Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (21)

21.

Трелонската полиция идентифицира тялото на Флойд в 7:02 часа сутринта. Закъснението се дължеше на факта, че във Фалмут нямаха никакви възможности за установяване на пръстови отпечатъци, а освен това обитателите на околността явно не желаеха да сътрудничат на полицията, та се наложи те да бъдат измъквани от леглата им и докарвани един по един, за да огледат трупа на място. Капитанът беше убеден, че няма човек, който да не е разпознал надупченото от куршуми тяло. Но едва в 7:02 един старец, градинар от Карик Фойл, реагира при гледката на кървавото подобие на човек върху масата, което накара капитана да прибегне към по-крути мерки. Той запали цигара и я задържа на милиметри от лявото око на стареца, което придържаше отворено с пръстите на свободната си ръка. Най-сериозно каза на треперещия негър, че ще му изгори окото, ако не му каже истината. Старецът изпищя и му каза истината.

Мъжът, чийто труп лежеше на масата, бил работил при Уолтър Пиърсол. Името му било Флойд Котър.

Капитанът започна да върти на полицейските участъци в района, търсейки сведения за някой си Флойд Котър. Но не получи такива: никой не го беше чувал. Обаче продължи да настоява. Кингстън се интересуваше от д-р Уолтър Пиърсол. Не само преди смъртта му, но и след нея. Дотолкова, че се бяха погрижили да поставят денонощна охрана в къщата му на върха на хълма в Карик Фойл. Капитанът недоумяваше защо беше необходимо това. Но не бе негова работа да оспорва, а още по-малко да анализира заповедите, пращани от Кингстън. На него му стигаше да ги изпълнява. Каквито и да бяха съображенията за тормоза над белия учен преди това и неотслабващия интерес към жилището му след неговата смърт, те бяха от компетенцията на хората в Кингстън. Той просто изпълняваше заповеди. А ги изпълняваше добре, дори с ентусиазъм. Тази беше и причината да го изберат за префект на полицейския участък във Фалмут.

Затова продължи да се обажда и да пита за някой си Флойд Котър, мъртвец, чийто труп лежеше на масата и кръвта му не преставаше да капе от дупките в лицето, гърдите, стомаха и краката. Беше се наложило да разпръснат страници от вестник «Глиймър»^[1] по пода, за да попива в тях.

В осем без пет, когато капитанът се канеше да вдигне слушалката и да завърти до участъка в Шеруд Кънтент, телефонът иззвъня. Беше колегата му от Пуерто Секо, близо до залива Дискавъри^[2], с когото се бяха чули преди двайсет минути. Мъжът каза, че след разговора им се свързал със заместниците си от предишната смяна. Един от тях докладвал, че имало някой си Флойд в екипа на геолозите, с ръководител един американец на име Маколиф, който бил започнал проучвателните си работи по крайбрежната ивица преди около десет дена. Експедицията била наела група носачи от Очо Риос. Това станало чрез ДБТ^[3].

След това капитанът събуди директора на ДБТ в Оки. Мъжът беше напълно разсънен, когато пое слушалката, тъй като нямал телефон и трябвало да излезе от къщи и да се разходи до магазина на някой си Джони Кану, откъдето той — и почти всичките му съседи — провеждали телефонните си разговори. Шефът на трудовата заетост си припомни, че сред мъжете, наети от американеца Маколиф, имало един Флойд, но не можеше да си спомни фамилията му. Този Флойд просто се появил заедно с другите кандидати, които били научили за тази работа от местната клюкарска агенция. Той не се водел на отчет, нито пък някой от другите бил някога наеман.

Капитанът изслуша тирадата на директора и му благодари, без да го прекъсва нито с въпроси, нито с подсещащи забележки. Но след като приключи разговора, позвъни в Гордън Хаус, в Кингстън, на инспектора, който беше ръководил педантичното претърсване на къщата на Пиърсол в Карик Фойл.

Заключенията на инспектора съвпадаха с неговите. Убитият Флойд Котър, бивш служител на Уолтър Пиърсол, се беше върнал заедно с приятели да оплячкоса къщата, но му е било попречено.

Липсвало ли е нещо? Копано било в зимника? В стар резервоар за вода, който не се е използвал от години?

