Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (17)

17.

На Маколиф непрекъснато му идваха наум думите на Холкрофт: «Ще разбереш, че е напълно приемливо да работиш на различни нива. Всъщност тази способност се развива естествено, дори инстинктивно. Ще откриеш, че си склонен да разпределяш задачите си».

Агентът на Британското разузнаване се беше оказал прав. На деветия ден от проучването и Алекс откри, че понякога часове наред не мисли за нищо друго, освен за непосредствената си работа.

Оборудването беше прекарано с камиони от самолетната площадка «Боскобел» направо през Пуерто Рико до залива «Дискавъри». Алекс, Сам Тъкър и Алисън Бут отлетяха за Очо Риос преди останалите и си позволиха три дни лукс в «Сан Суси», докато Маколиф набираше хора. Двама от петимата, които нае, бяха кандидатите от усамотената ферма високо в Сините планини. Алекс откри, както и беше очаквал, че Сам и Алисън се разбират извънредно добре. И двамата бяха от онези хора, които всички харесваха, всеки от тях притежаваше лек хумор, и двамата бяха професионалисти. Освен това Алекс нямаше причина да крие от Сам факта, че с Алисън са любовници. Както го формулира Сам: «Щях да бъда шокиран, ако не бяхте, Алекзандър».

За Маколиф одобрението на Сам беше важно. Алисън изобщо не биваше да остава сама, докато го няма. При никакви обстоятелства. Никога.

Сам Тъкър беше идеалният защитен ескорт. Алекс осъзнаваше, че той далеч го превъзхожда. Тък — най-неизтощимият човек, когото беше познавал някога, а също и горе-долу най-коравият. Той притежаваше агресивност, която се превръщаше в жестокост, когато го предизвикваха. Никой не би искал да има за враг подобен човек. Когато той се грижеше за нея, Алисън беше в абсолютна безопасност.

Четвъртият им ден в Очо Риос беше първи ден на същинското проучване. Екипът се разположи в един приятен крайбрежен мотел, наречен «Бенгал Корт», на половината път между Пуерто Секо и залива Рио Буено. Работата започваше малко след шест сутринта. Първата цел на проучването беше пълното разграфяване на крайбрежната ивица, Алекс и Сам Тъкър работеха с уредите.

Те разположиха по крайбрежната ивица азимути и ъгломери, които да регистрират данните. Демаркационните линии, които показваха градусите на ъглите, бяха съпоставени със схемите на брега, осигурени от ямайския институт. Тези схеми бяха големи, отнасяха се само за определени сектори и бяха неточни. Ставаха за пътни карти и за навигация на малки корабчета, но не и за геофизични цели. За да установи точните параметри, Маколиф взе звукови геодоизмерватели, които разпространяваха звукови вълни напред-назад между инструментите, като даваха почти идеални данни. Всеки контур, всяка височина бяха отбелязани както на звуковите графи, така и на ъгломерите.

Тази подготовка беше досадна, трудоемка и ги караше да се потят под горещото слънце. Единственото облекчение беше неизменното присъствие на Алисън, колкото и да се опъваше тя. Обаче Алекс остана непреклонен. Той инструктира двамата подчинени на Барък Мур изобщо да не се отдалечават на повече от сто ярда от нея, а после нареди на Алисън да не излиза от полезрението му.

Това изискване беше невъзможно и Маколиф осъзнаваше, че не може да продължава така повече от няколко дни. Алисън си имаше работа; тя не беше обемна, докато се намираха в крайбрежната зона, но същинската й задача щеше да започне, когато навлезеха в острова. Но всичките начинания се изпълняваха трудно под натиск, а той не беше в състояние да се абстрахира от този конкретен проблем така лесно, а и не искаше.

«Много скоро личните ти антени ще се задействат автоматично. Тяхната функция ще ти стане втора природа. Всъщност ще влезеш в ритъм. Това е свързващото звено между отделните ти цели. Ще го осъзнаеш и постепенно ще си достигнеш определена степен на вяра в собствените си сили.»

Холкрофт.

