Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (5)

5.

Маколиф застана на ъгъла на «Хай Холборн» и «Чансъри» и си погледна часовника. Изработените от радий стрелки проблясваха в замъгления лондонски мрак; беше 11:40. Ролс-ройсът на Престън закъсняваше десет минути. А може би изобщо нямаше да се появи. Алекс беше получил инструкции, ако колата не дойде до полунощ, да се върне в «Савой». Щяха да му определят друга среща.

Понякога му се налагаше да си напомня чии секретни нареждания изпълнява, като се чудеше дали на свой ред е преследван. «Този начин на живот е скапан, помисли си той, постоянната информираност те притиска в лапите на страха.» Всички фикции за мрачния свят на конспирациите пропускаха основното унижение, присъщо на света — не съществуваше истинска независимост; това беше задушаващо.

Тазвечерната среща с Уорфийлд принуди Алекс почти панически да търси Холкрофт по телефона, защото британският агент също му беше определил среща в един часа сутринта; тоест Маколиф беше помолил за среща, а Холкрофт беше определил времето и мястото. А в десет и двадесет същата вечер му се обадиха от «Дънстоун»: бъдете на «Хай Холборн» и «Чансъри» в 11:30, след час и десет минути.

Отначало той не можа да намери Холкрофт. Дълбоко засекретеният личен телефон на агента във Форин офис просто не отговаряше. Алекс нямаше друг номер, а Холкрофт му беше повтарял много пъти никога да не звъни във Форин офис и да не оставя името си. Също така не трябваше никога да се обажда на агента от стаите си в «Савой». Холкрофт не вярваше на телефонните централи в което и да било учреждение.

Така че Алекс трябваше да излиза на «Странд», да обикаля редуващите се кръчми и аптеки и да звъни от обществените телефони, докато се свърже с Холкрофт. Беше сигурен, че някой го наблюдава и затова се преструваше на раздразнен всеки път, когато затваряше телефона, без да е успял да се свърже. Той бе подготвил лъжата, ако Уорфийлд го попита. Неговата версия беше, че се е опитвал да открие Алисън Бут и да отмени срещата, която си бяха уговорили за следващия ден на обяд. Те наистина имаха среща, която той не възнамеряваше да отменя, но историята съдържаше достатъчно истина, за да изглежда правдоподобна.

Винаги се опирай на част от истината… Отношение и реакция. Контраразузнаването.

Накрая някакъв човек вдигна телефона на Холкрофт и спокойно започна да обяснява, че той е излязъл за късна вечеря.

Късна вечеря! Мили боже!… Огромни монополисти, международни сблъсъци в най-висшите сфери, финансова конспирация — и късна вечеря.

Човекът каза на Маколиф с разумен тон, който се противопоставяше на неговата тревога, че Холкрофт ще бъде предупреден. Това не удовлетвори Алекс; той настоя Холкрофт да седи до телефона си, ако трябва да чака цяла нощ, докато той, Алекс, му се обади след срещата си с Уорфийлд.

Беше 11:45. Сейнт джеймс ролс-ройсът още не се бе появил. Той огледа неколцината пешеходци, които вървяха в гъстата мъгла по «Хай Холборн», и се зачуди кой от тях, ако имаше такъв, се занимава с него.

Лапите на страха.

Чудеше се също и за Алисън. Бяха вечеряли заедно трета поредна вечер; тя беше казала, че трябва да си подготви някаква лекция, така че срещата им бе отложена. Като се вземат предвид усложненията, които следваха, това беше добре.

Алисън бе странно момиче — професионалистка, която добре скриваше своята уязвимост. Тя никога не излизаше от рамките на спокойния хумор, който я предпазваше. Полуусмивката, топлите сини очи, бавните, грациозни движения на ръцете й… по някакъв начин всичко това й служеше като щит.

Нямаше проблеми да я избере като своя кандидатка номер едно… от професионална гледна точка. Тя далеч превъзхождаше останалите кандидати за екипа. Алекс се смяташе за един от най-добрите специалисти на двата континента по състав на скалите, но все пак не беше сигурен дали би искал да противопостави своите знания на нейните. Алисън Джерард Бут беше кадърна.

Беше и хубава.

И той искаше тя да дойде в Ямайка.

