Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (29)

29.

Даниел поведе Маколиф надолу по стълбите и те нагазиха в сивата трева, в която беше обрасъл левият бряг на миниатюрния канал. И двамата мълчаха. Алекс погледна часовника си: беше почти осем часа вечерта. На запад, иззад планините за последно в здрача се прокрадваха лъчите на слънцето и образуваха снопове светлина от оранжевия край на спектъра. Те открояваха силуетите на загърбилите ги хълмове в кафяво-черно, което подчертаваше не само внушителния им ръст, но и величието им на твърдина, убежище. Езерото лежеше като тъмно парче стъкло, излъскано до степен, надхвърляща човешките възможности, и покорно отразяваше масивните сенки на планините и потоците светлина на оранжевото слънце.

Те вървяха надолу по склона през откритото пространство към каменната ограда около пасището. Далеч, наляво в стената имаше порта: Даниел се приближи до нея, освободи широкото единично мандало, бутна я и тя, политайки назад, зейна. Той покани Маколиф да влезе, като направи жест с ръка.

— Извинявам се за моите избухвания — рече Старейшината, докато вървяха из полето. — Не бяха насочени накъдето трябва. Осъзнаваме, че вие не сте агресор, а жертва.

— А кое от двете сте вие: жертвата или агресорът?

— Аз съм Старейшината, а ние — ние не сме нито едното, нито другото. Вече ви обясних това.

— Вие ми обяснихте много неща, но аз все още не знам нищо за вас самите — каза Маколиф с очи, вперени в самотното животно, което се приближаваше през бавно потъващото в мрак поле към тях. То беше младо конче, което изцвили и плахо се изправи на задните си крака, когато стигна досами тях.

— Това жребче винаги се отскубва — засмя се Даниел, докато потупваше нервното животно по врата. — Трудно ще бъде обяздено… Хей! Хей! — извика халидонитът, удряйки коня по задницата и изпращайки го все така ритащ, лудуващ и пръхтящ към средата на пасището.

— Може би точно това имам предвид и аз — каза Алекс. — Как обяздвате, т.е. обучавате… хората си? Как ги опазвате да не се отскубнат?

Даниел спря и се загледа в Маколиф. Те бяха сами сред огромното пасище, окъпано в свежите цветове на залязващото ямайско слънце. Светлината обля Старейшината, като откри силуета му и накара Маколиф да прикрие лицето си с ръка. Не можеше да вижда очите на Даниел, но чувстваше погледа му върху себе си.

— В много отношения ние сме просто устроени хора — започна халидонитът. — Техниката, от която се нуждаем, се донася отвън, заедно с лекарствата и медицинското оборудване, основните селскостопански машини и всичко от този род. Това винаги се прави от членове на племето, като се използват непроследими планински маршрути. С изключение на това, ние сме общност, която се храни от продуктите на земята си. Обучението или обяздването — както вие го наричате — е резултат на осъзнаването на огромните богатства, които притежаваме. А уединението ни едва ли е абсолютно, както сам ще се уверите.

Даниел обясни, че от най-ранно детство на халидонита се втълпява колко привилегирован е той и как трябва да оправдае рожденото си право чрез действията и поведението си в живота. «Етиката на приноса» започва да се развива още от началните етапи на образованието, в чиято основа заляга изискването за най-пълно развитие на заложбите. Външният свят бива представен до най-малките детайли — с простотата и сложността си; мира, спокойствието и насилието, жестокостта в него; с доброто и лошото си. Когато се появели изкушения, породени от тази реалност, те бивали балансирани — може би с малко по-голяма строгост, призна Даниел — от съответни наказания.

Когато наближал неговият или нейният дванадесети рожден ден — халидонитът преминавал през серия тестове, задавани от учителите, по-старшите от Съвета и накрая от самия Старейшина. На базата на резултатите от изпитите индивидите били подбирани и определяни за различни обучения, но вече във външния свят. Следващите три години се посвещавали на подготовка за излизане в Света, съсредоточена в придобиване на специални умения, навици или професии.