До обяд инспекторът щял да се приземи във Фалмут. Междувременно капитанът можел дискретно да разпита господин Маколиф. Ако друго не може да се направи, поне да се определи местонахождението му.

В девет и двадесет капитанът и неговият заместник минаха с колата си през портата на «Бенгал Корт».

Алекзандър беше убедително превъзбуден. Той беше ужасен и естествено съжаляваше, че Флойд Котър е изгубил живота си, но по дяволите, това обяснявало много неща. Някои много скъпи съоръжения липсвали от камиона с техниката им, оборудване, за което можело да се получат добри пари на пазара за крадени вещи. Очевидно този Флойд Котър бил извършил кражбата. Той е крадецът, бил е крадецът. Дали капитанът не иска списък на липсващите вещи? Имало геодометър, водоскоп, половин дузина компаси — ювелирна изработка, три полароидни филтърни екрана, пет чисто нови аптечки в чантички на Кралското дружество, фотоапарат «Ролейфикс» и още други по-малко ценни неща, които обаче не били евтини. Заместникът на капитана едва смогваше да записва в бележника си, докато Алекс изстрелваше какво «липсва». Два пъти го попита как се пишат някои от имената, а по едно време му се счупи и моливът. Това бяха няколко наистина ужасни минути.

Приключили с разпитването, капитанът и заместникът му се ръкуваха с геолога американец и му благодариха за съдействието. Маколиф ги наблюдаваше как се качват в колата си и им помаха приятелски за довиждане, докато тя набираше скорост към външната врата.

След като изминаха около четвърт миля, капитанът натисна спирачките на патрулната кола и спря. Той тихо заговори на заместника си:

— Връщаш се обратно, приятелю. През гората. И излизаш на плажа. Трябва да разбереш кой е при американеца, кой идва да го посещава.

Заместникът му свали униформената шапка с козирка и измачканата риза цвят каки с отличителните знаци на чина му, и се протегна да измъкне изотзад една зелена тениска. Нахлузи я през глава и излезе от колата. После застана на асфалта, разкопча колана си, изниза кобура на пистолета от кожения ремък и го подаде на капитана през отворения прозорец.

Капитанът се наведе и измъкна изпод таблото една смачкана черна бейзболна шапка, избеляла от пот и дълго носене. Подаде я на заместника си и се захили:

— Ние всички си приличаме, нали така, момче. Не си ли ти онуй приятелче, дето цял ден продава кокоруру?

— Винаги — Джон Кроу^[4], сър. Мангуста^[5] той не е.

Заместникът му се ухили и тръгна към гората, простираща се зад бордюра на пътя. Там имаше ръждива телена ограда — демаркационната линия, от която започваше имота на «Бенгал Корт».

Патрулната кола изгърмя надолу по пътя. Префектът на Фалмут бързаше. Трябваше да стигне навреме до залива Хафмуун^[6], за да посрещне хидроплана, пристигащ от Кингстън.

 

 

Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева на един хълм, гледащ към пътя за Прайъри-он-дъ-сий. Под мишницата си стискаше черната архивна касета, която беше затворена и залепена с помощта на ленти лейкопласт. Беше малко след дванайсет на обед и Маколиф трябваше всеки момент да се появи на пътя. Сам. Чарлз беше настоял за това. Което ще рече, че той бе настоял за това още преди да чуе думите на Маколиф, произнесени рязко, предохранително — че Барък Мур е мъртъв.

Барък — мъртъв. Бромуел Мур, училищният другар от преди толкова години там, в Савана-ла-Мар — мъртъв, убит от ямайски куршуми.

Ямайски куршуми. Ямайски полицейски куршуми. Така беше по-добре. Щеше да привлече нови кадри. Но в тази логика имаше и капка състрадание. Противоречие в термините, помисли си Уайтхол. Логиката не може да бъде нито добра, нито лоша, тя просто е логика. Но тъй като думите дефинират логиката, а думите могат да бъдат интерпретирани всякак, се стига до измамността на всички официални статистики: една служеща на себе си логика.

Умът му блуждаеше и той се разтревожи за себе си. Барък знаеше, както и той самият, че това, с което се бяха заели, не е детската игра на «сляпа баба». Нямаше никаква «баба» с привързани с шарена носна кърпа очи, размахваща метла в ръцете си и гонеща деца и пилци от двора, смееща се и мърмореща едновременно. Тази игра имаше други правила и играчи. «Бабите» с привързаните очи бяха заменени от държавни служители с фуражки, а метлите бяха станали автомати. Децата бяха идеите… много по-непоносими за униформените слуги на държавата, отколкото за неуспяващата да ги «хване» и разпознае «баба».

