Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (33)

33.

Маколиф изведе малкия самолет над облачния слой. Той разтвори куртката, дадена му от шофьора на колата. В миниатюрната кабина беше топло. Халидонският летателен апарат беше по-различен от онзи, с който пътуваха с Малкълм, когато излетяха от полето западно от Акомпонг. По външен вид и големина беше подобен на двуместния команч, но по-тежък и маневреността му — по-голяма.

Маколиф не беше добър пилот. Управлението на самолет беше умение, което той придоби по необходимост, а не поради запалеността си към този вид дейност. Преди десет години, когато взе решение да започне да се занимава професионално с платени геоложки проучвания, осъзна, че правоспособността да управлява въздухоплавателна машина ще му е от полза и ето защо той бе изкарал някакъв курс, който в края на краищата го снабди с необходимия документ.

Наистина се бе оказало полезно. Беше му влязло в работа по време на дузината полети над повечето континенти. В малки, непретенциозни, непрофесионални самолетчета.

Надяваше се с Божията помощ това умение да му помогне и сега. Ако не се получеше, по нататък нищо вече не би имало значение.

На седалката до него лежеше една малка черна дъска — плоча в рамка от дърво, на каквито малчуганите се учеха да пишат първите си букви в началното училище. На нея с тебешир беше начертан примитивният му летателен план — белите знаци изпъкваха в мътната светлина, струяща от контролното табло.

Препоръчителна летателна скорост, посоките според компаса, изисквания за оптимална височина и места ориентири, които при късмет и достатъчно ясна видимост би могъл да различи.

След излитането си от Юнити Хол той трябваше да се издигне на височина от хиляда стъпки и да кръжи над полето дотогава, докато не я достигне. След напускането на района щеше да се отправи на югоизток на 115 градуса и да поддържа летателна скорост 90 мили в час. Няколко минути по-късно трябваше да се озове над Маунт Карей — два, накладени от храсталаци, огъня бяха сигналът.

Всичко беше изпълнено точно.

От Маунт Карей, с определена скорост и на 700 стъпки височина, от него се изискваше да завие на изток-североизток на 84 градуса и да продължи към Кемпшот Хил. На един път щеше да има автомобил с прожектор, който сигнализира, реейки лъчите си из небето.

Той го видя и продължи по следващата линия, начертана на черната дъска. Промяната на курса му беше малка — 8 градуса до 92-рия на компаса, при същите скорост и височина на полета. Три минути и тридесет секунди по-късно вече беше над Амити Хол. Отново огньовете от храсталаци и новата инструкция. Тя също изискваше минимална промяна.

Изток-североизток на 87 градуса в Уестън Фавел.

Падане на височината до 500 стъпки, поддържане на скоростта, да се търсят два автомобила, обърнати един срещу другс присветкващи фарове, в южната част на града. Корекция на курса точно на 90 градуса и намаляване на скоростта до 75.

В момента, в който достигнеше Марта Брей, той трябваше да промени курса с 35 градуса на югоизток или точно на 122 според компаса.

От този момент нататък той трябваше да се оправя сам. Нямаше да ги има вече ориентиращите сигнали от земята и, разбира се, нямаше да има какъвто и да било контакт по радиото.

Координацията на скорост, посока и време — това беше всичко, което имаше на разположение, единственото, което му беше останало. Височината — възможно най-ниската, която пилотирането позволяваше — беше съобразена с постепенната промяна във височината на хълмовете на джунглата. Той можеше да забележи лагерни огньове, но не трябваше веднага да ги взема за огньовете на експедицията. Живеещите сред хълмовете често се мотаеха нощем из тях, отдадени на лова. Трябваше да продължи по курса още точно четири минути и петнадесет секунди.

Ако спазеше всичко точно и ако нямаше значителни препятствия от рода на неочаквани промени на вятъра или дъжд, той щеше да се озове в района на тревистия пояс. И пак, ако нощта беше ясна и светлината на луната достатъчна, щеше да ги види.

