Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (16)

16.

Той знаеше, че ще се наложи да започне разказа си отначало — от самото начало на тази безумна история. Налагаше се да й каже истината. Изпита облекчение при мисълта, че ще трябва да я сподели.

Цялата истина, така че тя да разбере смисъла, ако изобщо имаше някакъв смисъл. Той го направи.

И докато разказваше историята, усети, че отново се опитва да разбере всичко. Той говореше бавно, всъщност дори монотонно, като объркан човек.

Разказа за странното писмо на «Дънстоун Лимитид», което го беше накарало да отиде от Ню Йорк в Лондон, за човека на име Джулиан Уорфийлд. За «финансовия експерт» в хотел «Савой», чиято пластмасова карта го представяше като «Холкрофт, Р. С., Британско разузнаване». За напрегнатите дни, когато той живееше в два свята, които отричаха собствената си реалност, за подготовката си, за тайните срещи, за смяната на коли, за наемането на екип под изцяло фалшиво прикритие. За паникьосания, слаб Джеймс Фъргюсън, нает да шпионира проучването от човек на име Артър Крафт младши, който не беше доволен от положението си на един от най-богатите хора в Ямайка. За арогантния Чарлз Уайтхол, чиято начетеност и познания не можеха да го издигнат над фанатичната преданост на някаква износена, стара и презряна концепция. За болния от артрит дребен жител на острова, чиято френска и африканска кръв му бяха проправили път в ямайската аристокрация и английското разузнаване през «Итън» и «Оксфорд».

За разказа на Сам Тъкър за промяната у Уолтър Пиърсол, антрополога, превърнат от «островната треска» в самопровъзгласен пазител на тропичната си светиня.

И накрая за наемника революционер с обръснатата глава на име Барък Мур. И за това, как всички търсят «невижданата курия», наречена «Халидон».

Безумие. Но всичко беше много, много истинско.

Слънцето разпръскваше снопове ранна светлина в плуващите сиви облаци над Сините планини. Маколиф седеше на балконската врата, влажният аромат на ямайското утро се носеше от влажната земя и от високите палми, като охлаждаше ноздрите и кожата му.

Почти беше приключил. Те бяха говорили — всъщност той беше говорил час и четиридесет и пет минути. Оставаше само маркиз дьо Шательоро.

Алисън все още седеше на леглото, облегната на възглавниците. Очите й бяха уморени, но тя не сваляше поглед от него.

Той се чудеше какво ли ще каже тя — или какво ще направи — когато спомене Шательоро. Това го плашеше.

— Ти си уморена, аз също. Защо не довършим сутринта?

— Вече е сутрин.

— Тогава по-късно.

— Не искам. Предпочитам да чуя всичко наведнъж.

— Остана още малко.

— Тогава предполагам, че си запазил най-хубавото за накрая. Права ли съм? — Алисън не можеше да скрие тихата паника, която изпитваше. Тя отклони поглед от него и се взря в светлината, която нахлуваше през вратата на балкона. Сега беше по-светло. Светлината представляваше странна смесица от пастелно жълто и топло оранжево и беше типична за ямайското утро.

— Знаеш, че се отнася за теб…

— Разбира се, че го знам. Още снощи разбрах — тя се обърна към него. — Не исках да го призная пред себе си… но го знаех. Всичко изглеждаше прекалено просто.

— Шательоро — каза той тихо. — Той е тук.

— О, господи — прошепна тя.

— Той не може да те докосне. Повярвай ми.

— Той ме е проследил. О, господи…

Маколиф стана и се приближи до леглото.

Той седна на ръба и нежно я погали по косата.

— Ако мислех, че той може да ти навреди, никога нямаше да ти кажа. Просто щях да го… отстраня.

«О, Господи», помисли си Алекс. Колко лесно му идваха новите думи. Дали скоро нямаше да започне да казва «ще го убия» или «ще го елиминирам»?

— Всичко е било програмирано от самото начало. Те са ме манипулирали — тя гледаше към балкона, оставяйки ръката му да я гали отстрани по лицето, сякаш не я забелязваше. — Трябваше да разбера, те не оставят човек да се измъкне ей така.

— Кои?

— Всички те, скъпи — отговори тя, взе ръката му и я притисна към устните си. — Можеш да ги наричащ както искаш, имената нямат значение. Писмата, номерата, официалните глупости… Аз бях предупредена, не мога да се оправдая, че не съм знаела.

— Как? — той я притегли надолу, като я накара да го погледне. — Как беше предупредена? Кой те предупреди?

— Една нощ в Париж. Преди не повече от три месеца. Бях приключила последните записи на… нелегалния карнавал, както го наричаме.