Барък беше мъртъв. Изглеждаше невероятно. Не че нямаше и добри последици от това. Барък не разбираше проблемите на острова им и следователно той не разбираше единствено верните решения. Решенията на Барък бяха старомодни, отпреди десетилетия. На първо място идваше силата. Мнозинството трябваше да се води от малцина много силни бойци. Може би само от един.

В далечината, в подножието на хълма, се появи прашна завеса. Един камион се носеше с голяма скорост по стария черен път. Изглежда Маколиф също беше разтревожен.

Чарлз тръгна да се връща през полето към входната алея на къщата. Беше помолил Драксхолския си домакин да отсъства в часовете между дванадесет и три. Не бяха дадени никакви обяснения, нито пък отсрещната страна зададе някакви въпроси. Месията се беше завърнал и това беше достатъчно.

— Заповядай — каза Маколиф, заставайки пред Уайтхол в хладната работилница, държейки в лявата си ръка по-малката архивна касета. — Но преди да започнеш да се мотаеш наоколо, искам да си изясним някои неща.

Уайтхол се втренчи в американеца.

— Поставянето на условия е излишно. И двамата знаем какво трябва да се направи.

— Не е излишно обаче — контрира го Алекс, — да разбереш, че няма да има никакви еднолични решения. Това не е твоя лична война, Чарли, сър.

— На Барък ли се опитваш да подражаваш?

— Да кажем, че защитавам неговите интереси… и моите, разбира се.

— Твоите мога да ги разбера. Но защо неговите? Ясно ти е, предполагам, че те са несъвместими.

— Двете дори не са свързани.

— Тогава какво те засяга? — Уайтхол премести поглед върху архивната касета. Той осъзна, че дишането му се беше учестило, възбудата му започваше да си личи и той отново се притесни за себе си. — Дай ми го сега, моля те.

— Ти ми зададе въпрос и затова първо ще ти отговоря — отвърна Маколиф. — Аз не ти вярвам, Чарли. Ти би използвал всичко и всеки. Това е присъщо за хора като теб. Ти сключваш сделки и се договаряш с всеки, който би ти свършил работа. И го правиш много добре. Ти си толкова печен, че ако се наложи би сключил сделка със самия себе си. Но през цялото време това е sturm-und-drang^[7] и аз не си падам много по твоите методи.

— О, разбирам, ти защитаваш псевдовойниците на Барък, тези от тръстиковите плантации; хаоса на Фиделистите^[8], в който ефрейторите плюят по земята, дъвчат пури и изнасилват генералски дъщери, като по този начин възвръщат равноправието в обществото. Тригодишни и петгодишни планове, и груби, необразовани говеда, управляващи държавните дела. Водещи до… разруха. Не ставай глупак, Маколиф. Ти имаш по-големи заложби.

— Я стига, Чарли. Да не си представяш, че си на някоя трибуна, обръщайки се към ръководителите на Движението — каза Алекс уморено. — Не вярвам вече в това свръхопростенчество, както и на твоите решения от типа: две и две прави четири. Всяка жаба да си знае гьола. Аз все още съм ръководител на тази експедиция и мога още сега да те уволня. Най-официално. Това може да не те изхвърли от острова, но положението ти няма да е същото.

— Каква е гаранцията, че няма да ме изхвърлиш?

— Никаква друга, освен че не по-малко от теб искам тези копелета да се разкарат от главата ми. Но по съвсем различни причини.

— Все пак си мисля, че в нещо ме баламосваш.

— Няма да се препираме сега. — Уайтхол погледна Маколиф в очите.

— Няма да споря. Казах ти, че този разговор ще бъде излишен, какъвто и е. Твоите условия са приемливи, защото съвпадат с това, което и без друго трябва да се направи. А сега може ли да получа касетата.

