Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (9)

9.

Те решиха да останат будни цяла нощ. Това беше мълчаливият им, враждебен отговор на «гадните малки микрофончета». Присъединиха се към останалите в бара и, както се полага на истински шеф, Маколиф беше видян да говори с оберкелнера; всички знаеха, че директорът щеше да плати сметката.

Чарлз Уайтхол оправда мнението на Фъргюсън. Той имаше професионален талант; пееше бързо островни песнички, пълни с карибски фрази и ямайски остроумия, които бяха ту смешни, ту нежни, ту плавни, ту ритмични. Гласът му беше чист и притежаваше силата и височината на изпълнител на балади от Кингстън; единствено очите му оставаха безизразни. Той беше весел и забавен, но Алекс забеляза, че нито се забавляваше, нито се веселеше.

Просто изпълняваше.

Накрая, след около два часа, уморен от работата си, той получи поздравления и похвали от полупияните си служители и се запъти към масата. След лични ръкувания, взаимни удари на ръце и прегръдки с Фъргюсън, семейство Йенсен, Алисън Бут и Алекс той поиска да седне до Маколиф. Фъргюсън, който се беше почувствал поканен от Алекс, току-що беше седнал на този стол, но за младия ботаник не беше проблем да се поотмести. При това залитайки.

— Страхотно беше — каза Алисън, като се наведе върху Маколиф, за да стисне ръката на Уайтхол. Алекс наблюдаваше реакцията на ямаеца. Онзи беше хванал ръката на Алисън в своята — пръстите му бяха с маникюр, на тях блестеше златен пръстен. Сякаш Алисън беше подала ръка на друга жена. Тогава, като че ли за да разсее тези съмнения, Уайтхол повдигна китката на момичето и целуна пръстите й.

Келнерът донесе бутилка бяло вино на Уайтхол, за да го дегустира. Онзи прочете етикета на светлината в бара, погледна усмихнатия келнер и кимна с одобрение. После се обърна към Маколиф. През това време Алисън вече говореше с Рут Йенсен през масата.

— Искам да говоря с вас насаме — каза ямаецът небрежно. — Елате в стаята ми, да речем, двадесет минути след като си тръгна.

— Сам ли?

— Да, сам.

— Не може ли да почака до утре сутринта?

Уайтхол погледна с черните си очи към Маколиф и каза тихо, но твърдо:

— Не, не може.

Фъргюсън изведнъж скочи от другия край на масата и вдигна чаша към Уайтхол. Хванал я за ръба със свободната си ръка, той се клатушкаше и приличаше на много пиян млад човек.

— Да пием за Чарлз Първи от Кингстън! Страхотният черен господин Ноел! Ти си фантастичен, Чарлз!

Последва момент на тишина и объркване, в който потъна думата «черен». Келнерът бързо наля от виното на Уайтхол. Мигът не беше подходящ за дегустация.

— Благодаря — каза учтиво Уайтхол. — За мен това е голям комплимент, наистина… Джимбо-гуспудине.

— Джимбо-гуспудине! — извика Фъргюсън със задоволство. — Това ми харесва! Ще ме наричаш Джимбо-гуспудине! А сега бих искал… — но Фъргюсън не завърши мисълта си, на бледото му младо лице се изписа агония. Беше повече от ясно, че е стигнал предела на пиянството си. Неуверено той остави чашата точно на масата, тръгна, докато се люлееше назад и бавно се свлече на пода.

Цялата маса скочи на крака. Околните двойки се обърнаха към тях. Келнерът остави бързо шишето и се спусна към Фъргюсън. Последва го Питър Йенсен, който стоеше най-близко до падналия.

— Господи — каза Йенсен, като коленичи на пода. — Струва ми се, че ще започне да повръща. Рут, ела ми по… Ей, келнер, хвани го оттам.

Семейство Йенсен, подпомагани от двама келнери внимателно повдигнаха младия ботаник да седне, разхлабиха връзката му и се опитаха да го върнат поне частично в съзнание. Чарлз Уайтхол, който стоеше до Маколиф, се усмихна, взе две салфетки и ги метна през масата на пода на онези, които оказваха помощ на Фъргюсън. Алекс наблюдаваше ямаеца — това не беше никак приятно. Главата на Фъргюсън се мяташе насам-натам; от устните му се изтръгваха стонове.

— Мисля, че точно сега е време да си ходя — каза Уайтхол. — След двадесет минути?

Маколиф кимна:

— Приблизително.