Но не и през първите няколко дни, когато изобщо не можеше да се говори за вяра в себе си.

Все пак му беше обещал, че страхът ще намалява… малко по малко, неусетно. Алекс смяташе, че това се дължи на постоянната физическа активност и на факта, че може да изисква хора като Сам и «специалните части» на Барък Мур да стоят на пост край Алисън. Освен това той можеше да обърне глава във всеки момент и да я види в малка лодка на брега как отчупва парчета скала и дава инструкции на един от работниците за използването на сонда.

Но все пак не бяха ли това неговите антени? И не беше ли намаляването на страха началото на вярата в себе си?

Р. С. Холкрофт. Презреният кучи син. Манипулатор. Изразител на истини.

Но не и на цялата истина.

Областта около Брако Бийч криеше опасности. На стотици метри се простираше коралов пласт, който стигаше до вълнолома. Маколиф и Сам Тъкър се промъкнаха над острите като бръсначи миниатюрни възвишения от океански полипи и монтираха геодометрите и камерите си. И двамата си докараха дребни наранявания, мускулна треска и схванати гърбове.

Това се случи на третия ден, който беше ознаменуван с появата на Алисън. Тя някак си управляваше една плоскодънна рибарска лодка и заедно с двамата си пазачи караше към рифа закуска за пикник, която се състоеше от студено пиле.

Последва един приятен час на възможно най-неприятното за пикник място, което може да си представи човек.

Черният революционер, Флойд, който беше докарал лодката през опасните коралови пространства, лаконично отбеляза, че заливът е по-равен и далеч по-сух.

— Но после ще трябва да се промъкват обратно през целия този път — отговори Алисън, като си придържаше широкополата слънчева шапка.

— Гуспудине, ти имаш добра жена! — забеляза колегата на Флойд, огромен мълчалив негър на име Лорънс.

Петимата кацнаха — положението им не би могло да се опише другояче — върху най-високите ръбове на корала. От основата на рифа се издигаха струйки вода, които създаваха бледи дъгоцветни призми в дълбините. Далеч навътре се разминаваха два товарни кораба, единият — към открито море, а другият — към доковете на изток от залива Рънауей. Един луксозен параход за дълбоководен риболов се плъзгаше на няколкостотин ярда пред тях. Пътниците му сочеха с учудване към странната гледка, която представляваха петимата души, излезли на пикник върху един риф.

Маколиф наблюдаваше как реагираха колегите на учудването на пътниците. Сам Тъкър стана, посочи корала и изкрещя:

— Диаманти!

Флойд и Лорънс, чиито черни мускулести тела бяха голи до кръста, също се развикаха. Лорънс откърти едно парче корал и го метна на Тъкър, който го хвана и пак се провикна:

— Двадесет карата!

Алисън, облечена със сини джинси и лека блуза, също се включи в глупавата игра. Тя церемониално прие парче корал, предложено й от Сам, и го вдигна в протегнатата си ръка, като че ли представляваше скъп пръстен. През рифа премина кратък порив на бриз, Алисън изпусна камъка, като се опитваше да си задържи шапката, чиято периферия беше грабната от вятъра. Не успя: шапката се плъзна и изчезна зад едно малко коралово възвишение. Преди Алекс да се изправи и да тръгне да я търси, Лорънс скочи на крака, уверено прескочи скалите и слезе във водата. След няколко секунди се върна с шапката, която сега беше подгизнала. Без никакво усилие се покатери обратно на скалата и я подаде на Алисън.

Целият инцидент трая не повече от десет секунди.

— Пазете си шапката на главата, мис Алисоун. Туй слънце много топли, гори кожата като печено пиле, гуспудине.

— Благодаря, Лорънс — каза любезно Алисън, като си наместваше мократа шапка на главата. — Ти прескочи този риф като игрище за голф!

— Лорънс много го бива да носи пръчките за голф, мис Алисън — каза с усмивка Флойд, който си седеше. — В голф клуба Негрил много го обичат, нали така, Лорънс?

Лорънс се ухили и погледна хитро Маколиф.

