Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (25)

25.

Те говориха в продължение на няколко часа и Маколиф разбра, че поне засега беше спасил живота на всички. По едно време Сам Тъкър се опита да ги прекъсне, но трябваше да разбере и откликне на молбата в очите на Алекс: Сам трябва да ги остави сами. Той се надявал, че Алекс ще говори с тях, преди да се оттегли да почива. Сам не забеляза въжетата около китките на Лорънс, който седеше в един тъмен ъгъл, и Маколиф беше благодарен за това.

Водачът не се казваше «Маркъс Хедрик». Маркъс и Джъстис Хедрик били подменени; къде били те нямало никакво значение — поне така настоя този безименен член на Халидон. Онова, което наистина имало значение, било местонахождението на документа на Пиърсол.

«Винаги си оставяй нещо, за да го изтъргуваш… при крайно екстрена ситуация». Думите на Р. С. Холкрофт.

Документите. «Застраховката» на Маколиф.

Халидонитът с безкрайно внимание изследва всеки аспект на изводите на Пиърсол така, както те бяха предадени от Чарлз Уайтхол. Чернокожият учен проследи историята на сектата Акуаба, но той не би могъл да разкрие «нагаро»-то: значението на Халидон. «Водачът» нито изрази съгласието си, нито несъгласието си; той беше просто интервюиращ. А така също крайно чувствителен и предпазлив човек.

Веднъж убедил се, че Чарлз Уайтхол няма да му каже нищо повече, той му нареди да остане в палатката заедно с Лорънс. Не трябвало да я напускат, щели да бъдат застреляни, ако го направят. Приятелят му «водач» щял да остане на пост.

Халидонитът веднага разпозна безкомпромисността в позицията на Маколиф. Алекс нямаше да му каже нищо. Като разбра това, той нареди на Алекс под дулото на пистолета да излезе от лагера. Докато вървяха по пътеката нагоре към саваните, Маколиф започна да проумява всеобхватността на Халидон — поне онази малка част, на която беше изложен. На два пъти по протежението на алеята, заобиколена от гъст листак, мъжът с оръжието му заповядва да спре. На това място следваше къса серия от гърлени, наподобяващи крясъка на папагал, повиквания, на които се отговаряше по същия начин. Алекс чу меко изговорените думи на човека с пистолета.

— Бивакът е обграден, господин Маколиф. Сигурен съм, че Уайтхол и Тъкър, както и вашите куриери, са разбрали вече това. Птиците, които имитираме, не пеят през нощта.

— Къде отиваме?

— Да се срещнете с някого. С моя водач, на практика. Продължете, моля.

Те се изкачваха още двадесет минути; дългият, обрасъл в джунгла хълм изведнъж се превърна в степно пространство, в едно поле, което изглеждаше извадено от някакъв друг терен и натрапено в чужда земя, обградено от влажни гори и стръмни планини.

Луната не беше засенчена от облаци; полето беше окъпано в мръсно жълто. И в центъра на дивата трева стояха двама мъже. Когато наближиха, Маколиф видя, че един от мъжете беше на около десет стъпки зад първия, обърнат с гръб към тях. Първият мъж ги пресрещна.

Халидонитът, който ги пресрещна, на пръв поглед беше облечен в някакви дрипави, раздърпани дрехи, но с широка куртка в защитен цвят и ботуши. Натрапваше се общият ефект на странност, неспретнатост и псевдовоенщина. Около кръста му имаше колан за пистолет с кобур. Мъжът, който беше на десет крачки разстояние и гледаше в противоположната посока, беше облечен в дълга роба, привързана в кръста с единично, дебело въже. Напомняше свещеник или жрец. Стоеше неподвижен.

— Седнете на земята, д-р Маколиф — инструктира го странно дрипавият, полувоенен мъж с отсечени фрази, които издаваха навика му да командва.

Алекс се подчини. Използването на титлата «доктор» му подсказа, че положението е неясно по-скоро за него самия.