 

 

Сам Тъкър седеше на терасата и четеше вестник, като от време на време поглеждаше към брега, където Алисън и Джеймс Фъргюсън се излежаваха в своите шезлонги близо до водата. Когато блестящото карибско слънце ги напичаше достатъчно, Алисън и младият ботаник се отправяха към водата. Те не цамбуркаха, нито скачаха или се гмуркаха, просто се отпускаха върху гладката повърхност като че ли бяха много уморени. Изглежда, че това бе тяхната рецепта срещу умората. Нямаше го обичайното оживление на плажа, мислеше си Сам, но независимо от това грабваше бинокъла всеки път, когато Алисън започваше да пляска наоколо, и внимателно наблюдаваше какво става около нея. Той преценяваше всеки плувец, който я наближеше. Те не бяха много и всички до един бяха гости на «Бенгал Корт». Никой от тях не представляваше заплаха и това го караше да се чувства по-спокоен.

Фъргюсън се беше върнал от Монтего Бей малко преди обяд, почти веднага след като Алекс бе отпътувал за Дракс Хол. Беше тръгнал да се разхожда по свързаните тераси, изненадвайки Сам и временно лишения от ориентация Лорънс, който седеше на ниската оградна стена и тихо говореше за мъртвия Барък Мур. Те бяха учудени, защото предния ден Фъргюсън бе правил големи планове за почивния си ден в Мо'Бей.

Когато пристигна, Фъргюсън имаше изпит и измъчен вид. Изглеждаше като препил човек, който не може да фокусира света около себе си. Закачките бяха все от този род и той ги приемаше, поради изключителната си липса на чувство за хумор. Обаче Сам Тъкър не вярваше много-много на всеобщата оценка на причината за състоянието му. Джеймс Фъргюсън не беше смазан от някакво предполагаемо голямо количество уиски, изпито предишната нощ, а изплашен млад човек, който не бе спал. Страхът му, мислеше си Тъкър, не е нещо, което той би споделил с друг човек. На него наистина не му се говореше за нощта, прекарана в Монтего Бей: тя биваше отхвърлена като тъпа, незаслужаваща да се споменава интерлюдия. Изглежда, че той просто търсеше компания, като че ли в познатото намираше някаква сигурност, закрила. Лепването му за Алисън Бут напомняше за ученическо обожание или на задявките на гларус. Обаче никое от тях не пасваше, защото той не беше нито едно от двете… Той се страхуваше.

Много непоследователно поведение, заключи Сам Тъкър.

Изведнъж Тъкър чу зад гърба си познатите тихи, забързани стъпки и се обърна. Лорънс, вече напълно облечен, идваше към него през терасата откъм западната морава. Черният революционер стигна до Сам и коленичи — не в знак на коленопреклонна вярност, а като съзнателен опит да скрие едрото си тяло зад ниската преградна стена. Заговори притеснено:

— Не ми харесва това, което вижда и чува, сър.

— Какво има?

— Джон Кроу^[9] се е смесил с пилците^[10].

— Значи ни следят? — Тъкър свали вестника си и се надигна.

— Да, сър. От три-четири часа.

— Кой?

— Един индианец; разхожда се по пясъка от сутринта. Продължава кръжи по западния плаж на заливчето твърде дълго за изостанал турист. Аз наблюдава него добре. Негов панталон навит, изглежда твърде нов, сър. Аз ходи отзад, в гората, намери негови обувки. Тогава аз позна негов панталон, сър. Той — полицай.

Загрубялото лице на Сам се сгърчи. Той мислеше.

— Алекс разговаря с представители на Фалмутската полиция около 9:30, във фоайето… Каза, че били двама — началник и индианец.

— Какво, сър?

— Нищо… Това си видял. А какво си чул?

— Не всичко аз видял — Лорънс надникна над ниската стена към плажа, оглеждайки го от изток към централната му част. Доволен, той отново превключи вниманието си върху Сам. — Аз следи индианец до кухненска алея, където той чака един мъж излезе навън, говори с него. Това служител от рецепция на хотел. Клати глава много пъти. Полицай сърдит, сър.

— Но какво си чул, момче?

— Един носач беше близо, чисти костур в негови кофи. Когато индианец полицай тръгна, аз пита него строго, сър. Той каза ми този индианец пита все къде оди Американец, кой обаждал се на него.

— И служителят не знаел.

— Точно така, сър. Полицай беше бесен.

— Къде е той сега?

— Той чака долу на източен бряг. — Лорънс посочи през стеничката отвъд дюните към другата страна на централния плаж. — Виждаш? Пред лодки, сър.