— Ей, гуспудине. В Негрил те се питат за мен. Аз мамя добре, гуспудине. През сичкото време им вадя топките от лоши места на убава трева. Мисля, всички знае. Се питат за Лорънс.

Сам Тъкър се изхили, докато сядаше.

— През цялото време ти дават големи бакшиши, предполагам.

— Много добри бакшиши, гуспудине — съгласи се Лорънс.

— А сигурно има и нещо друго — добави Маколиф, като гледаше Флойд и си припомняше изключителната репутация на голф клуба Негрил. — През цялото време много информация.

— Да, гуспудине — Флойд се усмихна съзаклятнически. — Както казват: Богатите жители на Уестмор говорят много, когато играят голф.

Алекс замълча. Цялата сцена беше странна. Те петимата ядяха студено пиле на един коралов риф, на триста ярда от брега, играеха си на детински игри с минаващите пътници и се бъзикаха за тайното събиране на информация от игрите на голф.

Двама черни революционери, наемници от хълмовете. Един търсач на късмет, прехвърлил средната възраст (Сам Тъкър би се противопоставил на това клише, но то му пасваше идеално). Шокиращо привлекателна… красива англичанка, разведена жена, която случайно работеше за международна полицейска организация. И един тридесет и осемгодишен бивш войник, който преди шест седмици беше отлетял за Лондон, като си мислеше, че ще обсъжда договор за геоложко проучване.

Петимата. Всеки знаеше, че не е това, за което се представя; всеки правеше това, което трябваше да направи… защото нямаше алтернатива.

Това не беше просто странно; това беше безумие.

Маколиф отново се стресна при мисълта, че той има най-ниска квалификация от тези хора при тези обстоятелства. И пак поради обстоятелствата, които нямаха нищо общо с квалификациите, той им беше лидер.

Безумие.

На седмия ден, след дълги часове работа и кратки почивки, Алекс и Сам бяха разграфили крайбрежната ивица чак до Барууд, на пет мили от устието на Марта Брей, която им беше западната граница. Семейство Йенсен и Джеймс Фъргюсън горе-долу се движеха в крачка с тях, като поставяха табли с микроскопи, горелки, колби, везни и химикали за работата си. Тези области бяха проучвани доста обстойно за промишлени и курортни цели, така че нищо важно не беше пропуснато. Тъй като ботаническите анализи на Фъргюсън бяха тясно свързани с оценката на Сам Тъкър за земята, Фъргюсън сам предложи да направи изследвания на почвата, за да може Тъкър да приключи топографските измервания с Алекс.

Това бяха геофизичните им проблеми. Обаче имаше още нещо, което никой не можеше да обясни.

Първи съобщиха за това Йенсенови.

Звук. Само звук. Тих стон, който сякаш ги преследваше целия следобед.

Когато чуха за пръв път, то идваше отвъд дюните. Помислиха, че може би е някакво болно животно. Или малко дете, което се е изплашило ужасно. Викът приличаше на нещо по-сериозно от детски плач.

Той беше реален и ужасен.

Тогава Йенсенови се втурнаха зад дюните и разровиха гъсталака, за да открият източника на ужасния страховит плач. Не можаха да намерят нищо.

Животното или детето, или каквото беше, беше изчезнало. Скоро след това — по-късно същия следобед — Джеймс Фъргюсън дотича до брега, а на лицето му бяха изписани объркване и паника. Той беше преследвал гигантски рак, следата го отведе до една цепнатина в скалата над брега. Намирал се по средата на надвиснали лозя, когато някаква вибрация — отначало само вибрация — накарала цялото му тяло да се разтрепери. Последвал див, пронизителен писък, едновременно висок и силен, който му причинил невероятна болка в ушите.

Той се хванал за лозата, за да не падне от скалната цепнатина.

Обзет от ужас, изпаднал в истерия, той се хвърлил надолу към по-твърда земя и дошъл при останалите.

Джеймс се намираше на не повече от няколкостотин ярда разстояние.

Но никой освен него не беше чул ужасния звук.

