Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (19)

19.

Докторът затвори вратата на патиото^[1] и излезе на терасата, свързваща стаите на Алисън и Маколиф. Барък Мур лежеше в леглото на Алисън. Тя настоя. Нямаше коментарии, решението не беше поставено на обсъждане.

Горната част на лявата ръка на Алекс беше бинтована. Раната бе повърхностна, болезнена и нищо сериозно. Той седеше до Алисън на високата до кръста стена-парапет, която опасваше терасата с изглед към морето. Не обсъждаха нощния десант. За това щеше да има време по-късно. Сам Тъкър и Лорънс бяха заели позиция в двата, края на пациото, за да предотвратят нахлуването на нежелани посетители в малкото пространство.

Докторът, негър от Фалмут, с когото Лорънс се беше свързал посред нощ, се приближи до Маколиф.

— Направих каквото можах. Бих искал да имам по-голяма увереност за състоянието му.

— Не трябва ли да го пренесем в болница? — Думите на Алисън бяха повече упрек, отколкото въпрос.

— Би трябвало — съгласи се докторът уморено. — Обсъдихме и този вариант с него. Стигнахме до извода, че това е невъзможно. Има само една и то държавна клиника във Фалмут. Мисля, че тук е по-чисто.

— Барък го издирват — тихо обясни Алекс. — Ще го тикнат в затвора, преди да са извадили куршума от тялото му.

— Аз дълбоко се съмнявам, че те ще си направят труда да го извадят.

— Какво е вашето лекарско заключение? — попита Алекс, палейки цигара.

— Той би имал шанс, ако остане абсолютно неподвижен. Но само шанс. Аз обгорих коремната стена. Тя лесно може да се затвори. Прелях му кръв… Да, в кабинета си имам малко количество от определени кръвни групи. Той е крайно изтощен. Ако преживее два или три дена, ще имаме някаква надежда.

— Но вие не вярвате — отбеляза Маколиф.

— Не. Имаше твърде голям вътрешен кръвоизлив. Моят подвижен операционен инструментариум не е от най-добрите. Е, моят помощник ще изчисти. Ще изнесе чаршафите, превързочните материали, всичко, напоено с кръв. За съжаление миризмата на етер и дезинфектанти ще остане. Дръжте външните врати отворени винаги, когато имате възможност за това. Лорънс ще се погрижи никой да не влиза тук.

Алекс се изхлузи от стената и се облегна на нея.

— Докторе, предполагам, че сте част от организацията на Барък. Ако така я наричате.

— Думата приляга много за тези обстоятелства.

— Но вие знаете какво става:

— Не и в детайли. Нито пък искам. Моята функция е да съм на разположение, когато потрябвам като медицинско лице. Колкото по-малко се намесвам иначе, толкова по-добре за всички.

— Но вие можете да предадете нещо на хората, нали?

Докторът се усмихна:

— Под «хора» предполагам, че подразбирате последователите на Барък.

— Да.

— Има определени телефонни номера… обществени телефони и определени часове. Отговорът ми е — «да».

— На нас ще ни трябва поне още един човек. Флойд беше убит.

Алисън Бут въздъхна. Очите й бяха приковани в Алекс. Тя протегна ръка и погали превръзката му. Той захлупи ръката й с дланта си.

— О, господи! — прошепна тя.

Докторът вдигна очи към Алисън, като се направи, че не забелязва движението й. После пак се обърна към Маколиф.

— Барък ми спомена. Вероятно ще имаме проблем. Не знаем още. Геоложките проучвания са под стриктно наблюдение. Флойд беше част от екипа и полицаите рано или късно ще открият това. И Вас ще разпитват. Естествено, вие не знаете абсолютно нищо. Носете дълги ръкави за известно време — поне няколко дена, докато раната може да бъде покрита с пластир. Заместването на Флойд с някой друг сега може да се превърне в самозалагане на капан.

Алекс кимна неохотно.

— Разбирам — тихо каза той. — Но аз имам нужда от друг човек. Лорънс не може да изпълнява тройна служба…

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита докторът с тънка усмивка и в погледа му се появи едва доловима многозначителност.

— И какво е то?

— Използвайте Британските разузнавателни служби. Не би трябвало да ги игнорирате.

