Том Кланси
Баланс на силите (10)

10.
Вторник, 00:04 ч. Мадрид, Испания

Полицейската организация по международната престъпност — известна на обществеността под името Интерпол — е основана във Виена през 1923 година. Предназначението е да представлява нещо като централно учреждение за полицейска информация. След Втората световна война организацията се разраства и променя програмата си, за да се съсредоточи върху контрабандата, наркотрафика, фалшифицирането и отвличанията. В днешно време сто седемдесет и седем страни по цял свят снабдяват организацията с информация. Тя има офиси в повечето от най-големите градове по света. В Съединените щати Интерпол поддържа активни връзки с Националното централно бюро.

Докато беше работил за ФБР, Даръл Маккаски беше поддържал интензивни връзки с не повече от десетина точно определени служители в Интерпол. Беше работил особено усърдно с двама от тях в Испания: Мария Корнеха — вълк единак от специалните служби, която беше живяла с Маккаски в продължение на седем месеца в Щатите, докато изучаваше методите на ФБР, и с Луис Гарсия де ла Вега — шефът на офиса на Интерпол в Мадрид.

Луис беше андалуски циганин с мургава кожа, черна коса, и размерите и физическата сила на мечок. В свободното си време даваше уроци по фламенко. Също като любимия си танц, Луис беше спонтанен, артистичен и изпълнен с въодушевление. Завеждаше едно от най-сериозните и най-добре информирани бюра на Интерпол в Европа. Ефективността и постиженията на служителите му бяха заслужили както завистливата омраза, така и дълбокото уважение на местната полиция.

Луис беше решил да отиде в хотела веднага след убийството на Марта, но събитията в Сан Себастиан го бяха накарали да поотложи посещението си. Пристигна малко след единайсет и половина вечерта, точно когато Маккаски и Ейдийн довършваха вечерята си.

Даръл посрещна дългогодишния си приятел с дълга прегръдка.

— Съжалявам за случилото се — каза Луис на английски.

— Благодаря — отвърна Маккаски.

— Съжалявам и че закъснях — продължи Луис, като успя най-сетне да се откъсне от прегръдката му. — Виждам, че сте се приспособили към начина, по който вечерят испанците. Ядат много късно вечер, след което потъват в дълбок сън.

— Всъщност — обясни Маккаски — чак сега успяхме да се възползваме от румсървиса. Освен това въобще не съм сигурен, че някой от двама ни ще успее да заспи тази вечер, колкото и добре да се нахраним.

— Разбирам — отбеляза Луис и стисна приятеля си за рамото. — Ужасен ден. Приемете съболезнованията ми още веднъж.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Луис? — попита Маккаски. — Или може би малко вино?

— Не и докато съм на работа — отвърна Луис. — Отдавна би трябвало да си наясно с това. Но вие, моля, не се притеснявайте, довършете си вечерята. — Погледът му се спря върху Ейдийн и той се усмихна. — Вие сте сеньорита Марли, нали?

— Да. — Ейдийн стана и протегна ръка. Въпреки че се чувстваше и физически, и психически изтощена, когато се докосна до ръката на мъжа срещу себе си, тя усети някакъв живец. Той наистина беше привлекателен мъж, но не това я накара да усети внезапния прилив на енергия. След всичко, което се беше случило през този ден, тя беше твърде безчувствена, за да обръща внимание на подобни неща. Онова, което излъчваше той, беше чувството, че тя няма от какво да се страхува. Винаги беше реагирала много чувствително, когато усетеше подобно нещо у някой мъж.

— Съжалявам за голямата загуба — каза Луис. — Радвам се обаче, че вие сте добре. Добре сте, нали?

— Да — отвърна тя, докато сядаше. — Благодаря за загрижеността ви.

— Mi delicia — рече той. — Моля ви. — Придърпа един фотьойл и се присъедини към тях на масата.

Маккаски продължи да яде пикантната си яребица.

— Е?

— Мирише много вкусно — каза Луис.

— То си е вкусно — отвърна Маккаски и присви очи. — Нещо го увърташ, Луис.

Луис потри тила си.

— Да — призна си той. — Увъртам за „важните неща“, както казвате в Америка. Но не е, защото имам нещо важно. По-скоро е, защото нямам нищо. Само размисли. Идеи.

— Твоите размисли обикновено вършат толкова работа, колкото и фактите, с които разполага някой друг — рече Маккаски. — Имаш ли нещо против да ги споделиш с нас?

Луис отпи от чашата вода на Маккаски и направи неопределен жест към прозореца.

— Навън е ужасно, Даръл. Просто ужасно. Че на всичкото отгоре става и все по-лошо. Избухнаха няколко съвсем малки бунта срещу баските и срещу каталунците в Авиля. Сеговия и Сория.

— Които до един са кастилски региони — намеси се Ейдийн.

— Да — съгласи се Луис. — И полицията там май не прави всичко възможно да предотврати подобни изблици.

— Полицията също действа по законите на етническите различия — каза Маккаски.