Тъкър вдигна бинокъла и го фокусира върху фигурата, стояща до плиткодънните лодки близо до водата. Мъжът и лодките бяха на около четиристотин ярда. Беше облечен в износена зелена тениска и омачкана бейзболна шапка, но панталоните му, навити до колената, както се носеха от повечето метачи по плажа, бяха с ръб и твърде чисти. Лорънс беше прав. Мъжът си бъбреше с един продавач на кокоруру, слаб, много тъмен ямаец, който тикаше нагоре-надолу по плажа пълна количка с кокосови орехи и ги продаваше на туристите, разцепвайки ги с ужасно на вид мачете. От време на време мъжът хвърляше поглед към терасите на западното крило, право в бинокъла, мислеше си Сам. Тъкър знаеше, че мъжът не усеща, че е наблюдаван. В противен случай реакцията му би се изписала на лицето му. А в момента той изглеждаше раздразнен, нищо повече.

— По-добре е да го снабдим с необходимата му информация, синко — каза Сам, сваляйки бинокъла.

— Каква, сър?

— Трябва да му подхвърлим нещо, което да усмири гнева му… Така че той да не го обмисля много-много.

Лорънс се ухили:

— Ще съчиним историйка, а, сър?

— Ъхъ, сър — отвърна Сам, усмихвайки се. — Една обмислена и много правдоподобна история.

— Може би Маколиф отишъл да пазарува в Оки? Оки шест, седем мили от Дракс Хол, сър. Същия път.

— Защо госпожа Бут… Алисън не е отишла с него?

— Той купува подарък за лейди. Защо не, сър?

Сам погледна Лорънс, после надолу към плажа, където Алисън се беше изправила, готвейки се да влезе във водата.

— Правдоподобно е, момче. Но трябва малко да го поукрасим. — Тъкър стана от стола и отиде до стеничката. — Мисля, че Алисън трябва да има рожден ден.

Телефонът иззвъня в стаята на Маколиф. Вратите бяха затворени, за да не пропускат вътре горещината и дрезгавият звън отекна зад плътно прилепналите прегради. Въпреки че Маколиф не бе съобщил подробности за своето късносутрешно заминаване от «Бенгал Корт», той не беше направил и опит да го скрие. В действителност той поиска от рецепцията пътна карта с обяснението, че излиза да се поразходи с колата. Следователно мъжът на рецепцията знаеше, че той не е в стаята си.

Тъкър стигна бързо до двойната балконска врата, отвори я и отиде до телефона.

— Господин Маколиф? — Мекият, прецизно изговарящ звуците глас на ямаец не остави съмнения у Сам. Това беше гласът на телефониста.

— Не. Господин Маколиф го няма. Да му предам ли някакво съобщение?

— Моля Ви, сър, звънят ми от Кингстън — господин Латъм. Задръжте, ако обичате.

— Разбира се. Кажете на господин Латъм, че на телефона е Сам Тъкър. Може да иска да говори с мен.

Сам затисна слушалката под брадата си, докато драскаше клечка кибрит, за да запали една пурета. Едва беше успял да си дръпне от нея, когато чу двойното изщракване — сигнал, че линиите са свързани. Чу се гласът на Латъм. Латъм, изпеченият бюрократ от Министерството^[11], който също беше ангажиран с каузата на Барък Мур. Чувайки Латъм, Тъкър реши да му спести вестта за смъртта на Барък.

— Господин Тъкър?

— Да, господин Латъм. Алекс отпътува за Очо Риос.

— Много добре. Сигурен съм, че можете да се справите с положението. Ние успяхме да изпълним искането на Маколиф. Той се сдобива със своите вътрешни водачи няколко дена предварително. Те са в момента в Дуанвейл и ще отпътуват по път №11 към Куинхайд по-късно днес следобед.

— От Куинхайд е близо дотук, нали?

— Най-много на три или четири мили от мотела ви. Те ще ви телефонират, когато пристигнат.

— Как се казват?

— Те са братя. Маркъс и Джъстис Хедрик. Разбира се, те са марони. Двама от най-добрите водачи в Ямайка. Те познават Кок Пит като петте си пръста и на тях може да се разчита.

— Радвам се да го чуя. Алекзандър ще бъде доволен.

Латъм замълча, но очевидно не беше още свършил.

