Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (31)

31.

Това беше втурване в заслепяващата светлина на деня, ужасяваща и объркваща очите с безкрайните си отражения в стъкло, хром и всички други ярко оцветени метали по улиците на Монтего. И изобилие от хора. Блъскащи се, подскачащи, черни и бели; слаби мъже и дебели жени — първите със своите проклети камери, вторите — накичени с онези глупави очила с изкуствени диаманти. Защо забелязваше той тези неща? Защо те изобщо го дразнеха? Срещаха се и дебели мъже. Лицата им винаги бяха ядосани — безмълвна, стоическа реакция към празноглавите, слаби жени, вървящи до тях.

И враждебните черни очи, взиращи се от всяка следваща, прииждаща черна вълна. Слаби черни лица — а те винаги бяха слаби — върху кокалести черни тела — ъгловати, съсипани, мудни.

Такива бяха размазаните, повтарящи се образи, запечатани в препускащите страници на неговия мозък. Всеки и всичко биваше моментално категоризирано във френетичното му, безвременно търсене на врага.

Врагът със сигурност трябваше да бъде някъде там. Поне е бил там само… преди минути.

Маколиф се беше втурнал обратно в стаята. Нямаше време за обяснения с побеснелия Холкрофт; от него се изискваше само да накара гневния англичанин да се подчини. И Алекс го направи — попита го има ли пистолет, докато изваждаше своя собствен, връчен му от Малкълм предишната нощ. Виждайки оръжието в ръцете на Маколиф, агентът веднага се ориентира в обстановката. Той измъкна изпод сакото си един малък, невзрачен, автоматичен «Райси» и го освободи от кобура на колана си. Алекзандър вече беше сграбчил лекото си лятно пардесю, също дадено му от Малкълм предишната нощ, и премятайки го през ръката си, прикри револвера. Заедно, двамата мъже се изнизаха от стаята и се затичаха по коридора към стълбището отвъд асансьорните клетки. На бетонната площадка те се натъкнаха на първия от халидонитите.

Той беше мъртъв. Тънка струйка кръв беше застинала в идеален кръг около врата му, под подпухналата кожа на лицето му, изплезения език и празните, мъртви, изскочили от орбитите си очи. Беше удушен с гарота^[1] — бързо и професионално.

Холкрофт се наведе; Алекзандър, твърде отвратен от гледката, не се приближи дотолкова. Англичанинът обобщи. Професионално.

— Те са знаели, че ние сме на етажа. Но не са знаели в кои точно стаи. Другият беден глупак сигурно са взели със себе си.

— Невъзможно. Не е имало време. Никой не знаеше къде сме.

Холкрофт се беше загледал в безжизнения чернокож и когато проговори, Маколиф разбра колко голям беше шокът и яростта на разузнавача.

— Господи! Трябва да съм бил сляп!

И в този момент Алекзандър също разбра.

«Британското разузнаване, «Карибски операции», има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от «Дънстоун Лимитид».» Думите на Малкълм, халидонита. Холкрофт, манипулаторът, току-що бе прозрял същото.

Двамата мъже се затичаха по стълбите. Когато достигнаха приземния етаж с фоайето, Холкрофт спря и направи нещо странно. Той свали колана си, изнизвайки кобура, който напъха в джоба. После нави колана в стегната топка, наведе се и го сложи на земята в ъгъла. Изправи се, хвърли поглед наоколо, отиде до една стойка-пепелник и я постави пред колана.

— Сигнална маневра, а? — отбеляза Маколиф.

— Да. Обикновено се използва в открити пространства, при вертикален оглед. Хич не я бива за вътрешността на сгради. Твърде много странични намеси… слава богу.

— Искате да бъдете заловен?

— Не, не на практика. Макар че винаги съществува вероятност, доколкото знам… Някакви идеи, приятелю? В момента тече твоето шоу.

— Имам една. Не знам обаче дали ще проработи. Има едно летище. Всъщност една ферма. На запад, по магистралата, близо до едно място, наречено «Юнити Хол»… Да вървим — и Алекс се протегна към топката на вратата за фоайето.

