Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (26)

26.

Върнаха се в лагера край реката, Маколиф и водачът, който беше приел името и функциите на «Маркъс Хедрик». Вече нямаше никакъв маскарад. С наближаването района на бивака чернокожите мъже в дрипи можеха да се видят в храсталака. Светлината на ранното утро, пробиваща на снопове гъстия листак, се отразяваше в цевите на оръжието им.

Лагерът на експедицията беше обграден, а неговите обитатели — пленници на Халидон.

На стотина ярда от просеката водачът — сега вървящ пред Алекс по тясната пътечка в джунглата, стискаше за по-сигурно пистолета в джоба на куртката си — спря и извика патрула на Халидон. Той направи това като щракаше с пръсти дотогава, докато огромен негър изплува измежду дърветата. Двамата мъже си казаха нещо набързо и когато свършиха патрулът се завърна на поста си в тропическата гора, а водачът се обърна към Маколиф:

— Всичко е спокойно. Имало е престрелка с Чарлз Уайтхол, но това се очакваше. Ранил е тежко пазача си, но другите са били наблизо. Сега е вързан и отново е в палатката си.

— А госпожа Бут?

— Жената ли? Тя е със Самюъл Тъкър. Заспала е преди половин час… Но оня Тъкър, той няма да заспи. Седял на стол пред палатката си с пушка в ръка. Останалите не се чували. Сигурно скоро ще се събудят.

— Кажи ми — каза Алекс, докато водачът все още бе обърнат с лице към него. — Какво стана с целия този аравакски език, Полковника на мароните, единиците от по четири, осемте дни?

— Забравяте, Докторе, че аз свързах Уайтхол Господаря с неговия куриер. Полковникът на мароните никога не е получавал известие. Отговорът, който получихте, дойде от нас — водачът се усмихна. След това се обърна и даде знак на Алекс да го последва надолу по просеката.

Наблюдаван от водача, Маколиф почака, докато бялата светлина на панела показа достигането на пълна мощност. Когато това стана, той натисна бутона за предаване на сигнала, прикривайки с лявата ръка действията си. Знаеше, че това не е необходимо — нямаше да предава извънредния сигнал. Не би си позволил да проглуши честотата с викове за помощ. Беше му дадено ясно да разбере, че при първото засичане на враждебни сили в района, всички членове на експедицията ще бъдат простреляни в главата, и най-напред това ще се случи с Алисън Бут и Сам Тъкър.

Също толкова ясна беше и останалата част от споразумението. Сам Тъкър ще продължава да изпраща сигналите на всеки дванадесет часа. Алекзандър щеше да се върне с водача в тревистата област. Оттам, заедно със «свещеника», той щеше да бъде отведен в тайната обител на Халидон. Докато се завърне, членовете на експедицията оставаха колективен заложник.

На Алисън, Сам, Чарлз Уайтхол и Лорънс щеше да бъде казана истината. На останалите — не. На Йенсенови, Джеймс Фъргюсън и съпровождащия екип щеше да бъде дадено друго обяснение — бюрократично, напълно приемливо за професионалните изследователи: През нощта радиосъобщение, идващо от Кингстън, било препратено от Фалмут; Министерството на вътрешните работи настоявало за явяването на Маколиф в Очо Риос поради известни затруднения от институтско ниво. Просто обичайните усложнения, с които се сблъскваха ръководителите на експедиции. Теренната работа непрекъснато биваше прекъсвана от подобни административни тъпотии.

Когато «свещеникът» каза, че ще са им необходими три пълни денонощия, Алекс поиска да знае причината за този толкова дълъг период от време.

— Не мога да ви отговоря на въпроса, Маколиф.

— Тогава защо трябва да се съглася?

— Това е просто време. Освен това, не сме ли в шах и мат… господин Играч? Ние се боим от разкриване може би повече, отколкото вие се боите за живота си и живота на другите.

— Няма да допуснем това.

— Вие не ни познавате. Дайте си възможност да го направите. Няма да останете разочарован.

— Тогава са ви наредили да кажете «три дена», нали?

— Да.

— Което предполага, че които и да са ви наредили това, са очаквали вие да ме заведете при тях.

— Това е една значителна вероятност.

И Алекзандър прие условието за трите пълни денонощия.

 

 

Черният революционер, Лорънс, мажеше разголения гръб на Чарлз Уайтхол с пеницилинова паста. Прежулванията от въжето бяха дълбоки, човекът, който беше бил господаря Чарли, го бе сторил в пристъп на неудържима ярост. Двамата свалиха въжетата едва след като Маколиф разговаря с тях.

