Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (22)

22.

Витловият самолет, тип каравела, се спускаше откъм запад над малкото летище «Боскобел» на Оракабеса. Моторите с приглушен рев увеличиха оборотите си, за да противодействат на силния вятър и дъжда в неочаквано разразилата се буря, и заставиха самолета плавно да навлезе в лентата за кацане. Той стигна до края й, направи не много чист завой и се затъркаля обратно към малката, едноетажна бетонна сграда на пътническия терминал.

Двама ямайски носачи притичаха през ниските врати към самолета. И двамата носеха чадъри. Заедно избутаха металната подвижна стълбичка до мястото й под вратата и тогава мъжът, стоящ отляво, почука рязко по корпуса.

Вратата беше отворена със замах от едър бял мъж, който веднага изскочи навън. Той отказа с махване на ръка услужливо предложените чадъри, скочи направо от най-горното стъпало на земята и се огледа в дъжда наоколо. Дясната му ръка лежеше в джоба на сакото му. Той се обърна към вратата на самолета и кимна. Оттам изскочи втори едър бял мъж и се затича през калта към бетонния терминал. И неговата дясна ръка беше в джоба му. Той влезе в сградата, хвърли един поглед наоколо и продължи през изхода към паркинга.

Шейсет секунди по-късно вратите в близост до багажното депо се разлетяха, блъснати от втория мъж и един мерцедес 660, лимузина, премина през тях, отправяйки се към каравелата. Колелата му се въртяха на бързи обороти в рядката кал.

Двамата ямайци стояха от двете страни на подвижната стълбичка, готови да предложат своите чадъри.

Мерцедесът спря успоредно на самолета и старата, дребна фигурка на Джулиан Уорфийлд беше заслонена от двете страни от двамата чернокожи с чадърите, които усърдно му помагаха да слезе по стълбите. Вторият бял човек държеше вратата на мерцедеса отворена, докато колегата му стоеше пред автомобила, щателно оглеждайки далечината и няколкото пасажери, излезли от сградата на летището.

Когато Уорфийлд беше настанен на задната седалка, ямайският шофьор слезе от колата. Мястото му беше заето от втория бял мъж. Седна зад волана и натисна клаксона. Колегата му се обърна, притича до предната лява врата и се вмъкна вътре.

Моторът на мерцедеса изръмжа, когато колата даде на заден, докато се изтегляше зад опашката на каравелата, след това се оригна и се понесе напред през вратите.

На задната седалка до Джулиан Уорфийлд седяха Петер Йенсен и съпругата му Рут.

— Ще пътуваме до «Пийл Корт». Не е далече от тук — каза дребният, мършав финансист, с жив, но винаги овладян поглед. — С колко време разполагате? Като имате предвид разумните предохранителни мерки.

— Ние наехме кола да идем на екскурзия до водопада Дън — отвърна Питър. — Оставихме я на паркинга, където пресрещнахме мерцедеса. Значи, няколко часа най-малко.

— Разбраха ли другите къде отивате?

— Да. Поканих Маколиф да дойде с нас.

Уорфийлд се усмихна:

— Добре свършено, Питър.

Колата измина няколко мили по пътя към Оракабеса. След това зави в чакълеста алея, от двете страни на която се извисяваха два бели каменни стълба. И на двата висяха еднакви месингови табели, на които пишеше: «Пийл Корт». Табелите бяха излъскани до блясък: една богата смесица от черно и златно.

В края на алеята се намираше дългият паркинг, построен пред още по-дългата едноетажна, боядисана с бяла гипсова мазилка къща, с много прозорци и врати от скъпо дърво. Къщата беше кацнала на върха на стръмен скат, издигащ се над брега.

Уорфийлд и Йенсенови бяха пропуснати в къщата от безучастна на вид възрастна чернокожа жена в бяла престилка. Уорфийлд ги поведе към верандата с изглед към водите на залива Голдън Хед^[1]. Тримата се настаниха в столовете си и Уорфийлд любезно помоли прислужницата ямайка да им донесе някакви освежителни напитки. Може би лек пунш с ром.

Дъждът преминаваше: тук-таме зад черните облаци в небето вече можеха да се видят жълти и оранжеви петна.

— Винаги ми е допадал «Пийл Корт» — каза Уорфийлд. — В него има нещо умиротворяващо.^[2]

— Да, от гледката, която се разкрива, ти спира дъха — добави Рут. — Ваша собственост ли е «Пийл Корт», Джулиан?

— Не, скъпа моя. Но мисля, че не е трудно да стане. Разходи се наоколо. Може би пък вие с Питър ще се заинтересувате.

Рут се усмихна и като при подадена реплика се надигна от стола си:

— Мисля, че ще се поразходя наоколо.

Тя влезе през вратите на верандата в по-голямата всекидневна със светлокафявите мраморни маси. Питър я наблюдаваше как се отдалечава, след което се обърна към Джулиан:

— Толкова ли са сериозни нещата?

— Не искам да я разстройвам — отвърна Уорфийлд.

— И с това отговаряш на въпроса ми.

— Вероятно, но не по необходимост. До нас стигнаха обезпокояващи новини: MI5.

При тези думи Питър реагира така, сякаш бяха го ударили незаслужено:

— Мислех, че сме покрили района. Изцяло. Те не проявяваха признаци на живот.

— Що се отнася до острова, вероятно е така. Нещата изглеждат задоволително от гледна точка на целите ни. Но в Лондон — там става нещо. По всичко личи. — Уорфийлд направи пауза и пое дълбоко въздух, свивайки тесните си, набръчкани устни. — Естествено, ние ще вземем мерки и незабавно ще се намесим, но може би нещата са отишли твърде далеч. В края на краищата, ние можем да контролираме Службите…, ако се наложи, направо от Външното министерство. Онова, което ме тревожи, е дейността на агентурата тук.

