Том Кланси
Баланс на силите (16)

16.
Понеделник, 20:15 ч. Вашингтон

Когато Худ се обади вкъщи, не вдигна никой. Телефонният секретар се включи след четвъртото иззвъняване; съобщението беше направено от Харли предишния ден.

„Здравейте. Това е телефонният секретар на семейство Худ. В момента не сме вкъщи. Няма да ви кажем обаче да оставите съобщение, защото ако не сте го разбрали досега, нямаме желание да разговаряме с вас.“

Худ въздъхна. Беше помолил децата да не оставят подобни „остроумни“ съобщения. Може би трябваше да им покаже, че говори сериозно по този въпрос. Шарън винаги твърдеше, че не е достатъчно строг с тях.

— Здравейте, приятелчета, аз съм — каза той в слушалката. Жизнерадостният му глас беше принуден, постигнат с видимо усилие. — Страхувам се, че ще поостана в кабинета още доста дълго. Надявам се, че всички сте прекарали добре първия ден от пролетната ваканция, че сте отишли на кино, на пазар или въобще някъде да се забавлявате. Шари, много те моля, позвъни ми като се приберете. Благодаря. Обичам ви всички. Чао.

Затвори. Усети пристъп на отчаяние. Страшно му беше необходимо да поговори с Шарън. Ненавиждаше бариерата помежду им и искаше да направи нещата много подобри. Или поне да се сдобрят, докато дойде моментът, в който ще седнат, ще си поговорят и нещата ще се оправят. Опита да й позвъни по клетъчния телефон, но отново попадна на телефонен секретар. Реши да не оставя съобщение и там.

Почти веднага щом затвори, линията за личните му разговори иззвъня. Беше Шарън. Той се усмихна. Почувства се така, сякаш са свалили от плещите му огромно бреме.

— Здрасти — каза той. Този път гласът му си беше искрено жизнерадостен, непринуден. Около нея се чуваше шум и говор. — На пазар ли сте тръгнали?

— Не, Пол — отвърна тя. — На летището сме.

Худ, който се беше отпуснал изморено в коженото си кресло, се изправи. Известно време не каза нищо — това беше добра стратегия, която беше научил по време на политическата си кариера.

— Реших да заведа децата в Кънектикът — продължи Шарън. — Ти и без това няма да можеш да ги виждаш много през идната седмица, а и родителите ми ме молят да отида от доста време.

— Ясно — каза той. — Колко време смятате да останете там? — Гласът му беше спокоен, но не и умът му. Беше вперил поглед в поставената в рамка семейна фотография върху бюрото си. Снимката беше отпреди три години, но усмивките на четирите лица сякаш принадлежаха към цял един друг живот.

— Честно да ти кажа, не знам — отговори тя.

Точно тогава влязоха Рон Плъмър и Боб Хърбърт. Худ вдигна единия си пръст. Хърбърт видя, че шефът говори по личната си линия, кимна и двамата мъже се обърнаха и излязоха в чакалнята. Худ ги виждаше през остъклената стена. След малко към тях се присъедини и Ан Ферис.

— Предполагам, че зависи от… — каза Шарън, но не довърши.

— От какво? — попита Худ. — От мен ли? От това дали искам да сте тук? Знаеш моя отговор на този въпрос.

— Знам го — съгласи се Шарън, — макар че не разбирам защо продължаваш да го твърдиш. Та ти никога не си си вкъщи. Тръгваме на някаква почивка и ти ни напускаш още на втория ден.

— Това се случи само веднъж.

— Но само защото така и не се опитахме да отидем заедно някъде втори път — рече Шарън. — Исках да кажа, че дали ще се върна във Вашингтон зависи от това дали искам да виждам как децата се разочароват всеки божи ден, или пък предпочитам да сложа край на всичко това веднъж завинаги.

— Но това го искаш ти — каза Худ. Повиши тон, но веднага се овладя. — Питала ли си ги те какво искат? Това има ли въобще някакво значение за теб?

— Разбира се, че има — каза тя. — Искат си таткото. Както и аз. Но ако не можем да бъдем с него, по-добре да решим този въпрос сега, вместо да продължаваме да го влачим.

Хърбърт се обърна към стъклото. Беше стиснал устни и вдигнал вежди. За каквото и да беше дошъл, очевидно беше важно. Когато Хърбърт отново обърна гръб, Худ установи, че страшно му се иска да започне всичко отначало. Деня, годината, целия си живот.

— Не отивайте в Кънектикът — каза Худ. — Моля те. Ще измислим нещо щом ситуацията влезе под контрол.

— Бях сигурна, че ще кажеш точно това — отвърна Шарън. Тонът й не беше злостен, по-скоро категоричен. — Ако искаш да измислиш нещо, Пол, знаеш къде да ни намериш. Обичам те и… пак ще ти се обадя.