 

 

— Иди да поспиш, Сам. Лорънс, нуждаеш се от същото. — Алекс се обърна към двамата мъже на терасата. Докторът си беше отишъл. Асистентът му остана с Барък Мур. Алисън беше влязла в стаята на Маколиф и бе затворила вратата. — Нищо няма да се случи тази нощ, освен може би полицията, която ще ме разпитва за подчинения ми, когото не съм виждал от ранния следобед.

— Ти знае к'во да каже, нали, сър? — Лорънс зададе въпроса с такъв авторитет, като че ли той самият щеше да довърши отговора.

— Докторът ми обясни. Барък го инструктирал.

— Трябва да изглежда много ядосан, сър! Флойд презряна «чернилка» — крадец от Окий. Сега ти знае: неща от камион откраднати. Ти страшно много ядосан, сър!

— Никак не е честно, нали? — каза Алекс тъжно.

— Прави каквото ти се казва, момко — контрира го Сам Тъкър. — Той знае какво говори… Аз ще подремна тук. И без друго мразя проклетото легло.

— Не е необходимо, Сам.

— Не ти ли е хрумвало, момче, че полицията може да нахълта, без да оповести предварително появяването си. Ужасно мразя, когато се появят изневиделица и обърнат стаите с краката нагоре.

— О, боже… — каза Маколиф с умора в гласа.

Беше изтощен от неадекватността си, от това, че непрекъснато беше принуждаван да я осъзнава. — Не помислих за това.

— Нито пък проклетият доктор — отвърна Сам. — Обаче Лорънс и аз помислихме. Ето защо ще пазим на смени.

— Тогава ще се включа и аз.

— Ти направи достатъчно тази нощ, сър — каза твърдо Лорънс. — Ранен си… Може полицаи няма довтасат толкоз скоро. Флойд няма в себе си документи. Рано утре Сам Тъкър и мене изнася Барък оттук.

— Докторът каза, че е по-добре да не го местим.

— Доктор е дрънкало, сър! Барък спи два-три часа. Ако не мъртъв, ние носи него на Брако Бийч. Океан спокоен преди изгрев-слънце, а лодка може бъде много нежна, сър. Ние него отведем.

— В думите му има здрав смисъл, Алекс — съгласи се Тъкър без никакво колебание. — Приказките на нашето медицинско приятелче са несъстоятелни. Това е въпрос на алтернатива. А ние и двамата знаем, че повечето ранени мъже могат да издържат едно пътуване, ако им се дадат няколко часа, за да се съвземат.

— Какво ще правите, ако полицията дойде тази нощ и претърси?

Отново думата взе Лорънс като човек, който знае какво говори:

— Аз каза на Тък, сър. Човекът в тази стая има индианска треска. Гадната миризма помогне. Фалмутски полицаи много уплашени от индианска треска.

— Както и всички останали — додаде Сам, смеейки се.

— Вие сте много изобретателни — каза Маколиф. Но не го каза просто така, той си го мислеше.

«Индианска треска» беше евфемистичното название за особено отвратителна разновидност на енцефалита, рядко, но въпреки това реално заболяване, обикновено разпространяващо се в хълмистата провинция. То предизвикваше подуване на мъжките тестикули, които ставаха няколко пъти по-големи от обикновените си размери, и оставяше мъжа импотентен, като го превръщаше в гротескна фигура на всеобщо посмешище.

— Сега идете поспи, Маколиф, сър… Моля.

— Да, да. Ще ида. Ще се видим след няколко часа.

Алекс се вгледа в Лорънс, преди да се обърне и да влезе вътре. Удивително. Флойд беше мъртъв, Барък — едва жив и хилещият се, винаги безгрижен преди младок, който изглеждаше толкова наивен и игрив в сравнение с очевидно по-старшите от него, вече не беше същият. Той се беше превърнал за броени часове в лидер на своето поделение, господар на групичката си. Бързо разви чувството за авторитет, въпреки че все още се изпитваше нуждата от доизграждането му. «Сега идете поспи… Моля.» След ден или два това «моля» щеше да изчезне. Тогава ще остане само заповедта. Така е открай време: службата изгражда мъжа.

