де Байлен… и свободата. До пътя обаче имаше повече от сто метра. Щом Мария напуснеше прикритието на арките, нямаше да има нищо, което да спре войниците да я застрелят. Освен това тя щеше да носи Луис вместо оръжието си. Маккаски не знаеше дали войниците ще я убият. Знаеше обаче, че няма да се проявят като чак такива глупаци, че да пуснат нея или някой друг да си тръгне. Не и след като бяха станали свидетели на отношението към заложниците.

Реши, че ще се опита да се добере до Мария и след това да я прикрива, докато тя напуска двореца. Точно когато щеше да помоли Фердинанд да му помогне, испанецът каза нещо и му подаде ръката си.

— Той да не би да си тръгва? — попита Маккаски.

— Да — отвърна Норберто.

— Чакай малко — каза Маккаски. Отказа да поеме ръката на Фердинанд. — Кажи му, че трябва да ми помогне да отида при Мария. Не може да ни остави сега.

Норберто преведе думите на Маккаски. Фердинанд отговори нещо, поклащайки глава.

— Казва, че съжалява — обясни Норберто, — но неговата „фамилия“ имала нужда от него.

— И аз имам нужда от него! — отсече Маккаски. — Трябва да стигна до Мария и Луис и да ги изведа оттук.

Фердинанд се обърна да си ходи.

— Мамка му — извика Маккаски, — трябва ми някой, който да ме прикрива!

— Пусни го да си върви — рече Норберто с безизразен глас. — Ще отидем заедно при приятелите ти. Няма да ни застрелят.

— Ще ни застрелят, когато разберат, че водачите им са мъртви.

По коридора се чуха стъпки. Последваха изстрели. Фердинанд изкрещя.

— По дяволите! — извика Маккаски. — Да вървим. Лицето на Норберто беше безизразно като гласа му, но все пак свещеникът се поколеба.

— Не можеш да му помогнеш — каза Маккаски и тръгна към вратата. — Хайде.

Норберто го последва. Маккаски се придвижваше колкото може по-бързо, като при всяка крачка усещаше силна болка от двете страни на тялото. Опита се да вдигне дясната си ръка; зашеметяващ спазъм прободе белите му дробове и го накара да се свие. Прехвърли пистолета в другата си ръка. С лявата ръка не беше толкова добър, но вече беше решил, че ще се добере до Мария. Ако трябваше, щеше да се влачи, но щеше да стигне до нея.

Двамата излязоха заедно — отец Норберто беше между Маккаски и войниците. Маккаски залиташе от ужасната болка, причинена от опита да си вдигне ръката. Отчето го хвана за дясната ръка. Маккаски се опря на него с благодарно изражение. Веднага след това отец Норберто взе пистолета му.

— Какво правите?! — възмути се Маккаски.

Свещеникът вдигна оръжието с дръжката нагоре. След това се наведе и го постави на земята.

— Намалявам основанията им да стрелят по нас.

— Или ги увеличавате! — извика Маккаски. Продължиха да вървят.

Опита се да не мисли за това. Опита се да не мисли за виковете на войниците по техен адрес. Мария ги гледаше, застанала така, че оръжието й да се вижда.

Чу се изстрел и силно пропукване само на метър от отец Норберто. Към двамата мъже полетяха парчета камък. Едно от тях уцели свещеника в бедрото. Той потръпна, но продължи да върви.

Мария отвърна на огъня. Някой стреля по нея и тя се скри.

Войниците стреляха отново. Този път куршумът се удари още по-близо — едва на няколко сантиметра от свещеника. Избухна цял фонтан камъчета и Норберто се сви към Маккаски.

— Добре ли сте? — попита Маккаски.

Норберто кимна. Устните му обаче бяха стиснати плътно, а челото му се беше сбърчило. По бузата му се стичаше кръв.

Изведнъж чуха зад себе си викове. Идваха откъм двореца.

— El general esta muerto!^[1] — извика някой.

Маккаски не се нуждаеше от превода на отец Норберто. Генералът беше мъртъв… а след няколко секунди и на тях щеше да им се случи същото.

— Хайде! — каза той и побутна отчето напред.

Беше сигурен, че няма никакъв начин да успеят. Викът беше подхванат и от другите войници. Някои от виковете изразяваха ярост, други бяха невярващи.