— Господин Тъкър…?

— Да, господин Латъм?

— Маколиф е променил плана на експедицията и това ще излезе наяве. Не съм сигурен, че разбираме…

— Няма нищо за разбиране, господин Латъм. Алекс взе решението от гледна точка на по-централното географско местоположение. По този начин вероятността да се сгреши, е по-малка. Това е като да прекараш ъглополовяща в триъгълник от координати, намиращи се на полуокръжност. И моето мнение е същото. — Тъкър всмукна от пуретата си, мълчанието на Латъм издаваше недоумението му. — А освен това — продължи Сам, — новото решение дава възможност всеки да свърши много повече работа.

— Разбирам… Причините тогава съвпадат с…, нека го наречем, професионалното любопитство?

— Единствено професионално, господин Латъм — Тъкър осъзна, че Латъм не можеше да говори свободно по телефона. Или чувстваше, че не може. — Извън всяко съмнение, ако се тревожите за интересите на Министерството. Всъщност, така Алекзандър би ви спестил значителни парични средства, а вие ще получите много повече информация в по-кратки срокове.

Латъм отново замълча, за да придаде като че ли по-голямо значение на онова, което щеше да каже.

— Естествено, ние винаги сме заинтересовани разходите да са по-малки… И предполагам, ние всички сме съгласни с решението по-скоро да се влезе вътре. Имам предвид в Кок Пит.

Сам знаеше, че изказването на Латъм може да се преведе с въпроса: Съгласен ли е Барък Мур?

— Ние всички сме съгласни, господин Латъм. И всички сме професионалисти.

— Да… Е, това е чудесно. Една последна забележка, господин Тъкър.

— Да, господин Латъм?

— Искаме господин Маколиф да използва всички ресурси, които са му осигурени. Да не се ограничава, опитвайки се да спести пари. Експедицията е твърде важна, за да прави това.

И отново Тъкър успя лесно да си преведе думите на Латъм: Алекс трябва да поддържа контактите си с Британските разузнавателни служби. Ако ги избягва, ще възбуди подозрението им.

— Ще му предам това, господин Латъм, но съм сигурен, че той е наясно с положението. Последните две седмици бяха ужасно еднообразни, направо тъпи — обикновено замерване на крайбрежната ивица. Не изпитвахме голяма нужда от специални съоръжения. Или ресурси.

— Той знае нашето отношение към него — каза Латъм бързо, сякаш нямаше търпение в този момент да сложи край на разговора. — Довиждане, господин Тъкър.

— Довиждане, господин Латъм. — Сам задържа пръста си върху вилката на телефона за известно време, после я освободи и зачака централата. Когато операторът се обади, той помоли да го свържат с рецепцията.

— «Бенгал Корт», добър ден.

— На телефона е господин Тъкър, западно крило, стая №6, експедиция на Кралското дружество.

— Да, господин Тъкър?

— Господин Маколиф ме помоли да направя известни приготовления за довечера. Не му останало време тази сутрин, освен това е било малко неудобно, защото госпожа Бут е била с него. — Сам млъкна, за да остави думите му да свършат своето.

Служителят автоматично отговори:

— Да, господин Тъкър. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Днес е рожденият ден на госпожа Бут. Мислите ли, че в кухнята могат да приготвят набързо една торта? Нищо специално, разбира се.

— Но моля ви! Ще се радваме да ви помогнем, сър. — Служителят беше ентусиазиран. — Удоволствието е изцяло наше, господин Тъкър.

— Чудесно. Много мило от ваша страна. Просто го запишете на сметката на г-н Маколиф…

— О, това ще бъде безплатно — прекъсна го администраторът, изключително раболепен.

— Много мило, наистина. Предполагам, че ще вечеряме около 8:30. На обичайната маса.

— Ние ще се погрижим за всичко…

— Ще бъде в 8:30 — продължи Сам, — ако г-н Маколиф успее да се прибере навреме… — Тъкър отново замълча, като чакаше да види какъв ще бъде отговорът на администратора.

— О, така ли? Има ли някакъв проблем, г-н Тъкър?

— Ами проклетият му глупак тръгна с колата на юг от Очо Риос, за Фърн Гъли^[12], струва ми се, за да потърси някаква скулптура, изработена от сталактити. Каза ми, че там живеели местни хора, които се занимавали с такъв род дейност.