Сам Тъкър му се усмихна в ярката лунна светлина на Ямайка. Изглежда, че четеше мислите на Алекс. Или си припомняше първата самостоятелна геоложка експедиция на Маколиф. Тъкър също беше там. Експедицията беше на Алеутските острови, през пролетта, и един човек умря, защото Алекс не беше достатъчно твърд при въвеждането на дисциплина в групата, отговаряща за сондирането на цепнатините в леда.

Алекзандър Таркуин Маколиф бързо узря след онази пролет на Алеутските острови.

— Ще се видим по-късно, Сам.

Алисън лежеше на леглото. Настолната лампа светеше. До нея се намираше архивната касета, която той беше изнесъл от Карик Фойл. Външно изглеждаше спокойна, но се чувстваше вътрешната й напрегнатост. Маколиф съблече ризата си, хвърли я на стола и отиде до циферблата на стената, който задвижваше вентилатора над главите им. Включи го. Четирите перки, провесени от тавана, се завъртяха, пърпоренето им се сливаше със звука на далечния прибой отвън. Той се разходи до бюрото, до кофичката, в която ледът се беше разтопил наполовина. Плуващите из водата кубчета щяха да стигнат обаче за две питиета.

— Искаш ли скоч? — Той зададе въпроса си, без да я погледне.

— Не, благодаря — отговори тя със своя мек английски акцент. Мек, но стегнат, толкова типичен за британската реч и с онзи неизказан подтекст на висша рационалност.

— А аз бих си пийнал.

— Мисля, че ти се полага.

Той наля уискито в хотелската чаша, пусна в него две ледени кубчета и се обърна с лице към нея:

— Искам да ти отговоря, преди да си ме попитала. Нямах представа, че тази нощ нещата ще вземат такъв обрат.

— Би ли отишъл, ако знаеше предварително?

— Разбира се, че не… Но всичко свърши. Вече имаме това, което ни трябва.

— Това? — Алисън докосна архивната касета.

— Да.

— От това, което ти ми разказа… И ти вярваш на думите на един умиращ дивак, който се позовава на казаното от друг мъртъв фанатик!

— Мисля, че квалификациите ти са малко пресилени. — Маколиф отиде до стола, недалече от леглото и седна, гледайки я съсредоточено. — Аз все още няма да защитавам никого. Ще почакам. Първо ще открия какво има тук вътре, ще направя каквото ми кажат, че трябва да направя и ще видя какво ще се случи.

— Звучиш адски уверен и аз не мога да разбера защо. Ти беше ранен. Един куршум не те е убил за някакви си пет инча. Сега си седиш спокойно тук и ми обясняваш, че просто изчакваш, за да видиш какво ще се случи. Алекс! За Бога, какво правиш?

Маколиф се усмихна и си дръпна здраво от уискито.

— Това, което никога не съм и помислял, че е възможно — изрече той бавно, станал внезапно сериозен. — Имам предвид, че… Ето, аз току-що видях как едно момче се превърна в мъж. За един час. За да стане това, трябваше да се плати ужасна цена, но то се случи… и аз не съм сигурен, че разбирам всичко, но го видях с очите си. Тази трансформация има нещо общо с вярванията им. Ние Не можем да го усетим. Ние действаме от страх или от алчност, или подтиквани и от двете… Всички до един. А той — не. Той прави каквото трябва да направи, превръща се в каквото трябва да бъде, защото вярва… И колкото и да е странно, така е и при Чарли.

— За какво, по дяволите, ми говориш?

Маколиф свали чашата си и я погледна:

— Струва ми се, че сме на път да прехвърлим отговорността за тази война на хората, които са длъжни да я водят.

 

 

Чарлз Уайтхол издиша бавно задържания в дробовете си въздух, угаси ацетиленовия пламък и махна предпазните очила. Той остави фенерчето на дългата, тясна маса и свали азбестовите ръкавици. Забеляза със задоволство, че всяко едно от действията му беше строго премерено. Бе като опитен хирург, справяше се без излишни движения, а мисълта му сякаш управляваше края на всеки негов мускул.

Стана от стола и се протегна. Обърна се, за да се убеди, че вратата на малката стая е все още залостена. Помисли си, че трябва да се справи и с нея: сам я залостил. Беше съвсем сам.

