Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (27)

27.

«Свещеникът» се представи единствено чрез името «Малкълм». Те пътуваха на юг по тайни маршрути, чийто характер се сменяше — стръмни скалисти изкачвания, последвани от криволичещи пещерни галерии и гъста джунгла. Халидонитът в раздърпаните дрехи и куртката показваше пътя, като намираше без усилия скрити пътечки през горите и затулени входове, водещи в дълги мрачни тунели от древен камък, където непрекъснато се чувстваше усойният мирис на дълбоки подземни води, а лъчите на фенерчетата хвърляха ярки отблясъци върху сталактитите, висящи в своето алабастрово уединение.

На моменти на Маколиф му се струваше, че се спускат в избите на земята само, за да могат да излязат после от тъмнината на пещерите в по-висока земя. Един геоложки феномен, пещери тунели, които неумолимо се изкачват нагоре, доказателство за разместване на пластове от океана и земята, което свидетелстваше за епоха на невероятно геофизическо горене. Сърцевини на планини, издигнали се в резултат на пробив и възсядане на земни пластове, намиращи се в непрекъсната борба, за да достигнат горещината на слънцето.

Два пъти минаха покрай села по хълмовете, като ги заобикаляха по билото в края на гората. Малкълм и двата пъти идентифицира сектите, разказваше за спецификата на техните вярвания и религиозното оправдание за отдръпването им от външния свят. Той обясни, че има приблизително двадесет и три комуни в Кок Пит, посветили се на уединението. Цифрата трябвало да е приблизителна поради вечно присъщия бунт на младежта, която намирала в непрекъснатите си походи до пазарите изкушения, надделяващи над заплахите с Обеа^[1]. Колкото и да е странно, когато една, две или три комуни се разпаднели, винаги имало други, които се появявали, за да заемат местата им… а често това ставало буквално — и с малките им поселища.

— «Опиумът за народа» най-често е бягство от всекидневните лишения и водещата до агония безсмисленост на съществуването в градовете по крайбрежието.

— Ликвидирайте тогава тази безсмисленост, безперспективността — в съзнанието на Алекс изникнаха картини от Стария Кингстън с колибите от гофрирана ламарина, накацали върху изоставени баржи-бунища, в които вегетираха бездомниците; измършавелите кучета, дръгливите котки, очите на младите, без време състарени жени, с израз на примирение пред съдбата; мъжете, останали без зъби, които врънкаха минувачите за петак — колкото за половинка вино — и извършваха физиологичните си нужди в сенките на страничните улички.

А само три преки по-нагоре бяха блесналите от чистота банки със своите искрящи, хелеоматични прозорци.

Чисти, бляскави и цинични в избора си на място.

— Вие сте абсолютно прав — отвърна Малкълм Халидонитът. — Безсмислието, безперспективността са тези, които най-бързо съсипват хората. Толкова е лесно да кажеш «намери смисъл» и толкова трудно за осъществяване, като не знаеш как да го направиш на практика. Има толкова много усложнения.

Пътуването продължи осем часа, те почиваха след всеки труден преход бил той в джунглата, по стръмните планински склонове или в безкрайните пещери. Маколиф прецени, че те не са навлезли на повече от седемнадесет или може би осемнадесет мили навътре в страната Кок Пит, просто всяка следваща миля бе по-опасна и изтощителна от предишната.

Малко след пет часа следобед, вече високо в планината Флагстаф, достигнаха края на един планински проход. Изведнъж пред очите им се разкри тревисто плато, дълго около половин миля и широко не повече от петстотин ярда. То гледаше към висока канара, извисяваща се три четвърти над него. Малкълм ги поведе надясно, към западния му край. Наклонът на платото се спускаше и завършваше в гъста джунгла, толкова гъста и страшна, каквато Маколиф не беше виждал досега.

— Наричат я Лабиринтът на Акуаба — каза Малкълм, като видя израза на удивление, изписал се върху лицето на Алекс. — Ние сме заимствали един от обичаите на древна Спарта. На единадесетия си рожден ден всяко момче бива отвеждано във вътрешността й и трябва да остане там четири денонощия.

— Единиците от по четири… — промълви Маколиф повече на себе си, отколкото към Малкълм, докато съзерцаваше невероятната, сурова плътност на джунглата под краката им. — Пътешествието към смъртта.

— Ние не сме нито спартанци, нито араваки — каза Малкълм, като се смееше тихичко. — Децата не го осъзнават, а и с тях винаги има възрастни… Елате.

Двамата халидонити се обърнаха и тръгнаха към другия край на платото. Алекс погледна за последно «Лабиринтът на Акуаба» и ги последва.

В източния край се намираше пълната противоположност на току-що видяната джунгла. Ефектът беше потресаващ.