Когато той или тя навършели 16 години, халидонитът бил извеждан от комуната и отивал да живее във «външно» семейство, в което «бащата» и «майката» били членове на племето. С изключение на редките завръщания в комуната и събиранията със собствените родители, «външното» семейство се оказвало в ролята на настойник в продължение на много години.

— А има ли случаи на «изневяра»?

— Много рядко — отвърна Даниел. — Процесът на екраниране е всеобхватен.

— А ако се е пропукал някъде? Ако има…

— Това е въпрос, на който няма да ви отговоря — прекъсна го Старейшината. — Единствено ще кажа, че «Лабиринтът на Акуаба» е такава заплаха, пред която и най-страшният затвор бледнее. Той регулира броя на осквернителите — както вътре, така и вън — и го поддържа в минимални граници. Така или иначе, тези, които пренебрегват дълга си, са голяма рядкост.

Тонът на Даниел отказа Алекс да се задълбочава във въпроса.

— Значи, те биват довеждани обратно тук?

Даниел само кимна.

Нямало външно наложен контрол върху числеността на населението. Даниел го увери, че на всяка двойка, която искала многобройно поколение, се падала друга, която искала по-малко или изобщо не искала деца. И за най-голямо изумление на Маколиф Старейшината добави:

— А така също женитби стават между членове на племето и външни хора. Това е естествено и неминуемо, понякога дори и желателно. Но за да стане това се извършва сложна процедура, отнемаща много месеци, с доста строги правила и изисквания.

— Нещо като обратен екраниращ ефект?

— Най-щателният, който можете да си представите, под контрола на «настойниците».

— Какво става, ако бракът не…

— Отговорът и на този въпрос остава за вас в мъртвата зона, Докторе.

— Оставам с впечатлението, че наказанията ви са прекалено сурови — каза Алекс тихо.

— Може да оставате с каквито искате впечатления — каза Даниел и тръгна отново през полето. — Но най-важното е да разберете, че ние имаме десетки… стотици настойници, пазачи — в «приемни домове» — из целия свят. От всички възможни професии, във всички правителства, пръснати из десетки университети и други институции — навсякъде… И вие никога няма да сте сигурни кои са членове на Халидон. Това е нашата заплаха, нашата върховна защита.

— И така, вие казвате, че ако аз разкрия, разглася онова, което знам за вас, вие ще ме убиете?

— Вас и всеки член на семейството ви: жена, деца, родители… При липса на такива — любовници, близки сътрудници, приятели, всеки човек, който е имал или има някакво влияние върху вас. Самоличността ви, дори споменът за вас, ще бъдат изтрити.

— Не може да знаете за всеки човек, с който говоря, да контролирате всяко мое телефонно обаждане, къде съм всяка минута. Никой не е в състояние да го направи! Аз мога да наема армия, мога да ви открия!

— Но няма да го направите — каза Даниел тихо, в противовес на крясъците на Маколиф. — Поради същата причина, поради която не са го направили и други преди вас… Елате. Вече стигнахме.

Те стояха в края на полето. Отсреща се мержелееше горският гъсталак на Кок Пит, оплел ластари, мустачки и пипала в сенките на мрака.

Най-неочаквано, без никакво предизвестие, въздухът се изпълни от всепроникващ звук и ужасния му резонанс. Това беше писък, някакъв нечовешки вопъл. Тонът беше нисък, задъхан, обгръщаше всичко и отекваше навсякъде. Беше звук от гигантски духов инструмент, който бавно се възземаше, за да спадне до проста, мрачна тема и после отново се издигаше до ужасния вой, пробиващ мелодията с невъзможността на горните си октави.