— Не оттук — каза Холкрофт. — Те ще наблюдават фоайето. Предполагам и улицата отпред също. Давай надолу по стълбите. Към входа на персонала или по поддръжката, все има нещо от този род. Трябва да има някъде такъв из подземията.

— Чакай малко. — Маколиф беше сграбчил ръката на англичанина, физически настоявайки да му отговори. — Нека си изясним нещо двамата, още сега… Вие сте в клопка. Вашите собствени хора са ви продали. Така че никакви телефонни обаждания, никакви сигнали към никого по улиците. При никакви обстоятелства. Разчитайте само на себе си. Аз изчезвам. Не мисля, че можете да ми попречите.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че ще се свързвам? С министър-председателя ли?

— Не знам. Само знам, че не ви вярвам. Не вярвам на лъжци. Нито пък на манипулатори. А вие сте и двете едновременно, Холкрофт.

— Ние правим всичко според силите и възможностите си — отвърна агентът студено, очите му не примигваха. — Вие схващате бързо, Алекзандър. Способен ученик сте.

— Уча без желание. Нямам високо мнение за школата.

Така започна стремглавото тичане из залетите в светлина улици.

Те бягаха нагоре по извиващото се шосе на подземния гараж, налетяха на жълтеникавокафяв мерцедес седан, който неслучайно беше паркиран точно на този изход. Холкрофт и Алекзандър видяха изразът на изненада по лицето на белия шофьор; почти веднага мъжът се протегна през седалката и взе миниатюрен радиопредавател. В следващите няколко секунди Алекзандър стана свидетел на такъв акт на насилие, който нямаше да забрави до края на дните си. Един акт, изпълнен със студена пресметливост.

Р. С. Холкрофт бръкна в двата си джоба едновременно и извади автоматичния «Райси» с дясната, и цилиндричния заглушител с лявата. Той притисна заглушителя върху цевта на оръжието, прищрака пачката с патрони и се отправи директно към вратата на жълто-кафявия мерцедес-бенц. Отвори я, задържа ръката си ниско и стреля два пъти в шофьора, убивайки го на място. Изстрелите се чуха като припуквания. Шофьорът падна върху таблото; Холкрофт се присегна и взе радиопредавателя с лявата си ръка.

Слънцето грееше ярко; разхождащите се тълпи продължаваха да се движат. Ако някой беше разбрал, че току-що беше извършено убийство, то той с нищо не го показваше.

Англичанинът затвори вратата почти нежно.

— Боже Господи… — това беше единственото, което Алекс долови.

— Това беше последното нещо, което той е очаквал — каза Холкрофт рязко. — Да намерим такси.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се изпълни. Такситата не обикаляха из Монтего Бей. Шофьорите правеха кръгом след всеки курс и се завръщаха като гигантски гълъби на определени улични ъгли, където по европейски образец се нареждаха в дълги опашки, не толкова, за да причакват нови клиенти, колкото да се разговорят с колегите си за събитията от деня. Беше влудяваща практика, в този момент тя пораждаше опасност за двамата бегълци. Никой от тях не знаеше къде са стоянките на такситата, освен очевидно тази пред входа на хотела, но тя не вършеше работа.

Те завиха зад ъгъла на сградата и се озоваха на една от крайбрежните улички. Тротоарите гъмжаха от хора; тълпите от крещящо облечени, потящи се купувачи се бутаха, мъкнеха, влачеха, притискаха лица към витрините, оставяха мазни петна от чела и пръсти по тях, завиждайки на онова, на което не можеше да се завижда — на станиоления блясък. Колите не можеха да се движат из тясната улица, пронизителният звук на техните клаксони се смесваше с клетвите и заплахите, които ямаец отправяше към ямаец, опитвайки се да го изпревари заради допълнително обещания бакшиш или… заради едното мъжко достойнство.

Алекзандър пръв го видя. Стоеше под един надпис в зелено и бяло със стрелка, сочеща на юг, на който пишеше «Миранда Хил». Беше як, тъмнокос бял мъж, облечен в кафяв габардинен костюм, със закопчано сако, платът се изпъваше от мускулестите му рамене. Очите му шареха из човешкия поток, главата му се стрелкаше във всички посоки, все едно че беше глава на огромен розов пор. А в лявата му ръка, заровено в плътта на огромната му лапа, се мъдреше едно уоки-токи, съвсем същото като онова, което Холкрофт беше взел от мерцедеса.