Тя затвори. Худ продължаваше да гледа през вратата гърбовете на подчинените си. Винаги беше възприемал Боб, Майк и особено Даръл като семейство. Сега, някак изведнъж, те бяха станали единственото му семейство. Но това не му беше достатъчно.

Затвори телефона. Боб, сякаш чул щракването, се обърна и влезе в кабинета с инвалидната си количка. Другите го последваха.

— Наред ли е всичко? — попита Хърбърт.

Жена му току-що беше напуснала дома им, като беше отвела и децата. За момент Худ почти реши, че може да изпрати на летището някой да ги спре. Шарън обаче никога нямаше да му прости, ако я принудеше насила. А и той нямаше да може да си прости.

— Ще говорим за това по-късно — отвърна Худ. — Какво ново при вас?

— Абсолютна бърканица. Само искам да те питам пак дали все още мислиш, че е добре Даръл и Ейдийн да се намират баш вътре в нея.

— Пол — намеси се Ан и почука с пръст по отворения си бележник, — може ли да отвлека вниманието ти само за момент в съвсем различна посока?

Худ погледна Хърбърт.

Шефът на разузнаването кимна.

— Аз може ли да остана?

Ан кимна.

Погледът на Худ се спря за момент върху изящните й пръсти. Дългите червени нокти изглеждаха толкова женствени… Той извърна очи. Беше го яд на Шарън, а Ан го привличаше, а освен това и го желаеше. Хич не обичаше да се чувства така, но не знаеше какво да направи.

— Току-що ми се обадиха от Би Би Си — каза Ан. — Получили са запис на видеокасета на случилото се пред Конгреса на депутатите в Мадрид, направен от някакъв случаен турист. На него се вижда как отнасят тялото на Марта…

— Побъркани вампири — изсумтя Хърбърт.

— Не, новинари — възрази Ан. — Харесва ли ни, или не, но това си е новина.

— Значи са вампирясали новинари — каза Хърбърт.

— Стига, Боб — намеси се Худ. Нямаше сили за още една семейна свада. — Какво ще стане от цялата работа, Ан?

Тя погледна записките си.

— Разгледали са лицето на Марта в едър план — продължи тя. — Проверили са в базата си данни и са попаднали на една снимка, на която се вижда как Марта се среща със зулуския съперник на Нелсън Мандела — Мангозуту Бутелези — в Йоханесбург през деветдесет и четвърта. Джими Джордж от „Вашингтон Поуст“ каза, че най-късно утре трябва да пусне статия с това, което знае, преди да е излязла историята на Би Би Си.

Худ притисна длани към очите си и ги разтри.

— Някой знае ли, че Ейдийн е била с нея?

— Още не.

— Какво предлагате? — попита Худ.

— Да лъжем — каза Хърбърт.

— Ако се опитаме да шикалкавим — отвърна Ан раздразнено, — ако кажем нещо от сорта: „Тя иначе е дипломат за съветване в кризисни ситуации, но в случая наистина е била на екскурзия“, никой няма да ни повярва. Ще продължат да ровят. Така че аз лично предлагам да им дадем цялата гола истина.

— Колко гола? — попита Худ.

— Ами да кажем, че е била там, за да сподели опита си с испанските депутати. Те са били загрижени за покачването на етническото напрежение, а тя е имала опит в това отношение. Хем е вярно, хем нещата ще спрат дотук.

— Не можеш да кажеш на пресата толкова много — не се съгласи Хърбърт.

— Но ще трябва — каза Ан.

— Ако го направиш — рече Худ, — те може би ще се сетят, че едва ли е била там сама. И тогава ония идиоти, които са я застреляли, може да се върнат — този път срещу Ейдийн.

— Мислех си, че всички убийци са отишли на дъното на окена — каза Ан.

— Може би е така — каза Худ. — Но какво ще стане, ако Боб е прав? Какво ще стане, ако не всички са мъртви?

— Не знам — призна Ан. — Но ако излъжа, Пол, това също може да се окаже смъртоносно.

— Защо? — попита Худ.

— Хората от пресата ще разберат, че Марта е била там с някоя си „сеньорита Серафико“, и ще опитат да я открият. За нула време ще разберат, че „сеньорита Серафико“ не съществува. И тогава ще се опитат да открият мистериозната жена сами. Ще се опитат също така да разберат как е влязла в страната и къде е отседнала. И тяхното журналистическо търсене може да отведе убийците право при нея.

— И ти си права — трябваше да признае Хърбърт.

— Благодаря — каза Ан. — Пол, нищо не е оптимален вариант. Ако обаче си позволя да им го кажа, поне пресата ще може да провери, че информацията, която им даваме, е достоверна. Ще призная, че там е имало още някой, но ще им кажа, че по съображения за сигурност лицето е трябвало да напусне страната без много шум. На това ще се хванат.

— Сигурна ли си? — попита Худ.

Ан кимна.

