Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (13)

13.

Маколиф прекара още един час с Уестмор Талън, докато старият ямайски аристократ задейства информационната си мрежа. Той имаше източници по целия остров.

Преди да изтече този час, беше открит един важен факт, загиналият, Уолтър Пиърсол от Карик Фойл, област Трелоуни, беше пътувал неизменно с двамата си чернокожи помощници. Съвпадението между двамата мъже, които бяха взели вещите на Сам Тъкър от хотела в Монтего Бей, и двамата преследвачи на Алекс в зеления шевролет вече не беше случайно. И след като Пиърсол беше споменал пред Алисън името на Сам, сега оставаше да се направят изводите.

Талън нареди на собствените си хора да хванат подчинените на Пиърсол. Той щеше да се обади на Маколиф, когато те успееха да го направят.

Алекс се върна в «Кортли Менър». Той се отби на рецепцията да провери има ли съобщения за него. Алисън беше излязла да вечеря, тя се надяваше, че той ще се присъедини към нея. Това беше всичко.

Нямаше нито дума от Сам Тъкър.

— Ако някой ме потърси, ще бъда в ресторанта — каза той на администратора.

Алисън седеше сама по средата на претъпканата зала, в която имаше много тропически растения и прозорците бяха отворени. По средата на всяка маса горяха свещи с абажури. Това бяха единствените източници на светлина. Тъмночервените, зелени и жълти листа хвърляха треперливи сенки, шумът изразяваше удоволствие, смехът се извисяваше в кресчендо, но все още тихо. Посетителите приличаха на добре сресани, добре облечени марионетки със забавени движения, които изглежда очакваха началото на нощните игри.

Беше любимият час на марионетките: когато маниерите, заучената грация и дреболиите имаха значение. По-късно положението щеше да се промени — други… твърде често отблъскващи качества, щяха да придобият значение. Затова Джеймс Фъргюсън беше сигурен, че снощното му престорено напиване е било убедително.

По същата причина Чарлз Уайтхол захвърли салфетките арогантно и спокойно от масата на пода, за да изчисти създадената от чужденците бъркотия.

— Изглеждаш умислен или нацупен — каза Алисън, когато той си изтегли стол да седне.

— Не съвсем.

— Какво стана? Какво ти казаха в полицията? Почти очаквах да ми се обадят.

Маколиф беше репетирал отговора си, но преди да го изрецитира, посочи чашките за кафе и бренди пред Алисън.

— Предполагам, че вече си вечеряла.

— Да. Умирах от глад. А ти ял ли си?

— Не. Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се. Аз нямам пазачи. Той си поръча питие.

— Имаш хубава усмивка. Малко ми прилича на смях.

— Не се отклонявай. Какво стана?

Маколиф си помисли, че е скалъпил добра лъжа. Със сигурност се справи по-добре — поне се държа по-убедително от миналия път. Каза на Алисън, че е прекарал в полицията почти два часа. Уестмор Талън му беше съобщил адреса и дори беше описал интериора в централното управление на полицията. Идеята, че Алекс трябва да е запознат с основните детайли, принадлежеше на Талън. Не се знаеше кога могат да му потрябват.

— Те подкрепиха теорията на Латъм. Казаха, че е било нещастен случай, при който шофьорът е избягал. Освен това намекнаха, че Пиърсол е имал някои тайни развлечения. Бил е прегазен в доста опасен район.

— Звучи ми подозрително гладко. Те се презастраховат — момичето сбърчи вежди, на лицето й се изписа недоверие.

— Може би — отговори небрежно и искрено Алекс. — Но не могат да го свържат със Сам Тъкър, а мен не ме интересува нищо друго.

— Той е свързан. Той ми го каза.

— А аз им казах на тях. Те изпратиха хора в Карик Фойл, мястото, където е живял Пиърсол. В областта Трелоуни. Другите му претърсват вещите в «Шератон». Ако открият нещо, ще ми се обадят — Маколиф усети, че се задълбочава в лъжата. В края на краищата той само извращаваше истината. Болният от артрит Уестмор Талън се занимаваше с тези неща.

— И на теб това ти стига? Смяташ да повярваш на всичко, което са ти казали? Преди няколко часа беше ужасно разтревожен за господин Тъкър.

— Все още се тревожа — каза Алекс, като остави чашата си и се втренчи в нея. Вече нямаше нужда да лъже.