Подчиненият, който го бе съпровождал от лагера до тук, се приближи към приличащата на свещеник фигура. Двамата мъже подхванаха тих разговор, отдалечавайки се бавно навътре в саваната, докато си говореха. Двете фигури се изтеглиха на повече от сто ярда в еднообразното жълто поле. Спряха.

— Обърнете се, д-р Маколиф. — Заповедта беше рязка; чернокожият, надвесил се над него, държеше ръката си на кобура. Алекс се завъртя около оста си, както беше седнал и погледът му срещна спускащата се надолу гора, откъдето той и водачът му се бяха появили.

Чакането беше дълго и напрегнато. И Алекс разбра, че най-силното му оръжие — вероятно единствената му жизнеспособна сила — е спокойната решителност.

Беше решителен, но не беше спокоен.

Изпитваше страх по същия начин, както и преди — в хълмовете на Корея; сам, независимо от броя на войниците, в очакване на собствената си гибел.

Джобове страх.

— Това е една необикновена история, нали, д-р Маколиф?

Този глас. Боже Господи! Беше го чувал и преди.

Сложи ръце на земята и започна бясно да върти главата и тялото си.

Слепоочието му се удари в твърдата стомана на пистолет; агонизираща болка разкъса лицето и гърдите му. Последва серия от ярки присвяткания пред очите му, докато болката достигна своето кресчендо.

Тя затихна до тъпа болежка и той можа да почувства стичащата се струйка кръв по врата му.

— Ще останете в това положение, докато разговаряме — каза познатият глас.

Къде го беше чувал преди?

— Аз ви познавам.

— Вие не ме познавате, д-р Маколиф.

— Чувал съм гласа ви… някъде.

— В такъв случай имате забележителна способност да си спомняте. Толкова много неща се случиха… Но няма да си губя времето в празни приказки. Къде са документите на Пиърсол?

— Откъде знаете, че ще ви свършат работа? И какво ще стане, ако аз съм направил копия от тях?

— Бих казал, че лъжете. Ние знаем разположението на всеки ксерокс, на всяка размножителна машина за фотокопия, във всеки магазин, хотел, и дори личните, които извършват подобна дейност по цялото крайбрежие. Включително в Буено, заливите и Очо Рио. Вие не сте направили никакви копия.

— Не сте особено блестящ, господин Халидон… Вие сте господин Халидон, нали? — Тъй като не последва отговор, Алекс продължи: — Снимахме ги.

— Филмите не са промити. И единственият член във вашия екип, който притежава фотоапарат, е момчето. Фъргюсън. Той едва ли е ваш довереник… Но това е без значение, господин Маколиф. Когато казваме «документите» ние разбираме каквито и да са, и всички взети заедно, репродукции, направени досега. Ако те изплуват на повърхността… някога…, нека го кажа направо, ще последва клане на невинни. Една жестока и ненужна перспектива.

«… при крайно екстрена ситуация», Р. С. Холкрофт.

— Това би било последното действие на Халидон, нали? — Маколиф говореше бавно, но остро, учуден от собственото си спокойствие. Един вид финален… beau geste^[1] преди окончателното изчезване. Ако искате така, моля!

— Престанете, Маколиф! — Гласът изведнъж премина в писък, един пронизващ писък над стръковете дива трева; неговото ехо заглъхна в заобикалящите ги джунгли.

Тези думи… Това бяха думите, които беше чул и преди!

«Престанете. Престанете… престанете…»

Къде? За бога, къде ги беше чувал?

Умът му трескаво търсеше; някакви образи се мержелееха сред ослепителни цветни светлини, но той не можеше да ги фокусира.

Един мъж. Негър — висок, подвижен и мускулест… Мъж, изпълняващ нареждания. Един мъж, командващ, но не със собствените си команди. Гласът, който току-що беше изревал, беше същият оня глас от миналото… изпълняващ нареждания. В паника… както и преди.