Ямаецът се обърна към Алисън, взе ръката й нежно, целуна я и се усмихна.

— Лека нощ, скъпа.

С лека досада Алекс ги подмина и се доближи до семейство Йенсен, които с помощта на келнера вече успяваха да изправят Фъргюсън на крака.

— Ще го занесем до стаята му — каза Рут. — Предупредих го за рома, не върви с уиски, но той не ме послуша — тя се усмихна и поклати глава.

Маколиф не сваляше очи от лицето на Фъргюсън. Той се чудеше дали отново ще види това, което видя преди малко. Това, което наблюдаваше от часове.

И го видя. Или реши, че го е видял.

Когато ръцете на Фъргюсън се отпуснаха около раменете на сервитьора и Питър Йенсен, той отвори очи. Те на пръв поглед изглеждаха съвсем невиждащи. Но за съвсем кратки мигове погледът на Фъргюсън се изясняваше, фокусираше и пиянският блясък в очите му изчезваше. Фъргюсън правеше точно това, което би правил всеки нормален човек в тъмна стая — проверяваше къде стъпва, за да не се спъне.

И — поне за момента — беше съвсем трезвен.

Защо Джеймс Фъргюсън беше започнал цялото това представление? Маколиф щеше да го попита за това сутринта. Също и за някои други неща като бележката с «пияния почерк», която стана причина за появата на «оборудвания» с подслушвателно устройство куфар.

— Горкият, ще се чувствува ужасно сутринта — Алисън беше застанала до Алекс. Двамата гледаха как семейство Йенсен изнасят Фъргюсън през вратата.

— Надявам се, че просто е прекалил тази вечер и няма да превърне това в навик.

— Хайде, Алекс, недейте да ставате стар мърморко. Той е чудесен младеж, който просто е изпил малко повече. — Алисън се обърна и погледна опразнената маса. — Е, изглежда партито свърши, така ли?

— Мислех, че се бяхме разбрали да не го прекъсваме.

— Уморена съм и не ми се стои тук повече. Пък се разбрахме също да проверим и моя багаж с твоята магическа кутийка. Ще се качим ли?

— Разбира се — Маколиф повика келнера.

Те тръгнаха по хотелския коридор. Когато приближиха стаята на Алисън, Маколиф взе ключа й.

— Ще се отбия за малко при Уайтхол.

— Но как? Вече е много късно.

— Каза, че иска да говори с мен, насаме. Нямам представа за какво. Но няма да се бавя. — Той вкара ключа в ключалката, отвори вратата и в един момент усети, че задържа Алисън в рамката на вратата, докато светна лампата и огледа вътре.

Единичната стая беше празна, свързващата врата към неговата беше все така отворена, както я бяха оставили преди няколко часа.

— Поразена съм — прошепна Алисън, подпирайки игриво брадичката си на опънатата, преградила входа ръка на Маколиф.

— Моля? — Той отмести ръката си и мина към свързващата врата. Лампата в стаята му светеше както я оставиха. Той затвори тихо вратата, извади скенера от сакото си и прекоси стаята към леглото, върху което един до друг се намираха двата куфара на Алисън. Повдигна уреда над тях, но скалата не помръдна. Обиколи стаята бързо, проверявайки я отгоре до долу откъм всички ъгли. Стаята беше чиста.

— Какво казахте? — попита той тихо.

— Пазите ме. Това е чудесно.

— Защо лампата не свети в тази стая както в моята — той не чу думите й.

— Защото я загасих. Аз се връщах тук, взех си чантата, сложих си малко червило и се върнах в стаята ви. До вратата има ключ, от който загасих.

— Не си спомням.

— Бяхте много разстроен. Смятам, че моята стая е далеч по-малко интересна от вашата. — Алисън влезе и затвори вратата към коридора.

— Грешите, но все пак говорете тихо. Тези проклети уреди могат ли да чуват през стените и вратите?

— Не, не мисля — тя видя как той взе куфарите й и ги понесе през стаята. Спря се пред гардероба, докато търсеше багажно шкафче. — Не сте ли твърде припрян?

— Моля?

— Какво правите с куфарите ми? Още не съм си разопаковала багажа.

— Ах, да. — Маколиф усети червенина по лицето си. Той се почувства като пълен идиот. — Съжалявам. Бихте могли да кажете, че съм насила учтив.

— О не, просто много бързате.

Занесе куфарите обратно до леглото и се обърна към нея. Беше толкова уморен.