И — най-важното — ако забележеше някакъв друг самолет, той трябваше да наклони дясното си крило два пъти. За всеки друг би означавало, че той е контрабандист наркотрафикант. Това беше обичайния израз на уважение, което си разменяха господата от въздуха.

Хълмовете се издигнаха рязко пред него, доста по-бързо отколкото Маколиф бе очаквал. Той дръпна към себе си половинката кормило и почувства, че теченията го отнасят нагоре, с отклонение около 30 градуса по вертикала. Намали оборотите и се противопостави на издигането, натисна левия педал; турбулентността продължаваше, вятърът нарастна.

Тогава осъзна причината за неочакваните накланяния и насрещния вятър. Беше навлязъл в коридор, в който се плискаше тропическият порой. Дъждът плющеше по стъклото и шибаше корпуса; чистачките не вършеха никаква работа. Летеше през сивкава маса на матови ивици. Той тресна левия прозоречен панел, спря регулатора, бързо влезе в шестдесет градусов вираж и надникна надолу. Висотомерът му показваше 650; земята под него беше непрогледно черна… нищо друго освен гористи джунгли — никакви острови не нарушаваха тъмната маса. Отново прекара през мозъка си курса до Марта Брей. Яростно, със съмнения. Беше поддържал скоростта, както и посоките по компаса. Някъде трябваше да се е отклонил, не много, но все пак забележимо. Не беше кой знае какъв пилот — само два пъти преди това бе имал нощни полети; ограничената му летателна правоспособност ги забраняваше — и отклонението или дрейфуването беше проблем в резултат на машината или пилотажа, който можеше да се коригира чрез показанията на таблото, земни ориентири или по радиото.

Но така или иначе лекото дрейфуване беше налице. И се получаваше от поднасянето, дошло от щирборда^[1]. Господи, по-добре да беше в платноходка! Той изправи самолета и леко навлезе в десен вираж, връщайки машината в коридора на поройния дъжд. Страничната противоветрова защита сега беше неизползваема; присегна се през седалката и дръпна десния прозорец надолу. Трясъкът на отварянето, шумът на струящия през двата срещуположни отвора въздух и полученото адско течение изпълниха малката кабина. Вятърът фучеше с висока скорост; потоците дъжд заплющяха и вътре, шибаха седалките, пода и контролното табло. Черната дъска се наводни, тебеширените знаци изглеждаха уголемени под разплискващата се между бреговете на рамката й вода.

И тогава той го видя. Видя ги. Платото, обрасло в буйна трева. През щирборда — да върви по дяволите, през десния прозорец. Един разтег по-малко черно пространство сред заобикалящата го тотална чернота. Една убито сива изпъкналост в центъра на тъмната гора.

Беше подминал полето, с отклонение наляво не повече от миля, най-много две.

Но беше го достигнал. В този момент нищо друго нямаше значение. Той се спусна рязко надолу, с ляв вираж точно над дърветата — фигура №8 по приземяването. Направи 280-градусов обход и натисна докрай половинката кормило.

Беше на височина 50 стъпки, когато на запад, зад гърба му, светкавица раздра небето. Беше толкова благодарен за появяването й; тя — едно допълнително, кратко разпръсване на нощната тъмнина. Той вярваше на показанията на инструментите и можеше да различи приближаващата към очите му трева, хваната в лъча на предните му светлини, но убитото, бързо, заляло всичко наоколо просветване му даде допълнителна увереност.

То му даде и възможността да забележи очертанията на още един самолет. Стоеше на земята, неподвижен, паркиран в северния край на полето. В онази част на склона, която водеше към района на лагера, намиращ се две мили надолу.

О, господи! Изобщо не беше успял. Беше пристигнал твърде късно.

Докосна земята, увеличи броя на оборотите и зарулира към неподвижно стоящото летателно тяло, като измъкваше пистолета си от колана, докато все още нагласяше контролните уреди.