— Истина е, г-н Тъкър. Има доста занаятчии, работещи със сталактити, там в клисурата. Но, има правителствени забрани…

— О, господи, синко! — прекъсна го Сам, оправдавайки се. — Той само отиде да намери подарък за г-жа Бут. И това е всичко.

Администраторът се изсмя тихо, раболепно.

— Моля ви, не ме бъркайте, г-н Тъкър. Освен това, правителството невинаги се намесва. Имах предвид единствено, че се надявам г-н Маколиф да има успех в търсенето. Когато ми поиска онази карта на пътищата, можеше да ми спомене къде отива. Сигурно бих могъл да му помогна.

— Ами… — провлече Сам конспиративно, — той вероятно се е чувствал неловко, ако разбирате какво имам предвид. Ще ви помоля разговорът да си остане между нас. Иначе той ще ми откъсне главата.

— Разбира се.

— Благодаря ви предварително за тортата довечера. Наистина е много любезно от ваша страна, синко.

— О, моля ви. Няма защо. — «Довижданията» бяха изстреляни, особено от страна на администратора. Сам затвори телефона и излезе отново на терасата. Лорънс спря да наднича през стената и седна на постамента в основата й. Той се облегна, криейки тялото си зад нея.

— Г-жа Бут и Джимбото излезли от вода — каза чернокожият революционер. — Пак в столове.

— Обади се Латъм. Носачите ще бъдат тук днес следобед… А, говорих и с рецепцията. Да видим дали информацията ни ще бъде предадена където трябва.

Тъкър бавно се настани в шезлонга си и се присегна за бинокъла, който беше на масата. Той взе вестника, за да се прикрие с него и насочи бинокъла към вътрешния двор с басейна, който гледаше към централния плаж на «Бенгал Корт». След десет секунди видя фигурата на мъж, облечен със сако и вратовръзка, да излиза от задния вход на мотела. Това беше администраторът от рецепцията. Той заобиколи басейна, мина покрай редицата дървени столове-легла, в които се приличаха на слънце гостите на мотела, като кимаше на всеки, а няколко заговори. Когато стигна до каменните стъпала, водещи към пясъка, той се застоя няколко мига, огледа плажа. След това тръгна надолу по стъпалата през белия, мек пясък. Вървеше надясно, по диагонала, към редицата рибарски лодки. Сам гледаше как администраторът наближава полицая индианец с небрежната бейзболна шапка и продавача на кокоруру. Последният го видя, че идва към тях, хвана дръжките на количката си и я подкара по мокрия пясък близо до водата, за да се отдалечи от мястото. Индианецът полицай остана на същото място, като разпозна администратора.

С бинокъла Сам видя достатъчно, за да се успокои. Лицето на полицая се изкриви. Той беше раздразнен. Човекът явно съжаляваше за изгубените си време и усилия. Ясно му беше, че в такъв ден каквато и да е стока не се продава лесно.

Администраторът се обърна и тръгна обратно през пясъка към вътрешния двор. Полицаят индианец се запъти на запад, като вървеше близо до ръба на водата. Беше ускорил крачка: нямаше я вече изгърбената стойка, характерна за безцелно разхождащите се по плажа туристи.

«Не го бива да работи под прикритие», мислеше си Тъкър, докато наблюдаваше как мъжът се отправя към горичката в западния край на принадлежащия на «Бенгал Корт» имот. Докато бързаше към обувките си и излаза на крайбрежния път, той нито веднъж не се обърна назад да погледне към останалите на плажа туристи.

 

 

Маколиф стоеше и наблюдаваше през лявото рамо на Чарлз Уайтхол как чернокожият учен прокарва пламъка на ацетиленовата горелка през заварения край на архивната касета. Върхът му минаваше на не повече от два милиметра над шева в метала.

Горният край на архивната касета цъфна и се отвори. Чарлз бързо угаси пламъка и пъхна края на касетата под крана на чешмата. Докосвайки горещия метал, тънката струйка вода изсъска и се превърна в пара. Уайтхол махна от челото си предпазните очила, взе едно чукче и изчука димящия край. Той падна напукан в металния умивалник, като цвърчеше.