Нещо…

— Вие казахте, че ще говорим. Заплахите са едностранен разговор; вие се възползвате, вие не разговаряте. Не съм на ничия страна. Искам вашите… висшестоящи да знаят това. — Алекс задържа дъха си по време на тишината, която последва.

Спокойният отговор дойде с премерена важност… и с едва доловима, но все пак различима следа от страх.

— Що се отнася до вас, висшестоящи няма. Темпераментът ми е избухлив. Последните дни бяха доста тежки… Трябва да осъзнаете, че сте много близо до това да загубите живота си.

Мъжът с пистолета леко се помести; Алекс можеше да го види сега с крайчеца на окото си. И това, което видя, го убеди, че е бил по дирята на истината. Главата на мъжа се подхвърли леко във въздуха по посока на фигурата на свещеника; мъжът с оръжието, мотаещ го из ръцете си, питаше за мнението на «свещеника».

— Ако убиете мен… или който и да е член на екипа, Халидон ще бъде разкрит за часове.

Отново мълчание. Отново премерената властност, отново — сега вече ясно отчетливата отсянка на страха.

— И по какъв начин ще стане това забележително разкритие, д-р Маколиф?

Алекс тихичко си пое дълбоко въздух. Дясната ръка здраво стискаше лявата му китка; той заби пръсти в собствената си плът, отговаряйки:

— В личното ми оборудване има едно радиосигнално устройство. То е стандартно и работи на честота, която се разпространява без обичайните смущения. Периметърът му на функциониране е двадесет и пет мили… На всеки дванадесет часа аз излъчвам един от два предварително определени сигнала; лампичка в миниатюрния панел потвърждава приемането и най-точното определяне на координатите на местоположението ни. Първият вид сигнали съобщава, че всичко е наред, няма проблеми. Вторият казва нещо друго. Той нарежда на мъжа в другия край да приведе в изпълнение две специфични заповеди: да извади документите на бял свят и да изпрати помощ. Липсата на радиоизлъчване е еквивалент на втория вид сигнали, само че в по-силна степен. Той вдига на крак всички поделения в Кингстън, включително Британското разузнаване. Те ще бъдат изпратени тук; ще започнат издирването от последното ни местоположение и ще се разперят като ветрило. Кок Пит ще загъмжи от самолети и войска… По-добре е да предам сигнала, господин Халидон. И дори когато го направя, вие пак няма да знаете точно кой от двата изпращам, нали така? — Маколиф замълча точно за три секунди. И тогава тихо добави. — Шах и Мат, господин Играч.

В далечината можеше да се чуе писъкът на макао^[2]. Някъде из влажните гори стадо диви прасета беше обезпокоено. Стъблата на високата трева се полюшнаха леко в топлия бриз; навсякъде имаше щурци. Всичко това беше погълнато от сетивата на Алекс. А така също той чу и поетия на пресекулки въздух в тъмнината зад себе си. Почти реално усещаше надигащия се, неконтролируем изблик на гняв.

— Не, господине! — извика мъжът с пистолета, хвърляйки се напред.

В същия миг Маколиф почувства напора на въздуха и чу шумоленето на плат, които предшестваха момента на удара изотзад. Твърде късно беше да се обърне; единствената защита беше залягането, сливането със земята.

Един мъж се опита да възпре фигурата на «свещеника», докато той се хвърляше напред; тежестта на две ожесточени тела се стовари върху раменете и гърба на Алекс. Ръце го бъхтеха, пръсти спазматично се бяха вкопчили в него; твърда стомана, мек плат и топла плът го обгърнаха. Той се пресегна нагоре и хвана частите, до които се докопаха ръцете му, издърпа ги с всичка сили и се претърколи напред.

Фигурата на «свещеника» се преметна през гърба му; Алекс смъкна рамене надолу, свивайки едното си коляно за по-голяма тежест и се хвърли към грубото платно на робата. В момента, в който се вряза в «свещеника», почувства, че го дърпат назад с такава сила, та чак кръстът го заболя.