Алекс знаеше, че само след няколко минути мъжът щеше да ги забележи. Той сграбчи ръката на Холкрофт и в този момент му се искаше двамата с Холкрофт да бяха по-ниски отколкото са.

— Ей там, на ъгъла! Под табелата… «Миранда Хил». В кафявия костюм.

— Да. Виждам.

Те стояха под ниско спуснатата тента на един магазин за спиртни напитки. Холкрофт се мушна във входа, сипейки своите «извинете», докато се провираше през гъмжилото от туристи — техните ризи «барбадос» и широкополи шапки «Върджин Айлънд» показваха, че това е още една група пътуващи с увеселителните корабчета. Волю-неволю Маколиф го последва — англичанинът стискаше в почти злобна хватка ръката на Алекс и го влачеше подире си.

Агентът го замъкна вътре в магазина и те заеха позиция в далечния му край, в близост до витрината, с идеална видимост — мъжът все още стоеше под надписа в зелено и бяло и продължаваше да опипва с поглед тълпите.

— Радиопредавателят е същият — каза Алекс.

— Ако имаме късмет, той ще го използва. Сигурен съм, че от време на време се свързват един с друг… Познавам го. Той е от «Унио Корсо».

— Нещо подобно на мафията ли?

— В известен смисъл. Но е много по-ефективна. Той е корсикански наемен убиец. Много високо платен. Уорфийлд би го наел. — Холкрофт накъсваше фразите в своя тих монолог, той премисляше разни стратегии. — Възможно е той да се окаже нашият шанс за измъкване.

— Изясни, какво имаш предвид — каза Алекс.

— Да, разбира се. — Англичанинът беше по имперски любезен и… влудяващ. — До този момент те вече са обградили мястото. Покрили са всички улици. Само след минути ще знаят, че сме напуснали хотела. Сигналът няма да ги заблуди за дълго. — Холкрофт вдигна радиопредавателя възможно по-близо до ухото си, като внимаваше това да не се набива много на очи, и завъртя копчето му за включване. Последва силно изпукване — агентът намали звука. Няколко стоящи наблизо туристи ги погледнаха с любопитство; Алекс глупаво им се усмихна. Отвън, на ъгъла, корсиканецът изведнъж приближи уоки-токито до ухото си. Холкрофт погледна към Маколиф. — Току-що са влезли в стаята ви.

— Откъде знаете?

— Докладват за все още димяща в пепелника цигара. Отвратителен навик. Включено радио… Трябваше да помисля за това. — Англичанинът рязко сви устни, очите му показваха, че разбира нещо важно. — Отвън обикаля някаква кола. В момента… ЗИС-ът докладва, че сигналът е все още в сградата.

— ЗИС-ът?

Холкрофт разшифрова с болка в гласа:

— Западноиндийският специалист. Един от нашите хора.

— В минало време — поправи го Алекс.

— Не могат да се свържат с мерцедеса — каза Холкрофт бързо. — Това е. — Той светкавично изгаси радиопредавателя, напъха го в джоба си и погледна навън. Виждаше се как корсиканецът все още напрегнато слуша своето уоки-токи. Холкрофт заговори отново: — Трябва да сме изключително експедитивни. Слушай и изпълнявай… Когато нашият италианец приключи рапорта си, той ще свали радиопредавателя. Точно в този момент ще го връхлетим ние. Трябва да сложиш ръка на радиото. Трябва да го направиш, каквото и да ти струва това.

— Просто ей така? — попита загрижено Маколиф. — Представи си, че той извади патлака?

— Аз ще съм до теб. Той няма да има време.

И наистина на корсиканеца не му беше оставено време да реагира.

Както беше предсказал Холкрофт, мъжът под табелата говори известно време по радиопредавателя си. Агентът и Алекс стояха под ниско спуснатата тента, скрити зад движещите се тълпи. В секундата, в която ръката на корсиканеца започна да се спуска надолу, Холкрофт ръгна Маколиф в ребрата. Двамата мъже се спуснаха през потока от хора към професионалния убиец.