Във вътрешността на касетата се виждаше увит в мушама пакет. С леко треперещи ръце Чарлз Уайтхол го извади. Слезе от високия стол и занесе прилежно загърнатия в мушамата пакет до чистия край на тезгяха. Там той развърза найлоновите връзки и го разопакова. Вътре имаше папка. Уайтхол отвори ципа й и извади две гъсто изписани машинописни страници. Присегна се към лампата на тезгяха и вдигна очи към Маколиф.

Алекс се удиви от това, което видя. Очите на Уайтхол горяха. Това беше треска. Треската на месианството. Беше някаква победа. Победа, извела корените си от абсолюта. Една фанатична победа, мислеше си Маколиф.

Без да пророни нито дума, Уайтхол започна да чете. Когато свърши първата страница, той я плъзна по тезгяха към Алекс.

Думата «Халидон» се състоеше всъщност от три думи — или от три звука — на африканския език «ашанти», но толкова изопачени от по-късни фонетични интерпретации, че едва можеше да се проследи произхода й. (Тук Пиърсол беше включил йероглифи, които нищо не говореха на Алекс.) Коренът на думата, отново йероглиф, беше в звука «leedaw». В превод това означаваше «кухо парче дърво, което може да се държи в ръка». «Leedaw» бил примитивен музикален инструмент, използван за съобщаване през огромните пространства на джунглите и хълмовете. Височината на звука му се контролирала от дъха на свирача и постановката на пръстите върху прорезите, издълбани в дървото — какъвто беше и основният принцип при всеки духов музикален инструмент.

Историческият паралел беше очевиден за Уолтър Пиърсол. Докато племената на мароните, живеещи в поселения, използвали «abeng» — вид сигнална тръба, направена от рогата на добитъка, който отглеждали — за да предупредят войните си или да вдигнат тревога при приближаването на белите врагове, то последователите на Акуаба били Номади и не можели да разчитат със същата сигурност на животинските продукти. Те се били обърнали към стария африкански обичай да се използва най-разпространеният материал от заобикалящата ги среда: дървото.

След като веднъж бил установил коренния символ като примитивен рог, на Пиърсол му оставало само да уточни вида на съпровождащите звукове. Той отново се върнал към изследванията върху ашанти и коромантийците, за да извлече сродни думи-корени. Първо той открил последната сричка или звук. Тя била йероглиф, изобразяващ подводно речно течение, гибелно за човек или животно, оказали се във водата. Звуковият му еквивалент бил нисък, дълбок вой или вик. Фонетичното му разчитане било «nwa».

Парченцата от примитивния пъзел били почти подредени.

Началният звук бил символът «hayee», коромантийска дума, означаваща съвета на племенните им богове.

«Hayee-leedaw-nwa.»

Ниският вой на рог от джунглата, означаващ смъртна опасност и молитва към съвета на боговете.

Кодът на Акуаба. Скритият ключ — пропуск на външния посетител за примитивната племенна секта. Примитивна и в същото време изобщо непримитивна.

Халидон. Холидоон. Виещ инструмент, чийто вой се носи по вятъра към боговете.

Това бил и последният дар на д-р Уолтър Пиърсол^[13] пред олтара на неговия остров. Средството, чрез което да се достигне, мобилизира и освободи могъщата сила за доброто на Ямайка. Да се убеди «то» да приеме своята отговорност.

Оставало само да се определи коя от многобройните изолирани общности в планините на Кок Пит била Халидон. Коя щяла да откликне на кода на Акуаба?

В самия край на документа на Пиърсол се беше промъкнал и малко скептицизъм. Той не поставял под съмнение съществуването на Халидон, онова, върху което размишлявал били неговите несметни богатства и херметическа затвореност. Дали това не се явявало повече мит, отколкото реален факт? Не се ли бил разраснал митът поради все повече намаляващите източници на информация?

Отговорът бил в Кок Пит.

Маколиф привърши втората страница и вдигна поглед към Чарлз Уайтхол. Чернокожият фашист се беше дръпнал от тезгяха и беше отишъл до малкото прозорче, с изглед към полята на Дракс Хол. Без да се обръща, той тихо каза, като че ли знаеше, че Алекс се е втренчил в гърба му и очаква от него да проговори:

— Сега знаем какво трябва да бъде направено. Но трябва да бъдем и крайно внимателни, сигурни във всяка своя стъпка. Един погрешен ход от наша страна и викът на Халидон ще се разпилее във вятъра и ще изчезне.