Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (24)

24.

Още с първото навлизане в Кок Пит работата погълна всеки член на експедицията. Каквито и да бяха личните им страхове или външните им задръжки, те бяха професионалисти и огромната лаборатория, каквато беше Кок Пит, изискваше тяхното професионално отношение.

Сгъваеми масички, сложно опаковани микроскопи, геоскопи, дрелки с платинени накрайници, седиментни призми и хранилищни съдове се пренасяха наравно и от учени, и от носачи из едва проходимите джунгли и саваните. Веднага се изостави практиката на четиричасовите теренни сеанси: никой не искаше да прекъсва експериментите или анализите си, за да ходи някъде си да яде или за да поддържа рутинните комуникационни връзки. Дисциплината на предохранителните мерки бързо беше отхвърлена като утежняващи ситуацията глупости. Около цял работен ден трябваше, за да може новината, каквато и да бе тя, да отшуми по непрекъснато жужащите и вечно дразнещи уоки-токита. Маколиф намери за необходимо остро да напомни на Питър Йенсен и Джеймс Фъргюсън, че да се остави радиото на приемаща вълна е задължително, независимо от това, че непрекъснато текат разговори между отделните групи.

Още първите вечери доказаха предвидливостта на покупките, направени от Чарлз Уайтхол в «Харолдз Сафари Шоп». Цялата дружина сядаше в брезентовите столове около огньовете, все едно че ловци отпочиваха след целодневно преследване на дивеч. Но вместо разговори за диви котки, рога, спори и птици, наоколо се разнасяха други думи, произнасяни не с по-малко вълнение. Цинк, манган и боксит; охра, гипс и фосфат… кредски, еоцен, шисти и инертни скали; тамаринд, сандалово дърво; гуано и женски език… безводен и киселинен, и парипатичен; оттичане на водите, джобове земен газ и пластове пореста лава — шуплест варовик.

Респектиращият с грандиозността си извод се споделяше от всички: Кок Пит беше изключително благодатна земя с големи запаси от богати почви, налични води и невероятни залежи на земен газ и руди.

Това беше прието като факт още преди да дойде утрото на третия ден. Маколиф слушаше, докато Питър Йенсен обобщи всичко със стряскаща яснота.

— Просто е необяснимо, защо досега никой не е дошъл и не го е разработил. Бих дръзнал да кажа, че Бразилия е едно нищо в сравнение с това. Три четвърти от жизненоважните ресурси са заровени ей тук, чакащи да бъдат използвани.

Позоваването на града, изсечен направо от бразилската джунгла, накара Алекс да преглътне и да се втренчи в ентусиазирания страстен почитател на лулите и експерт по минералите, който беше някъде на средна възраст.

«Ще построим град…» — това бяха думи на Джулиан Уорфийлд.

Невероятно. И жизнеспособно.

На човек не му трябваше развинтено въображение, за да разбере «Дънстоун Лимитид» сега. Проектът беше добре замислен, изискващ единствено завъртане на огромни капитали — пари, с които «Дънстоун» разполагаше. И веднъж пуснати в обръщение целият остров щеше да бъде въвлечен в невероятното им нарастване… Армии от работници, племена, един цялостен ресурс.

Оставаше правителството. Кингстън не би могъл, не би го отхвърлил. Веднъж задвижен — цялостният ресурс — щеше да произведе невиждани блага и те нямаше да могат да бъдат отхвърлени. Дори само огромният поток на парите в обръщение би съблазнил парламента.

Парчета от огромна торта.

Икономически и психологически Кингстън щеше да стане зависим от «Дънстоун Лимитид».

Толкова сложно и в същото време толкова безумно, толкова наистина простичко.

След като веднъж имат в ръцете си управляващите в Кингстън, то законите на тази страна щяха да се диктуват от техните трезори. Те щяха да ги коват, така като им отърваше. «Дънстоун» щеше да притежава цяла една нация… Това бяха думите на Р. С. Холкрофт.

Наближаваше полунощ; куриерите обезопасяваха лагерните огньове под критичния поглед на двамата водачи: Маркъс и Джъстис Хедрик. Черният бунтар, Лорънс, играеше ролята си на един от помощния персонал, изпълнителен и любезен, но винаги с поглед вперен в гората и неотстъпно до Алисън Бут.

Йенсенови и Фъргюсън се бяха оттеглили в палатките си. Маколиф, Сам Тъкър и Алисън седяха около малка лагерна масичка; отблясъците от угасващите огньове играеха по лицата им, докато те водеха тихия си разговор.

— Йенсен е прав, Алекс — каза Тъкър, палейки пурета. — Онези, които стоят зад това знаят точно какво правят. Аз не съм експерт по минните залежи, но само едно копване, дори само намек за голяма жила и ти не би могъл да спреш спекулативните пари.