Силата му нарастваше все повече и повече, ехото подхващаше ниските, басови тонове и ги запращаше през джунглите, блъскаше ги в стените на околните планини дотогава, докато земята започнеше да вибрира.

И тогава звукът спря. Маколиф остана прикован към мястото си, виждаше в далечината как редица човешки фигури пристъпват бавно, внимателно, в премерен каданс, през полето, в променящите се сенки на ранния здрач. Няколко от тях носеха факли, които не горяха буйно. Най-напред те бяха само четири или пет и идваха откъм портата в оградата. След това се зададоха няколко откъм южния бряг на черното, блестящо езеро. Накрая и в езерото можеха да се видят плоскодънните им лодки, които бавно се плъзгаха по повърхността на водата, всяка една озарявана от факла. За броени минути се събраха десет, после двадесет, тридесет… докато Маколиф се отказа да ги брои. Изникваха отвсякъде: десетки бавнодвижещи се тела, полюляващи се нежно, докато вървяха през потъващите в мрак поля.

Те се събираха към мястото, където бяха застанали Алекс и Даниел.

Нечовешкото ридание се понесе отново. По-високо от преди, ако изобщо беше възможно да надскочи предишната си сила. Маколиф установи, че е запушил ушите си с длани: вибрациите, разтърсващи главата и тялото му, причиняваха болка — истинска болка. Даниел го докосна по рамото. Алекс рязко се обърна, все едно че го бяха ударили силно. За момент дори си помисли, че наистина е бил ударен, толкова жестоки бяха усещанията, предизвикани от оглушителния звук на ужасното ридание.

Ела — каза разбиращо Даниел. — «Hollydawn»-ът наистина може да ти навреди.

Маколиф беше сигурен, че е чул съвсем точно. Даниел беше произнесъл словото: не «халидон», а «hollydawn»^[1]. Като че ли отекващият, оглушителен звук естествено бе предизвикал употребата на по-древния език.

Даниел рязко се запъти към нещо, което Маколиф взе за редица от храсти, после халидонитът се заспуска в нещо като нисък окоп, който се стори на американеца не на мястото си в джунглата. Алекс се затича да го настигне и едва не се строполи в тесен, стръмен коридор със стълби, издълбани направо в скалата.

Надолу странното стълбище се разширяваше, като се отваряше към стените си, докато накрая Маколиф можа да види, че те се бяха спуснали в примитивен амфитеатър, чиито стени се издигаха на тридесет-четиридесет стъпки от пода. Стълбата се превръщаше в пътека, която продължаваше надолу между изсечените от двете страни в скалата редове за сядане. И ето, оглушителният, агонизиращ звук от повърхността вече го нямаше. Беше изчезнал, а на негово място се бе възцарила тишината: амфитеатърът, изсечен в някаква древна каменоломна, не пропускаше нито звук отвън.

Маколиф беше застинал на мястото си и гледаше като хипнотизиран надолу към единствения източник на светлина: нисък пламък, който осветяваше стена от цял каменен блок в средата на амфитеатъра. В стената беше вградена плоча от мръсножълт метал. И върху тази метална плоча лежеше една мумия — изсъхнал, сбръчкан труп на мъж. Около него се издигаше фино изплетена, ажурна мрежа от същия жълтеникав материал. На Маколиф не му беше необходимо да приближава, за да разбере, че този материал беше злато, а излинялото, древно тяло — огромно някога — принадлежащо на мистичния потомък на коромантийските вождове.

Акуаба. Съхранените останки на родоначалника… хвърляне на мост през вековете. Светинята — единствената, истинската — за племето на Акуаба. Оная — която вярващите трябва да видят. И да почувстват.

— Слез долу. — Даниел беше прошепнал думите, но Алекс ги чу съвсем ясно. — Ще седнеш до мен. Моля те, побързай.