Беше карал по черни пътища близо четиридесет мили от Карик Фойл до границата му със Света Ана. Изостави полицейската кола в полето и извървя последната миля до града пеш.

Преди десет години Света Ана беше място за срещи на хората от Движението от Фалмут и Очо Риос. «Негри богаташи» се наричаха самите те. Имаха доста земя в Дракс Хол, Чоки Хил и Дейвис Таун. Имотни и сравнително заможни хора, които бяха изтръгнали богатството си от земята и не искаха да се присъединят към лицемерите от Британската общност в Кингстън. Чарлз Уайтхол си спомняше имената им, както запаметяваше повечето от нещата — въпрос на дисциплина — и след около петнадесетина минути от момента на влизането си в Света Ана, той беше прибран от мъж, каращ чисто нов понтиак, който почти се разплака, като го видя.

След като стана ясно от какво се нуждае, откараха го до къщата на друг мъж в Дракс Хол, чието хоби бяха машинарийките. Представянето беше кратко. После вторият мъж го прегърна и го задържа в прегръдките си толкова дълго, без да каже и дума, че Чарлз се почувства неловко и трябваше да го отблъсне.

Отведоха го в бараката, използвана за работилница, отстрани на къщата, където всичко, за което бе помолил, беше поставено на дълги тесни маси покрай стената. По средата им имаше мивка. Освен горното осветление още настолна лампа, интензивно осветяваше по-малка площ. Чарлз се развесели, като забеляза, че освен онова, което бе поискал, му бяха оставили още купа с пресни плодове и висока кана, пълна догоре с лед.

Месията се беше завърнал.

Най-после архивната касета беше отворена. Той се втренчи в направения разрез. Металните ръбове все още тлееха, угасващо оранжеви, жълти в самия край. Скоро отново щяха да станат пак делнично черни. Във вътрешността можеше да види кафявата обвивка на връзката документи. Обичайните предохранителни мерки при запазване на ценни книжа също бяха налице — между листите стояха леко навлажнени разделители.

Беше попаднал в света на трезорите. Неумолими за хилядолетия.

Уолтър Пиърсол бе заровил скъпоценността с мисълта, че ще е за дълго. Но беше подценил силата й — тя го бе урочасала.

Той беше професионалист.

Като лекар, справящ се с трудно раждане, Чарлз се присегна и извади безценното отроче от утробата му. Той разви документа и го зачете.

Акуаба. Племето на Акуаба.

Уолтър Пиърсол се беше ровил из Ямайските архиви и открил кратка отпратка в записките, отнасящи се до Маронските войни.

«На втори януари 1739 година потомък на кроматийските племенни вождове, някой си Акуаба, повел последователите си в планините. Племето на Акуаба не можело да бъде страна в гротескния договор с англичаните, още повече че споменатият договор задължавал африканците да залавят избягалите роби и да ги предават на гарнизоните на белите…»

Споменаваше се името на някакъв невзрачен офицер, който предоставил информацията на писаря на Нейно Величество в Спениш таун, колониалната столица.

«Мидълджон, Роб., м-р, З. И. П. 641.»

Онова, което правеше «Роб. Мидълджон» значим, беше следното откритие на Пиърсол:

«Писар на Нейно Величество. Спениш таун. 9 февруари 1739 г. /Док. отн. Мидълджон, З. И. П. 641./»

И т.н.

«Писар на Нейно Величество, Спениш таун, 20 април 1739 г. /Док. отн. Мидълджон, З. И. П. 641./»

Робърт Мидълджон. Майор. Западноиндийски. полк 641. В година 1739-та от Христа е бил важен за някого. Но за кого? Защо?

Беше отнело седмици на Уолтър Пиърсол да открие в архивите на Института следващата връзка. Второ име. Но не през осемнайсети век, а 144 години по-късно. В течението за 1883 година.

«Фаулър, Джеръми, чиновник, Външно министерство.»

Някой си Джеръми Фаулър взел документи от архивите на новата столица Кингстън «по нареждане на Външното министерство на Нейно Величество кралица Виктория. 7 юни 1883 г.»

Въпросните колониални документи бяха озаглавени просто «Документи на Мидълджон», 1739.