— Те си имат име и то е «Дънстоун».

— Какво, какво?

— Онези, които дърпат конците… компанията се нарича «Дънстоун»; името на човека е Уорфийлд. Джулиан Уорфийлд. Алисън знае.

Сам задържа пуретата между пръстите си и погледна Маколиф.

— Те те наеха. — Тъкър направи забележката си бавно, дори малко грубо.

— Той ме нае — отвърна Алекс. — Уорфийлд.

— Тогава отпуснатата сума от Кралското дружество… и Министерството, и Института, са само камуфлаж.

— Така е.

— И ти си го знаел от самото начало.

— Също и Британското разузнаване. Аз не действах само като информатор, Сам. Те ме обучиха… колкото можаха за две седмици.

— Има ли някаква по-специална причина, поради която си държал в тайна това, Алекзандър? — Гласът на Тъкър, особено когато се препъна в името на Маколиф, звучеше несигурно. — Мисля, че трябваше да ми кажеш. Особено след оная среща на хълмовете. Отдавна се знаем, момче… Не, не мисля, че постъпи добре.

— Той е абсолютно прав в постъпката си, Сам — каза Алисън със смесица от настойчивост и топлота. — За твое добро е. Казвам ти го от собствен опит. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за тебе. Повярвай ми.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото съм била там. Бях там, а сега съм и тук.

— Тя е тайният коз на разузнаването срещу Шательоро. Ето това не можех да ти кажа. Работила е за Интерпол. Информационна банка попада на името й; било е направено така, че да изглежда напълно логично. Тя искала да се измъкне от Англия.

— Трябваше да се измъквам, скъпи мой… Разбираш ли, Сам? Компютърът е бил на Интерпол; всички разузнавателни служби са първи братовчеди и не позволявай никой да те убеждава, че това не е така. MI5 направиха пълна справка и ето ме тук сега. Скъпа примамка, ново усложнение… Не изгаряй от нетърпение да научиш много. Алекс е прав.

Проточилото се мълчание беше изкуствено. Тъкър дърпаше от пуретата си, незададените въпроси тежаха повече със своята неизреченост. Алисън отхвърли назад кичурите от косата си, разпусната за вечерта, които бяха паднали на челото й. Маколиф си наля малко скоч. Най-накрая Тъкър проговори.

— Цяло щастие е, че имам доверие в теб, Алекзандър.

— Знам. Разчитам на това.

— Но защо — продължи тихичко Сам, — защо по дяволите си го направил? Ти не си толкова гладен. Защо ти е трябвало да работиш за тях?

— За кого? Или по-точно — за коя от двете страни? «Дънстоун» или Британското разузнаване?

Тъкър замълча, втренчи се в Алекс, преди да отговори:

— Боже Господи, не знам. Предполагам и за двете, момче.

— Приех първото, преди второто да се беше появило. Беше добра сделка, най-добрата, която някога са ми предлагали. Преди още да се осъзная вече бях впримчен. Бях убеден… и от двете страни, че не мога да се измъкна. По едно време нещата се свеждаха до това просто да остана жив… След това дойдоха гаранциите и обещанията… и още гаранции, и още обещания. — Маколиф зарея поглед из просеката; беше странно. Лорънс се беше навел над въглените в огъня, гледаше към тях. — Преди още да разбереш, ти вече си някакво блокче от пъзела, захвърлено през пространството, непасващо на стените… тази игра изобщо не е добра, за ничий разсъдък.

— Ход и контра ход, Сам — прекъсна го Алисън. — Те са експерти в това.

— Кои? Кой? — Тъкър се наведе напред в стола си, като съсредоточи върху Алисън старите си очи.

— И двете страни — отговори твърдо момичето. — Аз видях какво направи Шательоро със съпруга ми. Знам какво направи с мен Интерпол.

Отново се възцари тишина, но по-малко тягостна от преди. Още веднъж Сам Тъкър я наруши:

— Ти трябва да определиш враговете си, Алекзандър. Останах с впечатлението, че не си го направил… присъстващите, искрено се надявам, се възприемат като съюзници.

— Доколкото мога съм ги определил. Не съм сигурен, че това определяне ще издържи проверката на времето. Всичко е много сложно. Поне за мен.

— Опрости го тогава, момче. Когато приключиш, с кого първо искаш да си разчистиш сметките?

Маколиф погледна към Алисън.

— Отново с двете. С «Дънстоун» — буквално, с MI5 — символично. Единият — мъртъв, другите — зависими от нещо, което може да се използва по-късно. Като имена в информационна банка, например. Това е напълно постижимо.

— Съгласен съм — каза Тъкър, като припали отново позагасналата си пурета. — Хайде сега да обърнем процеса. Кого можеш да хванеш най-бързо? По най-сигурен начин?