Питър Йенсен зарея поглед над перилата на верандата. Следобедното слънце се мъчеше да пробие през облаците. Дъждът беше спрял.

— Тогава срещу нас имаме двама противници. Този Халидон, каквото, по дяволите, и да представлява той. И Британското разузнаване.

— Точно така. Онова, което е от изключителна важност, обаче, е да ги държим настрана едни от други. Ясен ли съм?

Йенсен отново се обърна към стария човек.

— Разбира се, ако те вече не са обединили силите си.

— Не са.

— Сигурен ли си в това, което казваш, Джулиан?

— Напълно. Не забравяй, че ние първи научихме за този Халидон от хората на MI5, от специалисти, работещи под прикритие. Просто ведомостите на «Дънстоун» са по-различни. Ако беше осъществен контакт, щяхме да научим.

И отново Йенсен се загледа във водите на залива. Видът му беше замислен, на човек, който си задава въпроси.

— Но защо? Защо? На човек му предлагат един милион долара… Няма нищо, абсолютно нищо в досието му, което да намеква по някакъв начин за ставащото сега. И ето ти — Маколиф е заподозрян във всяка една намеса на правителството… а преди направо побесняваше, ако се спомене нещо подобно. Нали това беше и една от причините, поради които го предложих.

— Да — каза Уорфийлд безстрастно. — Маколиф беше твоя идея, Питър… Не ме разбирай погрешно, не те държа отговорен, тогава аз приех избора ти… Опиши ми какво се случи снощи, тази сутрин.

Йенсен разказа, включително и за рибарската лодка, изведнъж променила посоката си в открито море и изнасянето на медицинското оборудване от мотелската стая.

— За операция на MI5 е пипано доста грубо, Джулиан. Разузнаването разполага с твърде много помощни средства, за да се прибягва до мотели и рибарски лодки. Само да знаехме какво се е случило!

— Знаем. Или поне мисля, че знаем — отвърна Уорфийлд. — Късно миналата нощ на десет, дванадесет мили от крайбрежието е имало нахлуване в къщата на един покойник, бял, антрополог по професия. Името му е Пиърсол. Завързала се е престрелка. Знаем, че са били убити двама, може би е имало и ранени. Официалното становище е, че е било обир, което разбира се не е вярно. Не в смисъл на кражба.

— Чувал съм името «Пиърсол»…

— Би трябвало да си го чувал. Това е оня университетски радикал, подал шантавото заявление за покупка в Министерството на земята.

— Ами да, разбира се. Той искаше да купува половината от Кок Пит! Преди няколко месеца. Според мене беше луд. — Йенсен запали лулата си, вкопчи се в долната й част, докато я палеше. — Ето го значи третият, който се намесва — каза той тихо, но явно нервиран.

— Или един от първите двама, Питър.

— Как така? Какво искаш да кажеш?

— Ти изключи преди малко MI5. Но това може да е дело на Халидон.

Йенсен се втренчи в Уорфийлд.

— Ако е така, това би означавало, че Маколиф работи и с двете страни. И ако Разузнаването не е осъществило още контакт, то е, защото Маколиф не позволява да се стигне до него.

— Много сложно устроен млад човек — старият финансист остави внимателно чашата си върху облицованата с плочки масичка близо до стола му. Той леко се завъртя, за да погледне през вратите на верандата; можеше да се чуе гласът на Рут Йенсен, увлечена в разговор с прислужницата някъде вътре в къщата. Уорфийлд отново прехвърли погледа си върху Питър. После посочи с тънкия си, кокалест пръст към едно черно кожено куфарче, почиващо върху бяла плетена масичка на откритата веранда. — Това е за теб, Питър. Моля те, иди и го вземи.

Питър се надигна от стола си, отиде до масичката и застана до куфарчето. Беше по-малко от дипломатическия формат. И по дебело. Двете му закопчалки бяха осигурени с шифрови устройства.

— Какви са комбинациите?

— Лявата е три нули. Дясната три петици. Можеш да ги смениш, ако искаш.

Питър се наведе и започна да върти малките цифрови колелца. Уорфийлд продължи.

— От утре започват действията ти вътре в системата. Научи всичко, което може да се научи. Разбери кой го посещава, а той със сигурност ще има посетители. И в момента, в който установиш, че наистина е в контакт, както и с кого точно се е свързал, изпрати Рут под някакъв медицински предлог да предаде информацията… След това, Питър, трябва да го убиеш. Маколиф е крайъгълният камък. Неговата смърт ще предизвика паника и в двата лагера. И тогава ние ще узнаем всичко, което ни трябва.

Йенсен повдигна капака на черното кожено куфарче. Вътре, в зелената филцова подплата, лежеше чисто нов «Люгер». Стоманената му повърхност лъщеше с изключение на едно малко правоъгълниче под затвора, където би трябвало да е серийният номер. Беше изтрит. Под оръжието се мъдреше дванадесетсантиметрово цилиндрично приспособление с винт в единия си край: заглушител.

— Никога не си искал от мен такова нещо, Джулиан. Никога… Не трябва да ме молиш за това. — Йенсен се обърна и се вторачи в Уорфийлд.

— Не те моля, Питър, а го изисквам. «Дънстоун Лимитид» ти даде всичко. И в този момент тя има нужда да направиш нещо за нея, по-различно от всичко, което си правил до сега. Налага се. Ти трябва да разбереш.