Луис бавно кимна.

— Никога не съм бил свидетел на подобно… дори не знам как да го нарека…

— Колективно безумие — притече се на помощ Ейдийн.

Луис я изгледа.

— Не ви разбирам.

— Точно за това ни предупреждават психолозите, когато говорят за идващото хилядолетие — обясни Ейдийн. — За страха, че всички ще навлезем в него, но че повечето от нас няма да оцелеят. И резултатът: усещането за смъртност, което води до масова паника. Страх. Насилие.

— Да, права сте — каза Луис. — Имам чувството, че всички сме заболели от някаква душевна или физическа треска. Хората ми, които са ходили по онези региони твърдят, че там витае някакво чувство за омраза и възбуда, почти осезаемо. Много странно.

Маккаски се намръщи.

— Надявам се нямаш предвид, че убийството на Марта е част от пристъп на масова психоза, нали?

Луис махна с ръка.

— Не, разбира се, че не. Само отбелязвам, че там наистина се случва нещо доста странно. Нещо, на което никога не съм бил свидетел. Нещо като че ли надига глава, приятели. Нещо, което, струва ми се, е доста добре планирано.

— И що за „нещо“ е това? — попита Маккаски.

— Яхтата, която потъна край Сан Себастиан, е била взривена с С-4 — отвърна Луис. — Върху някои от останките са намерени следи.

— Това вече го чухме и от Боб Хърбърт — каза Маккаски. — Продължавай де! В тона ти има и едно „и“…

Луис кимна.

— Единият от загиналите — Естебан Рамирес — навремето е бил куриер на ЦРУ. Яхтите на неговата компания са били използвани за контрабандно пренасяне на оръжия и хора до различни точки по целия свят. Известно време се носеха доста слухове за цялата тая работа, но сега те ще започнат да звучат на много по-висок глас. Хората тук ще започнат да говорят, че е бил унищожен от американски агенти.

— А ти мислиш ли, че ЦРУ е било замесено в нападението, Луис? — попита Ейдийн.

— Не. Те не биха направили нещо толкова шумно и очевидно. Нито пък щяха да действат толкова бързо в отмъщение за убитата ви колежка. В политическите среди обаче ще се заговори доста шумно по този въпрос. Никой не говори повече от хората в правителството. Знаеш това, Даръл.

Маккаски кимна.

— А испанските поданици ще чуят тия приказки — продължи Луис — и мнозина ще им повярват и ще се опълчат против американците тук.

— Според Боб Хърбърт, с когото разговарях днес — каза Маккаски, — Управлението е също толкова изненадано от нападението срещу яхтата, колкото и всички други. А Боб винаги успява да отсее най-важното от бюрократичните двусмислици. Винаги разбира кога се опитват да го баламосат.

— Съгласен съм, че по всяка вероятност ЦРУ няма нищо общо със случилото се — каза Луис. — Ето ви значи един вероятен сценарий. Убита е американска дипломатка. Това изпраща послание до вашето правителство да не се меси в испанските вътрешни работи. После загиват и хората, които са я убили. Записът на касетата съобщава на цяла Испания, че мъртвите каталунци и техният съучастник баск — депутатът Серадор — са безмилостни убийци. И това обръща останалата част от народа срещу тези две групи.

— И с каква цел? — попита Маккаски. — Кой ще има полза от една гражданска война? Икономиката ще бъде опустошена и всички ще пострадат.

— Доста дълго мислих за това — каза Луис. — По закон държавната измяна се наказва като углавно престъпление и се отнемат всички авоари. Отнемането на бизнеса от ръцете на каталунците ще спомогне за по-равномерното разпределение на властта сред другите групи. По всяка вероятност и кастилците, и андалусците и галицийците ще имат изгода от цялата работа.

— Задръж за малко — намеси се Ейдийн. — Какво ще спечелят каталунците и баските, ако обединят силите си?

— Каталунците контролират сърцевината на испанската икономика — отвърна Луис, — а една основна група сред сепаратистки настроените баски имат огромен опит в терористичната дейност. Това са важни допълнителни аспекти, ако някой се опитва да парализира една нация, за да може след това да я завладее.

— Първо атакуваш физическата и финансовата инфраструктури — каза Маккаски, — а след това се появяваш и спасяваш нацията като рицар на бял кон.

— Точно така. За съвместни усилия имаме доказателства и от разузнаването — не от първа ръка и не достатъчни, за да действаме, но все пак става въпрос за планиране на някакви съвместни действия.

— И как сте се сдобили с тази информация? — попита Маккаски.

— Източникът ни бе дългогодишен служител на яхтата на Рамирес — отвърна Луис. — Много добър човек. Загина при експлозията. Докладваше ни за редовни срещи на Рамирес с някои ключови фигури от промишлеността, както и за нередки пътувания из Бискайския залив.

— Страната на баските! — възкликна Маккаски.

Луис кимна.