Алекс се засмя тихичко, Алисън се присъедини към смеха му. Момичето проговори:

— Господи, колко еднакво мислите!

— Отговори ми на въпроса, синко.

— Мога да се защитя… да защитя нас… с това, което знам, онова, което съм успял да събера парченце по парченце. И от двете, предполагам.

— Това не е отговор на въпроса ми. Кого най-бързо?

— Мисля, че «Дънстоун». В момента те са по-уязвими. Уорфийлд допусна грешка; той мисли, че аз наистина съм гладен. Мисли, че ме е купил, защото ме е направил част от тях. Ако те се провалят, завличат ме и мене… бих казал, че това е «Дънстоун».

— Добре — отвърна Сам, с тон на тихо говорещ адвокат. — За враг номер едно определихме «Дънстоун». Можеш да се измъкнеш с най-долнопробен шантаж: трети човек, на когото е известно всичко, документи, скътани на сигурно при адвокати. Така ли е?

— Така е.

— Тогава остава враг номер две: момчетата от разузнаването на Нейно Величество. Хайде да се спрем и на тях. С какво те държат те?

— С това, че ми осигуряват защита. Или поне се предполага, че ми я осигуряват.

— Очевидно не много успешно, така ли е, синко?

— Не много успешно — съгласи се Алекс. — Но всичко не е приключило още.

— Ще стигнем и до това, не бързай… с какво ги държиш ти?

Маколиф млъкна, замисляйки се.

— С познанията за методите им на действие и… свръзките им, предполагам. Давайки гласност на тайните им операции.

— Да се върнем малко назад. Какво ти предлага «Дънстоун»?

— Пари. Страшно много пари. Те имат нужда от това проучване.

— Готов ли си да ги загубиш?

— По дяволите, да! Но може да не се наложи…

— Това е без значение в момента. Предполагам, че това е част от «гаранциите и обещанията».

— Правилно.

— Но това не е фактор. Ти не си откраднал, щом си взел от крадеца. Могат ли по някакъв начин да те идентифицират като един от тях?

— Не, за Бога. Могат да си мислят, че могат, но дълбоко грешат.

— Значи, ето ги твоите отговори. Твоите определения. Елиминирай техните капани и предложения — парите и защитата. Откажи се от едното — парите, направи другото излишно — защитата. Действай от позиция на силата, със своите собствени козове. Ти си този, който ще прави предложенията. Според желанията си.

— Прескачаш, Сам — каза бавно Маколиф. — Или забравяш. Ние още не сме приключили; можем да имаме нужда от защита. Ако я приемем, не можем после да я откажем. Ще станем за смях. Нещо като синдрома «Уотъргейт». Червеи, които взаимно се изяждат.

Сам Тъкър остави пуретата си в пепелника на масата и се пресегна към бутилката скоч. Готвеше се отново да заговори, но беше прекъснат от появата на Чарлз Уайтхол, който излезе от джунглата и тръгна по пътеката през просеката. Уайтхол се огледа, след това се отправи бързо към Лорънс, който все още наглеждаше въглените в ограденото огнище; оранжевите отблясъци придаваха бронзовочерни оттенъци на кожата му. Двамата мъже си казаха нещо. После Лорънс се изправи, кимна веднъж и закрачи към пътеката, водеща в джунглата. Уайтхол го проследи с поглед донякъде, след това се обърна и погледна към Маколиф, Сам и Алисън. Припряно тръгна през просеката към тях.

— Ето ти я защитата, Алекзандър — каза тихо Сам, докато Уайтхол се приближаваше към тях. — Тези двамата. Те може да се презират един друг, но имат нещо общо — омразата — и тя може да работи за теб. За всички нас, дано пуста да остане… Благословени да са техните прекрасни черни кожи.

 

 

— Куриерът се завърна. — Чарлз Уайтхол регулираше светлината на петромаксовата лампа в палатката си. Маколиф беше застанал от вътрешната страна на брезентовото преддверие — Уайтхол беше настоял Алекс да дойде с него; не искаше да говори пред Алисън и Сам Тъкър.

— Можеше да кажеш на другите.

— Тогава това щеше да е… решение, взето от много хора. Лично аз не го одобрявам в момента.

— Защо не?

— Трябва да сме изключително внимателни. Колкото по-малко се знае от мнозинството, толкова по-добре.

Маколиф извади пакет цигари и отиде до единствения стол, намиращ се в центъра на палатката. Облегалката и дъното на стола бяха направени от преплетени найлонови ивици. Алекс седна, знаеше, че Чарли Господина, няма да го направи; чернокожият беше превъзбуден и изглеждаше направо комичен в опитите си да остане спокоен.

— Това е смешно. Алисън използва същите думи, макар и за съвсем различно нещо, само преди няколко минути… Какво е известието от Марон Таун^[1]?

