Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (12)

12.

Уолтър Пиърсол — американец, доктор на науките, антрополог. Изследовател на Карибско море, той беше написал един изключителен труд за първите известни обитатели на Ямайка, индианците от племето арауак. Докторът притежаваше къща, наречена «Хай Хил»^[1], близо до Карик Фойл в района на Трелоуни.

Това беше най-съществената част от информацията на господин Латъм от Министерството.

— Това е трагедия, господин Маколиф. Той е бил уважаван човек, имал е и титла. Много ще липсва на Ямайка.

— Ще й липсва ли! Кой го уби, господин Латъм?

— Доколкото разбрах, следите са много малко. Шофьорът на колата е избягал, а описанието е противоречиво.

— Станало е посред бял ден, господин Латъм.

Латъм помълча.

— Зная, господин Маколиф. Какво бих могъл да кажа? Вие сте американец, той също е бил американец. Аз съм ямаец, а този ужасен случай стана на кингстънска улица. Много съжалявам по няколко причини. Но аз не познавах този човек.

Гласът на Латъм звучеше искрено дори по телефона. Алекс понижи глас:

— Вие казахте «ужасен случай». Какво имате предвид — че не е било нещастен случай ли?

— Не. Той не е бил ограбен, никой не го е обрал. Било е нещастен случай, причинен несъмнено от ром и невнимание. И двете се срещат доста често в Кингстън, господин Маколиф. Мъжете… или децата, които са извършили престъплението, без съмнение вече са потънали далеч в хълмовете. Когато въздействието на рома премине, те ще се уплашат и ще се скрият. Полицията в Кингстън е безмилостна.

— Разбирам. — Маколиф усети изкушение да спомене името Сам Тъкър, но се сдържа. Той беше казал на Латъм само че Пиърсол му е оставил съобщение. Засега не искаше да казва повече. — Е, ако мога да ви помогна с нещо…

— Пиърсол е бил вдовец и е живеел сам в Карик Фойл. От полицията казаха, че се опитват да се свържат с брат му в Кеймбридж, Масачузетс… Знаете ли защо се е опитвал да се свърже с вас?

— Нямам представа.

— Голяма част от проучването ще бъде извършена в района на Трелоуни. Може би е разбрал за това и е искал да ви предложи да отседнете при него.

— Може би… Господин Латъм, логично ли е той да е научил за проучването? — Алекс напрегнато се вслушваше в отговора на Латъм. Той от ново си припомни думите на Холкрофт: «Даучи се да забелязваш дреболиите».

— Логично ли? Какво е логично в Ямайка, господин Маколиф? Лошо пазена тайна е, че Министерството — с любезната помощ на неотдавнашната ни владетелка — предприема щедро субсидирана научна експедиция. Лошо пазената тайна всъщност не е истинска тайна. Може би не е логично доктор Пиърсол да знае за това, обаче несъмнено е възможно.

В гласа му нямаше колебание, отговорът не дойде прекалено бързо, думите не бяха репетирани.

— Тогава вероятно се е обадил за това. Съжалявам.

— Аз скърбя. — Латъм отново замълча, но не за да направи впечатление. — Макар че може да ви се стори неподходящо, господин Маколиф, бих искал да обсъдим нашите работи.

— Разбира се. Продължавайте.

— Късно тази сутрин получихме всички разрешения за проучването… за по-малко от двадесет и четири часа. Обикновено това отнема почти цяла седмица.

Подходът беше необичаен, но Алекс беше подготвен да очаква подобни действия от «Дънстоун Лимитид». Естествените бариери паднаха с неестествена бързина. Навсякъде имаше невидими изпълнители, които се подчиняваха на заповедите на Джулиан Уорфийлд.

Латъм каза, че Министерството е очаквало по-скоро усложнения, отколкото бързо разрешение, тъй като геоложкият екип щеше да навлезе няколко мили навътре на територията на Кок Пит — там местността беше дива, истинска джунгла. Щяха да са необходими придружители, тренирани водачи за враждебната среда. Трябваше да се постигне споразумение с всепризнатите потомци на племето марони, които контролираха голяма част от територията според един договор от 1739 година. Мароните бяха нагли, войнствени хора, докарани на островите като роби, и познаваха джунглата много по-добре от белите си поробители. Британският суверен Джордж Първи предложил на мароните да им даде независимост с един договор, който им гарантирал, че ще притежават територията на Кок Пит за вечни времена. Този подход бил по-мъдър, отколкото продължаването на кръвопролитието. Освен това тази територия се смятала неподходяща за бели обитатели.

Латъм каза, че за 235 години договорът често е бил осмиван, но никой не го е нарушил. Властите в Кингстън все още трябваше да искат официално разрешение от «Полковника на мароните» за всички, които желаеха да навлязат в земите на племето.