Хванат в лъча на предните му светлини един мъж махаше с ръка. Нямаше оръжие в ръката му; нямаше и опит за бягство и търсене на прикритие. Алекс беше удивен. Това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл: хората на «Дънстоун» бяха убийци, той знаеше това. Обаче мъжът в кръга светлина не проявяваше никакви признаци на враждебност. Вместо това, той направи нещо странно. Протегна ръцете си встрани, дясната надолу и лявата нагоре. Мъжът повтори движението няколко пъти, докато самолета на Маколиф го достигна.

Алекс помнеше инструкциите, дадени му в полето на Юнити Хол. Ако видиш други самолети, наклони надолу дясното си крило. Свали дясното си крило… ръка.

Мъжът, стоящ в лъча светлина, беше пилот гангстер.

Маколиф успя най-после да спре и изключи мотора. Ръката му беше сграбчила здраво дръжката на оръжието, пръстът му лежеше на скобата на спусъка.

Мъжът заобиколи зад крилото и завика през дъжда и през отворения прозорец към Алекс. Беше бял, лицето му — обрамчено от качулката на пончото му. Речта му беше на американец… от далечния юг, вероятно от районите на Делта.

— Дявол го зел! Т'ва е едно лайняно оживено място! Радвам се да видя бялата ти кожа, мъжки! Мо'е да ги возим, да ги тако'ам, ама не ги обичам!

Гласът на мъжа беше висок и пронизващ, вятърът лесно го подемаше и отнасяше през дъжда. Среден на ръст и ако по лицето можеше да се съди за телосложението му, той беше слаб, но мек и провиснал: един нежен мъж, неспособен да се справи с напредването на възрастта. Минал четиридесетте.

— Кога долетяхте? — попита високо Алекс, като се опитваше да скрие нетърпението и възбудата си.

— Докарах тез шес «чернилки» мож'би пред' дестина минути. Мож' и малко повече да й минало, ама — не. С тях ли си, брато? Караш «стоката», а?

— Да.

— Май не са толкоз «големи», а, когат' оплетат конците? Нищо друго освен беля не са тез планини. Сигурно не мо'ат са опрай сами, та им трябва бял, а?

Маколиф пъхна обратно пистолета в колана си под прикритието на вратата. Сега трябваше да действа бързо. Трябваше да мине покрай пилота контрабандист.

— Те ли казаха, че е станала беля?

Алекс зададе въпроса предпазливо, докато отваряше вратата на кабината, после стъпи на крилото в дъжда навън и скочи на прогизналата земя.

— Дявол ги зел! Онуй дет' ми казаха: щурнали се сляпо да гонят няк'ва бала пари ей туканка доле. Щели да ми фърлят нещичко кат си земат полагаемото. Ам да ти кажа, онез чернилки са бъкани с железария!

— Това е грешка — каза Маколиф с голяма доза убедителност. — Господи… тези проклети идиоти!

— Тръгнали са да пият черна кръв, мъжки! Тез чернилки ще трупясат доста свои братчета! Ееехей!

— Ще го направят, ама в Ню Орлеанс ще запуши!… Господи! — Алекзандър знаеше, че градът в Луизиана беше един от главните канали за вкарване на наркотика в Южните и Югозападните щати. Особено този пилот контрабандист трябваше да го знае. — Надолу по склона ли тръгнаха? — Маколиф нарочно посочи на около стотина ярда вдясно, далеч от пътеката, доколкото си я спомняше.

— Проклет да съм, ако бяха толкоз сигурни накъде д'свърнат. Мъкнеха една мушенгийка — гайгер, кат въздушен радар, ама не толкоз добро. По'йчето се изнизаха, ей натам — пилотът посочи на ляво от скритата пътека.

Алекс пресмяташе бързо. Скенерът, който бяха използвали хората на «Дънстоун» имаше периметър на действие хиляда ярда. Сигналите щяха да бъдат регистрирани, но без горещите и студени ориентири нямаше как да бъде определено по-точно местоположението им. Това беше слабото място на смалените до миниатюрни размери широкообхватни радиоприемници, направени за работа по вертикала.