— Ако Сам не се обади до края на вечерта… или утре сутрин, ще отида в американското посолство и ще вдигна шум до бога.

— А… добре. Спомена ли им за малките микрофончета от сутринта? Така и не ми каза.

— За кое?

— За онези микрофончета в багажа ти. Каза, че трябва да съобщиш за тях.

Маколиф отново се почувства неудобно, раздрани се от факта, че не владее положението в ръцете си. Той, разбира се, не се беше срещнал с Талън преди това и нямаше инструкции от него, но това обяснение не му вършеше работа.

— Трябваше да те послушам снощи. Мога просто да се отърва от тях, предполагам, че мога да ги смачкам с крак.

— Има и по-добър начин.

— Какво например?

— Сложи ги на някое друго място.

— Например?

— Ами на някое безобидно място, където минават много коли. Това ще кара лентата да се върти, а подслушвачите ти ще си имат занимание.

Маколиф се засмя непресторено.

— Това е много смешно, но и много практично. Къде да ги сложа?

Алисън вдигна ръце към брадичката си и заприлича на палаво малко момиченце, което подготвя пакост.

— Трябва да са на около стотина ярда — обикновено това е обхватът. И там трябва да е доста оживено… Чакай да помисля. Направих комплимент на главния сервитьор за соса от червена костенурка. Обзалагам се, че ще ме заведе при главния готвач, за да ми даде рецептата.

— Те си падат по тия неща — допълни Алекс. — Това е чудесна възможност. Не мърдай оттук. Веднага се връщам.

Алисън Бут, бивша свръзка на Интерпол, докладва, че двата електронни прибора са здраво закачени за несменяемия кош за пране под масичката за салати в кухнята на «Кортли Менър». Тя ги беше пуснала вътре и ги беше притиснала с мръсните салфетки, докато главният готвач ентусиазирано й обяснявал как се приготвя неговият ямайски сос от червена костенурка.

— Кошът е дълъг и плитък — обясняваше тя, докато Маколиф си довършваше вечерята. — Натиснах доста силно и мисля, че са се залепили добре.

— Ти си невероятна — каза Алекс искрено.

— Не съм, само имам голям опит — отговори тя, не особено развеселена. — На теб са ти обяснили само едната страна на играта, скъпи.

— Не ми прилича много на тенис.

— О, това си има компенсации. Например, имаш ли представа с какви неограничени възможности разполагаш в тази кухня през следващите три часа, докато открият местонахождението на микрофончето?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Зависи кой ще се запише на лентата. Ще има да записват думи и фрази като смахнати. Всъщност кухненският жаргон си има своите собствени противоречия. Ще решат, че си занесъл куфара на някое място, където съобщават разписания, с цел да заминеш, естествено. Ще настъпи голяма паника. — Алисън се усмихна, в очите й отново се появи палавост, както по-рано, когато се качи на горния етаж, за да измъкне микрофончетата.

— Искаш да кажеш, че «Сос Бърнис» всъщност ще прозвучи като кодова дума за картечница, а «Сандвич с домат» като «Към брега»?

— Нещо подобно. Разбираш ли, това е напълно възможно.

— Мислех, че подобни неща стават само във филмите за Втората световна война. Нацистите се карат и пращат дивизиите в грешни посоки. — Маколиф си погледна часовника. Беше 9:15. — Трябва да се обадя по телефона, освен това искам да прегледам списъка на запасите заедно с Фъргюсън. Той ще…

Той млъкна. Алисън се пресегна и внезапно го хвана за ръката.

— Не се обръщай — нареди тя тихо. — Мисля, че твоите микрофончета са ги накарали да действат. Някакъв мъж току-що влезе много бързо в ресторанта и явно търси някого.

— Нас ли?

— Ако трябва да бъдем точни, бих казала, че търси теб.

— Кухненските кодове не са ги заблудили за много време.

— Може би не. От друга страна, напълно е възможно да са те следили отблизо и да са сверявали данните от двата вида наблюдение. Този хотел е прекалено малък за денонощно…

— Опиши го — прекъсна я Маколиф. — Колкото можеш по-подробно. Още ли гледа насам?