Двамата халидонити извиха ръцете му, разтягайки гръдния му кош до пръсване; мъжът с пистолета държеше затвора до слепоочието му, като го забиваше в кожата.

— Това май ще ви стигне, господине.

На земята под него, с осветено от жълтеникавата лунна светлина и изкривено от гняв лице, лежеше фигурата на «свещеника».

В този момент Маколиф разбра защо объркващите, разфокусирани образи сред заслепяващите, разноцветни светлини бяха свързани в мозъка му с паническите думи «Престанете, престанете.»

За последен път той бе видял този «жрец» на Халидон в Лондонското Сохо. По време на щуротията около «Кукумявката на Сейнт Джордж». Мъжът с робата, лежащ на земята, беше облечен тогава в тъмен костюм и се кълчеше на претъпкания дансинг. Той беше извикал на Маколиф да спре, да престане! Беше фраснал Алекс в корема; беше се изгубил в тълпата, за да се появи само един час по-късно в правителствена кола на улицата до един телефон.

«Жрецът» на Халидон беше агент от Британското разузнаване.

— Бяхте казали, че името ви е Талън. — Маколиф се мъчеше да говори през болката, думите му пресекваха от липсата на въздух. — В колата онази нощ вие казахте, че името ви е Талън. И когато аз ви нарекох така, вие казахте, че ме… изпитвате.

Фигурата на «свещеника» се претърколи и започна да се надига. Той кимна на двамата халидонити да отслабят хватката си и се обърна към тях.

— Нямаше да го убия. Знаете го.

— Бяхте ядосан, сър — каза мъжът, който беше извел Алекс от лагера.

— Простете ни — добави мъжът, който беше извикал и скочил върху «свещеника». — Налагаше се.

«Свещеникът» приглади расото и потегна дебелото въже около кръста си. Той погледна надолу към Маколиф.

— Спомените ви са ярки, Докторе. Искрено се надявам способността ви да разсъждавате ясно да е също толкова остра.

— Означава ли това, че ще разговаряме.

— Ние разговаряме.

— Ръцете ужасно ме болят. Бихте ли казали на сержантите си да ме пуснат?

«Свещеникът» кимна още веднъж и махна с ръка. Ръцете на Алекс бяха освободени; той ги разтърси.

— Моите сержанти, както ги нарекохте, са дори по-темпераментни от самия мен. Трябва да сте им благодарен.

Мъжът с колана и пистолета възрази, макар и с глас, изпълнен с уважение.

— Не е така, сър. От кога не сте спали?

— Това няма значение. Би трябвало повече да се контролирам… Приятелите ми се позовават на трескавите последни седмици, Маколиф. Не само себе си трябваше да измъквам от Англия, изплъзвайки се от службите на Нейно Величество, но също така и един колега, който изчезна с едно бентли, зад един ъгъл в Сохо… Един западен индианец има хиляди места, където да се скрие.

Алекс си спомни ясно.

— Онова бентли щеше да ме прегази. Шофьорът искаше да ме убие. Само че някой друг беше убит… спаси ме една неонова лампа.

«Свещеникът» се втренчи в Алекс. Той също изглежда си припомняше ярко вечерта.

— Беше трагедия, родена от стечение на обстоятелствата. Мислехме, че е заложен капан, а пружината — спряна в последния момент.

— Бяха погубени три живота оная нощ. Двамата с цианида…

— Ние сме обречени — прекъсна го халидонитът, който погледна към двамата си съратници и кротко им каза: — Оставете ни сами, моля.

В знак на предупреждение и двамата издърпаха оръжието от коланите си, докато вдигаха Алекс на крака. После се оттеглиха като по команда в полето. Маколиф се загледа след тях. Двамина с раздърпани дрехи и несъответстващи на общия им вид куртки и колани с кобури.

— Те не само изпълняват онова, което им казвате. Те ви пазят и от вас самия.

«Свещеникът» също погледна към оттеглящите се негови подчинени.