Маколиф измина останалата част от стълбата, стъпи на пода в средата на гробницата-каменоломна и застана до халидонита, в дясната страна на примитивната сцена. От стената пред тях напред се издаваха два каменни блока. Даниел посочи единия: най-близкото място за сядане до тялото на Акуаба. На по-малко от осем стъпки от гроба му.

Маколиф се отпусна върху твърдия камък. Очите му бяха вперени в откритата катафалка, изваяна от злато. Съсухреният труп беше облечен в червеникавочерни роби. Ръцете и краката му бяха непокрити, голи и… огромни. Главата му също беше огромна. Ако се отчете свиването, настъпило през последните два века, мъжът трябва да е бил огромен — по-скоро седем, отколкото шест стъпки на височина.

Единствената факла, поставена под ковчега от злато, хвърляше треперливи сенки по стените наоколо. Фините нишки, преплитащи се пред изкования саркофаг, улавяха светлината и я разпръскваха в десетки малки отражения. Колкото по-дълго се взира човек, мислеше си Алекс, толкова по-лесно му е да се убеди, че това е ковчегът на бог, който се е оттеглил на заслужена почивка. Бог, който е вървял по земята, който е работил земята — двеста години не бяха достатъчни да изличат следите от огромните му ръце и крака. Но този бог не беше се трудил като другите хора…

В унеса си той чу звука от приближаващи се стъпки и вдигна поглед нагоре, към малкия амфитеатър. Те прииждаха откъм входа, потънал в тъмнина — процесия от мъже и жени, които се разделяха и рукваха по страничните каменни пътеки, за да заемат местата си. В пълно мълчание.

Онези, които носеха факли, се строиха през равни интервали на срещуположните стени, на различни нива, и образуваха шпалир, разпръскващ мъждива светлина. Всички очи бяха вперени в изсъхналото тяло зад решетката от злато. Концентрацията им беше абсолютна: изглеждаха така, сякаш от това зависеше съществуването им.

Изведнъж, отново без никакво предупреждение, звукът на «hollydawn»-а разтърси покоя със силата на експлозия. Гръмотевичното, пискливо ридание като че ли извираше от недрата на покритата със скали земя и се разрастваше, разбивайки се в камъка. То сякаш се раждаше от огромната вдлъбнатина, която представляваше гроба на Акуаба.

Маколиф почувства, че дробовете му остават без въздух, кръвта нахлу в главата му. Той я зарови между краката си, с длани затисна ушите си: цялото му тяло се тресеше. Викът достигна своето кресчендо, последен ужасен вой изтласка въздуха и го раздра до пълна лудост. «Ничии човешки уши не могат да издържат това!» — мислеше си Алекс треперейки, треперейки така, както никога досега в живота си.

И изведнъж всичко свърши. Отново се възцари тишина.

Маколиф бавно се изправи до предишното си положение, свали ръце и ги впи в камъка под себе си. Той отчаяно се опитваше да възвърне контрола над тялото си, да се пребори със спазмите, които разкъсваха плътта му. Очите му бяха помътнели от втурналата се към слепоочията му кръв. Постепенно те бавно се проясниха и той успя да види редицата халидонити — избраниците на племето на Акуаба.

Всички до един бяха вперили очи в древното, съсухрено тяло зад златните решетки. Алекс знаеше, чувстваше, че те са застинали в тази поза от началото на разтърсващата лудост, по време на която той едва не бе изгубил разсъдъка си. Той погледна към Даниел и несъзнателно хлъцна. Старейшината на Съвета също стоеше като истукан: черните му очи — разширени, челюстта — стисната, лицето — безизразно. Но все пак имаше нещо, което го открояваше от останалите: по лицето му се стичаха две вадички — сълзи.

— Вие сте луди… Всички вие — промълви Алекс, — не сте с ума си!