— Пресата не винаги казва всичко. Доста им харесва да имат усещането, че са вътре в някаква тайна игра. Това ги кара да се чувстват важни, когато ходят по коктейли, да си мислят, че са част от задкулисните игри.

— Одеве сгреших — каза Хърбърт. — Те не са просто вампири. Те са тъпи побъркани вампири.

— Всички сме тъпи — каза Ан.

Хърбърт сбърчи чело, но Худ я разбра. Неговата собствена самоувереност беше получила няколко сериозни удара през последните няколко часа.

— Добре — каза той. — Пусни го така. Обаче много внимавай, Ан. Не искам координатите на Даръл и Ейдийн да бъдат открити. Кажи на пресата, че в момента пътуват насам при много строги мерки за сигурност.

— Добре. А какво да кажа за евентуален продължител на мисията на Марта? Все някой със сигурност ще попита.

— Кажи им, че действащ отговорник по политическите и икономическите въпроси е Роналд Плъмър — отговори Худ, без въобще да се замисли.

Плъмър му благодари с поглед. Заявяването на това в едно официално съобщение, без да се дава името на някакъв друг отдел, беше вот на доверие. От една страна. От друга — можеше да си загуби работата.

Ан стана и излезе. Худ не я погледна, докато се отдалечаваше. Обърна се към Хърбърт и попита:

— Та какво за твойта бърканица?

— Бунтове — отвърна Хърбърт. — Избухват навсякъде. — После се поколеба. — Добре ли си?

Няма нищо.

— Изглеждаш ми малко…

— Добре съм, Боб, благодаря. Дай ми набързо събитията.

Хърбърт го изгледа с поглед, в който се четеше: „хич не можеш да ме метнеш“, но продължи:

— Бунтовете вече не са ограничени само в рамките на Авиля, Сеговия и областта Сория в Кастилия. Рон, последните сведения са при теб.

— Това дойде току-що по факса от американския консулски отдел в града — отвърна Плъмър, — макар че според мен поне няколко медийни институции вече работят върху него. Чуха се слухове за отменянето на футболния мач в Барселона — нищо чудно, че немските играчи са се опитали да се измъкнат тихомълком от града. Разярени запалянковци дори са блокирали с колите си магистралата, по която автобусът на футболистите е потеглил към летище „Ел Прат“. Испанската жандармерия дошла и се опитала да ги спаси. Когато обаче била нападната с камъни, се наложило да повикат на помощ „Мосос Дескуадра“.

— Това е автономната полиция на Каталуня — поясни Хърбърт. Отговарят най-вече за правителствените сгради и обикновено не арестуват никого.

— Обаче този път е имало арестувани — каза Плъмър. — Над двайсет души. Когато хората от „Мосос Дескуадра“ ги отвели в участъка, той бил нападнат от някаква шайка. Всеки момент в града ще бъде обявено военно положение. Та такава е ситуацията в момента.

— Значи, Барселона е на около двеста и петдесет километра от Сан Себастиан — каза Хърбърт. — Освен това Барселона е урбанизиран център, докато Сан Себастиан е курортно селище. Аз лично не се притеснявам, че там бунтовете могат да се разраснат кой знае колко бързо. — Той се наведе напред и скръсти ръце. — Страхувам се обаче, Пол, че когато бъде обявено военно положение, това ще окаже много, много силно влияние върху колективното съзнание на испанците.

— Тоест?

— Тоест едно-единствено нещо — отвърна Хърбърт. — Франко. Спомените за неговата войнстваща, фашистка, екстремистка партия са много живи и горчиви. Щом след близо четвърт век на сцената се появи подкрепена от правителството военщина, можеш да си сигурен, че ще има много ожесточена съпротива.

— Иронията е там — каза Плъмър, — че германците помогнаха на Франко да спечели Гражданската война в Испания. Като се има предвид, че искрата в този случай ще дойде от немци, може да се очаква, че ще е още по-трудно негодуванието да бъде спряно.

— Но какво общо има това с нашите хора? — попита Худ. — Да не би да казваш, че те трябва да се покрият надълбоко и да изчакат развитието на нещата?

Хърбърт поклати глава.

— Казвам само, че трябва да ги измъкнеш оттам, да събереш отряда за бързо реагиране и да посъветваш президента да евакуира целия американски помощен персонал. Тия, които останат в Испания, ще трябва да се барикадират здраво.

Худ го изгледа продължително. Хърбърт не беше от хората, които имат склонност да преувеличават.

— Докъде мислиш, че може да се стигне?

— Може да стане много лошо — отвърна Хърбърт. — Явно в този случай са задействани някои основни грешки в политическата линия. Струва ми се, че можем да очакваме втори Съветски съюз или втора Югославия.

Худ обърна поглед към Плъмър.

— Рон?

— Страхувам се, че в този случай съм на мнението на Боб, Пол — каза Плъмър — Испанският народ по всяка вероятност ще се разпадне на много части.