— В младите ни години всички нас ни подлагат на ред тестове, които насочват по-нататъшния ни живот. На всеки един се определя област на обучение и бъдещи отговорности в зависимост от резултатите. Често си мисля, че се допускат жестоки грешки. — Мъжът потегна робата си и се обърна към Маколиф. — Мисля, че трябва да са сработим сега, нали?… Сигурен съм — вече разбрахте, че бях непостоянен член на MI5.

— Думата, която идва в ума ми, е «инфилтратор».

— Много удачна дума, Докторе. Холкрофт два пъти ме препоръчва за награда. Бях един от най-добрите западноиндийски специалисти… Нямах желание да напускам. Вие — и тези, които ви манипулират — предизвикаха необходимостта.

— Как?

— Изведнъж се оказа, че вашата експедиция съдържа твърде много опасни компоненти. Вие имате правото да живеете с когото си поискате, но когато открихме, че най-близкият ви сътрудник в геоложката експедиция — господин Тъкър — очевидно е приятел на Уолтър Пиърсол, вече знаехме, че трябва да ви държим под лупа… Най-вероятно бяхме вече закъснели.

— Кои са другите компоненти?

«Свещеникът» се поколеба. Той докосна челото си, където се беше появил отпечатък от трева — резултат от падането му на земята.

— Имате ли цигари? Този много удобен иначе чаршаф има само едно неудобство: няма джобове.

— Защо го носите?

— Това е символ на власт, нищо повече.

Маколиф бръкна в джоба си, извади пакет цигари, разтърси го и подаде една на халидонита. Докато я палеше, той видя, че кухините под очите на чернокожия са хлътнали от изтощение.

— Кои са опасните компоненти?

— Е, хайде, Докторе, вие ги знаете толкова добре, колкото и аз.

— Може пък да не знам; просветете ме. Или и това е опасно?

— Вече не. Не при това развитие на нещата. Реалността е опасна. А документите на Пиърсол са реалността. Компонентите… са без значение.

— Тогава кажете ми.

«Свещеникът» вдъхна навътре от цигарата и издуха дима в мекия бриз на мътно жълтата светлина.

— За жената знаете. В Европа много хора се страхуват от нея. Сред тях е един от йерархията на «Дънстоун» — маркиз дьо Шательоро. Там, където е тя, там е и ръката на разузнаването. Момчето, Фъргюсън, е дълбоко забъркан с интересите на Крафт; в действителност, те се страхуват от него. Или се страхуваха. И с право. Той изобщо не разбира бедствения икономически потенциал, заложен в неговите влакна.

— Мисля, че разбра — прекъсна го Алекс. — И разбира. Той очаква да изкара пари от Крафт.

Халидонитът се изсмя тихичко.

— Никога няма да му позволят. Но все пак той е компонент. Къде стои Крафт? Част ли е от «Дънстоун»? Нищо не става в Ямайка, без да се е намесила мръсната ръка на Крафт… За Самюъл Тъкър вече ви казах: връзката му с изненадващо виталния Уолтър Пиърсол. И на чии повиквания отговаря той? Заради стария си приятел Маколиф ли е на острова? Или заради новия си приятел Пиърсол? Или това е съвпадение?

— Съвпадение е — каза Алекс. — Би трябвало да познавате Сам, за да разберете това.

— Но ние не го познаваме, нали. Ние само разбираме, че сред едни от първите, на които се обажда, е човек, който ни притеснява изцяло. Който се разхожда из улиците на Кингстън с двестагодишни тайни в главата си… или някъде, записани на хартия. — «Свещеникът» погледна Маколиф, в действителност — заби поглед в него. Очите му, огрени от лунната светлина, умоляваха Алекс да разбере. — След това идва Чарлз Уайтхол. Много, много опасен и непредсказуем компонент. Трябва да знаете миналото му; във всеки случай Холкрофт знаеше. Той притежава горещия мистицизъм на фанатик. Черният Цезар идва, за да премине, яздейки, през парка Виктория, на коня на негърски Помпей. Той има последователи из цяла Ямайка. Ако има някой, който да може да разобличи «Дънстоун» — съзнателно или по някакъв друг начин — то това би могло да бъде Уайтхол и неговите фашисти.