Даниел не отговори, не го чуваше. Той беше изпаднал в хипнотичен транс. Както и останалите в тази изсечена под земята гробница: почти стотина мъже и жени загадъчно обладани от някаква сила, надхвърляща способността му за разбиране. Автосугестия, някаква форма на самоиндуциран сомнамбулизъм, групова хипноза… Какъвто и да беше катализаторът, всеки индивид в този примитивен амфитеатър беше омагьосан и достъпът до него, до съзнанието му — отрязан. Те бяха в някакво друго измерение, в неизвестно време и място…

Алекзандър се почувства натрапник — свидетел на един ритуал, твърде интимен, за да бъде наблюдаван от външен човек. И все пак той не беше молил да му бъде оказана тази чест. Той беше заставен — без да принадлежи на мястото — да присъства и да понесе да стане свидетел на разигралата се пред очите му сцена. Но дори и като страничен наблюдател, някаква скръб го изпълни. Не можеше да определи източника й и затова отново впери поглед в тялото, което някога е представлявало исполинът Акуаба.

Алекс се вгледа в набраздената плът на лицето, някога черно на цвят. После в затворените очи, толкова омиротворени в смъртта, в огромните ръце, скръстени толкова властно над червеникавочерната роба. И пак — в лицето. Очите, очите… О, Господи! Боже мой! Сенките му играеха номера… ужасни, хвърлящи в смут номера.

Тялото на Акуаба се раздвижи. Очите се отвориха, пръстите на огромните ръце се разпериха, ръцете се повдигнаха… на сантиметри от повърхността на древния плат. Акуаба отправяше молбата си…

Всичко, само за миг и после вече го нямаше.

Отсреща беше пак само съсухреното тяло зад златната решетка.

Маколиф се облегна на стената от камък, отчаяно се опита да запази разсъдъка си. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и се вкопчи в камъка под себе си. Не знаеше колко дълго бе продължило това — минута, час, десетилетие ужас, когато чу думите на Даниел.

— Ти го видя. — Фразата беше изказана нежно. — Не се страхувай. Никога повече няма да повдигнем този въпрос. Нищо лошо не се е случило. Само добро.

— Аз… аз… — Алекзандър не можеше да говори. Лицето му бе обляно в пот, а изсеченото в скалата седалище на Съвета беше доста хладно място.

Даниел се изправи и застана в центъра на скалния подиум. Вместо към Племето на Акуаба, той се обърна към Маколиф. Той шептеше, но както и преди, думите му, ясни и точни, отекваха в стените.

— Уроците на Акуаба достигат до всички, така както и проповедите на пророците докосват всички хора. Малцина обаче се вслушват в тях. Независимо от това, делото трябва да бъде продължено. От тези, които могат да го продължат. Това е пътят. Акуаба е бил щедро надарен с големи богатства…, надхвърлящи въображението на онези, които не ще се вслушат, а само искат да крадат и разрушават… Ето защо ние излизаме в Света, без той да знае, че ни има, и правим всичко, което е по силите ни… Така трябва да бъде и занапред. Защото ако Светът научи, той ще се опита да ни се наложи и Халидонът, Племето на Акуаба и уроците на Акуаба ще бъдат унищожени… Ние не сме глупаци, доктор Маколиф. Знаем с кого си имаме работа, с кого споделяме тайните си. И любовта си. Но не си правете илюзии. Ние сме в състояние да убиваме и ще убиваме, ако се наложи, за да защитим съкровищницата на Акуаба. В това отношение сме опасни, абсолютни и непреклонни. Ние ще унищожим себе си и съкровищницата си, ако Светът се опита да се намеси.

Аз, в качеството си на Старейшината, ви моля да станете, доктор Маколиф, и да застанете с гръб към Племето на Акуаба, към този Съвет на Халидон и да се обърнете с лице към стената. Онова, което ще чуете, докато се взирате само в камъка, са гласове, изброяващи места и цифри. Както вече казах, ние не сме глупаци и знаем какви са законите на пазара и пазаренето. Вие няма да видите лица, никога няма да узнаете самоличността на онези, които говорят. Само ще знаете, че те са продължителите, пренасящи в бъдното богатствата на Акуаба.