Хиляда ярда правеше три хиляди стъпки — повече от половин миля из гъстата, почти непроходима джунгла на Кок Пит. И ако бандата на «Дънстоун» имаше десетминутно предимство, то не беше непременно фатално. Те не познаваха пътеката — той, между впрочем, също не знаеше къде се намира тя, но беше я изминавал преди. Два пъти. Преднината им трябваше да бъде намалена. И ако ъгълът на проникване беше индиректен — а според пилота им беше точно така — и ако се приемеше, че те щяха да се разгърнат, да търсят поотделно… преднината им се стопяваше почти до нула.

Ако… ако успееше да намери пътеката и да се придържа към нея.

Той вдигна реверите на куртката си, за да се предпази от дъжда и се обърна към вратата на кабината пред него, над крилото на самолета. Отвори я, приплъзна се на разстояние едно коляно вдясно от страничната подпора и пъхна ръка в малкото багажно отделение, намиращо се зад седалката. От там измъкна една високомощна, автоматична пушка с къса цев — това беше едната от двете, които с колани бяха притегнати под предната седалка на халидонската кола. В пушката имаше пълнител, предпазителят беше сложен. В джобовете му лежаха още четири други пълнителя; всеки пълнител съдържаше двадесет патрона.

Сто патрона.

Целият му арсенал.

— Трябва да ги настигна — изкрещя той през пороя към пилота на гангстерите. — По дяволите, не ми се иска аз да отговарям пред Ню Орлеанс!

— Онез момчета от Ню Орлеанс са гадна тайфа. Няма да ги возя, стига друга работа да изпадне. Те не аресват никого!

Без да отговори, Маколиф се затича към края на тревистия наклон. Пътеката трябваше да се намира вдясно от един огромен шубрак бодлива папрат — това си го спомняше: в него бе одрал лицето си, защото ръката му закъсня да го предпази първия път, когато навлизаха в тази област с халидонския водач.

Дяволите да я вземат! Къде се беше дянала?

Той започна да опипва подгизналия листак, хващаше всеки лист, всяко клонче, с надежда ръката му отново да бъде одраскана, задирайки се в бодлите. Трябваше да я намери, трябваше да започне спускането си от единствено правилното място. Всяко друго би било фатално. Тогава преднината на «Дънстоун» щеше да нарасне твърде много и той нямаше да може да я стопи.

— К'во търсиш?

— Какво? — Алекс се обърна рязко към мътното петно светлина. Концентрацията му беше толкова голяма, че той усети как машинално е махнал предпазителя от спусъка. В шока си той беше почти на ръба да го натисне и да стреля.

Гангстерският пилот беше дошъл зад гърба му.

— Дявол го 'зел! Де ти е фенерчето бе, мъжки? Как я виждаш тая работа, в тоз гъсталак да намериш път без фенерче?

Господи! Беше забравил прожектора в халидонския самолет. Даниел го беше предупредил да бъде много внимателен… с този прожектор. А той го беше оставил там!

— Забравил съм го. Има едно в самолета.

— Надявам се, да го таковам, че наистина има — каза пилотът.

— Вземи го после от там, а ти сега ми даваш това, окей?

— Става, ама обещаваш да пушнеш две чернилки и заради мен, нали мъжки? — пилотът му връчи светлината. — Тоз дъжд ми къса нервите, та ще вляза вътре на сушина. Добър улов, мъжки!

Маколиф видя как мъжът притича към самолета си и след това светкавично се обърна пак към края на джунглата. Беше на не повече от пет стъпки разстояние от папратовия храсталак; можеше да види сплъстената трева на входа на скритата пътека.

Той се гмурна в нея.

Бягаше с всичка сила, краката му се заплитаха в ниската растителност, невидимите израстъци на храстите и дърветата около него шибаха лицето и тялото му. Пътеката криволичеше — надясно, после наляво, после пак надясно. Надясно, надясно — Господи, тези извивки! — и тогава пътеката отново стана права в един кратък участък на дъното на склона.

Но това все още беше пътеката. И той все още беше на нея. И нищо друго нямаше значение.

След това той промени посоката. Пътеката я нямаше. Беше изчезнала!