Под тях се разстилаше долина, дълга не повече от половин миля и вероятно около миля широка. Тя бе обградена от хълмове, които бяха подстъпи към извисяващите се отзад планини. В северния й край планински потоци се събираха и образуваха висок водопад, преливащ водите си през n на брой стъпала и завършващ в сравнително широко, укрепено отстрани водно пространство.

На отвъдния бряг на езерото бяха полята, по-точно пасищата, тъй като се виждаха стада добитък мързеливо да пощипват трева: крави, кози, малко товарни магарета и няколко коня. Тази земя е била отвоювана от дивата природа и култивирана — поколения назад, помисли си Маколиф.

На отсамния бряг на езерото, точно под тях, имаше сламени колиби, закътани сред високи дървета сейба. На пръв поглед изглеждаше, че те бяха седемдесет или осемдесет на брой. Те едва-едва се открояваха сред дърветата, надвисналите лози и гъстата тропическа растителност, която се ширеше навсякъде и потапяше всичко в ярките цветове на Карибието. Комуна, заслонена от природата, мислеше си Алекс.

Тогава той си представи как би изглеждало всичко това отвисоко. Не както го виждаше в момента, застанал просто на по-високо място, но от горе, от самолет. Селото — а то си беше село — би приличало на всяко друго такова, принадлежащо на уединените из хълмовете общества, със своите сламени покриви и неизбежните пасища. Разликата беше само в заобикалящите го планини. Платото беше един откъслек равна земя високо в гънките на планината. За тази част на Флагстафската планинска верига бяха характерни силни въздушни течения и всевъзможни, непредсказуеми ветрове. Това означаваше, че реактивните самолети биха останали на минималната височина от шест хиляди фута, а по-леките — направо щяха да избягнат изкачването по-нагоре. Първите нямаше къде да кацнат, а вторите неминуемо щяха да се разбият при опита си да го направят.

Комуната беше защитена отгоре от природните особености на мястото, а отдолу — от мъчителния преход през терени, които никога не биха могли да се определят съвсем точно по картата.

— Не много предразполагащо, а? — Малкълм застана до Маколиф. Поток от деца, тичащи по оградена от двете страни с бордюри пътека, се беше устремил към езерото и вятърът отнасяше виковете им. Можеха да се видят местни хора, движещи се около колибите си, по-големи групи се разхождаха по продължение на канала, който водеше началото си от водопада.

— Всичко е… толкова чисто. — Това бе единствената дума, която Маколиф можа да измисли в момента.

— Да — каза халидонитът. — Подредено е. Елате, нека да слезем долу. Един човек ви очаква, за да се срещне с вас.

Водачът ги поведе надолу по скалистия склон. Пет минути по-късно тримата вече бяха на западния край на селището със сламените покриви. Докато ги гледаше отгоре Алекс не си бе създал ясна представа за височината на дърветата, които обграждаха от всички страни примитивните домове. Гъсти лози, накланящи се и виещи се във всички посоки, както и огромни папрати се разклоняваха непосредствено от земята или изскачаха от тъмните пазви на храсталаците.

Ако гледката от платото беше на петдесет стъпки по-високо, мислеше си Маколиф, нищо от това, което беше видял, нямаше да може да се забележи.

Подслонени от природата.

Водачът ги поведе по пътека, която изглежда минаваше през група колиби, намиращи се в подобно на джунгла място.

Жителите им бяха облечени като повечето обитатели на хълмиста Ямайка — в най-различни варианти на изработено от меки тъкани, свободно падащо облекло, но имаше и нещо различно, което Маколиф не можа в началото да определи. Виждаха се навити панталони в цвят каки, тъмни поли, бели памучни ризи и щампирани блузи — всичко в рамките на нормалното, на срещащото се из целия остров, характерно дори и за други места като Африка, Австралия и Нова Зеландия, където местните хора бяха взели каквото са могли — откраднали каквото са могли — от защитаващия тялото комфорт на белите нашественици. На пръв поглед нищо извънредно… Но все пак имаше нещо по-различно и проклет да беше Алекс, ако можеше точно да определи какво бе то.

И точно тогава той прозря. В същия миг, когато осъзна, че има нещо различно в това, което наблюдава.

Книги.

Няколко — трима-четирима или може би пет — от десетките туземци в тази комуна, намираща се в джунглата, носеха книги. Просто ги носеха под мишница или в ръцете си.

И дрехите им бяха чисти. Толкова беше просто. Имаше мокри петна, очевидно от пот и мръсотия от полската работа или от калта на езерото… но навсякъде се усещаше чистотата и спретнатостта, която не беше присъща на обитателите на комуните отвън, или за Африка, Австралия, Нова Гвинея, да не говорим за Джаксънвил, Флорида.

