Том Кланси
Баланс на силите (41)

41.
Вторник, 11:50 ч. Мадрид, Испания

Когато войниците в двора внезапно се оттеглиха, Даръл Маккаски благодари наум на Брет Огъст. Причината за рязкото отдръпване по всяка вероятност се криеше в действията на отряда за бързо реагиране.

След като хеликоптерът отлетя, войниците на покрива не даваха на Маккаски и Мария да мръднат от мястото си. В същото време останалите започнаха да се прегрупират. Изглежда, се готвеха за нападение. То обаче не започваше и не започваше. Всички като че ли се бяха стъписали от силните пропуквания във вътрешността на двореца.

— Започна се — каза Маккаски на Мария.

От няколко от прозорците започнаха да се издигат тънки струйки жълтеникав дим. Откъм далечния край на двора се чуваха команди. Въпреки че беше трудно да се види, по-голямата част от войниците като че ли изчезнаха. След малко Маккаски чу изстрели зад покритите с орнаменти бели стени.

— Какво става? — попита Мария. Беше се облегнала от вътрешната страна на арката, която беше най-близо до стената на двореца, и беше протегнала краката си напред. Маккаски беше поставил носната си кърпа върху огнестрелната й рана и я притискаше с ръка.

— Контрапреврат — отвърна той. Не искаше да казва нищо повече. — Ти как си?

— Добре — каза тя.

Маккаски обходи с присвити очи обширното, окъпано в слънчева светлина пространство. На юг — тоест вляво от Маккаски — дворът на двореца беше отделен от катедралата с висока желязна порта. Преди малко вратата на църквата беше плътно затворена, но сега като че ли бяха започнали да се показват разни хора — както енориаши, така и свещеници. Маккаски предположи, че са чули шума от хеликоптера и изстрелите. В самия двор пък Луис продължаваше да лежи върху капитана. Шефът на Интерпол не издаваше нито звук, но испанският офицер пъшкаше.

— Трябва да го донесем тук — каза Мария.

— Знам — съгласи се Маккаски и продължи да се взира срещу силната слънчева светлина. Накрая успя да види, че поне трима войници са останали наблизо. Двама бяха на стотина метра, приклекнали зад стълба на портата в южната част на двора. Третият пък беше зад една улична лампа на около осемдесет метра право напред.

Маккаски пъхна оръжието си в ръката на Мария и каза:

— Ще се опитам да взема Луис. Ще видя дали войниците са готови да го разменят за капитана.

— Това не е никаква сделка — заяви тя гневно. — Луис е мъж. Капитанът е una vibora. Змия, която се влачи в пепелта. — Тя погледна към капитана и подутата й горна устна се разтегна в насмешка. — Проснал се е както му се полага — по корем.

— Да се надяваме — каза Маккаски, — че войниците няма да са на същото мнение. Можеш ли да малко да се помръднеш, за да видят, че имаш оръжие?

Мария притисна с лявата си ръка подгизналата от кръв кърпичка и се извърна малко. Завъртя дясната си ръка.

— Чакай малко — спря я той, преди оръжието да попадне в зрителното им поле. — Преди това искам да им кажа нещо. Как се казва на испански „Не стреляйте“?

— No disparar.

Маккаски показа глава и извика:

— No disparar. — Без да прибира главата си, попита Мария: — А как казвате: „Да се погрижим за ранените си“?

Тя му каза.

Маккаски извика:

— Cuidaremos nuestros heridos!

От страна на войниците нямаше никаква реакция. Маккаски се намръщи. Това беше една от ония маневри, при които поставяш всичко на масата и започваш да се молиш.

— Добре тогава — обърна се той към Мария и се изправи. — Нека видят, че имаш оръжие.

Мария се изви още повече, докато накрая дясната й ръка се подаде иззад стената на арката. Оръжието проблясна на слънчевата светлина и в същия момент Маккаски излезе на открито и вдигна високо ръцете си, за да покаже, че не е въоръжен. След това тръгна съвсем бавно през двора.

Войниците не предприемаха нищо. Докато Маккаски се приближаваше към ранените мъже, слънцето направо изгаряше кожата му. През цялото време чуваше множество изстрели във вътрешността на двореца — това не беше добър знак. Бойците от отряда за бързо реагиране трябваше да влязат и да си излязат, без да влизат в схватка с врага.

Изведнъж иззад портата се появи един войник. Мина през нея и тръгна към Маккаски. Беше въоръжен с лека картечница. Беше я насочил право към Маккаски.