Тогава в тъмнината се разнесе пронизителният писък, увеличен многократно в тропическия порой. В лъча на фенерчето му, дълбоко в една покрита с палмови листа дупка, една дива свиня кърмеше своето все още сляпо мъниче. Косматата, чудовищна муцуна изгрухтя, нададе писъка си още веднъж и започна да се надига, като се отърсваше от писукащото малко, захапало гърдите й. Маколиф се втурна наляво, право в изпречилата се пред него стена на джунглата. Той се препъна в някакъв камък. В два, в три камъка. Падна на мократа земя, фенерчето му се изтърколи встрани. Земята беше равна, по нея нямаше препятствия.

Отново беше попаднал на пътеката!

Изправи се на краката си, сграбчи фенерчето, стисна пушката под мишница и се затича по относително чистия коридор сред джунглата.

Безпрепятствеността продължи не повече от сто ярда, когато пътеката пресече един поток и краката му затънаха в меката кал на брега. Той си го спомняше. Водачът, който използваше името Маркъс, беше завил наляво от него. Наляво ли беше? И дали тогава не идваха от противоположната посока?… Не, трябваше да е наляво. Там трябваше да има палмови дънери и скали, стърчащи над водата, напреки на тесния поток. Той изтича наляво, с фенерче насочено към средата на течащата вода.

Пъновете бяха там! Скалите. Един набързо направен мост, за да се избегне загъването в калта до глезените.

И на десния палмов дънер две змии бавно, странично извиваха тела и се насочваха право към него. Дори ямайската мангуста не можеше да издържи в страната Кок Пит на остров Ямайка.

Алекзандър разпознаваше тези змии. Виждал ги бе в Бразилия. Вид анаконда. Слепи, атакуващи бързо, злобни. Отровата им не е смъртоносна, но може да парализира човек — за дни. Живо същество не би могло да се размине с мълниеносната атака, ако е на няколко стъпки от плоскоглавите.

Той се обърна към растителността зад гърба си. Лъчът на фенерчето му зашари из нея. Спря се на един дълъг около шест стъпки клон, провесил се от близкостоящо дърво сейба. Алекс се затича към него и го задърпа напред-назад, докато го счупи. После се върна към пъновете. Змиите бяха застинали, явно усетили опасността. Техните мазни, отвратителни тела се бяха преплели, плоските им глави — събрани една до друга, слепите им, подобни на топлийка очи — фанатично вперени в посоката, от която идеше миризмата. Към него.

Алекс посегна с пръта от сейба към пъна, държеше го с лявата си ръка, в дясната неловко стискаше пушката и фенерчето.

Двете змии се надигнаха едновременно, отскочиха от повърхността на пъна и увиваха мълниеносно тела около клона: главите им, високо вирнати над меките листа, се устремиха към ръката на Маколиф.

Алекс хвърли — или изпусна? — това той никога нямаше да узнае — пръта във водата. Змиите се замятаха, клонът бясно се завъртя около оста си и започна да потъва.

Маколиф притича по пъновете и отново хвана пътеката.

Беше изминал вероятно три четвърти миля, със сигурност не повече. Според часовника му това се равняваше на дванадесет минути. Доколкото си спомняше, пътеката криволичеше надясно през един невероятен гъсталак от папрат и коренища, докато излезе на малко сечище, използвано в последно време от група местни ловци. Маркъс — по-точно мъжът, който се представяше с името «Маркъс» — беше отбелязал този факт.

От сечището оставаше по-малко от миля до бреговете на Марта Брей и лагера. Преднината на «Дънстоун» трябва да беше намаляла.

Трябваше да бъде.

Той достигна до онова почти невъзможно да се прекоси място от дива растителност. Фенерчето му шареше ниско по земята, щателно проверяваше почвата за пресни следи. Ако сега свърне встрани от пътеката — ако тръгне през ниските храсти, където никога не беше стъпвал човешки крак — щеше да му трябва после час, за да я открие отново. Може би щеше да се щура чак до изгрев-слънце или поне докато спре дъжда.