— Това беше един ужасен ден… много объркан ден — каза той. — Още по-ужасното е, че все още не е свършил, остава да видя Уайтхол… Пък в съседната стая, ако изхъркам или кажа нещо насън, или отида до тоалетната, без да затварям вратата — всичко ще бъде записано на магнетофонна лента. Не че това много ме интересува, но в никакъв случай не прави живота ми по-приятен… Докато съм се разприказвал, ще ви кажа още нещо. Вие сте прекрасно, прекрасно момиче… и сте права, че съм припрян… например в този момент много ми се иска да ви прегърна, да ви целуна и да усетя прегръдката ви и… толкова ви желая… и вие имате красива усмивка и се смеете толкова хубаво… когато се смеете искам да ви гледам и да докосвам лицето ви… и единственото, което искам, е да ви прегърна и да забравя всичко… Свърших и вие можете да ме пратите по дяволите, защото всичко това са глупости.

Алисън Бут стоеше мълчаливо и на Маколиф му се стори, че тя го гледа твърде дълго. След това тя бавно се приближи до него.

— Знаеш ли, колко си смешен с тези куфари в ръцете? — прошепна тя и, като се наведе напред, го целуна по устните.

Той пусна чантите на пода, шумът от падането им накара двамата да се усмихнат. Той я придърпа към себе си, беше толкова приятно, той усети топлина, растяща възбуда. Слети в целувка, техните влажни устни проникваха навсякъде, притискаха се, разширяваха се. Алекс усети, че Алисън трепереше, че се притискаше към него със сила, която беше породена не само от страст, но и от страх. Липсваше колебание, възможност за отстъпление, имаше единствено силно желание.

Докато я слагаше бавно на леглото, тя разкопча копринената си блуза и сложи ръката му върху гърдите си. Той я галеше, а тя затвори очи и прошепна:

— Мина много време, Алекс. Мислиш ли, че Уайтхол може да те почака? Защото аз не мога.

Те лежаха един до друг, голи, под меките завивки. Тя се подпря на лакът, косата й падна върху лицето й и тя погледна Алекс. Прокара пръсти по устните му, после се наведе и, целувайки го, очерта устните му с език.

— Аз съм безсрамница — каза тя, като се усмихваше. — Искам да се любя с теб цяла нощ. И през по-голямата част от деня също. Жадна съм, но намерих кладенец и сега искам да остана тук.

Той вдигна ръка и остави косата й да пада свободно между пръстите му. После прокара ръка по кичурите й надолу до извивките на тялото й и хвана лявата й гръд.

— Няма да губим много време за храна и спане.

Телефонът тихо иззвъня. Звънът идваше от междинната врата. От неговата стая.

— Закъсня за Уайтхол — каза Алисън. — По-добре вдигни слушалката.

— Проклетият господин Ноел — той изскочи от леглото, отиде бързо до вратата, отвори я и влезе в стаята. Докато вдигаше слушалката, погледна дръпнатите пердета на балконската врата. Беше благодарен, че Алисън имаше такъв опит. Стоеше абсолютно гол, освен — защо ли не ги беше свалил — чорапите.

— Казах двадесет минути, Маколиф. Мина вече почти час. — По гласа на Уайтхол си личеше, че е много ядосан.

— Съжалявам. Казах ти «приблизително». За мен един час е «приблизително». Особено, когато някой ми заповядва да върша нещо, без да има абсолютна необходимост за това.

— Да не спорим. Идваш ли?

— Идвам.

— Кога?

— След двадесет минути — Алекс тръшна слушалката по-силно, отколкото трябваше и погледна към куфара си. Който и да беше на другия край на този микрофон, той вече знаеше, че Маколиф ще излиза от стаята си, за да се срещне с някого, който се опитваше да му нарежда нещо в три часа сутринта. Щеше да помисли за това по-късно.

— Знаеш ли, ти си много красив. Навсякъде си красив — каза Алисън, когато той влезе в стаята.

— Наистина си безсрамница.

— Защо си с чорапи? Доста интересен вид имаш.

Тя седна в леглото, прикри гърдите си с чаршафа и взе цигарите от нощното шкафче.

— Запали една и на мен. Докато се облека — Маколиф потърси с поглед дрехите си, които беше съблякъл с такава бързина преди половин час.

— Разстроен ли беше? — тя му подаде цигарата, докато той си нахлузваше панталоните с риза в ръка.

— Да. Доста е нагъл.