Той бе подготвил аргументите си за Уорфийлд, в случай че проклетите компютри на «Дънстоун» я отхвърлят. Окончателното изясняване на избраните от него кандидатури беше темата на нощната им конференция.

Къде се губеше онзи проклет черен автомобил с размерите на кораб? Дванадесет без десет.

— Извинете, сър — произнесе един дълбок, почти гърлен глас зад Маколиф. Той се обърна и видя някакъв човек, облечен с кафяво карирано палто; човекът приличаше на докер или строителен работник.

— Да?

— За първи път идвам в Лондон, сър, и май съм се загубил.

След това човекът посочи нагоре към табелата с името на улицата, която едва се виждаше на мъждивата светлина на лампата в мъглата.

— Тука пише «Чансъри Лейн», това трябва да е близо до едно място, дето се казва «Хатън», а там аз трябва да се срещна с приятелите си. Не мога да го намеря, сър.

Алекс посочи наляво.

— Това се намира там, нагоре, след две-три преки.

Човекът отново посочи, както правят простаците, в посоката, която му беше показал Маколиф.

— Там нагоре ли е, сър?

— Точно така.

Човекът няколко пъти му разтърси ръката, сякаш за да подчертае въпроса си:

— Сигурен ли сте, сър?

След това той понижи глас и заговори бързо:

— Моля ви, не правете резки движения, господин Маколиф. Продължете да се преструвате, че ми обяснявате. Господин Холкрофт ще се срещне с вас в Сохо; там има един нощен клуб, който се казва «Кукумявката на Сейнт Джордж». Той ще ви чака. Застанете на бара, той ще ви се обади. Не се притеснявайте за времето… Той не иска да му звъните повече. Наблюдават ви.

Маколиф преглътна, пребледня и махна с ръка — усети, че го прави прекалено показно — по посока на «Хатън Гардън». Той също заговори бързо и рязко.

— Господи! Щом наблюдават мен, значи наблюдават и вас!

— Ние пресмятаме тези неща…

— Не ми харесва вашето пресмятане! Какво очаквате да кажа на Уорфийлд? Да ме остави в Сохо ли?

— Защо не? Кажете му, че имате желание да прекарате една нощ навън. Нямате нищо планирано за сутринта. Американците обичат Сохо; това е напълно естествено. Вие не сте запален комарджия, но от време на време изигравате по някоя игра.

— Господи! Бихте ли си направили труда да опишете сексуалния ми живот?

— Бих могъл, но няма да го направя. — После отново прозвуча гърленият, висок глас със северняшко произношение: — Благодаря ви, сър. Много сте любезен. Сигурен съм, че ще намеря приятелите си.

Човекът бързо се отдалечи в нощната мъгла към «Хатън Гардън». Маколиф усети, че цялото му тяло потръпва; ръцете му се тресяха. За да спре треперенето им, той бръкна в джоба си за цигари и почувства облекчение, когато успя да стисне металната си запалка.

Беше дванадесет без пет. Той щеше да чака до полунощ и след това да си тръгне. Бяха му дали инструкции да се върне в «Савой»; щяха да му определят друга среща. Дали това означаваше, че тя ще бъде определена по-късно същата нощ? Може би в ранните сутрешни часове? Или «да се върне в «Савой» означаваше просто, че повече няма да го карат да стои на ъгъла на «Хай Холборн» и «Чансъри Лейн»? Че тази вечер ще го освободят?

Думите бяха ясни, но превратното им тълкуване беше напълно възможно. Ако поискаше, той можеше да» стигне в Сохо, при Холкрофт, независимо от пречките. Групата на преследвачите му щеше да отбележи факта, че Уорфийлд не се е появил на срещата. Тази възможност оставаше открита.

«Мили боже! — помисли си Алекс. Какво ми става? Думи и значения… възможности и превратности. Тълкуване на… заповеди!»

Кой, по дяволите, му даваше заповеди!

Той не беше от хората, които позволяват да ги командват!

Но когато ръката му затрепери, докато поднасяше цигарата към устните си, разбра, че могат да му нареждат… за неопределен период от време. Той трябваше да прекара това време в ада, който не можеше да търпи; не беше свободен.