Алекзандър го достигна пръв; мъжът се усети. Дясната му ръка се насочи към колана му, лявата — автоматично вдигна радиопредавателя. Маколиф сграбчи китката на корсиканеца и заби рамо в гърдите му, отхвърляйки го към стълба на табелата. Той погледна надолу. Холкрофт държеше в ръката си голям сгъваем нож. Агентът порна корема на корсиканеца от пелвиса до ребрата, като преряза колана му и плата на кафявия габардинен костюм.

— Грабвай радиото! — изкомандва агентът. — Тичай на юг, по източната страна на улицата. Ще те настигна на другия ъгъл. Действай!

Алекс беше толкова шокиран, че се подчини машинално. Той издърпа радиото от ръката на мъртвия и се гмурна в тълпите, пресичащи улицата. Чак когато беше на половината път, той осъзна какво правеше Холкрофт: той изправяше корсиканеца, подпирайки го на стълба. Даваше му време да се отдалечи достатъчно!

В този момент чу първите писъци. После нарастващото кресчендо на викове, писъци и оглушителен рев на ужасени хора. И сред целия този зверилник се разнесе пронизително изсвирване, след това още такива изсвирвания, след това тропотът на бягащи хора из обхванатата от паника улица.

Маколиф тичаше… На юг ли тичаше? Беше ли на източната страна?… Не можеше да разбере. Усещаше единствено паниката. И кръвта.

Кръвта! Проклетата кръв го беше обляла целия! Хората трябваше да са я видели!

Той мина покрай един ресторант с маси на улицата, едно кафене на тротоара. Онези, които обядваха, бяха наскачали от местата си, гледайки на север, към обхванатите от паника тълпи, по посока на писъците и свирките, а сега вече… и на сирените. Имаше една свободна маса край сандъчетата с цветя. Тя беше застлана с традиционната покривка на червени квадратчета, а в средата й се мъдреха захарница и солници за сол и пипер. Той се присегна през цветята и издърпа покривката: стъклениците паднаха на циментовата площадка и едната или всичките станаха на сол; не знаеше, не можеше да каже какво или колко точно се счупи. Единствената му мисъл беше да прикрие проклетата кръв, напоила ризата и панталоните му.

Ъгълът беше на тридесет крачки. Какво, по дяволите, трябваше да направи? А ако Холкрофт не е успял да се измъкне? Трябваше ли да стои там, наметнат с ужасната покривка, с вид на идиот, докато хаосът все още продължаваше из улиците.

— Хайде! — достигнаха до него думите.

Маколиф се обърна и благодарността му беше неописуема. Холкрофт стоеше точно зад него и Алекс не можа да се сдържи да не погледне ръцете му. Те бяха целите червени, лъскави; разплискваната кръв на корсиканеца беше оставила своя знак.

Пряката беше по-широка, надписът гласеше «Куинс Драйв». Тя криволичеше нагоре, на запад, и Алекс реши, че познава този район. На отсрещния ъгъл, по диагонала, в този момент спря една кола; шофьорът подаде глава през прозореца, заглеждайки се на север по посока на тичащите хора и виковете на ужас.

Алекс трябваше да повиши тон, за да надвика шума.

— Ето там! — каза той на Холкрофт. — Онази кола!

Англичанинът кимна.

Те се втурнаха през улицата. Маколиф беше успял да измъкне портфейла си в движение, вадеше някакви банкноти. Той се приближи до шофьора — чернокож ямаец на средна възраст — и заговори бързо.

— Имаме нужда от кола. Ще ви платя колкото поискате!

Но ямаецът се вторачи в Алекзандър: очите му издаваха обзелия го внезапен страх. И тогава Маколиф видя: беше свил покривката под мишницата си — как ли се беше озовала там? — откривайки огромното тъмночервено петно кръв.

Шофьорът се протегна към лоста на скоростите. Алекс пъхна дясната си ръка през прозореца и сграбчи мъжа за рамото, като теглеше ръката му далеч от таблото. Той хвърли портфейла си на Холкрофт, отвори вратата и издърпа мъжа от седалката. Ямаецът започна да надава викове за помощ. Маколиф взе банкнотите и ги пусна на бордюра, докато изблъскваше с юмруци чернокожия на тротоара.