— Струва ми се, че Чарлз Уайтхол иска да си върне на някого или на нещо — каза Алисън, гледайки го безизразно. — Много е зъл.

— Може би е заради дискриминацията. Не е премахната окончателно — Алекс закопча ризата си.

— Може би. Може би затова не прие комплиментите.

— Кое? — попита Алекс.

— Забавлението, което той направи долу, беше много добре премислено и подготвено. То подхождаше за Ковънт Гардън, а не за нощен бар. Или за голямата зала на Обединените Нации.

Алекс почука тихо на вратата на Уайтхол. Ямаецът му отвори, облечен в бродирано японско наметало хопи. Под шарената дреха Уайтхол носеше яркия си раиран панталон и кадифени чехли.

— Заповядай, влез. Този път подрани. Не се минали още и петнадесет минути.

— Ти си се побъркал. Минава три. По-добре да не си гледам часовника — Алекс затвори вратата след себе си. — Надявам се ще ми кажеш нещо важно, защото ако не го направиш, ще ме изкараш от кожата.

Чернокожият отиде до бюрото, взе от него сгънат лист хартия и посочи на Маколиф едно кресло.

— Седни. Аз съм не по-малко уморен от теб, но все пак трябва да поговорим.

Алекс седна на креслото и каза:

— Слушам те.

— Нека се разберем поне този път. Това няма да повлияе върху приноса ми за експедицията.

— Радвам се да го чуя. Не съм те взел да забавляваш хората долу.

— Това е само предимство — каза Уайтхол студено. — Не ме подигравай. Умея да го правя.

— Знам, че умееш. Нещо друго?

Уайтхол повъртя листа в ръцете си.

— Ще има периоди, в които ще трябва да отсъствам. Не повече от ден-два. Естествено, ще те уведомявам предварително и ако е възможно ще отменям заетостта си.

— Ще правиш какво? — Маколиф се премести напред. — Ако… е възможно… ще нагаждаш своя график към моя! Ти си ненадминат. Надявам се, че експедицията няма да ти е в тежест.

Уайтхол се изсмя безразлично.

— Няма. Точно това търсех. Ще видиш, ще ти хареса… макар че не разбирам защо трябва изобщо да ме е грижа за това. Виждаш ли, не мога да приема целите на тази експедиция като достатъчно основателни. Подозирам, че има и други хора, които споделят това мнение.

— Да не би да намекваш, че съм те наел да вършиш нещо под прикритието на експедицията?

— Хайде, хайде — отговори чернокожият и очите му гневно се свиха. — Алекзандър Маколиф, многоуважаваният човек-компания, който организира експедиции из целия свят… срещу огромно заплащане изведнъж решава да стане благодетел на академичната общност. Да се откъсне от печелившия бизнес, за да оглави университетска експедиция. — Уайтхол се захили като нервен чакал, отиде до балконската врата и я отвори наполовина. Той завъртя резето, наклони рамката на прозореца навътре и остави пердето да се вее на нощния бриз.

— Ти не знаеш клаузите на договора — каза Маколиф с безразличие.

— Да, но зная колко плащат университетите, кралските общества и министерствата. Ти летиш много по-високо, Маколиф.

Ямаецът се върна до леглото си и седна на ръба. Той доближи сгънатия лист до брадата си и погледна Алекс.

Маколиф се поколеба и заговори бавно:

— Не си ли и ти в подобна ситуация? Някои хора в Лондон не предполагаха, че ще бъдеш нает. Ти също печелиш много повече.

— Прав си. Положението и на двамата е горе-долу еднакво. Безспорно причините за това са различни… Та аз ще трябва да съм в Савана-ла-Мар сутринта.

— При приятеля от самолета?

— Голям досадник. Той е просто куриер. — Уайтхол вдигна листа. — Донесе ми покана. Искаш ли да я прочетеш?

— Щеше ли да ми я покажеш, ако не беше уместно?

— Ти ще кажеш. Не мога да преценя.

Алекс взе листа и го разгъна. Беше написан на бланка от хотел «Джордж V» в Париж. Почеркът — наклонен, чертите резки, а думите явно писани набързо.

Уважаеми Уайтхол,

Извинете ме за кратката бележка, но току-що научих, че и на двамата ни предстои пътуване до Ямайка. Аз отивам на отдавна жадувана почивка, а вие, доколкото разбрах — на интересна експедиция.