— Интерпол?

— Да. Срещнах един човек и жена му. Всъщност това стана в една чакалня. Не трябваше да се случва. Изолацията е ужасно важна, но някой беше объркал стаите… Те бяха англичани. Решихме да вечеряме заедно… Той беше дилър на «Порше» от Маклесфийлд. Те двамата бяха на края на силите си. Него го бяха хванали, защото стоката, с която работеше, колите, беше използвана за транспортиране на крадени сертификати за акции от европейските борси. Всеки път, кога: то си мислел, че се е измъкнал, намирали причини да го накарат да продължи — обикновено не му ги съобщавали. Това траело близо три години, той почти се беше побъркал. Те смятаха да напуснат Англия и да отидат в Буенос Айрес.

— Винаги е можел да откаже. Не са могли да го накарат насила.

— Скъпи, не бъди наивник. Всяко име, което научиш, е още една въдица. Всеки нов метод на работа, за който съобщиш, е допълнение към твоя опит — Алисън се засмя тъжно. — Ти си навлязъл в полето на информаторите. Самият ти си белязан.

— Ще ти повторя: Шательоро не може да те пипне.

Тя помълча, преди да осъзнае думите и безпокойството му.

— Може да ти се стори странно, Алекс. Искам да кажа, аз не съм смела и не преливам от кураж, но не се страхувам особено от него. Страшното… това, което ме плаши, са те. Те няма да ме оставят да се измъкна. Независимо от обещанията, споразуменията или гаранциите. Те не могат да ги спазят. Някой забутан файл или компютър ще се задействат и името му ще изскочи, а моето ще се появи автоматично в данните. Това е то: фактор X плюс фактор Y, в резултат — животът ти не ти принадлежи. Това никога не спира. Непрекъснато изживяваш страха.

Алекс я хвана за раменете.

— Няма такъв закон, Алисън. Можем да си вземем куфарите и да си тръгнем.

— Скъпи, скъпи… Ти не можеш. Не разбираш ли? Не и по този начин. Те те държат със споразуменията, с безбройните файлове с твоите думи… ти не можеш да се отречеш от думите си. Когато пресичаш границите, имаш нужда от документи; за да работиш, ти трябват препоръки. Когато трябва да караш кола или да вземеш самолет, или да си внесеш парите в някоя банка… Те имат всичките оръжия. Не можеш да се скриеш от тях.

Маколиф я пусна и се изправи. Той взе гладкия лъскав флакон с газ от масичката до леглото и разгледа надписа и отбелязаната дата на производство. После се приближи до вратата на балкона и инстинктивно си пое дълбоко дъх; във въздуха се усещаше слаб, съвсем слаб аромат на ванилия с лек дъх на някаква подправка.

Лосион и ванилия.

Ямайка.

— Грешиш, Алисън. Няма защо да се крием. Поради много причини трябва да довършим започнатото, тук си права. Но грешиш с изводите. Това ще свърши — той пак се обърна към нея. — Повярвай ми.

— Бих искала. Наистина искам, но не виждам как.

— Като в старата детска игра. Нападай пръв. Холкрофтовците и Интерпол ни използват, защото се страхуваме. Знаем какво могат да направят с онова, което наричаме добре подреден живот. Това е законно, те са копелета и си го признават… Но замисляла ли си се някога каква злина можем да им направим ние? Това също е законно, защото и ние можем да бъдем копелета. Ще го разиграем, но ще си прикриваме фланговете. И когато играта свърши, ние ще сме свършили с тях.

 

 

Чарлз Уайтхол седеше на стола, на масата до него имаше малка чашка перно. Беше шест часа сутринта, а той не си беше лягал. Нямаше смисъл да се опитва да заспи, сънят нямаше да дойде.

Два дни на острова и раните отпреди десет години пак го боляха. Той не го беше очаквал. Смяташе, че ще може да контролира всичко, а не да бъде контролиран.

Сега врагът беше различен от враговете, за които се беше подготвял десет години. Сега той не беше управата на Кингстън и беше може би по-лош от радикали като Барък Мур. Това беше нов враг, също толкова заслужаващ презрение, но несравнимо по-могъщ, защото той имаше средствата да контролира любимата му Ямайка.

Контрол чрез корупция, пълно притежаване чрез… собственост.