Уайтхол имаше друг симптом на лудост. Черният учен си беше вървял покрай брега на залива Бенгал, който представляваше наполовина пясъчна ивица, наполовина гъсталак. Това било безцелно утрешно раздвижване и той нямал никаква определена цел.

На около една миля на изток от мотела по брега седнал да си почине малко на голяма, надвесена над водата скала. Чул звук зад гърба си и се обърнал, като очаквал да види някаква птица или мангуста, които се катерят в храстите.

Нямало нищо.

Отново се обърнал към водата под себе си, когато внезапно чул звук — свистящ, сякаш ставало течение. Звукът напомнял дисонантната какофония на силен вятър.

След това всичко спряло.

Уайтхол се хванал за скалата и се втренчил в гората. Там нямало нищо.

Изпитвал само остра болка в слепоочията.

Но Чарлз беше учен, а учените са скептици. Достигнал до заключение, че някъде в гората се е срутило огромно, закрито от погледа му дърво, вероятно от естествената тежест на годините. При падането си пластовете от дървесина в огромния дънер са се търкали един в друг и това е причинило феномена.

Но никой не беше убеден.

Докато Уайтхол разказваше историята, Маколиф го гледаше. Той реши, че Чарлз сам не си вярва.

Бяха се случили необясними неща, а те всичките изучаваха реалните, обясними явления.

Може би се успокоиха от теорията на Уайтхол за звуците. Алекзандър си помисли, че нямат време да се замислят задълго. Имаха си работа.

Отделни задачи.

 

 

Алисън реши, че е открила нещо, и направи няколко дълбоки дупки край брега и кораловите рифове с помощта на Флойд и Лорънс. Мострите й показаха, че има страта от мек лигнит, разпръсната по океанското дъно. От геоложка гледна точка това беше лесно обяснимо: преди стотици или хиляди години вулканичните вълнения са погълнали големи земни маси и дърво. Обаче, независимо от обясненията, ако имаше планове за укрепване на кейове или докове, строителните фирми трябваше да усилят подпорите.

Заетостта на Алисън успокояваше Маколиф. Тя беше погълната от заниманията си и се оплакваше по-малко от неговите ограничения. Освен това, което беше по-важно, той можеше да наблюдава Флойд и Лорънс, докато си изпълняваха задачите или пазеха Алисън. Те си вършеха добре работата. Когато тя се запътеше към брега или навътре към тревистите поляни, единият от тях или двамата бяха около нея. Приличаха на готови за скок пантери, но не привличаха вниманието. Имаха си естествени занимания — винаги носеха нещо — бинокли, кутии с мостри или чертожни дъски… каквото намереха подръка, за да отклонят вниманието от истинските си функции.

Маколиф получи от охраната подарък, който не беше очаквал: Флойд и Лорънс се сменяха нощем да пазят местността около мотела. Алекс откри това през нощта на осмия ден, когато стана в четири сутринта, за да си вземе лед от генератора за лед в коридора. Пиеше му се студена вода.

Когато зави зад ъгъла в помещението с машината, той внезапно усети присъствието на някаква фигура пред поляната. Човекът се движеше бързо, но стъпките му бяха безшумни.

Маколиф нахвърля леда в малката кофичка, затвори металната вратичка и се върна зад ъгъла в коридора. Щом изчезна от поглед, тихо постави леда в краката си и притисна гръб към ръба на стената.

Имаше някакво движение.

Маколиф се измъкна иззад ъгъла с твърдото намерение да скочи върху първия човек, който се появи. Юмруците му бяха стиснати, той се хвърли точно върху Лорънс. Беше твърде късно да запази равновесие.

— Ей, гуспудине! — тихо извика негърът, когато се измъкна и падна под тежестта на Алекс. Двамата се изтърколиха от коридора на поляната.

— Господи! — прошепна Маколиф, седнал до Лорънс. — Какво правиш тук, по дяволите?

Лорънс се усмихна в тъмнината, той тръсна глава, защото Алекс го беше притиснал зад гърба си.

— Ти си голям мъж, гуспудине! И си много бърз.