Десетина пешеходци се загледаха в тях, повечето побягнаха, не желаеха да бъдат въвлечени по някакъв начин в конфликта; другите останаха да наблюдават, очаровани от това, което виждаха. Двама бели тийнейджъри притичаха до парите и се наведоха да ги вдигнат.

Неизвестно защо Маколиф се почувства разтревожен от този факт. Той направи разделящите ги три крачки и срита жестоко единия от младежите в главата.

— Измитайте се веднага! — изрева той, докато тийнейджърът падаше назад и протеклата кръв моментално сплъстяваше русата му коса.

— Маколиф! — изкрещя Холкрофт, който се затича и заобиколи колата, към другата предна врата. — За Бога! Скачай вътре и карай!

Докато Алекс се хвърляше на седалката, той видя онова, което инстинктивно знаеше, че е най-лошото от всичко, което можеше да им се случи сега. През една пряка, изплувайки от кръжащата по улицата тълпа, един жълтеникавокафяв мерцедес-бенц набираше скорост, мощният му, ревящ двигател, даваше да се разбере, че се очаква още по-рязко увеличение на скоростта.

Маколиф превключи на скорост и натисна педала на газта до пода. Колата реагира и Алекс беше благодарен, че колелата се завъртяха бързо. Той изкара колата в средата на «Куинс Драйв», по онова, което трябваше да бъде «Миранда Хил» и веднага задмина две други коли… толкова близко, че едва се размина със сблъскването.

— Мерцедесът идваше надолу по улицата — каза той на Холкрофт. — Не знам дали са ни забелязали.

Англичанинът се обърна рязко в седалката си, като същевременно извади автоматичния «Райси» и транзисторното радио от джобовете си. Той го включи, през пращенето от атмосферните смущения се чуваха възбудени гласове, издаващи команди и отговарящи троснато на въпросите фрази. Езикът, на който ставаше всичко това не беше английски. Холкрофт обясни причината.

— «Дънстоун» е привлякъл половината от «Унио Корсо» в Ямайка.

— Разбираш ли нещо?

— Достатъчно… В момента са на ъгъла на «Куинс Драйв» и «Есекс». В района на «Миранда Хил». Те са разбрали, че ние сме причината и за втория смут.

— Преведено: значи са ни забелязали.

— Може ли от тази кола да се изстиска още нещо?

— Не е лоша, но не е за надпревара с мерцедес. — Холкрофт остави радиото на пълна мощност, очите му бяха обърнати все към задния прозорец. От малкия високоговорител се разнесе канонадата на бързо разменени реплики и в същия момент Маколиф видя как един черен понтиак с голяма скорост изскочи отдясно, от нанадолнището пред тях, спирачките му задраха, шофьорът бясно завъртя кормилото.

— Господи! — извика той.

— Техен е! — викна Холкрофт. — Западният им патрул току-що рапортува, че ни е видял. Обръщай! При първа възможност.

Алекс подкара с всичка сила към върха на хълма.

— Какво прави той? — отново изкрещя, цялото му внимание беше на пътя пред тях, приковано към автомобили, които може да са запречили пътя точно на върха.

— Той обръща… занесе се по средата на пътя. Сега изправя колата.

На върха на склона Маколиф завъртя кормилото надясно, натисна газта до дупка и се понесе покрай три автомобила по стръмното нанадолнище, като принуди единствената приближаваща ги кола да се залепи за бордюра.

— Има някакъв парк на около половин миля надолу оттук — той не можеше да е сигурен за разстоянието; ослепителното слънце играеше по Металните предмети и ги изкривяваше или поне така изглеждаше. Но не можеше да се наслаждава на това; можеше единствено да се задълбочи в размислите си. Умът му трескаво възпроизвеждаше светкавични образи от наскоро случили се неща. Образите на един друг парк… в Кингстън: паркът «Сейнт Джордж». И на един друг шофьор… един многостранно развит ямаец, наречен Родни.