За Министерството не се правеше изключение.

Обаче Министерството, помисли си Маколиф, всъщност представляваше «Дънстоун Лимитид». Така че получаването на разрешение беше сигурно, а разрешителните се вадеха страшно бързо.

— Вашето оборудване беше закарано със самолет до Боскобел — каза Латъм. — То ще бъде доставено с камиони до отправната точка на проучването.

— Тогава аз ще тръгна утре следобед или най-късно вдругиден рано сутринта. Ще отида в Очо Риос да наема работници. Другите могат да ме последват, когато подготвя почвата. Това не би трябвало да ни отнеме повече от два-три дни.

— Придружителите Ви, наричаме ги «бегачи», ще бъдат на ваше разположение след две седмици. Дотогава няма да ви трябват, нали? Предполагам, че отначало ще започнете да разработвате крайбрежната ивица.

— Две седмици са напълно достатъчни… Намерете ми повече бегачи, ако обичате, за да си избера.

— Няма толкова много, че да си избирате, господин Маколиф. Тази кариера не привлича много младежи, редиците им са оредели. Но ще направя каквото мога.

— Благодаря Ви. Бихте ли ми изпратили одобрените карти утре сутрин?

— Ще ги получите в хотела си до десет часа. Довиждане, господин Маколиф. И отново изразявам дълбокото си съжаление за доктор Пиърсол.

— Аз също не го познавах, господин Латъм — каза Алекс. — Довиждане.

Не познавах Пиърсол, помисли си Алекс, но съм чувал името «Карик Фойл», където е живял Пиърсол. Той не можеше да си спомни къде го е чувал, но му беше познато.

Алекс затвори телефона и погледна Алисън, която седеше на балкончето. Беше наблюдавала и беше слушала и не можеше да скрие страха си. Някакъв слаб, нервен човек с бял костюм като за Палм Бийч й беше казал преди по-малко от два часа, че разполага с поверителна информация, и сега беше мъртъв.

Късното следобедно слънце над Карибско море имаше оранжев цвят, сенките прокарваха черни ивици през миниатюрното балконче. Съвсем близо зад гърба й бяха наситено зелените корони на високите палми, а зад тях се извисяваха вдъхващите респект върхове на планинските вериги. Алисън Бут изглеждаше като уловена в рамката на светлосенките на тропическите цветове и приличаше на мишена.

— Той каза, че е било нещастен случай — Алекс бавно се приближи до вратите на балкона. — Всички са разтревожени. На острова са харесвали Пиърсол. Очевидно в Кингстън има много случаи с избягали от местопроизшествието шофьори.

— А ти изобщо не му вярваш.

— Не съм казал нищо подобно.

Той запали цигара, защото не искаше да я погледне в очите.

— Няма нужда да го казваш. Освен това не спомена нито дума за приятеля си Тъкър. Защо?

— Проявих здрав разум. Искам да говоря за това с полицията, а не с един от директорите на Министерството. Той може само да плямпа и да обърква нещата.

— Хайде тогава да отидем в полицията — Алисън стана от креслото. — Ще се облека.

— Не! — докато произнасяше думата, Маколиф усети, че прекалено много набляга на нея. — Искам да кажа, че ще отида сам. Не искам да те замесвам в това.

— Аз говорих с човека, а не ти. — Аз ще им предам информацията.

— Те няма да я приемат от теб. Защо да слушат сведения от втора ръка?

— Защото аз искам така — Алекс се извърна, като показа с жеста си, че търси пепелник. Той не беше убедителен и го съзнаваше. — Изслушай ме, Алисън — той се обърна към нея. — Разрешителните ни са пристигнали. Утре отивам в Очо Риос да наема шофьори и хамали, а вие, останалите, ще ме последвате след два-три дни. Докато ме няма, не искам нито ти, нито някой друг член на екипа да се замесва с полицията или с някой друг. Нашата работа тук е да направим проучване. Аз нося отговорност за това, отговарям и за теб. Не искам забавяне.

Тя слезе по единственото стъпало, излезе от цветната рамка и застана пред него.

— Ти си ужасен лъжец, Алекс. Като казвам «ужасен», имам предвид, че изобщо не те бива да лъжеш.

— Сега отивам в полицията. След това, ако не е много късно, може да се отбия в Министерството при Латъм. Не бях особено любезен с него.

— Мисля, че приключихте разговора много учтиво.

Именно Алисън забелязва дребните неща, за които говореше Холкрофт, помисли си Алекс. Биваше я повече от него.

— Ти чу само моите думи. Не чу какво каза той… Ако не се върна до седем, защо не се обадиш на семейство Йенсен и да вечеряш с тях? Аз ще се присъединя към вас веднага, щом свърша.

— Семейство Йенсен не са тук.