Нормална беше гледката на облекло, носено от аборигените, във всички степени на неподдържане — скъсано, разпорено, дори разръфано. Но дрехите на тези хора тук, от същата тази хълмиста земя бяха други — цели, без дупки и без нито едно разпорено място.

Не, това не бяха подхвърлени от белите като милостиня стари дрехи, нито пък бяха откраднати и не по мярка.

Да, племето на Акуаба живееше дълбоко в девствената джунгла, но не беше — като другите отдали се на уединение местни жители — дрипава общност от оскотели от бедност хора, с мъка изкарващи от земята своята прехрана.

По пътеките и около жилищата Алекс виждаше силни черни тела, ясни черни очи, което говореше за добро хранене и будна интелигентност.

— Отиваме директно, при Даниел — каза Малкълм на водача. — Сега си свободен. Благодаря ти.

Водачът зави надясно в една черна, непавирана пътека, която минаваше под гъсто замрежен тунел от дебелостволи джунглови лози. Пътьом той свали колана с кобура и разкопча ризата си. Командосът се беше завърнал у дома, помисли си Маколиф. Той вече можеше да свали маскарадния костюм — толкова парцалив сега на общия фон.

Малкълм направи жест с ръка и така прекъсна мислите на Алекс. Пътеката, по която вървяха, засенчвани от чадърите на дебелостволите мака и сейба, завиваше наляво в едно открито пространство, покрито с пълзяща трева. То продължаваше и отвъд канала с прясно течаща вода, който започваше от основата на високия водопад, с идещите от планините потоци. От другата страна на широкото, оградено дере земята се спускаше под наклон към барикада от камъни, а отвъд нея бяха пасищата, които се разгръщаха на дясно и граничеха с източния бряг на езерото.

Из огромното пасище можеха да се видят мъже, които с гегите си развръщаха отделни групи добитък. Вече беше късен следобед и топлината на слънцето намаляваше. Време беше да се приберат стадата за през нощта, мислеше си Маколиф.

Той разсеяно беше следвал Малкълм, зает с това да види възможно повече от странното, изолирано селище, когато осъзна накъде го води халидонитът.

Към основата на планината и водопада.

Те достигнаха ръба на захранващия езерото канал и завиха наляво. Алекс видя, че той е по-дълбок, отколкото изглеждаше отдалече. Бреговете бяха около осем стъпки високи; очертаването, което беше видял от платото, беше резултат от внимателно подредени камъни, положени в основите на дигите. Природният феномен, контролиран от човека, както и засетите поля, които се следяха от поколения наред.

Имаше три моста от дървени греди с парапети, високи до кръста, всеки от които беше закрепен в стените на дигите, където имаше каменни стъпала… поставени там преди десетилетия. Миниатюрните мостчета се намираха на разстояние от около 50 ярда едно от друго.

И тогава Маколиф го видя; едва-едва го видя, тъй като то бе скрито зад горичка от високи дървета, огромни гигантски папрати и стотици нацъфтели лози в основата на планината.

Беше с дървена конструкция. Обширен, подобен на колиба дом, чиито основи бяха обвили двата бряга на канала, водата шуртеше под огромните подпори, които поддържаха скритото здание. От всяка страна на подпорите имаше стълби — отново от камък, отново поставени отпреди поколения — които водеха към широк пасаж пред фасадата на сградата. В средата на покрития с дебели греди пасаж имаше врата. Тя беше затворена.

От каквото и да е разстояние, сигурно и от въздуха, сградата оставаше напълно скрита.

Дължината й вероятно беше тридесет стъпки; ширината — невъзможно да се определи, тъй като изглеждаше да се губи в джунглата и разбиващия се водопад.

Докато приближаваха каменните стълби Маколиф забеляза нещо друго, което толкова го удиви, че той трябваше да спре и да се взре.

На западната страна на сградата, някъде отвътре се подаваха и се изкачваха нагоре в оплетената маса на листата дебели черни кабели.

Малкълм се обърна и се усмихна при вида на удивеното лице на Алекс.

— Връзката ни с външния свят, Маколиф. Радиосигнали, които се превеждат по главни телефонни линии из целия остров. Нещо подобно на радиотелефоните в такситата и личните автомобили. Обикновено много по-чисти от обичайните телефонни услуги. И всички непроследими, разбира се. А сега нека да се видим с Даниел.

— Кой е Даниел?

— Старейшината. Това е изборна длъжност. Освен това неговият мандат не се ръководи от календара.

— Кой го избира?

Усмивката на халидонита леко помръкна.

— Съветът.

— А кой избира Съвета?

— Племето.

— Изглежда като обикновена политика.

