Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (35)

35.

Бяха седнали на маса върху огромна платформа на ръба на басейн е неправилна форма, с изглед към кораловите колонии и сините води отвъд тях; Сблъсъкът между вълни и скали завършваше с каскадни дъги от бели пръски, политащи напред и нагоре, докато заливаха грапавите цепнатини.

Бяха долетели от откритите тревни пространства направо в Порт Антонио. Стана така, защото Сам Тъкър беше успял да вдигне Робърт Ханли, като се свърза с него по радиото от самолета, и Ханли беше предал своите инструкции под формата на заповеди, без коментар. Приземиха се на малкото летище «Сам Джоунс» в 2:35 след полунощ. Една лимузина, изпратена от «Трайдънт Вилас» ги чакаше.

А също и Робърт Ханли. В момента, в който Сам Тъкър се показа от самолета, Ханли му стисна ръката, след което продължи да го удря приятелски с юмрук по лицето. После се наведе и сграбчи Сам, вдигна го от земята; посрещането му беше повече от сърдечно, но той обясни, през сдържан гняв, че последните няколко седмици са му причинили ненужно напрежение и тревога, за което очевидно виновникът беше Сам Тъкър.

Двамата твърде млади по дух стари разбойници пиха цялата нощ след това в бара на хотел «Трайдънт Вилас». Младият управител Тимъти Даръл се предаде в 5:10 сутринта, освободи бармана и даде ключовете на Ханли и Сам. Даръл не можеше да знае, че в най-буквалния смисъл на думата последните стратегии на «Дънстоун Лимитид» бяха изковани в «Трайдънт», онази седмица, когато непознати от целия свят се бяха събрали тук. Непознати и не съвсем непознати… вече само неприятни спомени.

Чарлз Уайтхол тръгна заедно с Лорънс, революционера. Двамата чернокожи мъже се сбогуваха с тях на летището; всеки трябваше да обиколи разни места, да свърши определени неща, да се видя с хората си. Нямаше въпроси, защото нямаше да има и отговори. Това беше ясно.

Щяха да се разделят бързо.

Но те се бяха свързали и имаха общ език; вероятно това беше всичко, което можеше да се желае на този етап.

Алисън и Маколиф бяха отведени в най-отдалечената вила на океанското крайбрежие. Тя превърза ръката му и проми раните на лицето му. Накарала го бе почти цял час да се кисне в гореща вода, традиционната английска вана.

Намираха се във Вила Двайсета.

Бяха спали в прегръдките си почти до обяд.

Сега, малко след един часа, седяха сами на масата — за Алекзандър имаше оставена бележка от Сам Тъкър. Сам и Робърт Ханли бяха отлетели до Монтего да се видят с някакъв адвокат. Уреждаха бъдещото си съдружничество.

«Бог да помага на острова», мислеше си Маколиф.

В 2:30 Алисън докосна ръката му и посочи с глава към алабастровия портик отвъд моравата. По мраморните стъпала приближаваха двама мъже — единият черен, другият бял, облечени в изрядни делови костюми.

Р. С. Холкрофт и Даниел, Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба, скрито високо в планинската верига Флагстав.

— Ще бъдем кратки — каза Холкрофт, докато сядаше на стола, посочен му от Алекзандър. — Госпожо Бут, аз съм главнокомандващият Холкрофт.

— Сигурна бях, че сте вие — каза Алисън, гласът й беше топъл, но усмивката й — ледена.

— Мога ли да ви представя… моя колега — господин Даниел, ямайски вътрешни служби. Доколкото знам, вие вече сте се срещали с него, Маколиф?

— Така е.

Даниел кимна любезно и седна. Той погледна към Алекс и искрено каза.

— За много неща трябва да ви изкажа благодарностите си. Всичко свърши благополучно.

— А какво стана с Малкълм?

Тъга премина за кратко през очите на Даниел.

— Съжалявам.

— Аз също — каза Маколиф. — Той ни спаси живота.

— Това му беше работата — отвърна Старейшината на Халидон.

— Мога ли да предположа — прекъсна ги любезно Холкрофт, — че госпожа Бут е осведомена, за всичко… станало до сега.

— Със сигурност можете да предположите това, главнокомандващ Холкрофт — отговори му самата Алисън.

— Много добре тогава.

Британският агент бръкна в джоба си, извади оттам жълта бланка, от ония, които се използват за телеграми, и я подаде на Алекзандър. Това беше потвърждение за влог от лондонската «Бърклис Банк». Сумата от 660 000 щ. д. била преведена по сметката на А. Т. Маколиф, Клон Манхатън, Ню Йорк. По нататък беше приложен документ за отпускане на кредит, в който се казваше, че А. Т. Маколиф ще бъде освободен от всички данъци и такси върху постъплението, ако надлежно попълни необходимите формуляри, одобрени от Финансовото министерство на САЩ, отдел «Вътрешни приходи».