— Рамирес редовно слизал на брега. Нашият информатор разказваше, че с него винаги слизал и бодигард, по всяка вероятност член на неговата „фамилия“. Нямаше представа с кого се е срещал там Рамирес, нито пък защо. Знаеше само, че през последната половин година срещите зачестили от една на месец до една на седмица.

— Има ли някаква вероятност информаторът ви да е играел двойна игра? — попита Маккаски.

— Искаш да кажеш да е продавал тази информация и на някой друг? — попита Луис.

— Точно това има предвид.

— Предполагам, че е възможно — каза Луис. — Очевидно е имало някой външен човек или пък група, които са знаели за плановете на Рамирес и хората му и които са направили всичко възможно нещата да се провалят. Въпросът е кой е това. Първо на първо, който и да е този човек или група, който е попречил на Рамирес и хората му, той е знаел, че убийството на вашата дипломатка ще бъде извършено.

— Защо мислиш така? — попита Маккаски.

— Защото на яхтата е имало подслушвателни устройства и прикачено взривно устройство още преди убийството на Марта — обясни Луис. — Записали са признанията на касета, човекът, който е убил Марта, е пристигнал и яхтата е хвръкнала във въздуха.

— Правилно — рече Маккаски. — Съвсем като по учебник.

— Всичко до този момент е направено като по учебник съгласи се Луис. — Знаете ли, приятели, като се заговорихме за гражданска война — има доста хора, които са на мнение, че предишната така и не е завършена наистина. Че различията просто са били позакърпени… как да го кажа?

— Временно? — предположи Ейдийн.

Луис я посочи с пръст.

— Точно така.

Ейдийн поклати глава и каза:

— Можете ли да си представите огромното влияние, което един човек — не група, а индивид — може да окаже, като доведе до окончателен край на борбите?

И двамата насочиха погледите си към нея.

— Новият Франко — каза Луис.

— Естествено — съгласи се Ейдийн.

— От тази мисъл ме побиват тръпки — каза Маккаски.

— Също като изборния рекет в стария Бостън, за който ми разказваше баща ми, — продължи Ейдийн. — Някой си наема разни престъпници да тероризират собствениците на магазините. И после един ден просто взема една бейзболна бухалка, застава пред рибния магазин, обущарската работилница или будката за вестници и разгонва всички гадни копелета — които, разбира се, сам е наел. И какво става? Става това, че той веднага се кандидатира за някой обществен пост и събира всички гласове на работещите избиратели.

— Същото може би се случва и тук в момента — каза Луис.

— Много е възможно.

— Ти, Луис, познаваш ли някой, който да пасва на подобно описание? — попита Маккаски.

— Madre de Dios, политиците, служителите и бизнесмените, които могат да го направят, са безброй — възкликна Луис. — Ние обаче решихме следното. Някой в Сан Себастиан взривява яхтата. Някой друг отнася касетата в радиостанцията. Независимо от това дали тези хора са все още там, или не, все трябва да има някаква следа. Помолихме една от сътрудничките ни да отиде и да поогледа мястото. Ще я откарат с хеликоптер след… — той погледна часовника си, — след два часа.

— Искам да отида с нея — каза Ейдийн, остави салфетката си на масата и стана.

— Много ще се радвам, ако отидете — каза Луис и погледна Маккаски някак стреснато. — Ако ти, разбира, се нямаш нищо против.

Маккаски го изгледа с лека насмешка.

— Защо, кой ще се качва там?

— Мария Корнеха — отвърна Луис.

Маккаски внимателно постави вилицата и ножа си в празната си чиния. По лицето му премина странна сянка.

— Нямах представа, че пак работи с теб — каза Маккаски и попи устните си със салфетката.

— От половин година — обясни Луис. — Аз я върнах. — Той сви рамене. — Трябваха й пари. Аз пък се нуждаех от нея, защото… ами, защото е най-добрата.

Маккаски беше зареял поглед нанякъде. Много надалече. После се усмихна криво.

— Добра е, наистина.

— Най-добрата.

— Ще трябва да се посъветвам с Пол — каза Маккаски и погледна Ейдийн. — Но нямам нищо против да получим сведения от мястото от наш собствен източник. Вземи си документите на туристка. — После погледна Луис. — Мария като служител на Интерпол ли ще отиде, или не?

— Зависи само от нея — отвърна Луис. — Искам да има пълна свобода на действие.

Маккаски кимна и отново потъна в мълчание.

Ейдийн погледна Луис.

— Ей сега ще си събера нещата. Как ще стигнем до Сан Себастиан?

— С хеликоптер от летището — каза той. — Когато пристигнете, ще ви чака кола под наем. Ще се обадя на Мария, за да й кажа, че ще я придружаваш и ще те откарам.

— Тя разбра ли, че съм тук, Луис? — попита Маккаски.

— Казах й. — Луис потупа приятеля си по ръката. — Всичко е наред. Предаде ти най-сърдечните си поздрави.

Лицето на Маккаски отново стана тъжно.

— Да де — каза той. — Сигурен съм, че го е направила.