За мен би било чест и удоволствие да се срещна с вас. Общият ни приятел ще ви даде всички подробности. Престоят ми в Савана-ла-Мар ще бъде инкогнито. Той ще ви обясни всичко.

Смятам, че ще бъде от полза и за двамата да се видим колкото се може по-скоро. Възхищавам се на вашата досегашна дейност на острова. Моля ви единствено да запазите в тайна срещата ни и моето присъствие в Ямайка. Надявам се, че ще ме разберете, щом като толкова се възхищавам от начинанието ви.

Шательоро

Шательоро…?

Маркиз дьо Шательоро.

Работодателят на Дейвид Бут. Човекът, който стоеше зад мрежата от наркотрафиканти, плъзнала из Европа и Средиземноморието. Човекът, от когото Алисън изпадаше в такъв ужас, че винаги си носеше флакон с отровен газ!

Маколиф знаеше, че Уайтхол го наблюдава. Той се помъчи да не издаде мислите си, макар че лицето и очите му останаха неподвижни по-дълго от нормалното.

— Кой е този? — попита Маколиф естествено. — Кой е този Шател… Шательоро?

— Не знаеш ли?

— Престани, Уайтхол — каза Алекс с раздразнение. — Стига с тези игрички. Никога не съм чувал това име.

— Мислех, че си — Ямаецът отново се вторачи в Маколиф. — Мисля, че връзката е очевидна.

— Каква връзка?

— Връзката с целта на твоето идване в Ямайка. Шательоро е… освен всичко останало… и спонсор с доста големи финансови възможности. Съвпадението е поразително, не е ли така?

— Не зная какво имаш предвид. — Маколиф погледна бележката отново. — Какво значи «досегашна дейност на острова»?

Уайтхол помълча, преди да отговори. Когато започна, произнасяше думите бавно, с натъртване.

— Преди десет години напуснах родината си, защото политическата организация, за която работех… предано и тайно…, потъна в нелегалност. Наистина потъна. Цяло десетилетие изглеждаше, че тя не съществува. Но това беше само привидно… Сега се върнах. Кингстън не знае нищо. Те никога не са предполагали, че съм свързан с движението. Но Шательоро знае за това и иска и аз да пазя всичко в тайна. Не без риск за самия мен аз споделям тази тайна с теб. Моля те, кажи за какво си дошъл, Маколиф? Може би това ще ми помогне да разбера защо Шательоро иска да се срещне с мен.

Алекс стана и безцелно тръгна към вратата на балкона. Той се движеше, защото това му помагаше да се концентрира. Мисълта му препускаше. Първо помисли, че Алисън е в опасност, после се отказа от това предположение.

След това се върна до креслото, стисна облегалката и каза:

— Добре, ще ти кажа защо съм тук, ако ми признаеш каква е тая твоя дейност.

— Ще ти кажа каквото мога — отговори Чарлз с готовност да каже цялата истина. — Това ще е достатъчно, ще видиш. Не мога да ти кажа всичко. Това ще те изложи на опасност.

— Едва ли ще се съглася с такива условия.

— Моля те. Повярвай ми.

Човекът не лъжеше. Алекс разбираше това много добре.

— Добре… — каза той. — Познавам северния бряг много добре. Работих за «Кайзер боксит». Смятаха ме за добър професионалист — събрах добър екип и имам добро реноме.

— Добре, добре, давай по същество.

— Когато оглавих екипа, правителството на Ямайка обеща да ми опрости петдесет процента от данъка за период от шест години. Това означаваше стотици хиляди долари… Това е всичко.

Уайтхол продължаваше да седи неподвижно с ръце под брадата. Той приличаше на елегантно малко момче с тяло на мъж.

— Не е за пренебрегване — завърши той. — Поне според Кингстън всичко е за продан. Това може би е мотивът на Шательоро.

Алекс стоеше зад креслото.

— Добре. Това е моята причина да съм тук. А твоята?

— Добре, че ми каза за договора си. Ще се постарая да бъде изпълнен. Ти заслужаваш това.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че аз съм тук в качеството си на политическо лице. Това засяга само Ямайка. Вие трябва да се отнасяте с уважение към това условие и… към моето доверие. Аз така или иначе ще отричам, а вие ще изцапате ръцете си с неща, които засягат само Ямайка. Обаче в края на краищата ние ще вземем Кингстън под наш контрол.

— О, господи! Проклетата революция идва и тук!

— Тази революция ще бъде различна, господин Маколиф. Простичко казано, аз съм фашист. Фашизмът е единствената надежда за моя остров.