— И? — Холкрофт се беше хванал здраво, с дясната ръка, стиснала пистолета, за таблото, а с лявата, в която беше радиото, предаващо на пълна мощност, за седалката.

— Движението не е оживено. Няма и много хора…

Алекс пак кривна леко колата, за да задмине друг автомобил. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Черният понтиак беше на върха на хълма зад тях; не ги деляха повече от четири коли.

— Мерцедесът се носи на запад по «Глоусестър» — каза Холкрофт, прекъсвайки мислите на Алекс. — Те казаха «Глоусестър»… Друга кола се движи по… «Сиуъл»… — превеждаше бързо Холкрофт, докато гласовете се наслагваха един върху друг.

— «Сиуъл» е в другия край на района — каза Маколиф по-скоро на себе си, отколкото на агента. — «Глоусестър» е крайморския булевард.

— Те са вдигнали по тревога още две превозни средства. Едното е на «Норт стрийт» и «Форт стрийт», а другото — на «Юнион».

— Това е баш Монтего. Търговският център. Те се опитват да ни отрежат всички пътища… За бога, та то не остана нищо друго!

— За какво говориш? — Холкрофт трябваше да крещи; стържещите гуми, вятърът, ревящият двигател не му оставяха друга възможност.

Обясненията изискваха време, дори ако продължаваха само секунди — а сега не бяха останали даже и секунди. Нямаше да има обяснения, само команди… както преди много години. Издавани в замръзналите хълмове с не по-голяма увереност, отколкото чувстваше в момента.

— Скачай на задната седалка — нареди той, твърдо, но не напрегнато. — Натроши задния прозорец, разчисти си място… Когато свърна към парка, той ще ни последва. В момента, в който вляза вътре, аз ще извия надясно и ще спра. Рязко! Започвай да стреляш в секундата, в която видиш понтиака зад нас. Имаш ли резервни пачки?

— Да.

— Зареди една пълна. От старата си използвал два куршума. И забрави проклетия заглушител, той ще даде откат. Опитай да произведеш чисти изстрели. Цели се в предния и страничните прозорци. Но далеч от резервоара и гумите.

Каменните двери на парка бяха на по-малко от сто ярда, само на секунди разстояние. Холкрофт погледна Алекс втрещено, но това продължи само миг и той започна да се прекачва през седалката към задната част на автомобила.

— Смяташ, че можем да сменим колите?

Може би това беше въпрос, но Маколиф не го интересуваше. Той го прекъсна:

— Не знам. Само знам, че не можем да използваме тази повече, а трябва да се доберем до другия край на Монтего.

— Те сигурно ще засекат собствената си кола…

— Те няма да я търсят. Поне не в близките десет минути… ако можеш да се прицелиш добре.

Вратите сега се падаха отдясно. Алекс рязко завъртя волана, колата се занесе на една страна, а в това време Холкрофт започна да разбива задното стъкло. Автомобилът зад тях кривна надясно, за да не се блъсне, клаксонът му свиреше пронизително, а шофьорът крещеше. Маколиф се понесе с пълна газ през вратите, като натискаше предупредително клаксона си.

Влязъл вече вътре, той удари спирачките, завъртя кормилото надясно, натисна педала на газта и прехвърли бордюра на алеята, докато нагазваше в тревата. После с всички сили натисна още веднъж спирачния педал, колата се разтресе и спря в меката пръст. Онези, които се разхождаха в далечната част на парка, се обърнаха; една двойка, разположила се на пикник в тревата, се изправи.

На Алекс не му пукаше. Само след секунди щеше да започне пукотевицата, минувачите щяха да се разбягат да търсят прикритие, далеч от опасната зона. Далеч от огневата позиция.

Опасна зона. Огнева позиция. Прикритие. Термини от един друг живот.

От това следваше, че разхождащите се в парка не бяха никакви минувачи. Те бяха цивилни. Това беше война. Независимо дали те знаеха за нея или не.

Чу се рязкото, оглушително изсвирване на гуми. Холкрофт стреляше през разбития заден прозорец. Понтиакът кривна и излезе от алеята, профуча през отсрещния бордюр, помете избуялия там храсталак от тропически растения и се заби в едно възвишение рохка пръст — резултат от поредното хрумване за реорганизация. Моторът продължи да се върти на високи обороти, но скоростите бяха блокирали, колелата — неподвижни, клаксонът продължаваше да вие.

В далечината се чуха писъци. От цивилните.

Маколиф и Холкрофт изскочиха от колата и се втурнаха през тревата и бетона към отсрещната зелена площ. И двамата бяха извадили оръжието си, но не беше необходимо. Р. С. Холкрофт се бе справил безупречно. Беше стрелял с унищожителна точност през отворения страничен прозорец на понтиака. Автомобилът беше цял и непокътнат, но шофьорът — мъртъв. Мъртво лежащ върху клаксона.

Двамата бегълци се разделиха при колата, всеки към съответната предна врата, Алекзандър от страната на шофьора. Изтеглиха безжизненото тяло встрани от волана; ревящият клаксон млъкна, двигателят продължи да боботи. Маколиф се присегна и завъртя ключа.

Настъпилата тишина беше невероятна. Все още обаче се чуваха виковете в далечината, откъм тревата. Цивилните.

Те издърпаха мъртвеца и прехвърлиха тялото през седалката на пода отзад. Холкрофт вдигна транзисторния приемник и го изгаси. Алекзандър седна зад волана и трескаво дръпна лоста на скоростите.

Той не помръдна и коремните мускули на Маколиф се напрегнаха, ръцете му започнаха да треперят. Някъде от дълбините на юношеството му, от отдавна, отдавна забравеното, изплува споменът. Имаше една стара кола в един стар гараж, скоростите й винаги заяждаха.

«Запали мотора само за момент. Включвай — изключвай. Включвай — изключвай. Докато зъбецът на скоростния лост подаде.»

Той го направи. Колко пъти, никога нямаше да си спомни. Щеше да помни единствено студените, спокойни очи на Р. С. Холкрофт, които го наблюдаваха.

Понтиакът мръдна. Най-напред — към насипа пръст, след това, когато Алекс включи на заден, назад — колелата се завъртяха бясно — през тревата.

Те се движеха.

Маколиф направи едно рязко, пълно завъртане на волана, насочвайки колата към циментираната алея. Той натисна газта и понтиакът набра скорост по меката трева, докато се подготвяше за леко разтърсващия скок през бордюра.

Четири секунди по-късно те преминаха през каменните врати на парка.

Алекзандър зави надясно. На изток. Назад към «Миранда Хил». Знаеше, че Холкрофт беше слисан, но това нямаше значение. Все още не беше време за обяснения и изглежда англичанинът разбираше това. Той не каза нищо.

Няколко минути по-късно, при първата пряка, Маколиф смени светлината и завъртя наляво. На север. Табелата гласеше: «Корниш Анекс».

Холкрофт проговори.

— Към крайбрежния булевард ли караш?

— Да. Наричат го «Глоусестър». Той минава през Монтего и се превръща в магистрала номер едно.

— Значи си зад колата на «Дънстоун»… зад мерцедеса.

— Да.

— И мога ли да предположа, според последното известие, което — на това място Холкрофт хвана транзисторното уоки-токи, — те са получили от оня парк, че има и друг, по-кратък маршрут до него? И по-бърз?

— Да. Даже два. «Куинс Драйв» и «Крониш Роуд». Те са преки на «Глоусестър».

— Което означава, че те биха поели по тези два маршрута.

— Най-вероятно.

— И естествено, те ще претърсят парка.

— Надявам се да го направят.

Р. С. Холкрофт се облегна назад в седалката. Това беше жест на временно успокоение. И не без известна доза възхищение.

— Вие сте много, ама много схватлив ученик, господин Маколиф.

— С риск да стана банален, ще повторя: обаче училището е скапано.

 

 

Те чакаха в тъмното, в горичката на края на полето. Щурците с песните си отброяваха влачещите се секунди. Бяха зарязали понтиака на мили от тук, в един пустеещ черен път в областта Катрин Маунт и бяха извървели пеш останалото разстояние до фермата в покрайнините на Юнити Хол. Бяха изчакали падането на нощта, преди да изминат последните няколко мили от пътя. Предпазливо, непрекъснато с прикритие, когато бяха на пътя — с цел да останат незабелязани. Най-накрая използваха и релсите на Ямайските железопътни линии като ориентир.

Намериха карта на пътищата в жабката на автомобила и я разучиха. Беше ги влудило. Повечето от улиците на запад от центъра на Монтего не бяха отбелязани, линии без имена, а винаги имаше и второстепенни пътища алеи, за които нямаше и линии. Те преминаха през многобройни квартали гета, докато осъзнаваха, че жителите им ги измерваха с поглед — двама бели, които нямаха работа в тази част на града. Едно нападение над такива мъже би им донесло някаква изгода.

Холкрофт беше настоял двамата да си облекат саката и така да сложат оръжието си в коланите, че то да се вижда отдалеч.

Двама «фазани», преминаващи през враждебна колониална територия, показващи на местните «чернилки» съвсем ясно, че те притежават от магическите огнени пръчки, които сеят смърт. Нелепо.

Но нямаше и нападение.

Пресякоха река Монтего при Уестгейт, на миля и половина от железопътната линия. Там се натъкнаха на временен скитнически анклав — лагер на безделници в ямайски вариант — и Холкрофт поведе разговора.

Те били застрахователни инспектори, обслужващи компанията; нямали нищо против мръсния им, боклучав район на лагера до оня момент, когато това щяла да стане пречка за железопътната линия. Но появи ли се и най-малка засечка по линията, наказанията наистина щели да бъдат сурови.

Нелепо.

Но никой не ги закачи, въпреки че заобикалящите ги черни очи бяха изпълнени с омраза.

В Юнити Хол имаше един малък товарен пикап. Единична платформа с две опасани в тел крушки, осветяващи голото пространство. Вътре в разнебитения от дъждовете заслон седеше един пиян старец, наливащ се с евтин ром. С големи мъки измъкнаха от него само толкова, колкото Маколиф да се ориентира в обстановката. Мъгляви обяснения и все пак достатъчни, за да се определят съответните разстояния от магистралата на пътищата, които извиваха, с начало от Париш Хуорф, навътре във фермерската област на югозапад.

До 9:30 вече бяха достигнали полето. Алекс погледна часовника си. Беше 10:30. Не беше сигурен, че е взел правилно решение. Сигурен беше само в едно: че не би могъл да измисли нищо друго. Той извика в паметта си самотната фермерска къща в имението и спомена, че тогава вътре светеше. Сега нямаше светлини. Всичко беше запустяло.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Измина още един час и единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на ямайската нощ: хищниците нападаха, жертвите биваха похитени, една безконечна схватка — несъществена за всички други, освен за участниците в нея.

Минаваше краят на втория час, когато го чуха. Един различен шум. Автомобил. Караше бавно, на ниска предавка, с приглушен мотор, издавайки своята предпазливост. Натрапник, съвсем наясно със своето прегрешение.

Минути по-късно, в мътната светлина на луната, засенчена от облаци, те наблюдаваха как една висока фигура притича през полето, първо към северния край, където беше запалена факла, после на юг — може би на четиристотин ярда — където действието беше повторено. След това фигурата се върна още веднъж тичешком към противоположния край.

Още един звук. Още един натрапник. Също приглушен — този път от тъмнината на небето. Един самолет с двигател, който вече работеше на бавни обороти, бързо се снишаваше. Той докосна земята и в същия момент факлата в северния край беше изгасена. Само след секунди самолетът спря пред пламъка в южния край на полето. Един мъж скочи от малката кабина; огънят беше загасен моментално.

— Да вървим! — каза Алекс на британския агент. И двамата мъже тръгнаха заедно през полето.

Бяха нагазили не повече от петдесет ярда в тревата, когато това се случи. Въздействието стана толкова внезапно, шокът толкова пълен, че Алекс извика неволно и се хвърли на земята с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Холкрофт остана прав.

Защото два изключително мощни прожектора ги хванаха в заслепяващата хватка на пресечените си лъчи.

— Свалете оръжието си, Маколиф — каза някой, стоящ извън кръга заслепяваща светлина.

И Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба, изникна в светлината.