Беше отчайващо място, напредваше изключително бавно, с цялата възможна концентрация. Но дочака. Наведени треви, малки счупени клонки, разплискана и застинала във формата на обувка кал, където неотдавна се беше стоварила тежестта на човешки крак — това бяха знаците, необходимият му код. Не можеше да си позволи да допусне грешка.

— Хей, човече! — думите се чуха приглушено.

Маколиф се хвърли на земята и затаи дъх. Зад себе си, вляво, той видя лъча на друго фенерче. Инстинктивно изгаси своето.

— Хей, човече, къде си? Свържи се, моля те. Ти си излязъл от схемата си. Или пък аз — от моята.

«Свържи се, моля те… Излязъл от схемата.» Приказките на агент, не на прост носач. Мъжът беше от MI5.

Минало време. «Беше».

Сега — от «Дънстоун Лимитид».

Хората на «Дънстоун» се бяха разделили, на всеки се беше паднала някаква територия… спазваше се някаква схема. Това означаваше, че те поддържаха радиовръзка.

Шестима мъже в радиовръзка.

Господи!

Лъчът светлина се приближи, танцувайки, присветвайки през невероятния гъсталак.

— Насам, човече! — прошепна гърлено Алекс, безкрайно надявайки се, че дъждът и шепотът ще заблудят човека на «Дънстоун».

— Моля те, запали фенерчето си, човече.

— Опитвам, мой човек — «само толкова», мислеше си Маколиф. Не биваше да казва повече.

Играещият лъч се отразяваше в хилядите блестящи, миниатюрни огледалца на влагата наоколо, разпръсквайки светлината в хиляди нови хипнотизиращи, примигващи лъчи.

Приближаващи.

Алекс се изтърколи тихо от пътеката в страничната лепкава маса от влажна пръст и мека растителност, останалата под него пушка се вряза в плътта на бедрата му.

Лъчът светлина беше вече почти над него, интерференцията на отразените лъчи-близнаци беше изчезнала. В очертания кръг той можеше да види горната част от тялото на мъжа. Напреко през гърдите му имаше две широки ленти: на едната висеше радиопредавателят, другата беше ремъкът на пушка, чието широко дуло се очертаваше над рамото му. Фенерчето беше в лявата му ръка; дясната стискаше здраво голям пистолет със зловещ вид.

Изменникът на MI5 беше чувствителен агент. Инстинктите му бяха задействали.

Маколиф знаеше, че трябва да докопа пистолета; не можеше да допусне мъжът да стреля. Той беше наясно на какво разстояние са останалите, колко наблизо са техните схематични райони.

Сега!

Той изстреля дясната си ръка нагоре, право към дулото на пистолета, с палец в извивката на скобата около спусъка. Същевременно удари с всичка сила главата на мъжа с рамо и заби лявото си коляно между краката му, в слабините. Изненадан от нападението, мъжът заекна и глътна мъченическата си въздишка; ръката му моментално се отпусна, Алекс изтръгна пистолета от нея и го захвърли надалеч в тъмното.

Ямаецът се посъвзе от удара и погледна нагоре, в лявата си ръка все още държеше фенерчето, чийто лъч бе забит в земята, лицето му беше изкривено в гримаса… Всеки миг щеше да поеме необходимата глътка въздух и да изкрещи.

Маколиф осъзна, че напъхва пръсти в устата на човека, като ги забиваше с цялата си сила. Мъжът политна напред, стовари тежкия метал на фенерчето върху главата на Алекс и разцепи кожата му. Маколиф продължи да натиска ръката си в черната паст, чувстваше как зъбите режат плътта му, физически усещаше напиращите писъци.

Те паднаха, гърчейки се във въздуха, в ниската растителност. Ямаецът продължаваше да налага Маколиф в слепоочията с фенерчето. Алекс продължаваше гротескно, злобно да държи пръстите си напъхани в зейналата паст, докато разкъсваше устата, която всеки момент можеше да вдигне тревога — нещо, което не биваше да позволи да се случи.