Уолтър Пиърсол размишлявал. Възможно ли е в «Документа Мидълджон» да се споменава пак племето на Акуаба, така както и в предишния? И не е ли бил запазен в архива просто от недоглеждане? Ами изземането на документите от оня Джеръми Фаулър на 7 юни 1883 година?

Пиърсол беше летял до Лондон и бе използвал авторитета си на учен, за да получи достъп до отчетите на западноиндийския регион, съхранявани във Външното министерство. Тъй като той се занимавал с изследване на въпрос с почти стогодишна давност, Външното министерство му беше разрешило. Архивните работници били твърде отзивчиви. Но нямало заведени документи от Кингстън в годината 1883-та. Джеръми Фаулър, чиновник на Външно министерство, беше откраднал «Документа Мидълджон».

Изгубената нишка трябвало да се открие. Уолтър Пиърсол имал две отправни точки: името «Фаулър» и годината — 1883-та в колониална Ямайка. Тъй като се намирал в Лондон, той решил да издири наследниците на Джеръми Фаулър. Това не било трудна задача.

Фаулърови — синове и чичовци — били собственици на брокерска къща на Лондонската Стокова Борса. Най-възрастният бил Гордън Фаулър, ескуайър, прапраправнук на Джеръми Фаулър, чиновник на Външно министерство в колонията Ямайка. Уолтър Пиърсол разпитал стария Фаулър под предлог, че изследва последните две десетилетия от управлението на кралица Виктория на остров Ямайка и името «Фаулър» било от изключителна важност. Поласкан, старият джентълмен му предоставил достъп до всички книжа, албуми и документи, свързани с Джеръми Фаулър.

Тези материали разкривали една история, не съвсем нетипична за онези времена: млад човек от «средно потекло» постъпва на работа в Колониалните служби и прекарва много години в далечно, забутано място, само и само да се върне в Англия позабогатял. Всъщност достатъчно, за да пазарува смело на Борсата през последното десетилетие на деветнайсети век. Благодатно време, оказало се източник на сегашното Фаулърово богатство.

Това било едната част от загадката. Но следата «Джеръми Фаулър» водела и към Колониалните служби. И Уолтър Пиърсол се завърнал в Ямайка, за да търси втората половинка.

Той се ровел ден след ден със седмици в писаната история на Ямайка. Прегледал всичко, свързано с годината 1883-та. Било къртовски труд. И най-накрая го открил. 25 май 1883 година.

Било свързано с изчезването на малки групи англичани, обикновено ловни дружинки. Нещо, на което не се отдавало особено значение. Непрекъснато имало такива случаи на изгубени в Сините планини и тропическите джунгли. Те били откривани с помощта на скаутски групи, съставени от чернокожи, но предвождани от други англичани.

Така бил намерен и този изгубил се мъж. Писарят на Нейно Величество — Джеръми Фаулър. Не чиновник, а официален кралски писар. Ето защо отсъствието оправдавало мястото, отделено му в записите. Кралският писар не бил незначителна фигура. Той не бил някакъв си оземлен дребен благородник, а личност.

Старото вестникарско описание било кратко, неточно и странно. Мистър Фаулър бил видян за последно вечерта на 25 май, събота, в кантората си. Не дошъл на работа в понеделник и не се появил до края на работната седмица. Нито пък бил спал в квартирата си. Шест дена по-късно мистър Фаулър се озовал в гарнизона на Флийткорс, южно от непроходимия Кок Пит, ескортиран от няколко негри марони. Бил излязъл с коня си за обичайната неделна езда. Конят му го бил хвърлил, той се изгубил и се скитал няколко дена, докато не го намерили мароните.

Изглеждало нелогично. Уолтър Пиърсол знаел, че в онези години мъжете не яздели сами през такива територии. И ако някой го бил направил, а в случая — мъж, достатъчно интелигентен, за да бъде писар на Нейно Величество, то той би знаел, че трябва да завие наляво, ориентирайки се по слънцето и да достигне южното крайбрежие в разстояние на няколко часа, в най-лошия случай — на цял ден.