— Холкрофт не знаеше за това — запротестира Маколиф. — Той даде ясно да се разбере, че вие… Халидонът… сте единствените, които са в състояние да спрат «Дънстоун».

— Холкрофт е професионалист. Той създава вътрешен хаос, като знае, че във всеки един момент, докато трае паниката, решението може да се появи отнякъде. Би ли ви изненадало да научите, че Холкрофт е вече в Кингстън?

Алекс се замисли, после каза:

— Не… Изненадан съм само, че не е направил така, че аз да разбера.

— Има една много съществена причина. Не иска да се облегнете на него. Той желае силите да останат в състояние на конфликт засега. Долетя, когато се получи съобщение, че Шательоро е в Савана-ла-Мар… Това последното вие го знаете, нали?

— Той го знае, защото аз предадох това на Уестмор Талън.

— И накрая идват Йенсенови. Чаровната, предана двойка. Толкова нормални, толкова любвеобилни, наистина… които изпращат сведения на Уорфийлд за всеки ваш ход, за всеки човек, с когото влизате в контакт; които подкупват ямайците, за да ви шпионират… Йенсенови допуснали непоправима грешка веднъж преди много години. «Дънстоун Лимитид» им се притекъл на помощ и ги завербувал — в замяна на заличаването на онази грешка.

Маколиф погледна нагоре към чистото нощно небе. Един продълговат облак се носеше откъм планината към жълтата луна. Той се зачуди дали парата ще се разнесе, преди да достигне блещукащия спътник или ще го забули отдолу… като го отдели от земята. Така както той самият се чувстваше отделен и като в мъгла.

— Значи, това са компонентите — каза безцелно Алекс. — И изглежда, че Халидонът знае много повече, отколкото всеки друг. И аз не съм сигурен какво означава това.

— Това означава, Докторе, че ние сме безмълвните влъхви на родната си земя, онези, които се грижат за нея.

— Защо не мога да си спомня да е имало избори? Кой ви е дал правото на това?

— Ще цитирам един американски писател: «То идва заедно със земята.» Това е наследствено право. Ние обаче не плуваме в политически води. Това го оставяме на законните претенденти. Ние само се опитваме да задържим оскверняването в някакви минимални граници. — «Свещеникът» допуши цигарата и размаза димящия фас със сандала си.

— Вие сте убийци — каза откровено Маколиф. — Знам, че сте такива. И мисля, че това е най-ужасното оскверняване на човешкото.

— Предишното геоложко проучване на «Дънстоун» ли имате предвид?

— Да.

— Не знаете подробностите. И аз няма да съм този, който ще ви ги изясни. Тук съм единствено, за да ви убедя да ни предадете документите на Пиърсол.

— Няма да го направя.

— Защо? — Отново в гласа на халидонита се надигна ярост. Черните очи на изпитото лице пронизаха Маколиф.

— Господарю? — викът-въпрос дойде откъм полето. «Свещеникът» махна успокоително с ръка.

— Това не ви засяга, Маколиф. Разберете това и излезте от играта. Дайте ми документите и разкарайте тази ваша експедиция от острова, докато не е станало твърде късно.

— Ако беше толкова просто, щях да го направя. Не искам да влизам в схватка с вас, по дяволите. Това не ми допада особено…, но от друга страна, нямам желание да бъда преследван по целия свят от патлаците на Уорфийлд. Не можете ли да разберете това?

«Свещеникът» остана неподвижен. Погледът му се смекчи, в съсредоточаването си той полуотвори устни, докато продължаваше да се взира в Алекзандър. Заговори бавно, едва чуто:

— Предупредих ги, че може да се стигне до тук. Кажете ми «нагаро»-то, докторе. Какво е значението на Халидон?

Маколиф му каза.