Той беше излъгал Алекзандър Маколиф. В Савана-ла-Мар Шательоро открито призна, че е част от заговора в областта Трелоуни. Хората от Британското разузнаване бяха прави. Богатството на маркиза беше съществено за развитието на дивата местност на северния бряг и в Кок Пит и той възнамеряваше да се погрижи то да бъде защитено. Чарлз Уайтхол беше първата линия на защитата му и ако се провалеше, маркизът щеше да бъде съсипан. Това беше всичко. Шательоро го каза съвсем ясно. Той седеше срещу него, усмихваше се с галската си усмивка и цитираше факти… и имена на нелегалната мрежа, която Уайтхол развиваше на острова, през последните десет години.

Той беше приключил разказа си с най-опасната информация: графика и методите, които Чарлз и неговата политическа партия смятаха да следват по пътя към завземането на властта в Кингстън. Установяването на военна диктатура с един цивилен лидер, на когото да се подчиняват всички. Титлата му щеше да бъде Преторий на Ямайка, а човекът — Чарлз Уайтхол.

Ако в Кингстън научеха тези неща… е, в Кингстън щяха да реагират.

Но Шательоро му обясни, че индивидуалните им цели всъщност не са различни. В области като философията, политиката, финансите интересите им се допираха. Но първостепенна важност имаше дейността на северния бряг. Това беше спешно, то щеше да им открие пътя за всичко друго.

Маркизът не назова съдружниците си — Уайтхол остана с определено впечатление, че Шательоро не е напълно сигурен кои са те, но беше ясно, че той им няма доверие. От една страна, изглежда, се съмняваше в мотивите им, а от друга — ставаше дума за способности. Заговори за предишна намеса и пречки, но не се спря на фактите.

Те явно се отнасяха за първото пътуване.

Какво беше станало?

Дали Халидон беше виновен за това?

Дали Халидон можеше да пречи?

Дали Халидон наистина съществуваше?

Халидон.

Той трябваше да проучи документите на Пиърсол, Да отдели екзотичните фантазии на чужденците от реалността на острова. Преди десет години Рас Тафарианите бяха символ на страха от африканците, преди да се разбере, че са дрогирани хлапета с кал в косата и общо желание да се спасят от работа. После се появиха Покоманиа-ните с брадатите си свещеници, които вкараха сексуалната оргия в абстрактните добродетели на християнската етика — социално-религиозно извинение на промискуитета. Или пък сектите на анансите — последователи на отдавна забравената вяра Ашанти, че целият човешки напредък се крие в мъдростта на паяка.

Имаше много такива. Те често бяха метафизични и параноични, фрагментарни и мъгляви.

Дали Халидон — Холидоун — се различаваше от тях?

Всъщност Чарлз Уайтхол не се интересуваше от това. Интересуваше го собственото му оцеляване, осъществяването на плановете му. Целите му бяха да задържи Шательоро на острова и да разкрие структурата на неговата финансова йерархия.

И да се разправи с първия си враг Барък Мур.

Да се разправи и с двамата си врагове. С враговете на Ямайка.

 

 

Джеймс Фъргюсън потърси ключа на нощната лампа. Той събори един пепелник и една чаша и двете се счупиха на пода. През дръпнатите завеси се процеждаше светлина. Усещаше я въпреки ужасната болка в очите, главата и двете слепоочия. Направо го заслепяваше. Закри лицето си от лампата и си погледна часовника. Беше 6:15.

О, господи! Толкова го болеше главата, че от ъглите на очите му потекоха сълзи. Пристъпите на болка бяха остри и съсипващи. Те се спускаха по шията му и притискаха раменете и дори ръцете. Стомахът му се беше свил, ако се съсредоточеше върху него, щеше да се почувства зле и да повърне.

Той не се беше преструвал що се отнася до алкохола, който беше погълнал предната вечер. Този път Маколиф не можеше да го обвинява, че симулира. Беше се напил. Беше препил. И си имаше причина.

Той беше превъзбуден.

Артър Крафт му се беше обадил паникьосан. Паникьосан!

Крафт младши беше спипан. Маколиф беше открил стаята, където го записваха, и пребил някого, физически го беше пребил! Крафт се беше развикал по телефона. Той искаше да знае откъде Маколиф е научил името му.

Не беше от него! Разбира се, че не е от него. Той нищо не му е казал.

Крафт беше беснял, проклинал проклетия негър с магнетофона, убеден, че черният гадняр е признал всичко на Маколиф. Добавил бе, че проклетото негро никога няма да стъпи в съд.

— Ако се стигне до това. Ако се стигне до това.

— Ти никога не си ме виждал — беше изкрещял Крафт младши. — Никога не сме говорили! Никога не сме се срещали! Разбери това ясно, треперещ кучи сине!

— Разбира се… разбира се, господин Крафт — отговори той. — Но, сър, ние… ние говорихме, нали? Това няма да промени нищо.