— Доста се развълнувах… Какво правиш тук?

Лорънс му обясни набързо. Те с Флойд се бяха споразумели с нощния пазач, един стар рибар, който вечер се мотаеше наоколо с малокалибрен пистолет. Нито един от двамата наемници не вярваше, че той знае как да го използва. Барък Мур им беше наредил да патрулират нощем, но те щяха да го направят независимо дали имаха заповед или не, каза Лорънс.

— Кога си отспивате?

— Спи спокойно, гуспудине — отговори Лорънс. — Ние се редуваме през цялото време.

Алекс се върна в стаята си. Алисън се изправи в леглото, когато той затвори вратата.

— Всичко наред ли е? — попита тя разтревожено.

— По-добре е, отколкото очаквах. Имаме си собствена миниатюрна армия. Добре сме.

Следобед на деветия ден Маколиф и Тъкър стигнаха до реката Марта Брей. Графиките и снимките, запечатани херметично бяха натоварени в покрития камион. Питър Йенсен предаде събраните по брега руди и минерални наслагвания. Жена му Рут намери следи от мухъл по корала, но това не беше особено ценно, а Джеймс Фъргюсън, който беше работил на две полета — почвата и флората — представи стандартен анализ. Само откритието на Алисън за лигнитната страта беше неочаквано.

Всички доклади трябваше да се откарат в Очо Риос за размножаване. Маколиф каза, че ще го направи самият той. Предните девет дни бяха тежки, но десетият щеше да е почивен. Онези, които искаха да отидат в Очо, можеха да се присъединят към него, останалите можеха да отидат в Монтего или да се мотаят по брега на Бенгал Корт, както предпочитат. Проучването щеше да продължи на сутринта на единадесетия ден.

Направиха си плановете на брега на реката с неизменните закуски за пикник до мотела. Само Чарлз Уайтхол, който не беше направил почти нищо, освен да се излежава на брега, знаеше точно какво иска да прави, но не можеше да го каже публично. Той си поговори с Алекс насаме.

— Аз наистина трябва да прегледам документите на Пиърсол. Честно казано, Маколиф, това ме подлудява.

— Ще чакаме Мур. Нали така решихме.

— Докога? За бога, кога ще се появи той? Утре стават десет дни, той каза десет дни.

— Но не даде гаранции. Аз съм не по-малко загрижен от теб. Някъде в неговата земя има заровен пакет, нали помниш?

— Не съм забравил нито за момент. Разделени концентрации, отделни цели. Холкрофт.

Чарлз Уайтхол беше толкова загрижен от академична гледна точка, колкото и от конспиративна. Може би дори академичният му интерес беше по-голям. Любопитството на чернокожия учен се коренеше в изследванията, които беше извършвал през целия си живот.

Семейство Йенсен останаха в «Бенгал Корт». Фъргюсън поиска от Маколиф аванс и взе такси, което да го закара в Монтего Бей. Маколиф, Сам Тъкър и Алисън Бут закараха камиона в Очо Риос. Чарлз Уайтхол ги последва с едно старо комби с Флойд и Лорънс по настояване на самите наемници.

 

 

Барък Мур лежеше във високата трева с бинокъл на очите. Слънцето залязваше. Лъчите оранжева и жълта светлина преминаваха през зелените корони на дърветата над главата му и просветваха по белия камък на къщата на Уолтър Пиърсол. Той видя през тревата фигурите на полицаите от окръг Трелоуни, които бяха заградили къщата и проверяваха вратите и прозорците. Те щяха да оставят поне един пазач, както обикновено.

Полицаите бяха приключили с разследването за деня, най-дългото в историята на окръга, помисли си Барък. Продължи почти две седмици. От Кингстън бяха дошли екипи от цивилни ченгета — хора с изгладени дрехи, което означаваше, че имат по-висок ранг от полицаи.

Нямаше да намерят нищо, Барък Мур беше сигурен в това.

В случай че Уолтър Пиърсол беше описал скривалището си точно.