Алекзандър им беше заявил съвсем ясно, че няма да търпи повече своеволия. Техните случаи се таксуваха като изключения.

— Арогантността ви премина границата на допустимото, Маколиф! — каза Чарлз Уайтхол и направи гримаса, тъй като Лорънс беше докоснал едно по-чувствително място на ожуления му гръб.

— Приемам упрека. Тук сме на твоя територия.

— Ти не си подготвен да се оправиш с тези хора. Аз прекарах живота си, целия си живот, в това да отделям един по един пластовете на Ямайско-Карибската история!

— Не целия, господинчо Чарли — отвърна Алекс спокойно, но и хапливо. — Казах ти миналата нощ. За онази малка подробност, касаеща извъннаучната ти дейност. «Черният Цезар, яздещ през парка Виктория на коня на негрите от Помпей…»

— Какво, какво?

— Това не са мои думи, Чарли.

Лорънс изведнъж натисна с юмрука си в пресните, оставени от камшика рани по рамото на Уайтхол. Ученият изохка: вратът му беше изтръпнал от болка. Никой не помръдна. Лорънс заговори:

— Ти не язди никакъв кон негърски, господин. Ти тогава върви като останали хора.

Чарлз Уайтхол се вторачи през рамото си в неясните очертания на едрата, брутална ръка, готова да се стовари върху него.

— Знаеш ли, че се правиш на глупак. Мислиш ли, че която и да е политическа единица със своя собствена структура на властта, основаваща се на богатството, ще те толерира? Нито за секунда, ти егалитарен чакал такъв. Вие ще бъдете смачкани.

— Ти стремиш се да ни смачкаш, а, господин?

— Единственото, към което се стремя, е доброто на Ямайка. Енергията на всеки един ще бъде използвана докрай.

— Вие сте най-обикновени папагали — прекъсна ги Алекс и се отправи към двамата мъже.

Лорънс погледна към Маколиф. Излъчваше равни части подозрение и зависимост. Той отдръпна ръката си и се пресегна за тубичката с пеницилиновата паста.

— Сложи си ризата, господин. Кожата ти е покрита — каза той, докато завиваше капачката върху тубичката.

— Тръгвам след няколко минути. — Маколиф стоеше пред Уайтхол. — Оставям Сам за заместник; вие трябва да правите това, което ви нареди той. Доколкото е възможно, работата трябва да следва нормалния си ход. Халидонът няма да се показва… поне що се отнася до Йенсенови и Фъргюсън.

— Как може така? — попита Лорънс.

— Няма да е трудно — отговори Алекс. — Питър набива сонди да търси джобове природен газ в утаечния слой на миля и половина на югозапад. Рут ще е заета със своите камъни; водачът, когото ние познаваме като «Джъстис» ще бъде с нея. Фъргюсън ще е през реката, работещ с някакви папратови поселения. Всички ще бъдат на достатъчно разстояние един от друг, а ще бъдат и наблюдавани.

— Ами аз? — Уайтхол закопчаваше своята скъпа памучна риза-сафари, като че ли се приготвяше за концерт в Ковънт Гардън. — Какво предлагаш за мен?

— Ти си ограничен в рамките на просеката, Чарли. За твое собствено добро ти казвам, не се опитвай да я напускаш. Не поемам отговорност, ако го направиш.

— Мислиш ли, че имаш право на глас за каквото и да било сега, Маколиф?

— Да. Те са толкова уплашени от мен, колкото и аз от тях. Само не се опитвайте да нарушите равновесието, вие двамата. Погребах човек на експедиция в Аляска преди доста години. Сам ще ви разкаже. Знам типовите молитви.

 

 

Алисън стоеше на брега на реката и гледаше надолу във водата. Топлината на ранното слънце разбуждаше последните горски поспаливци. Звуците издаваха нестихващата битка, създаваща тора на живота: хвъркати срещу хвъркати, пълзящи срещу пълзящи. Зелените лози, които висяха от високите дебели като мака палми блестяха от влагата, идеща отдолу; растителността от папрат, мъх и преплетено зеле ограждаше бавно течащите води на разклонението на Марта Брей. Водата беше утринно чиста, синкавозеленикава.

— Ходих до палатката ти. — Маколиф се приближи към нея. — Сам ми каза, че си дошла някъде насам.