Изтърколиха се в един участък на джунглата, където нямаше нищо друго освен кал. Маколиф напипа някакъв камък, успя да освободи лявата си ръка, сграбчи го, изтръгна го от земята и го заби в черната уста, като смаза собствените си пръсти. Зъбите на мъжа се разклатиха; той се задави в собствената си слюнка. Алекс издърпа кървящата си ръка, моментално сграбчи сплъстената коса на противника си и извъртя нацяло главата, натисна я в рядката помия на калта. Под повърхността й се чуха някакви мучащи звуци, изригна фонтанче, което затихна в серия балончета, а те на свой ред беззвучно се превърнаха просто в пяна, попаднала в кръга светлина на изтърваното фенерче.

После вече нямаше нищо.

Мъжът беше мъртъв.

Тревогата не беше вдигната.

Алекзандър се присегна, вдигна фенерчето и погледна пръстите на дясната си ръка. Кожата беше раздрана, имаше следи от зъби, но нарезите не бяха дълбоки, той можеше да я движи свободно и това беше всичко, което го интересуваше.

Лявото му слепоочие кървеше и болката беше ужасна, но не и такава, че да не му позволява да върви. Скоро и двете огнища на болка щяха да притъпят сигналите си в рамките на търпимото.

Погледна към мъртвия ямаец и почувства, че му се гади. Нямаше време. Изпълзя на пътеката и отново се зае с изискващата огромни усилия задача да я следва. Опита да фокусира погледа си върху джунглата. На две места в гъсталака, не много далеч от него, видя насочените лъчи на прожектори.

Екипът на «Дънстоун» продължаваше своето претърсване. Той се приближаваше към целта.

Не му беше останал дори миг, за да го губи в размисли.

Осем минути по-късно достигна просеката. Почувства учестеното биене в гърдите си; оставаше му да измине по-малко от миля. Най-лекият участък на ужасното му пътешествие.

Погледна часовника си. Беше точно дванадесет часа и четири минути след полунощ.

Дванадесет беше часът и по обед.

Четворката беше ритуалната единица на араваките.

Пътуването към смъртта.

Нямаше време за мислене.

Намери пътеката на отсрещния край на малкото сечище и започна да бяга, набираше скорост, докато тичаше към бреговете на Марта Брей. В дробовете му въздухът не достигаше, беше останал без дъх; налице бяха само постоянните взривове на изтощение в гърлото му, кръвта и потта, които капеха от чедото му и се стичаха на струйки надолу по врата към раменете й гърдите му.

Ето и реката. Той беше достигнал реката!

Чак тогава осъзна, че почукващият дъжд беше спрял; тропическата буря се бе изваляла. Очерта кръг с фенерчето си наляво; камъните, обозначаващи последните няколко ярда на пътеката до лагера, си бяха на мястото.

Не беше чул стрелба от пушки. Не беше имало никакви изстрели. В тъмнината зад него вървяха петима завършени убийци и ужасната нощ още не беше завършила… но той бе имал своя шанс.

Това беше всичко, за което бе молил, всичко, което стоеше между него и заповедта му към онова готово за стрелба отделение, слагащо край на живота му.

По собствено желание, ако се провалеше. По собствено желание да приключи с него, ако я нямаше вече Алисън.

Последните петдесет ярда той пробяга със скорост, каквато изтощените му мускули можеха да издържат. Беше насочил фенерчето право пред себе си и първият обект, който неговият лъч улови беше брезентовият навес в началото на района на лагера. Затича се през просеката.

Нямаше огньове, нито други признаци на живот. Чуваше се само капенето на хилядите капчуци — спомени от отминалата тропическа буря. Палатките стояха като паметници, мълчаливо свидетелстващи за неотдавнашния живот, кипял тук.

Спря да диша. Обзе го хладен ужас. Тишината беше вездесъщият предвестник на ужасна развръзка.

— Алисън! Алисън! — изкрещя той и се втурна сляпо към палатката. — Сам! Сам!

Когато чу думите, идещи от тъмнината, той разбра какво е да те изтръгнат от смъртта и отново да ти вдъхнат живот.

— Алекзандър… На косъм се размина да не те убия, момче — каза Сам Тъкър от тъмната пазва отвъд ръба на джунглата.