— No disparar — каза Маккаски, в случай че войникът не го беше чул първия път.

— Vuelta! — извика войникът.

Маккаски го погледна и сви рамене.

— Иска да се обърнеш! — провикна се Мария.

Маккаски разбра. Войникът искаше да се увери, че не е втъкнал оръжие на кръста си. Маккаски спря, обърна се и вдигна крачолите на панталона си, за да може войникът да види още по-добре. След това продължи да върви. Войникът не го застреля. Но и не свали оръжието, което Маккаски вече виждаше, че е „МР5“, хонконгско производство. Ако започнеше да стреля от такова разстояние, направо щеше да го разреже по средата.

Пътят до мястото, където лежеше Луис, трая не повече от минута, но на Маккаски времето му се стори много, много по-дълго. Когато стигна до двамата ранени, войникът беше все още на десетина метра от тях. Продължаваше да държи оръжието си насочено към Маккаски. Американецът коленичи бавно, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати. Сведе поглед към ранените мъже.

Капитанът се беше вторачил в него, през стиснатите му зъби излизаха само хрипове. Около крака му имаше тъмночервена локва. Ако не му се помогнеше скоро, щеше да умре от загуба на кръв.

Луис се беше проснал върху него по корем, напряко. Маккаски наведе глава и погледна Луис. Беше затворил очи и дишаше учестено. Иначе мургавото му лице беше съвсем пребледняло. Куршумът беше минал през дясната част на врата му, на около пет сантиметра под ухото. Върху каменните блокове капеше обилна кръв. Струйката се придвижваше към кръвта на капитана и се сливаше с неговата в още по-гъста локва.

Маккаски бавно се изправи и раздели мъжете. Постави ръцете си под мишниците на Луис и го вдигна. В този момент чу някаква врява откъм портата. И той, и испанският войник погледнаха натам.

Някакъв сержант беше хванал един свещеник под ръка. Отчето тихо му обясняваше нещо и сочеше ранените. Сержантът се развика. В следващия миг свещеникът извъртя ръката си, освободи се и хукна напред. Сержантът продължи да крещи подире му. Опитваше се да го накара да спре.

Отчето пък му изкрещя, че няма да спре, и посочи към двореца, откъдето все още долитаха изстрели и излизаха облаци жълтеникав дим. Каза, че щял да провери дали може да помогне с нещо.

Сержантът го предупреди, че там е опасно.

Отчето отвърна, че не го е грижа.

„Значи заради това беше цялата тая врява — помисли си Маккаски. — За безопасността на свещеника. Да не повярва човек.“

Маккаски притисна Луис към гърдите си, обърна се и бавно тръгна към сводовете. Войникът не стреля. Маккаски се обърна и го видя как започва да се грижи за ранения капитан.

Маккаски стигна до арката и положи съвсем внимателно Луис до Мария. Отново се обърна. Свещеникът беше коленичил до капитана. Маккаски отново се захвана с другаря си.

— Бедният Луис — каза Мария, остави оръжието и докосна страната му.

Маккаски усети ревниво жегване. Не защото Мария беше докоснала Луис, а заради загрижеността в погледа й. Поглед, който идваше някъде от дълбините на душата й — толкова голяма беше загрижеността й, че тя беше забравила собствената си болка. Маккаски се ядоса на глупостта, която го беше накарала да я загуби навремето. Едва сега забеляза колко бледа е тя самата. Трябваше да й помогне по някакъв начин.

Той откопча маншета си и откъсна долната част на ръкава си. Постави парчето плат върху раната на Луис.

— И двамата имате нужда от лекарска помощ — заяви Маккаски. — Ще се опитам да намеря телефон, за да повикам линейка. Веднага след това ще потърся приятеля ти Хуан.

Мария поклати глава.

— Може да е твърде късно…

Тя се опита да стане. Маккаски я натисна обратно надолу.

— Мария…

— Престани! — извика тя.

— Мария, чуй ме — не се предаде Маккаски. — Дай ми само мъничко време. Ако нападението ни има поне мъничко късмет, може да се окаже ненужно да се спасява нито Хуан, нито никой от кръвожадните лапи на убийците на генерал Амадори.

— Не вярвам в късмета — отвърна Мария и свали ръцете му от раменете си. — Вярвам в мърсотията в човешката природа. И досега не съм била разочарована. Амадори може да избие заложниците си само за да не могат после да разказват какво е правил…

Тя млъкна. Погледът й се плъзна покрай Маккаски и очите й се разшириха.