Тя се обърна и се усмихна.

— Не че не се подчинявам на нарежданията ти, скъпи мой. Няма да избягам никъде.

— Няма къде да отидеш… Ще се справиш… Водачът ме чака.

Алисън направи две крачки и застана пред него. Тя заговори тихо, съвсем малко над нивото на шепненето.

— Искам да ти кажа нещо, Алекзандър Т. Маколиф. И няма да изпадам в драматичност или сълзливост, или в каквото и да е далечно подобие на театралничене… защото това са патерици… А ние и двамата можем да вървим и без тях. Преди шест седмици аз бягах. Отчаяно, опитвах се да се убедя, че бягайки аз се спасявам — което дълбоко в себе си знаех, че е абсурдно. В Кингстън ти казах колко абсурдно е всичко това. Те могат да те открият. Навсякъде. Компютрите, банките с информация, ужасните, изтънчени преследвачи, които имат в мазетата си и в скритите си стаи, са напълно реални. И проникващи навсякъде. И няма такова нещо като подземен свят, в отдалечени места… Не очаквам да го разбереш и може би затова онова, което правиш се оказва правилното… «Справи се с другите преди те да са се справили с тебе». Това са твои думи. За мен това е ужасен начин на мислене. Но от друга страна вярвам, че това е единственият начин да успеем да имаме свой собствен живот.

Маколиф докосна лицето й с пръстите си. Очите й бяха помътнели. Никога досега не я бе виждал такава.

— Това дяволски много звучи като предложение.

— Желанията ми са прости, изразите ми не са изтънчено-мъгляви и, както веднъж беше казал, аз съм дяволски добър специалист.

— «Маколиф и Бут. Проучватели. Офиси: Лондон и Ню Йорк.» Добре ще изглежда на бланка.

— Ще имаш ли нещо против да е «Бут и Маколиф»? Имам пред вид по азбучен ред…

— Не, нищо напротив — прекъсна я той нежно, докато обвиваше тялото й с ръце.

— Дали хората винаги си говорят глупости, когато са изплашени? — попита тя, като зарови лице в гърдите му.

— Сигурно е така — отговори той.

 

 

Питър Йенсен бръкна в пълната си раница и започна да рови из дрехите. Раницата беше претъпкана. Йенсен примига, когато най-после измъкна обекта на своето дирене изпод купчината.

Това беше «Люгерът», увит в найлон, заглушителят — свален, привързан към цевта и също в найлон.

Жена му стоеше до брезентовите крила, образуващи входа на палатката им. Беше отметнала единия край само дотолкова, че да наблюдава какво става отвън. Питър разви двете части на оръжието и сложи заглушителя в джоба на куртката си. После натисна палеца, издърпа затвора и бръкна в другия си джоб за кутията с патрони. Методично постави патроните, един по един, докато пружината на затвора се опъна и най-горният патрон бе готов да влезе в цевта. Накрая плъзна затвора обратно в жлеба на дръжката и го прищрака, за да заеме предишното си положение.

Рут чу металическото изщракване и се обърна.

— Трябва ли да правиш това?

— Да. Джулиан беше достатъчно ясен. Аз предложих Маколиф, а той просто се съгласи с моя избор. Маколиф е осъществил контакт. С кого? С какво? Налага се да открия. — Питър разтвори връхната си дреха и тикна «Люгера» в триъгълника кожени ленти, пришит в хастара й. После закопча куртката си и се изопна. — Някакви издутини, старото ми момиче? Личи ли много? — Не.

— Добре. Едва ли прилича на униформата на Уайтхол, но смея да твърдя, че е доста по-удобна.

— Ще бъдеш внимателен, нали? Толкова е ужасно там навън.

— Всичкият този багаж, който ме принуди да мъкна дотук, сега май ще влезе в работа! Чак сега го оценявам, скъпата ми — Питър се усмихна и се обърна към раницата си, като натъпка обратно съдържанието й и дръпна ремъците, за да ги закопчае. Той нагласи езичетата в дупките им, стегна коланите за последно и понамести с няколко удара издутините. След това вдигна раницата за раменните й ремъци и я пусна да падне на земята. — Ето! Екипиран съм за две седмици, ако се наложи.

— Как ще разбера?

— Когато не се върна, заедно с моя носач. Ако се справя добре, може да се окаже, че е твърде вкочанясал, за да се върне със собствените си крака.