Изработените от радий стрелки на часовника му се срещнаха. Беше полунощ. Всички да вървят в проклетия ад! Той щеше да си тръгне! Щеше да се обади на Алисън и да й каже, че иска да отиде при нея да пийне нещо… да я попита дали ще го приеме. Холкрофт можеше да си чака цялата нощ в Сохо. Къде беше това? В «Кукумявката на Сейнт Джордж». Тъпо шибано име!

Да върви по дяволите и той!

Ролс-ройсът изскочи от мъглата откъм Нюгейт. Ревящият му двигател наруши тишината на иначе спокойната улица. Колата се плъзна покрай бордюра пред Маколиф и спря рязко. Шофьорът стана от мястото си, заобиколи тичешком дългата кола и отвори задната врата за Алекс.

Всичко стана толкова бързо, че Маколиф объркано захвърли цигарата си и се качи; той не се беше настроил за бързата смяна на обстановката. Джулиан Уорфийлд седеше в отдалечения десен ъгъл на огромната задна седалка, а миниатюрното му телце изглеждаше смалено от внушителния интериор на автомобила.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате до последната минута, господин Маколиф. Наложи се да закъснея.

— Винаги ли си вършите работата с оглед на две неща: секретността и шоковия ефект? — попита Алекс, като се отпускаше назад на седалката. Той изпита облекчение, когато усети, че може да говори свободно.

Уорфийлд му отговори със силния си старчески смях:

— В сравнение с Хауърд Хюз аз съм продавач на коли на старо.

— И все пак ме карате да се чувствам страшно неудобно.

— Искате ли да пийнете нещо? Престън има вградено барче ей там. — Уорфийлд посочи тапицирания с филц гръб на предната седалка. — Само дръпнете онази ивица.

— Не, благодаря. Може и да пийна по-късно, но сега не искам.

«Спокойно. Спокойно, Маколиф, помисли си той. За бога, не се издавай. Холкрофт може да чака цялата нощ. Преди две минути се канеше да го накараш да прави точно това!»

Старецът извади един плик от джоба на сакото си.

— Веднага ще ви кажа добрите новини. Ние нямаме сериозни възражения срещу никого, с изключение на някои дребни въпросчета. Напротив, смятаме, че сте извършили избора си доста честно…

Според Уорфийлд първоначално в «Дънстоун» приели отрицателно списъка на първите избраници. Отхвърлили ги не от гледна точка на сигурността — въпреки онези дребни въпросчета; не и заради качеството — Маколиф си беше решил задачите от домашното; а по принцип. Идеята да се включат жени в експедиция за геоложко проучване била отхвърлена направо с основния аргумент за недостатъчната им сила, макар че тази дума не била използвана като синоним на слабост. По традиция всеки един проект; свързан с пътуване, предполагаше мъжко участие; намесата на жени нарушава спокойствието и можеше да доведе само до различен брой усложнения.

— И така, ние задраскахме две от първите ви избраници, макар да осъзнавахме, че като отстраним тази жена Уелс, можете да изпуснете и мъжа й, Йенсен… Бяха отхвърлени трима от първите петима; знаехме, че това няма да ви хареса, но нали разбирате… После ми просветна. Мили боже, вие го бяхте измислили по-добре от всички нас!

— Не съм следвал никаква стратегия, Уорфийлд. Сформирах най-добрия екип, който можах. — Маколиф усети, че трябва да вметне това изявление.

— Може би не сте го направили съзнателно, а що се отнася до качеството, сте сформирали превъзходна група. Но включването на двете жени, и двете ненадминати в своята област, като едната е със съпруга си, страшно е подобрило екипа.

— Защо?

— Това осигурява — те осигуряват — уникален елемент на невинност, патината на научната дейност, а това е един аспект, който ние всъщност бяхме пропуснали. Един екип от образовани мъже и жени, за който гарантира Кралското общество… по някакъв начин страшно се различава от проучвателна експедиция, съставена изцяло от мъже. Това наистина е страхотно.

— Не съм имал такова намерение. Не бих искал да ви заблуждавам.

— Изобщо не ме заблуждавате. Резултатът е един и същ. Няма нужда да ви казвам, че посочих това разсъждение на останалите и те моментално се съгласиха.

— Струва ми се, че каквото и да «посочите» вие, то ще бъде прието незабавно. Какви са дребните въпросчета?