Точно в този момент обаче се чу и нещо друго. Рев на хеликоптери. Маккаски спря и погледна вляво, към двореца. Войниците също погледнаха натам. Само след миг над южната стена се показаха шест хеликоптера и закръжиха над двора, закривайки слънцето. Ревът им беше оглушителен.

Но пък беше най-приятният звук, който Маккаски беше чувал през целия си живот. Придружен от най-красивата гледка, която беше виждал — полицаи-снайперисти, навели се през отворените врати и насочили картечници към войниците.

Маккаски чу и сирени по шосетата около двореца. Вероятно Ейдийн и хората от отряда се бяха изтеглили и бяха дали на полицията достатъчно информация, заради която да се изпратят тези части.

— Хайде, отче — каза Маккаски. — Тези са от нашите.

Двойното нападение по земя и въздух наведе Маккаски на мисълта, че полицията очаква армията да се раздели на две и по този начин да се справи в двете посоки. Това щеше да отслаби съпротивата им значително.

Маккаски и отец Норберто стигнаха до края на двора. Сирените приближаваха все повече, а хеликоптерите отблъскваха войниците. Маккаски умираше от желание да прегърне Мария, но при сегашното му състояние това вероятно щеше да му коства белите дробове. Пък и Луис имаше нужда от незабавна грижа.

— Радвам се да ви видя отново — каза Мария с усмивка. — Правилно ли чух? Това за Амадори?

Маккаски кимна и погледна Луис. Той беше пребледнял като платно, дишането му почти не се чуваше. Маккаски провери импровизираната превръзка, след това си свали ризата и започна да я разкъсва на ивици.

— Отче — каза Маккаски, — трябва веднага да заведем Луис в някоя болница. Моля ви, можете ли да спрете някоя кола?

— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна Норберто.

До тях тъкмо спираше полицейска кола, от която скочиха четирима мъже е тъмносини барети, бели колани и гети.

— Гуардия Реал — каза Мария. — Кралската гвардия.

От колата излезе още един мъж — висок господин с побеляла коса и горда военна стойка — и забърза към тях.

— Това е генерал де ла Вега — каза Маккаски и извика: — Имаме нужда от помощ. Трябва лекар за Луис!

— Ambulancia^[2]! — добави Мария.

Мъжете от кралската гвардия хукнаха към тях. Единият извика нещо на Мария. Тя кимна, обърна се към Маккаски и каза:

— В момента нагласяват военнополева болница на Плаца де Ориенте. Ще го отнесат там.

Маккаски довърши превръзката на служителя на Интерпол, хвана ръката му и я стисна здраво.

— Дръж се, партньоре — каза той. — Помощта дойде.

Луис отвърна на стискането едва-едва. Очите му останаха затворени. Отец Норберто коленичи до него, за да се моли. Беше съвсем ясно, че и той самият изпитва силна болка. Също толкова очевидно беше обаче, че няма никакви намерения да се откаже заради нея от дълга си.

След миг в двореца за пореден път се чуха множество изстрели. Маккаски и Мария се спогледаха.

— Струва ми се, че правителството се бие за заложниците — каза Маккаски.

Мария кимна.

— Днес ще загубим много ценни хора. И за какво? Заради налудничавите фантазии на някой си.

— Или заради суетата му — рече Маккаски. — Никога не съм знаел кое от двете е по-силен мотив за диктаторите.

Докато си говореха, пристигна полицията. Двама мъже вдигнаха внимателно Луис и го понесоха към площада. Генералът благодари на Маккаски и Мария за всичко, което бяха направили, след което хукна подир носачите на сина си. Другите двама служители от кралската гвардия вдигнаха Мария.

— Почетна стража — ухили се тя.

Маккаски се усмихна и се изправи, подпомаган от отец Норберто. Тръгнаха успоредно с Мария. Маккаски усещаше пробождане като от нож при всяка крачка. Продължаваше обаче да върви с гвардейците. Рядко се случва на човек да получи втора възможност за нещо, независимо дали става въпрос за поправяне на грешен избор в момент на криза, или за второ обяснение в любов. Маккаски беше минал и през двете. Той знаеше много добре какво означава да бъдеш измъчван от събития, продиктувани от нерешителност, слабост или страх.

Ако Мария Корнеха беше готова да го приеме, той беше решен повече да не я губи за нищо на света. Нито за минута. Болката от проиграване на втори шанс щеше да е много, много по-силна.

Мария потърси и намери ръката му. След миг и очите й срещнаха неговите. Една от болежките поне отмина, когато стана ясно, че и тя се чувства по същия начин.