Ние разпръскваме големи суми по целия свят, концентрираме усилията си в райони, където човешкото страдание е най-голямо. Там, където има глад, липсва покрив над главата, където се шири безпомощността, безсмислието на живота. Хиляди безименни, неосведомени хора всекидневно получават помощ от нас, от Халидон. Всекидневно, в най-материален вид.

Моля станете и се обърнете към стената, доктор Маколиф.

Алекзандър се надигна от каменния блок и се обърна. За миг погледът му падна върху тялото на Акуаба. Той извърна очи и се вторачи в извисяващия се екран на стената.

Даниел продължи:

— Делата ни не преследват политическа власт или влияние. Вършим ги, защото притежаваме тайното богатство и сме задължени да продължаваме… уроците на Акуаба.

Но светът не е готов да възприеме нашите пътища, пътищата на Акуаба. Планетарното двуличие би ни унищожило, вероятно би ни принудило да се самоунищожим. А това ние не можем да позволим.

Разберете това, доктор Маколиф. Като изключим вашата собствена смърт, която със сигурност ще настъпи, позволите ли си да разкриете онова, което знаете за Племето на Акуаба, ще се случи нещо, пагубно, много по-страшно, отколкото загубата на живота Ви: делото на Халидон ще приключи. Това е нашата върховна заплаха…

Един след друг гласовете произнасяха лаконичните си изказвания:

— Африканска ос. Гана. Четиринадесет хиляди бушела зърно. Чрез: «Братя Смит», Кейптаун. Банка «Бъркли»…

— Сиера Леоне. Три тона медикаменти. Чрез: «Балтаджи Фармацетикалс», Алжир. Банка «Константин»…

— Индокитайска ос. Виетнам, Меконг, провинции Кван То. Рентгенов и лабораторен персонал и оборудване. Чрез: Швейцарския червен кръст — «Банк ъв Америка»…

— Ос: югоизточно полукълбо. Бразилия, Рио де Жанейро. Противотифусен серум. Чрез: «Сализар — медицински продукти». «Трета банка», Рио…

— Индийска ос. Дака. Бежански лагери. Серуми за ваксини, медикаменти. Чрез: «Международна организация на нуждаещите се от покрив», Световна банка, Бирма…

Мъжките и женските гласове продължаваха монотонното си изреждане, фразите отсечени, непълни и все пак в тях имаше някаква нежност. Беше изминал почти час и Маколиф започна да разбира, че много се изказваха повече от веднъж, но винаги информацията беше друга, нова. Нищо не беше повторено.

Накрая настъпи тишина. Тя продължи доста дълго. И тогава Алекзандър почувства, че една ръка ляга на рамото му. Той се обърна. Даниел го гледаше изпитателно.

— Сега разбирате ли?

— Да. Разбрах — каза Маколиф.

 

 

Те се върнаха през полето към езерото. Горските звуци се смесваха с шума, идещ от планините и откъм водопада, който продължаваше да се разбива на почти миля на север.

Стояха на укрепения бряг и Алекс се наведе, взе едно камъче и го хвърли в черното, искрящо езеро, отразяващо лунната светлина. Той погледна към Даниел.

— По свой собствен начин вие сте толкова опасен, колкото и останалите. Един-единствен човек… с толкова много… операции извън всякакъв контрол. Няма проверки, няма баланси. Толкова лесно би било доброто да се изроди в лошо, в едно лошо добро. Малкълм ми каза, че вашият мандат… не се ръководи от календара.

— Така е. Избран съм пожизнено. Единствено, ако аз реша, мога да го прекъсна.

— И да определите своя наследник?

— Е, аз имам влияние, но разбира се, последната дума е на Съвета.

— Тогава, мисля, че вие сте по-опасен.

— Не го отричам.