Алекс прочете телеграмата два пъти и се учуди на собственото си безразличие. Той я подаде на Алисън. Тя започна да я чете, но не я довърши. Само вдигна чашата с чинийката, от които до преди малко пиеше Маколиф, и я сложи под тях.

Тя не пророни и дума.

— Сметката ни е уредена, Маколиф.

— Не докрай, Холкрофт… С две думи, никога повече не искам да чувам за вас. Ние не искаме! Защото ако това стане, една твърде голяма колекция от записи ще се превърне в публична тайна.

— Скъпи ми господине — прекъсна го предпазливо англичанинът, — нека да ви спестя времето. Единствено благодарността и изключителното уважение, което питая към вас, би ме задължило да ви поздравя като частно лице всеки път, когато се окажете в Лондон. И трябва да добавя, че ви считам за един изключително почтен човек. Но веднага мога да ви уверя, че професионално ще запазим възможно най-голяма дистанция. Службите на Нейно Величество нямат никакво желание да се забъркват в международни скандали. Извинете, че трябваше да бъда толкова прям.

— А госпожа Бут?

— И за нея се отнася същото. — Тук Холкрофт погледна право, дори болезнено открито към Алисън. — Към което ще добавя, че по наше мнение тя свърши доста работа. Изключително добра, за което сме й безкрайно благодарни. Ужасното минало е вече зад гърба ви, скъпа моя. Публична похвала не може да се очаква, но най-висока почетна грамота ще бъде приложена към вашето досие. Което ще бъде приключено. Веднъж й завинаги.

— Искам да ви вярвам — каза Алисън.

— Можете да ми вярвате, госпожо Бут.

— А какво ще кажете за «Дънстоун»? — попита Маколиф. — Какво ще стане с него и кога?

— Започна се вече — отговори Холкрофт. — Списъкът беше разпратен с телеграми в ранните часове на деня.

— Преди няколко часа — каза тихо Даниел. — Горе-долу по обед, лондонско време.

— До всички финансови центрове, работата продължава — продължи Холкрофт. — Всички правителства са координирали усилията си… това е от взаимен интерес.

Маколиф погледна към Даниел.

— Какво общо има това със световното лицемерие?

Даниел се усмихна.

— Може би то получи един малък урок. Но това ще разберем чак след няколко години, нали?

— Ами Пиърсол? Кой го уби?

Холкрофт отговори:

— Териториалните интереси на ония от Северното крайбрежие, които щяха да спечелят, ако сделката на «Дънстоун» се бе осъществила. Неговата работа е значима, а не тези, които причиниха смъртта му. Те си остават трагично незначителни.

— И така всичко свърши — каза Даниел, бутайки стола си назад. — Уестмор Талънци ще се заемат пак с продажбата на риба, последователите на Барък Мур ще подхванат отново борбата срещу Чарлз Уайтхол и хаотичният процес на развитието ще следва естествения си ход. Тръгваме ли, главнокомандващ Холкрофт?

— Непременно, господин Даниел.

Холкрофт се надигна от стола си, следвайки Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба.

— Какво стана с Йенсенови? — Алекзандър погледна към Даниел, тъй като халидонитът беше този, който можеше да му даде отговор.

— Ние им позволихме да избягат. Да напуснат Кок Пит. Знаехме, че Джулиан Уорфийлд е на острова, но не и къде е точно. Единствено Питър Йенсен можеше да ни доведе до него. Така и стана. В Оракабеса… животът на Джулиан Уорфийлд завърши на балкона на една вила, наречена «Пийл Корт».

— Какво ще стане с тях, с Йенсенови? — Маколиф прехвърли поглед към Холкрофт.

Главнокомандващият стрелна с очи Даниел.

— Има известна яснота. Един мъж и една жена, отговарящи на описанието на Йенсенови, са се качили в Палисадос на борда на самолет, заминаващ за Средиземноморието. Считаме, че той се е оттеглил и ще го оставим на мира. Разбирате ли, той застреля Джулиан Уорфийлд… защото Уорфийлд му беше наредил да убие някой друг. И той не можеше да направи това.

— Време е, Главнокомандващ — каза Даниел.

— Да, разбира се. Има една прекрасна жена в Лондон, която аз доста за дълго пренебрегнах. Тя ви хареса много онази вечер в Сохо, Маколиф. Каза, че сте бил внимателен.

— Предайте й моите почитания.

— Ще й предам. — Англичанинът погледна нагоре към чистото небе и приличащото слънце. — Оттегляне в Средиземноморието. Хм, интересно.

Р. С. Холкрофт си позволи една кратка усмивка и постави стола чинно под масата.

Те вървяха по зелената морава пред къщата, наречена вила и гледаха към морето. Бялата пелена на океанския прибой се преметна през скалите на кораловия риф и се поуспокои в лазурно сините води на Карибското крайбрежие. Пръските разсипаха каскадите си напред-назад и след това се оттеглиха през цепнатините на кораловия слой. Отново бяха в океана, слели се със своя първоизточник. Още една форма, която приемаше красотата.

Алисън хвана ръката на Маколиф.

Те бяха свободни.