— По-добре е да ги наречем «второстепенна информация, която би могла да ви заинтересува». — Старецът се пресегна и щракна една лампа за четене. След това извади няколко листа от палтото си, разгърна ги и ги постави пред плика. Той си намести очилата и внимателно разгледа горната страница. — Това семейство, тези Йенсен и Уелс, развиват доста активна дейност в левичарските политически кръгове. Маршове на мира, забрана на бомбите и други подобни.

— Това изобщо не им се отразява на работата. Не ми се вярва да организират бунтове сред местното население — нарочно отегчено произнесе Маколиф. Ако Уорфийлд смяташе да повдига подобни «въпросчета», Алекс искаше да покаже на финансиста, че ги смята за маловажни.

— Обстановката в Ямайка е доста нестабилна; по-точно ще бъде да кажем, че там има безредици. Ако някой от вашите хора се изказва открито за подобни неща, ще накърни интересите ни.

Маколиф се размърда на мястото си и погледна дребното старче с нацупени мънички устни, чиято тънка, кокалеста ръка държеше листата в кръгчето жълта светлина, придаваща на старата му плът болнав жълтеникав цвят.

— Ако възникне подобна ситуация, а аз не мога да си я представя, в която семейство Йенсен да предизвикат политически вълнения, ще ги накарам да млъкнат… От друга страна привличането на подобни хора би могло да ви донесе полза. Те ще работят за «Дънстоун» усърдно и компетентно.

— Да — каза спокойно Уорфийлд. — Дойде ни наум още нещо… Този човек, Фъргюсън, си е създал проблеми с организацията «Крафт».

— Той е бил на път да направи жизненоважно откритие за влакната на баракоята, ето какво е създал. Това страшно е уплашило «Крафт» и източниците му на финансови средства.

— Ние нямаме проблеми с «Крафт» и не искаме да си ги създаваме. Фактът, че този човек е с вас, може да събуди недоумение. «Крафт» се ползва с добро име в Ямайка.

— Фъргюсън е най-добрият. Заместникът му определено не го бива, а той е най-добрият от всички останали. Ще държа Фъргюсън настрана от «Крафт».

— Това е много важно. В противен случай не можем да приемем.

Според данните на «Дънстоун» Чарлз Уайтхол, черният учен конте, представляваше образец на психологическо объркване. Политическите му убеждения бяха консервативни — той беше черен консерватор, способен да оглави реакционерите в Кингстън, ако бе останал на острова. Но неговото бъдеще не е било в Ямайка и той го е осъзнал отрано. Този факт го е огорчил. Обаче Уорфийлд побърза да добави, че отрицателната информация се компенсира — и даже нещо повече — от академичните заслуги на Уайтхол. Интересът му към проучването беше крайно положителен фактор; а неговото включване щеше да отстрани от проекта всякакво петно на комерсиалност. Странностите на тази твърде сложна личност се допълваха от факта, че Уайтхол имаше черен пояс в клас тройно А по джукато, по-усложнен и смъртоносен вариант на джудото.

— Идването му с вас направи силно впечатление на познатите ни от Кингстън. Подозирам, че те ще му предложат място в Западноиндийския университет. Предполагам, че той вероятно ще приеме, ако му платят достатъчно… И така, сега стигнахме до последната кандидатура. — Уорфийлд си свали очилата, постави ги в скута си с книжата и разтри гърбицата на тънкия си, костелив нос. — Госпожа Бут… госпожа Алисън Джерард Бут.

Алекс усети тръпка на раздразнение. Уорфийлд вече му беше казал, че приема Алисън; той не искаше да слуша интимна, лична информация, изкопана от безликите служители или от бръмчащите машинки на «Дънстоун».

— Какво за нея? — попита внимателно Маколиф. — Характеристиката й говори сама за себе си.

— Безспорно. Тя е извънредно висококвалифицирана… и е извънредно загрижена да напусне Англия.

— Тя ми даде обяснение и аз го приех. Току-що се е развела и предполагам, че положението й не е особено приятно… от социална гледна точка.

— Тя това ли ви каза?

— Да. Аз й вярвам.

Уорфийлд пак си сложи очилата и прелисти страницата пред себе си.

— Страхувам се, че има още нещо, господин Маколиф. Тя каза ли ви за кого е била омъжена? С какво мъжът й си е изкарвал хляба?

— Не. А и аз не съм я питал.