— Потвърдиха! Полковникът ще се срещне с нас. Онова, което е по-важно — много по-важно — е, че неговият отговор съдържа единици от по четири.

Уайтхол се приближи до стола. Очите му бяха изпълнени с онова месианско нервно нетърпение, което Алекс беше наблюдавал в Дракс Хол.

— Той направи контрапредложение за срещата ни. Ако не получи други вести, ще я счита за уредена… Поиска осемдневна отсрочка. И вместо нашите четири часа след залез-слънце, той помоли за същите четири часа, но считано от два часа след полунощ. Два в полунощ! Фигуративно това е надясно от залязващото слънце! Не разбираш ли? Той е разбрал съобщението, Маколиф. Той го разбра! Първата стъпка на Пиърсол се потвърди!

— Мисля, че ще се потвърди — отвърна Алекс лениво, без да знае как да укроти възбудата на Уайтхол.

— Това няма голямо значение за вас, нали? — ямаецът заби изпитателен поглед в Маколиф. — Един учен е направил зашеметяващо откритие. Той е проследил изплъзващи се нишки в архивите, връщайки се двеста години назад. Резултатът от неговия труд се потвърди, това може да има изключителен отзвук в научните среди. Може да се стигне до пренаписване историята на Ямайка… Не можете ли да видите, да прозрете?

— Единственото, което виждам, е, че си превъзбуден и мога да го разбера… Но точно сега ме занимава един проблем, за който не е необходима толкова голяма ерудиция. Не ми харесва отлагането на срещата.

Уайтхол изпадна в тих пристъп на бяс. Извъртя очи към брезентовия таван, пое си дълбоко въздух и така възвърна предишното си състояние. Заключението, до което стигна, беше очевидно: неразвитото съзнание, стоящо пред него, не можеше да бъде достигнато. Със снизходително примирение той каза:

— Това е добре. Показва известен напредък.

— Защо?

— Не ви казах, но аз включих и специално послание в молбата ни за среща. Трябва да се признае, че беше рисковано, но аз чувствах — едностранно — че трябва да се направи. То можеше да помогне случаят ни да бъде разгледан много по-бързо. Казах на куриера да предаде, че молбата идва от… нови последователи на Акуаба.

Маколиф се напрегна; изведнъж в него се надигна гняв към Уайтхол, но, запазвайки присъствие на духа, той успя да го потисне. Ужасният спокоен за съдбата на първата експедиция, финансирана от «Дънстоун», изплува в съзнанието му.

— За такъв блестящ ум, намирам, че това е направо глупаво, Чарли, господине.

— Не е глупаво. Само пресметнат риск. Ако Халидон реши да осъществи контакт по силата на кода, разшифрован от Пиърсол, той би стигнал до окончателното решение едва след като е научил нещо повече за нас. Той ще изпрати хора да му донесат информация; ще разбере, че аз съм един от екипа. По-старите от Халидон ще знаят за моите акредитиви, научната ми работа, приноса ми към историята на Ямайка. Това ще бъде в наша полза.

Алекс скочи от стола и заговори с тих, яростен глас:

— Ти, егоманиакално копеле такова! Хрумвало ли ти е някога, че твоите… други акредитиви може да не са ни чак толкова от полза? И че ти можеш да се окажеш само един къс разложено месо!

— Невъзможно!

— Ти, арогантен гаден чвор! Няма да допусна живота на останалите да бъде рискувай, заради твоята скапана грандомания! Имам нужда от защита и ще я получа!

Отвън, пред палатката, се чу някакво изшумоляване. Двамата мъже рязко се обърнаха към брезентовите крила на входа й. Брезентът се раздели на две и черният революционер Лорънс влезе бавно навътре. Ръцете му бяха вързани пред тялото с едно въже. Зад Лорънс пристъпи друг мъж. Водачът Маркъс Хедрик. В ръцете му имаше пистолет, който беше забил в гърба на затворника си. Хедрик заговори тихо:

— Не посягайте към оръжието. Не вдигайте шум. Просто останете по местата си.

— Кой си ти? — запита Маколиф, удивен от факта, че гласът на Хедрик беше загубил онези колебливи, тъпи нотки, тъй характерни за него през по-голямата част от изминалата седмица.

— За момента това е без значение.

— Гарви! — прошепна Алекс. — Гарви използва същите думи! Той каза, че има и други… той не знаеше кои са. Ти си с Британското разузнаване!

— Не — отвърна Маркъс Хедрик тихо, почти любезно. — Двама от вашите куриери бяха английски агенти. Те са мъртви. А дебелакът Гарви катастрофира по пътя за Порт Мария. Също е мъртъв.

— Тогава…

— Не сте вие онзи, който ще задава въпросите, господин Маколиф. Аз съм този. Вие ще ми кажете… вие, новите последователи… какво знаете за Акуаба.