— Той те забеляза и спря. Струва ми се, че се извинява на човека, който запазва масите. Той е бял, облечен е със светъл панталон и тъмно сако и с бяла, не, с жълта риза. Малко по-нисък от теб е, доста набит…

— Какво?

— Нали разбираш, дебел е. Под средна възраст, тридесет и няколко, струва ми се. Косата му е дълга, не по модата, но е дълга. Тъмноруса или светлокестенява. Трудно ми е да я определя на светлината на свещите.

— Добре се справяш. А сега трябва да се обадя по телефона.

— Чакай да си тръгне, той пак се оглежда — каза Алисън, като се засмя заинтригувано и интимно. — Защо не се захилиш и не поискаш сметката? Съвсем небрежно, скъпи.

— Имам чувството, че съм в детската градина с най-готината учителка в града. — Алекс вдигна ръка, забеляза келнера и потърка пръстите си по типичния за клиентите начин. — Ще те заведа в стаята ти, после ще сляза тук и ще се обадя.

— Защо? Обади се от телефона в стаята. Там вече няма микрофончета.

По дяволите! Да го вземат дяволите! Пак ставаше същото — той не беше подготвен. Дреболиите, пак тия дреболии. Там се криеха капаните. Холкрофт непрекъснато го повтаряше… Холкрофт. Хотел «Савой». Не се обаждай по телефона от «Савой».

— Казаха ми да използвам телефонни автомати. Сигурно си имат причини.

— Кой?

— Министерството. Латъм… полицаите, разбира се.

— Разбира се. Полицаите. — Алисън си дръпна ръката, когато сервитьорът даде на Алекс сметката, за да я подпише. Тя не му вярваше, дори не се направи, че му вярва. Защо да симулира? Него не го биваше да се преструва, беше го хванала… Но по-добре така, отколкото да мънка на телефона и да увърта пред Уестмор Талън, докато Алисън го наблюдава и слуша. Той трябваше да говори спокойно с болния от артрит човек, не можеше да държи Алисън под око, докато говори. Не можеше да рискува тя да чуе името на Шательоро или дори намек за този човек. Алисън схващаше прекалено бързо.

— Този човек тръгна ли си вече?

— Когато ти подписваше чека. Видя, че си тръгваме. — Отговорът й прозвуча съвсем неутрално — нито сърдито, нито топло.

Те излязоха от осветената от свещи зала, минаха покрай арката от зеленина във фоайето и тръгнаха към асансьорите. И двамата мълчаха. Изкачиха се до своя етаж в мълчание, което беше поносимо само поради присъствието на други хора в малкото затворено пространство.

Той отвори вратата и повтори предпазните мерки, които беше взел предишната вечер, с изключение на огледа. Сега бързаше, ако си беше спомнил, по-късно щеше да благославя стаята с електронните приспособления. Той провери собствената си стая и заключи междинната врата от страната на Алисън, провери балкона и банята. Алисън стоеше в коридора и го наблюдаваше. Той се приближи към нея.

— Ще бъдеш ли тук, докато се върна?

Тя отговори само:

— Да.

Той я целуна по устата, като остана притиснат към нея по-дълго, отколкото тя очакваше. Това беше посланието, което искаше да й предаде.

— Ти си красива.

— Алекс? — Тя внимателно го хвана за ръцете и вдигна очи към него. — Познавам симптомите. Повярвай ми, наистина ги знам. Не е лесно да ги забрави човек… Има неща, които не ми казваш, и аз не те питам за тях. Ще почакам.

— Прекалено драматизираш нещата, Алисън.

— Това е смешно.

— Кое?

— Това, което каза току-що. Водих същия разговор с Дейвид. Бяхме в Малага. Той беше изнервен и изплашен. Не беше сигурен в себе си и в мен. Аз му казах: «Дейвид, ти прекалено драматизираш нещата»… Сега разбирам, че в този момент той е знаел.

Маколиф я погледна в очите.

— Ти не си Дейвид, а аз не съм ти. Това е всичко, което мога да ти кажа. А сега трябва да намеря телефон. Ще се видим по-късно. Сложи веригата на вратата.

Той отново я целуна, отиде до вратата и я затвори след себе си. Изчака да чуе тракането на металната верига и тръгна към асансьорите.

Вратите на асансьора се затвориха и той се спусна надолу. Над главите на скупчените бизнесмени и туристи се разнасяше тиха музика, асансьорът беше пълен. Мислите на Маколиф се носеха към предстоящия телефонен разговор с Уестмор Талън. Притесняваше се за Сам Тъкър.