Той беше шашнат, но беше изрекъл тези думи. Спокойно, без наблягане. Но съобщението му стана ясно.

Артър Крафт младши се намираше в неудобно положение. Той не биваше да крещи, би трябвало да се държи любезно. Може би дори внимателно.

В края на краищата те бяха говорили…

Крафт беше разбрал. Това си пролича първо в мълчанието му, после се потвърди от следващото му изказване.

— Ще поддържаме връзка.

Всичко беше толкова просто. И ако Крафт младши искаше нещо по-различно, и не му харесваше истината, ами той контролираше невероятно богата организация. Сигурно щеше да му се намери нещичко за един много, много талантлив ботаник.

Когато затвори телефона снощи, Джеймс беше усетил вълна на спокойствие, като спокойната увереност, която изпитваше в лабораторията, когато очите и умът му наистина бяха много сигурни.

Трябваше да внимава, но можеше да го направи.

Когато осъзна това, се напи.

А сега го боляха главата и стомахът. Но той можеше да понесе болката. Всичко щеше да се промени.

Погледна си часовника. Проклетия си «Таймекс». Беше 6:25. Часовникът беше евтин, но точен.

Вместо «Таймекс» в бъдеще можеше да си купи «Пиаже Крономитър» и нов, много скъп фотоапарат. И да си открие истинска банкова сметка.

И нов живот.

Ако е предпазлив.

 

 

Телефонът до главата на Питър Йенсен иззвъня, но жена му го чу първа.

— Питър… Питър! За бога, телефонът.

— Какво?… Какво има, старото ми момиче? — Питър Йенсен премигна. Стаята беше тъмна, но зад дръпнатите завеси се виждаше светлина.

Телефонът иззвъня отново. Звукът беше остър, както звънят обикновено хотелските централи. Бързането дразнеше гостите.

Питър Йенсен се протегна и светна лампата. Пътническият часовник показваше осем без десет.

Острият звън прозвуча отново, този път по-продължително.

— По дяволите! — изруга Питър, когато разбра, че апаратът е зад лампата, и той ще трябва да се пресегне по-далече. — Да, да? Ало?

— Господин Питър Йенсен, моля? — произнесе непознат мъжки глас.

— Да. Какво има? Йенсен е на телефона.

— Обаждаме се от «Кейбъл интернешънъл», господин Йенсен. Преди няколко минути получихме телекс за вас от Лондон. Да го прочета ли? Пише, че е спешно, сър.

— Не! — отговори Питър бързо и твърдо. — Не, не го правете. Очаквах този телекс, предполагам, че е доста дълъг.

— Да, сър, наистина.

— Просто ми го изпратете веднага, ако обичате. Можете ли? В «Кортли Менър», стая 401. Няма нужда да се обаждате на рецепцията.

— Разбирам, господин Йенсен. Веднага. Ще трябва да платите за непредвиден…

— Разбира се, разбира се — прекъсна го Питър. — Просто го изпратете, ако обичате.

— Да, сър.

Пратеникът на «Кейбъл интернешънъл» пристигна след двадесет и пет минути. Няколко мига преди това те бяха получили от обслужване по стаите закуска от пъпеш, чай и бисквити. Питър. Йенсен разгъна телекса, който се състоеше от две страници, от своята страна на масата. В ръката си той държеше молив.

Рут седеше срещу него. Тя вдигна лист хартия и започна да я проучва над ръба на чашата си. Тя също държеше молив отстрани до чинийката си.

— Името на фирмата е «Паркхърст» — каза Питър.

— Проверявам — каза Рут и остави чая си. Тя остави листа настрани, взе молива и отбеляза нещо на хартията.

— Адресът е «Шефийлд Бай дъ Глен» — погледна я Питър.

— Продължавай — отговори Рут, като отбеляза още нещо.

— Оборудването, което трябва да се провери, са микроскопи.

— Много добре — Рут постави трети знак отляво на страницата, след това хвърли поглед в дясната половина. — Готов ли си?

— Да.

Рут Уелс Йенсен, палеонтоложка, продължи да цитира цифри. Съпругът й започна от горната част на телекса и огради няколко думи с молива си. Той няколко пъти молеше жена си да повтори някоя цифра. Когато тя го правеше, той ги броеше от предния кръг и заграждаше друга дума.

След три минути те бяха приключили заниманието си. Питър Йенсен отпи глътка чай и си препрочете телекса. Жена му си намаза сладко върху две бисквити и покри чайника.

«Уорфийлд пристига следващата седмица. Той е съгласен. Свързали са се с Маколиф.»