— Да… Е, мисля, че трябва да знаете. Дейвид Бут е от семейство с високо социално положение — всъщност те са виконти — което от едно поколение насам няма никакви приходи. Той е партньор в една фирма за износ и внос, чиито документи показват, че едва свързват двата края… И все пак господин Бут си живее чудесно. Има няколко къщи — тук и на континента^[1], кара скъпи коли, членува в най-добрите клубове. Не е ли противоречиво?

— Така изглежда. Как го постига?

— Наркотици — произнесе Джулиан Уорфийлд така, сякаш току-що му беше казал колко е часът. — Дейвид Бут е куриер между Франция и Америка. Подвизава се ту в Корсика, ту в Бейрут и Марсилия.

През следващите няколко мига и двамата мъже мълчаха. Маколиф разбра подтекста на казаното и накрая заговори:

— Госпожа Бут е участвала в проучванията в Корсика, Иран… и Южна Испания. Вие намеквате, че и тя е замесена.

— Възможно е, но не е вероятно. Ако е участвала, сигурно не е било по нейно желание. В края на краищата тя все пак се е развела с него. Ние твърдим, че тя несъмнено е научила за заниманията на мъжа си; тя се страхува да остане в Англия. Не вярваме, че ще се върне.

Отново последва мълчание, докато Маколиф не го наруши.

— Когато казахте «страхува се», реших, че имате предвид, че е била заплашвана.

— Напълно възможно. Каквото и да знае тя, би могло да се окаже опасно. Бут не е приел развода с радост: не поради привързаност — той е голям женкар, а подозираме, че причините са свързани с пътуванията му — Уорфийлд пак сгъна листата и ги прибра в джоба на палтото си.

— Е — каза Алекс, — това си е доста… голяма изненада. Не съм сигурен дали съм подготвен за нея.

— Дадох ви тези сведения за госпожа Бут, защото смятахме, че ще ги откриете сам. Искахме да ви подготвим… не да ви разубеждаваме.

Маколиф се обърна рязко и погледна Уорфийлд.

— Искате тя да дойде, защото би могла… би могла да се окаже ценна за вас, а не заради геоложкото проучване.

«Спокойно, Маколиф. Спокойно!»

— В тия объркани времена какво ли не му идва наум на човек.

— Това не ми харесва!

— Вие не сте мислили за това. Ние смятаме, че тя ще бъде в по-голяма безопасност в Ямайка, отколкото в Лондон… Вие сте загрижен, нали? През миналата седмица се срещахте често.

— Освен това не ми харесва да ме следят — Алекс не можа да измисли какво друго да каже.

— Онова, което направихме, беше минимумът и имаше за цел да ви закриля — отговори бързо Уорфийлд.

— От какво? За бога, от кого ме закриляте? — Маколиф се втренчи в дребното старче, като осъзнаваше колко му е противно то. Той се зачуди дали Уорфийлд ще говори по-открито по въпроса за закрилата от Холкрофт. А дали ще признае съществуването на предишно проучване в Ямайка? — Мисля, че имам право да науча — добави той ядосано.

— Ще научите. Обаче първо бих искал да ви покажа тези документи. Надявам се, че всичко това ще ви достави удоволствие.

Уорфийлд отвори един незалепен плик и извади няколко тънки листа, прикачени към едно писмо. Това бяха напечатани на прозрачна хартия копия от тяхното дълго споразумение, подписано на площад «Белгрейвия» преди повече от седмица. Той се пресегна нагоре, светна своята лампичка за четене, взе листата от Уорфийлд и отметна копията над по-дебелата страница на писмото. Само че това не беше писмо, а снимано на ксерокс копие за банков превод от «Чейс Банк» в Ню Йорк. Цифрите бяха ясни: отляво беше сумата, преведена на негова сметка от един швейцарски концерн; отдясно бяха максималните данъци върху тази сума, посочени като приход на швейцарските власти и службите за вътрешни данъци на Съединените Щати.

Чистата сума беше 333 000 долара.

Той хвърли поглед към Уорфийлд.

— Първата сума, която трябваше да ми се изплати, беше двадесет и пет процента от целия договор след извършване на основната работа по проучването. Споразумяхме се, че това ще бъде при пристигането на екипа в Кингстън. Преди тази дата вие отговаряте само за разходите ми, по двеста на ден. Защо сте направили тази промяна?