Асансьорът спря на междинния етаж. Алекс погледна разсеяно светещите цифри, като се чудеше дали в натъпкания асансьор би могъл да се побере още един човек. Нямаше нужда да разсъждава: когато вратите се отвориха, двама чакащи мъже видяха положението и направиха жест, в смисъл че ще изчакат следващия асансьор.

В този момент Маколиф го видя в коридора отвъд бавно затварящите се врати. Това беше дебел мъж с тъмно сако и светли панталони. Беше отключил една врата и се канеше да влезе в стаята. Когато влизаше, той си дръпна сакото, за да прибере ключа в джоба си. Ризата му беше жълта.

Вратата се затвори.

— Извинете! Извинете, ако обичате! — каза бързо Маколиф, като се пресегна през облечения със смокинг човек, който стоеше до таблото с копчетата, и натисна това за най-близкия етаж — втория. — Подминах си етажа. Много съжалявам.

— Равният ход на асансьора се наруши внезапно, той леко подскочи, като се подготвяше безропотно за неочакваната спирка. Вратите се отвориха и Алекс се промъкна между раздразнените пътници, които все пак му помагаха.

Той застана в коридор пред асансьорите и веднага натисна копчето за нагоре. След това размисли. Къде ли бяха стълбите?

Знакът «ИЗХОД — СТЪЛБИЩЕ» беше син с бели букви. Стори му се странно, надписите за изхода винаги бяха червени. Стълбите се намираха в другия край на коридора. Той тръгна бързо по покрития с дебел килим под, като се усмихна притеснено на двойката, която излезе от една врата. Мъжът беше прехвърлил петдесетте. Беше пиян. Момичето, едва на двадесетина, беше трезва мулатка, облечена като скъпа проститутка. Усмихна се на Алекс — още едно послание. Той й отговори с поглед, че предложението й не го интересува, но й пожелава късмет с пияницата.

Маколиф натисна ръчката на вратата на изхода. Звукът беше прекалено силен. Затвори я внимателно, тихо, с облекчение при вида на дръжката от вътрешната й страна.

Алекс изтича на пръсти нагоре по циментовите стълби, като се стараеше да заглуши звука на стъпките си. На стоманения панел на бежов фон беше изписана с черно римската цифра III. Бавно завъртя дръжката и отвори вратата към коридора на третия етаж.

Той беше празен. Долу бяха започнали нощните игрички. Участниците щяха да останат на състезателната арена, докато спечелят или загубят, или потънат в алкохолно забвение. Алекс трябваше да внимава само за блуждаещи индивиди и за пияници като онзи на втория етаж, когото детето-жена управляваше така умело. Той се опита да си припомни пред коя врата видя мъжа с жълтата риза: доста навътре в коридора, но не в самия край. Не беше до стълбището, може би около две трети от разстоянието. Беше отдясно, мъжът беше отметнал сакото си с дясната ръка, когато се показа ризата му. Това означаваше, че сега се намира в някоя стая, която се пада отляво на Алекс. Маколиф си смени изходната позиция и се взря в трите… не, четирите врати от лявата му страна, като започна от втората врата след стълбите на една трета от разстоянието до асансьорите.

Коя врата беше?

Маколиф започна да се разхожда безшумно по дебелия килим в коридора, притиснат до лявата стена. Спираше пред всяка врата, като непрестанно въртеше глава. Очите му се местеха бързо, ушите му бяха наострени да доловят човешки гласове или дрънчене на чаши. Или каквото и да било.

Нямаше нищо. Навсякъде цареше тишина.

Погледна месинговите номера. 218, 216, 214, 212. Дори 210. Следващите стаи не съвпадаха с това, което си спомняше.

Спря по средата и се върна. Може би знаеше достатъчно неща, които да съобщи на Уестмор Талън. Алисън беше казала, че обхватът на този вид електронни микрофончета е стотина ярда от мястото, на което се намират, до приемателното устройство. Този етаж, тази част на хотела, напълно влизаше в обхвата. Зад една от тези врати се намираше магнетофонът, който се задействаше от човека зад микрофона или със закачени на главата слушалки.

Може би беше достатъчно да съобщи номерата на стаите. Защо да продължава да търси?