Една седмица по-късно Джеръми Фаулър откраднал «Документа Мидълджон» от архивите. Документи, отнасящи се до сектата, предвождана от кромантийския племенен вожд, наречен Акуаба… изчезнал в планините преди 144 години. А шест месеца по-късно той напуснал Външното министерство — Колониалните служби и се завърнал в Англия като един страшно богат човек.

Той бил открил племето на Акуаба. Това било единственото логично обяснение. И ако наистина било така, оставало предположението: не е ли племето на Акуаба Халидонът?

Пиърсол бил убеден в това. Но му трябвало съвременно доказателство. Доказателство, че не са безпочвени слуховете за съществуването на невероятно богата секта високо в планината Кок Пит. Изолирана общност, която изпраща свои членове в света, в Кингстън, за да упражнява влияние.

Пиърсол проверил петима мъже от правителството в Кингстън, всичките се ползвали с голямо доверие и всички — с неясен произход и минало. Дали някой от тях не принадлежал към братството на Халидон. Отишъл при всеки от тях и на всеки един казал, че единствено на него може да довери тайните сведения, които има за племето Акуаба. И казвал: «Халидон».

Трима от петимата били очаровани, но останали удивени. Не разбирали за какво става въпрос.

Двама от петимата изчезнали. Изчезнали, в смисъл че били изтеглени от Кингстън. На Пиърсол му било казано, че единият се е пенсионирал най-неочаквано и се е оттеглил на един от Мартиниканските острови. Другият бил преместен извън пределите на Ямайка — на друг пост.

Пиърсол получил последното си доказателство. Племето на Акуаба било Халидонът. То съществувало.

Ако имал нужда от по-нататъшно потвърждение, то то било нарастващата съпротива срещу дейността му. Тя се изразявала в целенасочено ровичкане из и изчезване на негови записки, в случайни подпитвания из университета за настоящите му научни изследвания. Някой иззад гърба на правителството в Кингстън се бил заинтересувал от него. Последвалите действия не били действия на разтревожени бюрократи.

Племето на Акуаба… Халидонът.

Това, което оставало да се направи, било да достигне до вождовете му. Дяволски трудна работа. Из горите на Кок Пит имало десетки изолирани секти, които водели затворен начин на живот. Повечето от тях били притиснати от мизерията, едва изкарвайки прехраната си, откъснати от останалия свят. Халидонът не би прокламирал собствената си самодостатъчност. Как би могъл да го открие?

Антропологът се върнал отново към онези незначителни подробности, характерни за всяко африканско племе и по-точно — към коромантийците от XVII-XVIII век. Ключът бил някъде там.

И Пиърсол открил ключа към загадката. Но не отбелязал под линия източника си.

Всяко племе, всяко разклонение на дадено племе употребявало един звук, характерен само и единствено за него. Подсвирване, плясване, парола. Символът бил известен само на най-тесен кръг високопоставени в племенния съвет и разбираем единствено за някои от тях, онези, които осъществявали връзка с външния свят.

Символът, звукът, паролата… била «Халидон». Но какъв бил смисълът му?

Трябвал му почти месец на безсънни дни и нощи, сравнявайки логаритмични карти на фонетиката, йероглифната система и символиката на африканските племена, оцелели през времето. Когато свършил, останал доволен от резултата. Бил разгадал древния код.

Твърде рисковано било да го включи в това си резюме. Тъй като при внезапна смърт — или убийство — това съобщение можело да попадне в недобросъвестни ръце. Ето защо имало втора архивна касета, пазеща тайната.

Втората без първата не означавала нищо.

Инструкциите били оставени на един човек. Той трябвало да действа, ако Пиърсол вече не би имал възможност да го стори.

Чарлз Уайтхол обърна последната страница. Лицето и врата му бяха мокри от пот. В бараката бе студено. Два от прозорците на южната стена бяха открехнати. През тях подухваше бризът, идещ от хълмовете на Дракс Хол. Но той не можеше да угаси огъня на обхваналата го нервна треска.

Беше научил някои истини. Но все още предстоеше разбулването на една по-голяма, съкрушителна истина. И той беше уверен, че това щеше да стане съвсем скоро. Ученият и патриотът се сляха отново в едно цяло.

Военният съвет на Ямайка трябваше да мобилизира и Халидон.