— Не съвсем — каза Малкълм загадъчно. — Ела. Даниел ни чака.

Халидонитът отвори вратата и Маколиф влезе в помещение с висок таван и прозорци, опасващи горния край на стената. Можеше да се чуе шумът на водопада, който се смесваше с неизброимите звуци, идещи откъм джунглата отвън.

В стаята имаше дървени столове — столове, изваяни от човешка ръка, не направени от машини. В средата на задната стена, пред втора, много голяма и дебела врата имаше една маса, до която седеше чернокожо момиче, в края на двайсетте си години. По «бюрото» й бяха разпръснати документи, а от лявата й страна имаше пишеща машина върху специална масичка, чиято височина можеше да се регулира. Несъответствието между оборудването и мястото накара Алекс да се втрещи.

И тогава като видя телефона, той преглътна — най-обикновен телефон с бутони — на поставка от дясната страна на момичето.

— Това е Джанин, д-р Маколиф. Тя работи за Даниел.

Момичето се изправи — усмивката, която изгря на лицето й беше кратка и някак тънка. Тя почете Алекс с колебливо кимване; очите й бяха загрижени, когато се обърна към Малкълм.

— Добре ли мина пътуването?

— След като съм довел нашия гост, не мога да кажа, че е много успешно.

— Да — отвърна Джанин, изразът й на загриженост сега се превърна в страх. — Даниел иска да ви види веднага. Оттук… д-р Маколиф.

Момичето прекоси разстоянието до вратата и почука два пъти. Без да дочака отговор, тя завъртя топката и отвори вратата. Малкълм застана редом с Алекс и го покани с жест да влезе вътре. Маколиф пристъпи колебливо през рамката на вратата в канцеларията на халидонския Старейшина.

Стаята беше голяма, с един-единствен огромен прозорец от оловно стъкло, заемащ по-голямата част от задната стена. Гледката беше едновременно и странна, и величествена. На двадесет стъпки зад стъклото беше центъра на водопада; той изпълваше цялото пространство на прозореца; нямаше нищо друго освен нескончаеми тонове от разбиваща се вода, звукът и — приглушен, но ясно доловим. Пред прозореца се намираше дълга, масивна, инкрустирана маса, тъмното й дърво лъщеше. Зад нея стоеше мъжът, наречен Даниел Старейшината.

Той беше чернокож ямаец с ярко изразени афро-европеидни черти, малко по-висок от средния ръст и твърде слаб. Раменете му, обаче, бяха широки, тялото му — заострено, като на бегач на дълги разстояния. Може би в началото на четиридесетте. Трудно беше да се определи: лицето му беше младежки крехко, но очите му не бяха млади.

Той се усмихна на Маколиф — кратко, сърдечно, но не ентусиазирано — и заобиколи масата, протягайки ръка.

Когато бе вече пред тях, Алекс видя, че Даниел е обут в бели непретенциозни панталони и тъмносиня риза, отворена на врата. Около врата му имаше бяла копринена кърпа, придържана в това положение от златен пръстен. Сигурно е някакъв вид униформа, помисли си Алекс. Както робите на Малкълм бяха униформа.

— Добре дошли, Докторе. Няма да ви питам за пътуването Ви, много пъти самият аз съм го правил. Отврат е.

Даниел разтърси ръката на Маколиф.

— Отврат е — каза Алекс предпазливо. Старейшината рязко се обърна към Малкълм.

— Какво ще докладваш? Не мога да измисля никаква причина, за да изслушам доклада ти насаме. Или има?

— Не… Документите на Пиърсол са истински. Те са запечатани и Маколиф ги държи в готовност да ги извади на бял свят от място в радиус на двадесет и пет мили от базовия лагер на Марта Брей. Дори той самият не знае къде… Имаме на разположение три дена, Даниел.

Старейшината се втренчи в «свещеника». След това се върна бавно до стола си зад инкрустираната маса без да проговори. Стоеше неподвижен, ръцете му на дървения плот, и гледаше към Алекс.

— Така поради брилянтната настойчивост на един експатриран островен фанатик ние сме изправени пред… кастрация. Разкриването ни обрича на импотентност, ясно ви е, нали д-р Маколиф. Ние ще бъдем ограбени. Лишени от нашата собственост. И отговорността е ваша… Вие. Някакъв си геолог, нает от «Дънстоун Лимитид». И в същото време — най-невероятният новобранец, служил някога в Британското разузнаване. — Даниел погледна към Малкълм. — Моля те, остави ни сами. И бъди готов да тръгнеш за Монтего.

— Кога? — попита Малкълм.

— Това ще зависи от нашия посетител. Той ще те придружава.

— Аз ще го придружавам?

— Да, д-р Маколиф. Ако сте жив.