Но той си знаеше, че ще продължи. Някой се опитваше да се намеси в живота му по начин, който го изпълваше с отвращение. Имаше малко неща, които го караха да реагира буйно, но едно от тях беше реалното, целенасочено нахлуване в личния му живот. А също и алчността. Алчността, била тя индивидуална, академична или групова, също го вбесяваше.

Някой си Крафт, воден от алчността, беше наредил на подчинените си да се намесват в личните преживявания на Алекс.

Алекзандър Таркуин Маколиф беше много ядосан.

Тръгна обратно към стълбището по същия път, като минаваше плътно до вратите, спираше пред тях и стоеше неподвижно. Той се вслушваше.

212, 214, 216, 218…

И пак обратно. Въпрос на търпение. Зад една от тези врати седеше мъжът с жълтата риза. Алекс искаше да намери този човек.

Той го чу. Идваше от стая 214.

Шум от радио или телевизор. Някой беше включил звука на телевизора. Алекс не можеше да разбере думите, но усещаше вълнението зад острите реплики на диалога от телевизора, който работеше прекалено силно, за да се чуят ясно думите.

Внезапно долетя звук от силно щракване на метална верига за врата. Някой отключи и се готвеше да отвори вратата на няколко сантиметра от Маколиф.

Алекс хукна към стълбите. Нямаше начин да избегне шума, можеше само да го заглуши до известна степен, когато се хвърли в слабо осветения циментиран проход. Маколиф се шмугна вътре и затвори тежката стоманена врата с най-голямата бързина, на която беше способен. В последната половин секунда той притисна пръстите на лявата си ръка към ръба, за да не позволи на вратата да се затвори напълно и да заглуши звука на метал, който се удря в метал.

Надникна през процепа. Мъжът с жълтата риза излезе от стаята, но погледът му още беше обърнат навътре. Той се намираше на не повече от петнадесетина метра разстояние в коридора, в който цареше тишина, с изключение на звука от телевизора. Мъжът изглеждаше ядосан. Преди да затвори вратата погледна в стаята и заговори грубо, с южняшки акцент:

— Намали тая скапана кутия, проклета маймуно!

След това затръшна вратата и бързо тръгна към асансьорите. Постоя в края на коридора, като си поглеждаше нервно часовника, оправяше си вратовръзката и си триеше обувките отзад в крачолите, докато светна червената лампичка и се чу иззвъняването, което сигнализираше пристигането на асансьора. Маколиф го наблюдаваше от стълбището на седемдесет метра разстояние.

Вратите на асансьора се затвориха и Алекс влезе в коридора. Той се приближи до стая 214 и няколко мига постоя неподвижно. Знаеше, че може да се откаже от решението си. Можеше да си тръгне, да се обади на Талън, да му съобщи номера на стаята и да приключи с въпроса.

Но това нямаше да го задоволи. Изобщо нямаше да го задоволи. Той имаше по-добра идея: сам щеше да хване човека в стаята и да го предаде на Талън. Ако на Талън това не му харесаше, можеше да върви по дяволите. Същото се отнасяше и за Холкрофт. След като бяха установили, че Крафт, който по никакъв начин не беше свързан с неуловимия Халидон, е наредил да сложат микрофончетата в багажа му, той щеше да даде урок на Артър Крафт. Уговорката на Алекс с Холкрофт не включваше трети или четвърти страни.

Струваше му се напълно логично да изкара Крафт на открито. Крафт замазваше нещата и усложняваше преследването.

Маколиф беше научил два неоспорими факта за Артър Крафт: той беше син на Крафт старши и беше американец. Освен това беше неприятен човек.

Това трябваше да му свърши работа. Той почука на вратата с номер 214.

— Да, моля? Кой е, моля? — долетя отвътре приглушен отговор.

Алекс почака и почука отново. Гласът отвътре се приближи до вратата.

— Кой чука, моля?

— Артър Крафт, тъпанар такъв!

— О! Да, сър, господин Крафт! — Притежателят на гласа явно беше изплашен. Дръжката се завъртя, веригата не беше закачена.

Вратата се беше отворила не повече от пет сантиметра, когато Маколиф я удари с рамо с цялата сила на своите почти седемдесет и пет килограма. Тя удари някакъв среден на ръст ямаец и го запрати сгърчен в средата на стаята. Алекс стисна вибриращия й ръб и я блъсна обратно. Трясъкът на солидното дърво проехтя по коридора.