Питър видя как устните на жена му потрепериха, ужасния страх в очите й. Той пристъпи напред, за да я накара и тя да дойде към него. И тя го направи, почти падна в обятията му.

— О, господи, Питър…

— Моля те, Рут. Шшшът. Не трябва — каза той, милвайки косата й. — Джулиан е всичко за нас. И двамата знаем това. Джулиан смята, че двамата ще бъдем много щастливи в «Пийл корт». «Дънстоун» щял да има нужда от много хора в Ямайка, каза той. Защо не и от нас?

Когато непознатият носач пристигна в лагера, Джеймс Фъргюсън Можа да види, че водачът, Маркъс Хедрик, беше толкова ядосан, колкото и заинтригуван. Всички бяха заинтригувани. Маколиф бе тръгнал рано сутринта за крайбрежието; странното беше, че носачът не го бе срещнал надолу по реката. Носачът настояваше, че не е видял никой друг, освен шляещи се обитатели на хълмовете, някои ловели риба, други ловували — но никакъв бял човек.

Носачът бил изпратен от Държавното бюро по труда, от клона във Фалмут, където знаели, че експедицията търси допълнителна работна ръка. Бил добър познавач на разклонението на реката, тъй като израснал в Уестън Фавъл и горял от нетърпение да започне работа. Естествено, той имаше необходимите документи, подписани от някакъв мъгляв служител на ДБТ във Фалмут.

В 2:30 следобед, Джеймс Фъргюсън, отпочинал след обяда, седна на ъгъла на леглото си, готов да събере инструментариума си и да отиде обратно на терена. Пред палатката се чу изшумоляване. Той вдигна поглед. В този момент най-неочаквано новият носач отметна платнището на входа и влезе вътре. В ръцете си носеше пластмасов поднос.

— Бих казал…

— Взема чинии, господар — каза рязко носачът. — Бързо бъде много чисто.

— Тук няма чинии. Само една-две чаши се нуждаят от изплакване…

Носачът снижи гласа си:

— Имам вест за Фъргюсън. Аз ти го дава. Ти чете бързо. — Чернокожият бръкна в джоба си и извади един запечатан плик. После го подаде на Фъргюсън.

Джеймс разкъса гърба на плика и извади една страница машинописен текст, написан върху бланка. Бланката беше на фондацията «Крафт» и погледът на Фъргюсън веднага бе привлечен от подписа. Той беше известен из цяла Ямайка — заврънкулките на Артър Крафт Старши, полуоттеглилият се, но все още пълновластен ръководител на предприятията «Крафт».

Скъпи мой Джеймс Фъргюсън,

Извиненията от разстояние са винаги доста неловки, но пък най-искрени много често. Такъв е и настоящият случай.

Моят син се е държал невъзпитано, поради което той също изпраща своите извинения. Той ги изпраща от Южна Франция, където ще остане за неопределен, но доста дълъг период от време.

На въпроса: вашият принос в изследванията върху баракоата, осъществени в нашите лаборатории, е огромен. Той доведе до това, което ние вярваме, че ще се окаже съществен пробив и ще има голямо приложение в промишлеността. Смятаме, че този успех може да бъде още по-голям, ако вие незабавно се завърнете при нас. Вашето бъдеще е осигурено, млади човече, по начин, по който всеки гений заслужава да бъде възнаграден. Вие ще станете един много богат човек.

За нас, обаче, времето е от значение. Ето защо ви препоръчвам да напуснете експедицията незабавно — вестителят ще ви обясни как ще стане заминаването, а от своя страна аз мога да ви уверя, че съм уведомил Кингстън за моите желания и те дадоха пълното си съгласие. (Баракоата е от значение за цяла Ямайка.) Ние постигнахме и взаимно съгласие по това, че не трябва да уведомявате за настоящето ръководителя на експедицията д-р Маколиф, тъй като неговите непосредствени интереси изцяло противоречат на нашите. А що се отнася до присъединяването на ваш заместник-ботаник към експедицията, това е въпрос на няколко дни.

С нетърпение очаквам подновяването на познанството ни.

Искрено ваш,

Артър Крафт Старши

Джеймс Фъргюсън затаи дъх от удивление, докато четеше писмото.

Той го беше направил. Той наистина го беше направил. Всичко.

Той погледна към носача, който му се усмихна и заговори меко:

— Тръгва късно тоз следобед, господин. Преди мръкне. Върне се рано от твоя работа. Аз ще чака тебе на речен бряг и ние тръгва.