А Барък не можеше да чака повече. Намирането на пакета щеше да бъде лесна работа — в момента сто и петдесет ярда го деляха от него, но не беше чак толкова просто. Нуждаеше се от пълното съдействие на Чарлз Уайтхол повече, отколкото Уайтхол можеше да си представи, а това означаваше, че трябва да влезе в къщата му и да изнесе останалата част от наследството на Пиърсол «Записки на антрополога».

Записките. Те бяха циментирани в стената на един стар неизползван резервоар в мазето на Пиърсол.

Уолтър Пиърсол внимателно беше отместил няколко камъка от стените на резервоарите, беше изкопал дупка в пръстта зад тях и беше върнал камъните на местата им. Той беше закопал проучването си за Халидон на едно от тези места.

Чарлз Уайтхол нямаше да им помогне, докато не видеше тези записки. Барък се нуждаеше от помощта на гуспудин Чарли.

Полицаите от Трелоуни се качиха по колите си, един-единствен униформен полицай им помаха, когато тръгнаха по пътя.

Той, Барък, народният революционер, беше принуден да работи с Уайтхол, политическия престъпник. Тяхната собствена война — това може би щеше да бъде гражданска война — щеше да започне по-късно, както в много нови държави.

Първо трябваше да се разправят с белия човек, с неговите пари, фирми и безкрайна жажда за потта на черните хора. Това е първо, първостепенно, гуспудине!

Тези мисли отвлякоха вниманието на Барък и той се взираше в бинокъла, но не виждаше нищо. Пазачът беше изчезнал. Мур изучи местността, като фокусираше лещите на «Цайс Айкън», докато гледаше околността и разположената на склон зад къщата на Пиърсол. Това е била удобна къща за бял човек, мислеше си Барък.

Тя се намираше на върха на хълма, а пътят, който водеше към нея, представляваше дълго отклонение от «Джордж вели» на запад и на Марта Брей на изток. Входът беше обрасъл с мангови дървета, палми, хибискус и орхидеи, които обграждаха също построената на етаж и половина белокаменна сграда. Къщата беше по-дълга, отколкото широка, а на първия етаж имаше огромни стаи. Навсякъде бяха поставени решетки от черно желязо — пред вратите и прозорците; Единствено спалните на втория етаж бяха остъклени, всички прозорци имаха щори от тиково дърво.

Най-голямо впечатление правеше задната част на «Хай Хил», както се наричаше къщата. На изток от старото пасище с висока трева, в което лежеше Барък, от гората и полетата се спускаше под лек наклон задната поляна, обрасла с карибска трева, която беше мека като тази на игрищата за голф. Камъните, боядисани в снежнобяло, приличаха на зайчета в зелено море.

По средата на местността имаше средно голям басейн, монтиран от Пиърсол, със сини и бели плочки, които отразяваха слънчевата светлина така ярко, както и синьо-зелената вода в басейна. Край него се извисяваха над тревата масички и столове — те изглеждаха фини, но имаха яка конструкция.

Пазачът се появи отново и Мур затаи дъх колкото от учудване, толкова и от гняв. Пазачът си играеше с някакво куче, злобен на вид доберман. До този момент нямаше кучета. Това беше лошо, помисли си Барък, макар че, може би, не беше чак толкова лошо. Присъствието на кучето вероятно означаваше, че полицаят ще прекара на поста си повече време, отколкото е нормално. Полицаите имаха навика да оставят кучета при хората по две причини: или защото районът, където патрулираха тези полицаи, е опасен, или защото щяха да останат повече време на поста си. Кучетата имаха няколко фигури, предупреждаваха, пазеха и помагаха да убиеш времето.

Пазачът хвърли една пръчка, доберманът се втурна зад басейна, като едва не се блъсна в една масичка с железни орнаменти, и грабна пръчката в уста. Преди кучето да я е донесло, полицаят хвърли втора пръчка и обърка добермана, който пусна първата плячка и се втурна след втората.

Този е глупак, помисли си Барък, като наблюдаваше смеещия се пазач. Той не познаваше животните, а човек, който не познава животните, може да бъде хванат в капан.

Щяха да го хванат същата вечер.