— Какво има? — попита Маккаски и се извърна.

— Познавам го тоя човек — каза тя.

Свещеникът се беше забързал към тях. Когато приближи, намали крачка — очевидно също я беше познал.

— Мария — каза свещеникът, когато влезе под арката.

— Отче Норберто — рече тя на свой ред. — Какво правите тук?

— Странните прищевки на съдбата ме доведоха — отговори той. После приклекна и я погали утешително по главата. Погледна раната й. — Бедното ми момиче.

— Няма да умра — успокои го тя.

— Загубила си много кръв — каза Норберто, после погледна и Луис. — Той също. Повикан ли е вече лекар?

— Сега тръгвам — намеси се Маккаски.

— Не! — извика Мария.

— Няма страшно — каза Норберто. — Аз ще остана при вас двамата.

— Не става въпрос за това — обясни му Мария. — Вътре има един заложник, на когото трябва да се помогне!

— Къде? — попита Норберто.

— Във втората или третата стая — каза тя. — Те ще го убият!

Норберто взе ръката й в своята, погали я и се изправи.

— Аз ще отида при него, Мария. Ти остани тук и се опитай да не мърдаш.

Мария премести очи от свещеника към Маккаски. Загрижеността в погледа й беше отстъпила място на презрение. С разбито сърце Маккаски тръгна, без да каже нито дума. Отец Норберто тръгна плътно зад него.

Маккаски влезе пръв. Беше оставил оръжието си при Мария, в случай че войниците променят намеренията си. Надяваше се на него да не му потрябва. Вътре изстрелите се чуваха по-силно, разбира се, но все още бяха достатъчно далеч, че Маккаски и спътникът му да попаднат под обстрел. Маккаски погледна стария дървен кръст, който висеше върху гърдите на свещеника. Очите му останаха върху него за момент, докато молеше Бог да помогне на другарите му, които по всяка вероятност бяха насред всичките изстрели.

По късия коридор се виждаха осем врати. До една бяха затворени. Маккаски спря, обърна се към отчето и го попита с едва доловим шепот:

— Говорите ли английски?

— Малко — отвърна Норберто.

— Добре — рече Маккаски. — Няма да ви оставя сам.

— Аз никога не съм сам — отвърна отец Норберто и докосна дървения кръст.

— Това го знам. Исках да кажа… беззащитен.

— Ами ранените…

— В някоя от тези стаи може би има телефон — каза му Маккаски. — Ако е наистина така, ще се обадя и ще остана при вас. След това ще намерим приятеля на Мария и заедно ще се погрижим за него.

Норберто кимна и Маккаски натисна дръжката на първата врата. Вратата се отвори и пред очите им се появи тъмен кабинет. След като беше изкарал толкова време под яркото слънце, на Маккаски му трябваше известно време да привикне с тъмнината. В дъното на стаята видя бюро, а в единия край на бюрото — телефон.

— Късмет — рече Маккаски.

— Свържете се с когото трябва — каза свещеникът. — Аз ще потърся приятеля на Мария.

— Добре — съгласи се Маккаски. — Ще ви намеря, щом свърша с разговора.

Норберто кимна и тръгна към следващата врата.

Маккаски затвори вратата и отиде до телефона. Вдигна слушалката и изпсува — нямаше никакъв сигнал. Беше се опасявал, че може да се случи точно това. По всяка вероятност хората на Амадори бяха прекъснали връзката с всички външни линии. Дори и някой от заложниците да успееше да избяга, оттук нямаше да е изтекла никаква информация.

Маккаски се върна в коридора и тръгна към следващата стая. Вратата беше отворена и той надникна вътре. Концертна зала. Усещаше се лек мирис на дим, а малко след това Маккаски забеляза и пепелта по пода. Ето оттук по всяка вероятност беше тръгнала противопожарната аларма. Отец Норберто беше приклекнал в единия ъгъл до някакъв заложник, за когото Маккаски предположи, че е Хуан.

— Отче, как е той? — попита Маккаски.

Норберто въобще не се обърна. Само тъжно поклати глава.

Маккаски се обърна. Единственият начин, по който можеше да се добере до някаква помощ, бе, ако се опиташе да намери хората от отряда. Те можеха да се обадят на Интерпол и да поискат медицинска помощ. Дори ако не бяха успели да убият Амадори, генералът беше длъжен да позволи влизането на медицинска помощ в двореца. Все пак в сражението бяха пострадали и много от неговите хора.

Маккаски си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора.