Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (30)

30.

Пътуването до Монтего се оказа много по-лесно, отколкото криволичещия поход от Марта Брей до тук. По-голямата част от времето пътуваха с различни превозни средства.

Малкълм, сега робата му бе заменена с костюм от веригата «Савил», поведе Алекзандър край езерото на югоизток. По пътя ги пресрещна мъж, който ги отведе до подножието на планинска канара, скрита в джунглата. Стоманен асансьор, чиито дебели вериги не се забелязваха отдалеч сред планинските скали, ги издигна до върха на огромна пропаст. Там друг мъж ги настани в нещо като малък трамвай. Трамваят ги понесе по железен път под линията на хоризонта на гората. В края на тази отсечка трети мъж ги пое и ги преведе през поредица от дълбоки пещери, които Малкълм нарече «Куик степ грото». Той каза на Алекс, че «Куик степ»^[1] били наречени така заради пиратите през седемнадесети век, които акостирали в залива Блуфийлд^[2] и бързали да заравят съкровищата си на дъното на дълбоките басейни вътре в пещерите. Другата легенда, онази, която се смятала за по-достоверна, била, че ако пътникът не гледа в краката си, лесно може да се подхлъзне и да пропадне в някоя цепнатина. В такъв случай не се разминавало без наранявания, а понякога настъпвала и смърт. И Маколиф следваше плътно водача им, а фенерчето му внимателно шареше из изпълнената със скали тъмнина пред него.

Когато излязоха от пещерите, те за кратко се потопиха в джунглата, докато достигнаха първия истински път. Водачът им включи миниатюрен радиопредавател и десет минути по-късно един «пустинен джип» изскочи от непрогледните черни кухини на запад. Водачът им каза «довиждане» и се раздели с тях.

Невзрачното, грубо на пръв поглед, превозно средство ги понесе през непрекъснато пресичащи се черни пътища. Шофьорът се стремеше двигателят да не вдига излишен шум, държеше курс покрай спускащите се надолу хълмове и изгасяше фаровете колчем наближаха някоя населена област. Пътуването продължи половин час. Пресякоха маронското село Акомпонг, завиха, пропътуваха на юг няколко мили до един равен отсек степно пространство.

В тъмнината, в самия край на полето, се виждаше малък самолет, който току-що беше изкаран иззад камуфлажното си прикритие от папрат и акация. Беше двуместен команч. Те се качиха в него и Малкълм зае мястото на пилота.

— Това е най-рискованата част от цялото пътуване — каза той, докато рулираха по отсечката за излитане. — Трябва да летим ниско над земята, за да избегнем засичането ни от радарите. За съжаление, това е практиката и на наркотрафикантите. Всъщност трябва да се притесняваме повече от това да не се сблъскаме във въздуха с тях, отколкото от властите.

Без произшествия, само сигнализирайки няколко пъти във въздуха на гангстерски самолети, те се приземиха в земите на отдалечена ферма, на югозапад от Юнити Хол. От там оставаше само петнадесет минутно пътуване с кола до залива Монтего.

— Би предизвикало съмнения, ако останем да пренощуваме в негърските квартали на града: ти — с цвета на кожата си, аз — с речта и дрехите си. А утре трябва да се движим из центъра — в района на белите.

Те избраха крайбрежния хотел «Корнуъл» и се регистрираха през десет минути. Резервираха две съседни, но несвързани помежду си стаи.

Беше два часа след полунощ и Маколиф се строполи в леглото изтощен. Не беше спал почти четиридесет и осем часа. И въпреки това сънят не идваше.

В главата му се въртяха толкова много неща. Брилянтният, самотен, смахнат Фъргюсън и неговото внезапно заминаване за фондацията «Крафт». Още една измяна. Без никакво обяснение. Алекс се надяваше, че Крафт е решението на Джимбото. Защото на него никога вече нямаше да му се има доверие. Мислеше си и за сладникаво чаровните Йенсенови… затънали до уши в манипулациите на «Дънстоун Лимитид». За «харизматичния водач» Чарлз Уайтхол, чакащ момента да яхне «коня на негърския Помпей» през парка «Виктория». Уайтхол не беше еш на Халидон. Племето на Акуаба не би го толерирало. Уроците на Акуаба не включваха и насилието на Лорънс, едрото момче-мъж, наследника на Барък Мур. «Революцията» на Лорънс никога нямаше да дойде, поне не по начина, по който той си я представяше.

Алекс се чудеше, докато мислеше за Сам Тъкър^[3] — чепатият, подобен на скала, внушаваща стабилност. Дали щеше Сам да намери онова, което търсеше в Ямайка? Защото със сигурност той търсеше нещо.

Но най-вече Маколиф си мислеше за Алисън. За нейния прекрасен полусмях и ясните й сини очи, за спокойното й приемане на всичко, което всъщност беше проявата на нейното разбиране. Колко много я обичаше. Докато съзнанието му се потапяше в сивата, черна празнота на съня той се чудеше дали щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. След като лудостта свърши. Ако оцелее. Ако двамата останеха живи.

 

 

Беше дал поръчка да го събудят в 6:45. Дванайсет без петнайсет лондонско време. Обед — според Халидон.

Кафето пристигна след седем минути. До дванадесет часа оставаха само осем.

Три минути по-късно телефонът иззвъня. Пет минути до дванадесет лондонско време. Беше Малкълм. Не звънеше от стаята си в хотела, а от Обединеното Пресбюро, от офиса му в Монтего Бей на улица «Сейнт Джеймс». Искаше да се убеди, че Алекс е станал и е включил радиото си, а може би и телевизора в стаята. Маколиф включи и двете. Малкълм, халидонитът щеше да му се обади по-късно.

В седем без три минути — дванадесет лондонско време — на вратата рязко се почука. Алекзандър беше удивен. Малкълм не му беше казал, че някой ще го посещава: никой не знаеше, че той е тук — в залива Монтего. Той отиде до вратата.

— Да?

Думите от другата страна на дървената преграда бяха произнесени колебливо от един нисък, познат глас.

— Вие ли сте… Маколиф?

В този момент Алекзандър разбра. Симетрията, прецизността на времето беше изключителна; само необикновено скроени умове можеха да измислят и представят такова, изпълнено със символи разиграване.

Той отвори вратата. В коридора стоеше Р. С. Холкрофт, Британско разузнаване; тънкото му тяло беше изопнато, изразът на лицето издаваше волево потиснатата му силна изненада.

— Боже милостиви. Наистина сте вие… Аз не им повярвах. Сигналите ви от реката… Нямаше нищо извънредно, абсолютно нищичко!

— Това — каза Алекс, — е може би най-пагубното съждение, което някога съм чувал.

— Те ме извлякоха от стаята ми в Кингстън… преди изгрев-слънце. Закараха ме някъде из хълмовете…

— И ви докараха със самолет в Монтего — довърши Маколиф, докато гледаше часовника си. — Влезте, Холкрофт. Имаме една минута и петнадесет секунди до началото.

— На какво?

— И двамата ще разберем след малко.

На фона на музиката напевният висок глас възвести по радиото, че вече е седем часът в «слънчевия рай на залива Монтего». Картината на телевизора показваше моментна снимка на застинала дълга плажна ивица. Говорителят с подчертано британски акцент възхваляваше добрите качества на «живота на нашия остров» и поздравяваше с добре дошли «всички туристи, пристигнали от страните със студен климат», като подчерта почти моментално, че има снежна виелица в Ню Йорк.

Дванадесет часа, лондонско време.

Нищо необикновено.

Абсолютно нищо.

Холкрофт стоеше до прозореца, загледан в синьо-зелените води на залива. Той мълчеше; гневът му всъщност беше яростта на мъж, който е загубил контрола върху събитията и не знае какви са ходовете на опонентите му. И най-вече — защо ги правеха. Манипулаторът беше изманипулиран.

Маколиф седеше на леглото с вперени в телевизионния екран очи. В момента течеше някаква разкрасена лъжа-приказка за «прекрасния град Кингстън». Успоредно с това радиото, поставено на масичка до леглото, бълваше някаква комбинация от какофонична музика и убийствени реклами, продаващи всичко: от «Копъртоун» до «Херц». Периодично се появяваше сиропираният женски глас на говорителката на Министерството на здравеопазването с обръщение към местните жени, съветвайки ги «вие не трябва да забременявате толкова често», следван от прогнозата за времето, която никога не беше «отчасти облачно», а винаги — «предимно слънчево».

Нищо необикновено. Нищо. Вече беше дванадесет и единадесет лондонско време. Все още нищо.

И тогава се започна.

— Прекъсваме обичайното си предаване…

И, като малка вълничка, родена в океанските дълбини — незабележима най-напред, но постепенно нарастваща — която изведнъж се показва над повърхността на водата и достига своята височина, изпълнена с премерена ярост, схемата на терора се пукна и придоби очертания и яснота.

Първото съобщение просто беше прелюдия — самотна флейта, набелязваща основните ноти на темата, които не след дълго щяха да се развият: експлозия и смърт в Порт Антонио.

Източното крило на къщата в имението на Артър Крафт било хвърлено във въздуха от поставен там експлозив, последвалият пожар обхванал по-голямата част от сградата. Предполага се, че патриархът на фондацията е една от жертвите. Плъзнали слухове, че преди серията експлозии се е стреляло с пушки. Порт Антонио бил целият в паника.

Стрелба с пушки. Експлозиви.

Рядкост, да, но не и нещо, за което не беше чувано на този остров с неговата разпокъсана жестокост. Жестокостта на задържания гняв.

Следващото «прекъсване» се появи след не повече от десет минути. То беше — точно откъдето трябва, мислеше си Маколиф — репортаж от Лондон. Това прекъсване се придружаваше от лента, течаща под образа, на която пишеше: «Убийства в Лондон. Пълният текст на съобщението ще чуете в централните ни новинарски емисии». Радиото изчака една дълга музикална реклама да стигне до края на своята промиваща мозъка тъпота преди гласът да се появи отново, но вече властно стреснат и притеснен.

Даваха подробностите все още в сбит вид, но не и изводите. Бяха убити четири важни фигури с висок ранг в правителството и индустрията. Един директор на компанията «Лойд», един служител от Кралските данъчни служби и двама членове на Камарата на общините, и двамата председателстващи различни търговски комисии с голямо значение и влияние. Методите: двата — често срещани до сега, двата — нови и доста драматично изпълнени. С много мощна пушка е стреляно от един прозорец в покрит с тента вход на площад «Белгрейвия». Автомобил е бил хвърлен във въздуха чрез предварително поставено взривно устройство. Следваха новаторските: отрова — предполага се, че е стрихнин, разтворена в мартини «Биифийтър», смъртта настъпила след десет минути; и една ужасна, извратена, жестока смърт… острие на нож, изхвърлено срещу движеща се плът на един гъмжащ от хора ъгъл на булевард «Странд». Убийствата са извършени, убийците не са задържани.

Р. С. Холкрофт стоеше до хотелския прозорец и слушаше развълнуваната интонация на ямайския говорител. Когато Холкрофт проговори, стана ясно колко е шокиран от чутото.

— Господи… Всеки един от тези мъже по едно или друго време беше поставен под лупа…

— За какво?

— Заподозрян в особено тежки престъпления: служебни злоупотреби, изнудване, измама… Но нищо не беше доказано.

— Е, нещо вече е доказано.

Следващият беше Париж. Ройтер беше изпратил първите телеграми и те бяха тиражирани от телеграфните агенции само за минути. Отново бройката беше… четири. Четирима французи — всъщност трима мъже и една жена. Но пак четири.

Отново изтъкнати фигури в индустрията и правителствените кръгове. И оръжията на престъплението бяха идентични: пушка, експлозиви, стрихнин, нож.

Жената — собственичка на една от парижките модни къщи. Безскрупулна, мразена, садистична лесбийка, отдавна подозирана във връзки с корсиканската мафия. Била е застреляна от разстояние, когато е излизала от един вход на «Сен Жермен де Пре». От тримата мъже един е бил член на президентския Финансов съвет; неговият ситроен избухнал, когато той се опитвал да запали колата си на улица «Бак». Другите двама французи заемали високи изпълнителни постове в корабни компании със седалище в Марсилия — корабите плавали под парагвайски флаг — собственост на Маркиз дьо Шательоро. Първият се разтърсил в конвулсии, наклонил се над масата и починал в едно кафене в Монмартр — от стрихнин в късното му сутрешно еспресо. На втория му разпрали гръдния кош с касапски нож насред претъпкания с минувачи тротоар пред хотел «Жорж V».

Минути след Париж дойде Берлин. Берлин на правителството в Бон. Все още само слухове, идващи от Изток — чували се сирени отвъд мостовете, зад Стената; били подслушани няколко полицейски радиотелефона — но нищо не било ясно.

На «Кюрфюрщендам щрасе» бил застрелян от покрива на близкостояща сграда един подсекретар от Външнополитическия отдел на Бундестага, когато отивал на предварително уговорена среща-обяд. Един от директорите на «Мерцедес-Бенц» спрял, за да изчака светофара на аутобана, когато на предната му седалка били хвърлени две гранати, изпепелили колата му и него самия за секунди. На известен наркотрафикант била дадена отрова, сипана в чашата тъмна бира, която си поръчал в хотел «Гранд», а едно служебно лице на Финансовото министерство е било ловко пронизано — смъртта настъпила незабавно — право в сърцето в претъпканото фоайе на правителствена сграда.

Следваше Рим. Един от финансовите стратези на Ватикана, дълбоко презиран кардинал, посветил се на изнудването в името на църквата на зле информираните бедни, паднал от пушката на убиец, стрелял иззад едно берлини на площад «Сан Пиетро». Един функционер от миланската Мандадора влязъл в глуха улица на «Виа Кондоти», където автомобилът му експлодирал. Смъртоносна доза стрихнин била сипана в капучиното на директор на митница на римското летище «Фиумичино». В ребрата на влиятелен брокер от «Борса Валори» бил забит нож, докато той се спускал по Испанските стълби към «Виа Дю Масели».

Лондон, Париж, Берлин, Рим.

Винаги цифрата беше четири и методите еднакви: пушка, експлозиви, стрихнин, нож. Четири разнообразни, изобретателни начина на действие. Всеки един преценен от гледна точка на новината, ориентирани към шока. Всички убийства — дело на професионалисти; нито един убиец не е бил заловен на местопрестъплението.

Радио и телевизионните станции не правеха вече опити да продължат обичайната си програма. С имената сега се появяваха и подробните им биографии. От детайлите в тях човек можеше да си състави представата, която не беше далеч от обобщението на Холкрофт за четиримата убити англичани: Жертвите не бяха просто хора от голяма величина в индустрията и правителствата. Върху повечето от тях беше хвърлена сянката на съмнението, което предизвикваше подозрение и към останалите. Бяха лица, подлагани по едно или друго време на официални разследвания. Когато първите намеци за това изплуваха на повърхността, любопитните журналисти започнаха бързо и яростно да ровят, да засипват публиката с десетки слухове и дори с нещо повече от слухове — с факти: обвинителни актове (обикновено свеждани до невъзможност да бъдат доказани), обвинения от страна на пострадали конкуренти, по-висшестоящи или подчинени (оттеглени, отречени… непотвърдени), тъжби (изтеглени от съда или преустановени поради липса на доказателства).

Това беше един «елегантен» разрез на имиджа на заподозрените. Помътнял, омърсен, с аура на корупция около себе си.

Всичко това стана преди стрелките на часовника на Маколиф да покажат девет часа. Два часа след дванадесет, лондонско време. Два часа следобед на Мейфеър.

Същото часово време във Вашингтон и Ню Йорк.

Нямаше вече преструвка, разбирането проблесна заедно с движението на слънцето от изток на запад над Атлантическия океан. Изводът — споделян от всички, прерастваше в истерия. Предполагаше се, че това е някакъв заговор от международен мащаб, дело на самоуправстващи фанатици, които разчистваха стари сметки, чрез терор, из целия цивилизован свят.

Щеше ли терорът да достигне бреговете на Съединените Щати?

Да, той вече беше там, от преди два часа.

Тромавият великан едва беше започнал да се раздвижва, да разпознава симптомите на надигащата се зараза.

Първите новини достигнаха до Ямайка от Маями. Радио Монтего се задъхваше, докато ловеше припокриващите се радиоизлъчвания, пресяваше, подбираше, най-накрая сверяваше с телексната лента думите на различни новинари, които бързаха да вербализират събитията, изтичащи от лентите на телеграфните агенции.

Вашингтон. Ранно утро. Подсекретарят на бюджета — едно явно политическо назначение заради принос в президентската кампания — е бил застрелян, докато правел сутрешния си джогинг по един черен път близо до дома си в Арлингтън; оръжието е било високомощна пушка, вероятно с електронен мерник и с нея се е стреляло от един хълм над пътя. Тялото е било открито от моторист в 8.20, времето на настъпване на смъртта — не повече от два часа от намирането.

Обед. Лондонско време.

Ню Йорк. Приблизително в седем часа сутринта, когато някой си Анджело Делакроче — уважавана в средите на мафията фигура — влязъл в своя линкълн континентал в свързания с дома му гараж в Скарсдейл, станала експлозия, която хвърлила във въздуха помещението, убила на място Делакроче и причинила значителни щети на останалата част от къщата. Името «Делакроче» се свързвало с…

Обед. Лондонско време.

Феникс, Аризона. Около 5.15 сутринта, някой си Харисън Ренфийлд, финансист от международен мащаб, строителен магнат със значителни холдингови компании в Карибския басейн, припаднал в покоите си в частния клуб «Тъндърбърд»^[4] след среднощно парти, дадено в чест на съдружниците му. Това станало след като поръчал да му донесат сутрешната закуска; съществували подозрения, че е бил отровен, тъй като един сервитьор на «Тъндърбърд» бил намерен в безсъзнание долу, в хола на апартамента на Ренфийлд. Било наредено да се извърши аутопсия… Пет часа, планинско време.

Дванадесет часа на обяд, лондонско време.

Лос Анджелис, Калифорния. Точно в 4.00 сутринта младши сенаторът от Невада — споменаван напоследък (без да е повдигнато обвинение) във връзка с данъчни измами в Лае Вегас — слязъл от борда на голяма моторна лодка на един кей в Марина дел Рей. Моторницата била пълна с гости, връщащи се от яхтата на филмов продуцент. Някъде по пътя между моторницата и носа на кея, младши сенаторът се оказал разпорен от нож. Острието било дълго, а разрезът толкова дълбок, та чак хрущялът на гръбначния стълб се показвал през живата рана. Той бил притиснат и понесен от потока гуляйджии, докато в един момент струята топла течност, оплискала толкова много хора, била разпозната като кръв. Настъпила паника, обхваналият ги ужас, макар и пиянски, бил дълбок. Четири часа сутринта, тихоокеанско време.

Дванадесет часа на обед. Лондон.

Маколиф погледна към смълчания, стреснат Холкрофт.

— Последната смърт, за която беше съобщено, е настъпила в четири часа сутринта… В Лондон по това време е било дванадесет. Във всяка страна са умрели по четирима. Използвани са съответно четири — идентични — метода на убийство… Аравакските единици от по четири — пътуването към смъртта… така го наричат те.

— За какво говориш?

— Имате си работа с Халидон, Холкрофт. Вие нямате избор; това е тяхното доказателство… Те казаха, че това е само върхът.

— Върхът?

— Върхът на айсберга «Дънстоун».

 

 

— Неизпълними искания! — изригна Холкрофт, фината мрежа от кръвоносни съдове по лицето му набъбна и образува гневни червени петна по кожата. — Ние няма да допуснем някакви си там «чернилки» да ни диктуват условията си!

— Тогава няма да получите списъка.

— Ще го изтръгнем насила от тях. Не е време за спогодби с диваци!

Алекзандър си помисли за Даниел, за Малкълм, за невероятната комуна на брега на езерото, за гроба на Акуаба… съкровищницата на Акуаба. Неща, за които не можеше и нямаше да говори. Считаше, че и няма смисъл да го прави.

— Вие мислите, че това, което се случи, е дело на диваци? Не става дума за убийствата, тях няма да тръгна да защитавам. Но методите, жертвите… Не се залъгвайте.

— Не давам и пукнат грош за вашето мнение… — Холкрофт бързо отиде до телефона на масичката до леглото. Алекс остана в стола си край телевизора. Вече за шести път Холкрофт се опитваше да се свърже. Англичанинът имаше само един телефонен номер в Кингстън, който можеше да използва; телефоните на посолството не трябваше да бъдат замесвани в тайните операции. Всеки път, когато той успяваше да получи линия за Кингстън — нещо, което не беше лесно в Монтего — номерът даваше заето.

— По дяволите! Ама че дяволска работа! — експлодира агентът.

— Обадете се в посолството преди да сте получили сърдечен удар — каза Маколиф. — Споразумейте се с тях.

— Не бъдете магаре — отвърна Холкрофт. — Те не знаят кой съм аз. Ние не използваме персонала на посолството.

— Говорете с посланика.

— И за какво, за бога? Какво се предполага, че ще му кажа? «Извинете ме, господин посланик, но моето име е еди-кое си. По стечение на обстоятелствата аз съм…» Проклетото обяснение — ако той изобщо го изслуша без да ме отреже — би отнело почти час. А после нещастният глупак ще започне да бие телеграми до «Даунинг стрийт»! — Холкрофт се върна пак до прозореца.

— Какво ще правите?

— Те са ме изолирали, разбирате това, нали? — Холкрофт остана до прозореца с гръб към Маколиф.

— Мисля, че е така.

— Целта е да ме отрежат, да ме накарат да осъзная цялостното значение на… последните три часа… — гласът на англичанина замря, той потъна в мислите си.

Маколиф беше удивен.

— Това предполага, че те знаят телефонния номер в Кингстън и по някакъв начин са го блокирали.

— Не мисля така — каза Холкрофт, очите му продължаваха да бъдат втренчени във водите на залива. — Досега в Кингстън вече трябва да са разбрали, че съм бил отведен. Хората ни без съмнение правят опити да се свържат с всеки наш сътрудник на острова, за да получат макар и най-бегла представа за това къде се намирам. И просто са пренатоварили телефона.

— Вие не сте затворник; вратите не са заключени. — Изведнъж Алекс започна да се чуди дали всъщност е прав. Той стана от стола, отиде до вратата и я отвори.

В далечния край на коридора, до асансьорите, стояха двама ямайци. Те погледнаха Маколиф и въпреки че не ги познаваше, той веднага разпозна проницателното, контролирано спокойствие, което се излъчваше от тях. Беше виждал вече такива очи, такава изразителност високо в планината Флагстаф. Те бяха членове на Халидон.

Алекзандър затвори вратата и се обърна към Холкрофт, но преди да успее да каже нещо, англичанинът проговори, все още с гръб към Алекс.

— Това отговаря ли на вашите съмнения? — попита той тихо.

— Има двама мъже в коридора — каза Маколиф глупаво. — Вие знаехте, нали?

— Не го знаех със сигурност, просто предположение. Има някои основни правила.

— И вие все още смятате, че те са диваци?

— Всичко е относително. — Холкрофт се извърна от прозореца и погледна Алекс в лицето. — Сега вие сте канала. Сигурен съм, че те са ви го казали.

— Ако «канал» означава да им занеса ответния отговор, тогава — да.

— Само отговора? И те не искат никакви твърди гаранции? — Англичанинът изглеждаше удивен.

— Мисля, че до това ще се дойде във втората фаза. Доколкото схващам, ще е споразумение на етапи. Не мисля, че те обаче ще приемат думата на покорния слуга на Нейно Величество. От устата му се изплъзват твърде лесно такива термини като… «чернилка», например.

— Вие сте магаре — каза Холкрофт.

— А вие сте една облечена във власт нула — отвърна Маколиф с не по-малко презрение. — Те ви хванаха натясно, господин агент. Те са се добрали и до дънстоунския списък. Те играят на собствен терен… съобразявайки се със собствените си «основни правила».

Холкрофт се поколеба, като потискаше раздразнението си.

— Може би не. Има една пътека, която все още не сме извървели. Те ще ви приберат обратно… Бих искал да бъда отведен заедно с вас.

— Те няма да се съгласят на това.

— Може да нямат друг изход…

— Искам да сме наясно по едно — прекъсна го Алекс. — В Кок Пит държат цяла една експедиция — бели и черни — и няма да позволя на никого да рискува, пък макар и един-единствен живот.

— Вие забравяте, че — каза Холкрофт тихо — отчуждено, — ние знаем местоположението с точност до хиляда ярда.

— Вие сте много далеч от тези, които го охраняват. Не си мислете, че вие сте… Само една грешна стъпка, само едно леко отклонение и ще последва масова екзекуция.

— Да — каза англичанинът. — Вярвам ви, нали и преди се беше случило подобно масово клане. А екзекуторите са били същите онези, от чиито избор и методи вие толкова много се възхищавате.

— Обстоятелствата са били други. Вие не знаете истината…

— О, я престанете, Маколиф! Аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да защитя живота на хората от екипа ви, но съм принуден да бъда откровен с вас. Те вече не са от първостепенна важност за мен, както не са и за Халидон! Има много по-висши съображения! — Англичанинът замълча за момент, за да подчертае току-що казаното. — И мога да ви уверя, че нашите сили са значително по-големи от онези на банда фанатични… цветнокожи. Бих ви посъветвал да не сменяте съюзниците си в последния момент.

От телевизионния екран говорителят мънкаше монотонно, докато четеше текста от страници, които му бяха подавани от други хора в студиото. Алекс не беше сигурен — той не беше слушал внимателно — но мислеше, че е чул името, произнесено по-различно… като че ли свързано с нова или различна информация. Той се загледа в телевизора и вдигна ръка към Холкрофт да замълчи.

Беше чул името.

И както първото съобщение преди три часа беше само прелюдия — соло инструмент, набелязващ разгръщането на темата — Маколиф разпозна сега в това кодата^[5]. Терорът беше стигнал в оркестрацията си до финала.

Говорителят се загледа право в камерата, след това отново сведе поглед към листовете в ръцете си.

— Да повторим бюлетина. Савана-ла-Мар. На частното летище «Негрил» е избухнала престрелка. Банда неидентифицирани лица устроили засада на група европейци, докато те се качвали на борда на малък самолет за Уестън Фавел. Френският индустриалец Анри Салан, маркиз дьо Шательоро, бил убит заедно с трима други мъже, за които се казва, че били на служба при него… Мотивът остава неизвестен. Маркизът е гостувал на семейство Уейкфийлд. Пилотът, служител на Уейкфийлд, съобщил, че последните инструкции, които бил получил от маркиза, били за курс на юг от Уестън Фавел, при ниска височина на полета, към вътрешността на откритите тревисти пространства. Полицаите разпитват…

Алекс отиде до телевизора и го изгаси. Той се обърна към Холкрофт; много малко имаше за казване и се чудеше дали мъжът от разузнаването щеше да разбере.

— Това беше един от приоритетите, за който бяхте забравили, нали Холкрофт? Алисън Бут. Вашата мръсна връзчица с Шательоро… Госпожа Бут, която може да бъде пожертвана, стръвта от Интерпол… Е, ние сме тук, господин агент, а Шательоро е мъртъв. Вие сте в една хотелска стая в залива Монтего, а не — в Кок Пит. Не ми говорете за сили, вие, копелдак такъв. Вие имате само една и това съм аз.

Телефонът иззвъня. Маколиф първи се озова до него.

— Да?

— Не ме прекъсвай; няма време — достигнаха до него превъзбудените думи на Малкълм. — Прави каквото ти казвам. Разкрит съм. MI5… местен. Един, когото познавам от Лондон. Ние бяхме наясно, че те ще се разгърнат във всички посоки, но не мислехме, че толкова бързо ще се доберат до Монтего.

— Не бягай — прекъсна го Алекс, гледайки към Холкрофт, — MI5 ще си сътрудничат с вас. Те нямат избор.

— Ти, проклет глупако. Казах: слушай!… Има двама мъже в коридора. Излез и им кажи, че съм се обаждал. Кажи им думата «ашанти». Разбра ли това, човече? «Ашанти».

Алекс никога преди не беше чувал Малкълм, английският възпитаник, да използва типично негърското обръщение «човече». Малкълм беше обхванат от паника.

— Разбрах.

— Кажи им, че съм казал да се спасяват! Сега! Хотелът ще се окаже под наблюдение. Вие всички трябва да се изнесете бързо.

— По дяволите! — прекъсна го пак Алекс. — Сега ти ме изслушай. Холкрофт е тук при мен и…

— Маколиф. — Тембърът на гласа на Малкълм беше нисък сега, режещ и приканващ към внимание. — Британското разузнаване, «Карибски операции» има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от «Дънстоун Лимитид».

След това млъкна, подтекстът беше ясен.

— Къде си?

— В една улична телефонна кабина пред «Мак-Набс». Това е оживена улица. Ще направя всичко възможно да изчезна в тарапаната.

— Бъди внимателен на оживените улици. Вече чух новините.

— Добре ги чуй, приятелю. Заради тях е цялата тази тупурдия.

— Ти каза, че са те проследили. Някъде около теб ли са в момента?

— Трудно е да се каже. Сега си имаме работа с «Дънстоун». Дори ние не знаем всички, на които плащат… Но те няма да искат да ме убият, нито пък аз искам да ме заловят жив… Успех, Маколиф… Нашето дело е право.

При тези думи Малкълм затвори телефона. Алекзандър моментално си представи тъмното поле през нощта в околностите на Лондон, близо до бреговете на Темза. И гледката на двамата мъртви западноиндийци в правителствения автомобил.

«Нито пък аз искам да бъда заловен жив…» Цианид.

«Нашето дело е право…»

Немислимо. И все пак твърде реално.

Маколиф нежно постави слушалката на вилката. Докато го правеше, през главата му премина мисълта, че този негов жест заместваше едно погребение. Но сега не беше време за погребения.

— Кой беше? — попита Холкрофт.

— Една фанатична чернилка, която по мое мнение — въпреки че осъзнавам, че то не ви засяга — струва колкото десет такива като вас. Виждате ли, той не лъже.

— Достатъчно се наслушах на хапливите ви голи фрази, Маколиф! — англичанинът чак изплюваше думите си от възмущение. — Нито вашият фанатик ви плаща един милион долара, нито пък, както подозирам, би рискувал интересите си заради вашето добруване, нещо, което постоянно правим ние. Още повече…

— Току-що го направи — прекъсна го Алекс, прекосявайки стаята. — И ако аз съм мишена, то вие също сте такава.

Маколиф стигна до вратата, отвори я бързо и изтича в коридора по посока на асансьорите. После спря.

Там нямаше никой.