Ямаецът се изправи. Погледът му изразяваше едновременно бяс и страх. Той се втурна към бюрото, от двете страни на което имаше микрофони, а между тях — пистолет.

Маколиф се хвърли напред, като протегна лявата си ръка към оръжието, а с дясната се опита да хване човека за която част на тялото успее.

Ръцете им се срещнаха над затоплената стомана на пистолета. Алекс сграбчи ръката на негъра и заби пръсти в гърлото му.

Мъжът залитна, пистолетът се плъзна от бюрото на пода. Маколиф удари черното лице с опакото на ръката си, мигновено отвори ръка, сграбчи косата на негъра и задърпа главата му надолу. Когато човекът се наведе, Алекс вдигна лявото си коляно и го удари първо по гърдите, а после по лицето.

Стори му се, че чува гласове, които беше чувал преди векове: «използвай си коленете! Краката! Стискай! Дръж! Удряй по очите! Слепите не могат да се бият!… Разкъсвай!».

Всичко свърши. Гласовете заглъхнаха. Мъжът се отпусна в краката му.

Маколиф отстъпи назад. Той беше изплашен, нещо беше станало с него. За няколко ужасяващи секунди му се стори, че се е върнал на хълмовете в Корея. Погледна надолу към неподвижния ямаец под себе си. Главата му беше извита и притисната към килима, от розовите му устни се стичаше кръв.

Слава богу, човекът дишаше.

Всичко стана заради пистолета. Проклетият пистолет! Не очакваше оръжие. Борба да. Гневът му имаше оправдание за това. Беше си го представял като бъркотия — напрегната и бърза. Щеше да се изправи очи в очи с човека, който подслушваше, да го поизмъчи и да го накара насила да тръгне с него. Да го поизмъчи, да даде урок на алчния му работодател.

Но не и това.

Това беше борба на живот и смърт. Жестокостта на оцеляването.

Лентите. Гласовете. Развълнуваните гласове продължаваха да се чуват от микрофоните на бюрото.

Това, което беше чул, не беше телевизор. Звуците идваха от кухнята на «Кортли Менър». Някакви мъже викаха, други им отвръщаха сърдито, чуваха се нарежданията на шефовете и хленчещите оплаквания на подчинените. Всички бързаха трескаво, бяха развълнувани… повечето звуци бяха неразбираеми. Сигурно са вбесили подслушвачите.

След това Алекс забеляза въртящата се лента. Неизвестно защо тя се намираше на пода, отдясно на бюрото. Магнетофонът беше малък «Уолънсак» и лентата му се въртеше, сякаш всичко си е постарому.

Маколиф сграбчи двата микрофона и ги удари няколко пъти един в друг, докато дървото се разцепи и кутийките, в които бяха поставени, се счупиха. Той измъкна черните калъфчета и жиците и ги запрати в другия край на стаята. После отиде от дясната страна на бюрото и стовари петата си върху магнетофона, като раздроби многобройните плоски копчета, докато отвътре не се разнесе облак дим и лентата спря да се върти. Алекс откачи ролката. Можеше да я запали, но на нея нямаше записано нищо съществено. Маколиф нави двете ролки на пода. Тънката лента оформи на килима тясно «V».

Ямаецът изстена, очите му премитаха, той преглътна и се закашля.

Алекс вдигна пистолета от пода и го напъха в колана си. Отиде в банята, пусна студената вода и хвърли в мивката една хавлиена кърпа.

После Маколиф извади мократа кърпа от мивката и се върна при кашлящия, изранен ямаец. Коленичи, помогна на човека да седне и му изтри лицето. Водата потече по ризата и панталоните на мъжа… и се смеси с кръвта.

— Съжалявам — каза Алекс. — Не исках да те нараня. Нямаше да го направя, ако не се беше опитал да вземеш онзи проклет пистолет.

— Гуспудине! — произнесе ямаецът и се закашля. — Ти си полудял, гуспудине! — той се хвана за гърдите и се преви от болка, — докато се мъчеше да се изправи на крака. — Ти изпочупи… всичко, гуспудине! — каза пребитият човек, като гледаше съсипаното оборудване.