— Много сме доволни от първоначалната ви работа. Искахме да покажем добрите си намерения.

— Не ви вярвам…

— Освен това — продължи Уорфийлд, като повиши глас, за да заглуши възраженията на Алекс, — не сме правили промени в договора.

— Знам какво съм подписал.

— Очевидно не сте много наясно… Хайде, прочетете споразумението. В него ясно се посочва, че ще ви бъдат изплатени минимум двадесет и пет процента не по-късно от края на работния ден, който сме определили за начало на проучването. Не се споменава нищо за суми, надхвърлящи двадесет и пет процента; няма забрани да бъдат изплатени по-рано… Мислехме, че ще се зарадвате. — Старецът скръсти ръце и заприлича на миротвореца Ганди с дрехи от «Севил Роу».

Маколиф препрочете уведомлението за превода от «Чейс».

— Парите от този банков превод са описани като плащане за извършени услуги с днешна дата. Това е минало време, чисто и просто. Ще видите доста зор да си ги възстановите, ако не отида в Ямайка. А и като се има предвид параноичният ви стремеж да запазите всичко в тайна, се съмнявам, че ще положите сериозни усилия да си ги получите… Не, господин Уорфийлд, това не ви е присъщо.

— Доверие, господин Маколиф. Вашето поколение го подценява. — Финансистът се усмихна любезно.

— Не искам да прозвучи грубо, но мисля, че никога не сте ми имали доверие. Не и това. Вие сте манипулатор, а не идеолог… Повтарям: това не ви е присъщо.

— Много добре. — Уорфийлд отпусна деликатните си ръце, като запази позата си на Ганди под жълтата светлина. — Така стигаме до закрилата, за която говорих и която вие справедливо поставяте под въпрос… Вие сте един от нас, Алекзандър Таркуин Маколиф. Вие сте много важна и съществена част от плановете на «Дънстоун». Като признание за приноса ви препоръчахме на нашите директори да бъдете повишен — в знак на доверие — до техния ранг. Т.е. сумите, които ви се изплащат и на едро възлизат почти на един милион, са първоначалните възнаграждения, които се полагат на всяка наша единица. Както се изразихте вие, би било неприсъщо за нас да извършим такива извънредни плащания по друг начин.

— За какво намеквате, да ви вземат дяволите?

— Грубо казано, изобщо не се опитвайте да се откажете от нас. Вие сте доброволен участник в работата ни. Ако някога, независимо по каква причина, решите, че «Дънстоун» не ви харесва, не се опитвайте да се обявявате за независим. Никога няма да ви повярват.

Маколиф се втренчи в стареца, който сега се усмихваше.

— Защо смятате, че ще го направя? — попита той тихо.

— Защото имаме причини да смятаме, че съществуват… елементи, които са много заинтересувани да спрат развитието ни. Те могат да се опитат да се свържат с вас; може вече да са се опитали. Вашето бъдеще е при нас и при никой друг. Това е свързано с финансите, може би с идеологията… всичко е законно, разбира се.

Алекс отмести поглед от Уорфийлд. Ролсът беше продължил на запад по «Ню Оксфорд», на юг по «Чаринг Крос» и пак на запад по «Шафтсбъри». Те наближаваха светлините на «Пикадили Съркъс», чиито крещящи цветове бяха разсеяни от гъстата мъгла.

— На кого се опитвахте да се обадите така трескаво тази вечер? — сега старецът не се усмихваше.

Маколиф се извърна от прозореца.

— Това изобщо не ви влиза в скапаната работа, но звънях, макар и не трескаво, на госпожа Бут. Утре ще обядваме заедно. Ако изобщо — съм изпитал раздразнение, то се дължеше на срещата, която ми определихте набързо и на това, че не исках да я безпокоя след полунощ. А вие на кого си мислите, че съм звънял?

— Не трябва да проявявате неприязън…

— Забравих — прекъсна го Алекс. — Вие само се опитвате да ме закриляте. От… разни елементи.

— Мога да се изразя малко по-точно. — Очите на Джулиан Уорфийлд се втренчиха в тези на Алекс със сила, която той не беше виждал досега. — Няма смисъл да ме лъжете, така че очаквам истината. Какво означава за вас думата «Халидон», господин Маколиф?