— Разбира се, че го счупих! Може би твоят господин Крафт ще разбере посланието. Ако иска да си играе на промишлен шпионаж, нека си играе в нечий друг заден двор. Аз не понасям намеса… Хайде да вървим — Алекс хвана човека за ръката и го поведе към вратата.

— Не, гуспудине! — изкрещя негърът, като се дърпаше.

— Да, гуспудине — каза спокойно Маколиф. — Идваш с мен.

— Къде, гуспудине?

— Да се срещнеш с един дребен старец, който има рибен магазин, нищо повече — Алекс го побутна. Негърът се хвана за гърдите. «Ребрата му са счупени», помисли си Алекс.

— Моля ти се, гуспудине! Не викай полицията, гуспудине! Губя всичко! — тъмните очи на ямаеца се молеха, той се държеше за ребрата.

— Ти се опита да извадиш пистолет, мой човек! Това е много сериозно.

— Туй не е мой пистолет. Тоз пистолет няма патрони, гуспудине.

— Какво?

— Глей, виж, гуспудине! Моля! Аз имам добра работа… Аз не правя лошо на никого…

Алекс не го слушаше. Той извади пистолета от колана си.

Това изобщо не беше оръжие.

Това беше сигнален пистолет от онези, които използват съдиите при надбягвания.

— О, за бога… — Артър Крафт младши си играеше — игрички за малки момчета с играчки за малчугани.

Маколиф погледна паникьосания ямаец.

— Окей, човече. Само предай на шефа си какво съм казал. Следващия път ще го завлека в съда.

Това беше глупаво, помисли си Алекс, докато излизаше в коридора и затръшваше вратата. Нямаше да има съд. Много по-добре щеше да е да се обърне към Джулиан Уорфийлд или към неговия враг Р. С. Холкрофт. Сравнен с «Дънстоун Лимитид» или с Британското разузнаване, Артър Крафт е кръгла нула.

Една маловажна намеса, която вероятно нямаше да продължи.

Излезе от асансьора и се опита да си спомни разположението на телефонните кабини. Досети се, че бяха наляво от входа, до първото гише.

Кимна на чиновниците, като си мислеше за домашния телефон на Уестмор Талън.

— Господин Маколиф, сър? — заговори го един висок ямаец с много широки рамене, подчертани от тясно найлоново сако.

— Да?

— Бихте ли ме последвали, моля?

Алекс се втренчи в мъжа. Той беше спретнат, с изгладен панталон, а под найлоновото му сако се виждаха бяла риза и вратовръзка.

— Не… защо да идвам с вас?

— Моля ви, имаме много малко време. Отвън ви чака един човек. Казва се господин Тъкър.

— Какво? Как…

— Моля ви, господин Маколиф. Не мога да стоя тук.

Алекс последва ямаеца навън през стъклените врати. Когато стигнаха до алеята за коли, той видя човека с жълтата риза, който работеше за Крафт, да идва от паркинга. Мъжът спря и го погледна, сякаш не беше сигурен какво да прави.

— Моля ви, побързайте — каза ямаецът. Той вървеше на няколко крачки пред Маколиф, но изведнъж се впусна да бяга. — Надолу покрай портата. Колата ни чака!

Те изтичаха по алеята покрай каменните стълбове на портата.

Зеленият шевролет чакаше отстрани на пътя, двигателят му работеше. Ямаецът отвори на Алекс задната врата.

— Качвайте се!

Маколиф се качи.

Сам Тъкър беше заел по-голямата част от задната седалка. Външните светлини се отразяваха в буйната му рижа коса. Той протегна ръка.

— Радвам се да те видя, момче!

— Сам!

Колата потегли рязко и Алекс залитна. Видя, че на предната седалка има трима мъже. Шофьорът беше с бейзболна шапка, а третият — масивен почти колкото Сам Тъкър — беше притиснат между шофьора и ямаеца, който го беше пресрещнал в лобито на «Кортли». Алекс пак се обърна към Тъкър.

— Какво става, Сам? Къде се губиш, по дяволите?

Обаче Сам Тъкър не отговори. Вместо него се обърна негърът до прозореца, същият човек, който беше довел Алекс по алеята. Той каза тихо:

— Господин Тъкър е при нас, господин Маколиф… Ако успеем да задържим събитията под контрол, ние ще бъдем вашата връзка с Халидон.