— Какво?

— Отпусни се. Обадих им се да ги поканя на обяд. Те бяха оставили бележка на рецепцията, че щом е почивен ден, ще се разходят. Порт Роял, Спаниш Таун, Стария залив. Управителят на хотела им е предложил маршрута.

— Надявам се, че си прекарват добре.

Алекс каза на шофьора, че иска да се разходи половин час с колата из града. Трябваше да убие тридесет минути преди коктейлите на «Дюк стрийт»: беше забелязал ресторанта, но не знаеше точния адрес, така че шофьорът можеше да развихри въображението си в промеждутъка от време.

Шофьорът се заопъва: тридесет минути едва щели да му стигнат да го закара от «Кортли» до «Дюк стрийт» в следобедното задръстване. Маколиф сви рамене и отговори, че времето не е най-важното.

Това беше достатъчно за шофьора. Той подкара по «Трафалгар», на юг по «Лейди Мъсгрейв» и излезе на «Олд Хоуп Роуд», като преувеличаваше търговските достойнства на Ню Кингстън и сравняваше разрастването му с олимпийските постижения на майсторското планиране. Думите се лееха, като се редуваха с идиоматични преувеличения за «големите американски милиони през всичкото време», които превръщали дивия и пренаселен тропик, наречен Кингстън, в карибската финансова Мека. Подразбираше се, че милионите стават немски, английски или френски в зависимост от акцента на клиента.

Това нямаше значение. След няколко минути Маколиф усети, че шофьорът забелязва липсата на внимание към думите му. Той се взираше през задното стъкло в колите зад тях.

Онази кола ги следваше.

Това беше един зелен шевролет седан на няколко години. Той се движеше две-три коли — зад тях, но когато таксито завиваше или задминаваше други коли, зеленият шевролет правеше същото.

Шофьорът също го забеляза.

— Проблеми ли имаш, гуспудине?

Нямаше смисъл да лъже.

— Не знам.

— Аз знам, гуспудине. Една гадна зелена кола се ни следи. Тя стои на голям паркинг пред «Кортли Менър». Двама кучи синове карат една пресечка зад нас.

Маколиф погледна шофьора. Последните думи на ямаеца събудиха спомена за казаното от Робърт Ханли в Монтего Бей: «Двама негри са взели вещите на Сам». Алекс знаеше, че съвпадението е невероятно или най-малкото случайно, в тази населена с негри страна, но това беше всичко, с което разполагаше.

— Ей, приятел, можеш да изкараш двадесет долара — каза той бързо на шофьора. — Ако можеш да направиш две неща.

— Казвай, гуспудине!

— Първо остави зелената кола да се приближи достатъчно, за да мога да й видя регистрационния номер и, като го прочета, им избягай. Можеш ли да го направиш?

— Стой и гледай, гуспудине! — ямаецът завъртя волана надясно, таксито навлезе за момент в отсрещното платно и едва се размина с приближаващия автобус, след това се люшна пак наляво зад някакъв фолксваген. Маколиф залитна над седалката, а главата му се притисна към дясната страна на задното стъкло. Зеленият шевролет повтори движенията на таксито и зае позиция две коли зад него.

Таксиметровият шофьор внезапно пак увеличи скоростта, като задмина фолксвагена и се засили към светофара, който мигаше с жълта предупредителна светлина. Той зави в лявото платно. Алекс прочете името на улицата и надписа на големия знак отдолу, оформен като щит:

ТОРИНГТЪН РОУД

ВХОД

МЕМОРИАЛЕН ПАРК «ДЖОРДЖ VI»

— Започваме състезанието, гуспудине! — изкрещя шофьорът. — Зеленият му кучи син тря'ва да спре на светофара на «Снайп стрийт». — Той излиза оттам бързо. — Глей убаво с'я!

Таксито полетя по «Торингтън», като навлезе два пъти в отсрещното платно, за да задмине три коли и влезе през широките порти в парка. Щом се намери вътре, шофьорът яко натисна спирачките, вкара таксито в някакъв черен път, завъртя волана и се засили към края на улицата.

— Глей хубаво сега, гуспудине! — изкрещя ямаецът, като намали скоростта и се вля в потока от коли, които излизаха от мемориалния парк «Джордж VI».

Зеленият шевролет се появи след няколко секунди, притиснат между автомобилите, които влизаха в парка. В този момент Маколиф разбра какво точно беше направил шофьорът. Идваше време за надбягванията. Мемориалният парк «Джордж VI» предлагаше добри условия за този кралски спорт. Пристрастеният към хазарта Кингстън се беше запътил към състезанията.

Алекс си записа регистрационния номер, като се криеше, но видя съвсем ясно: двамата негри в шевролета не бяха разбрали, че са минали само на няколко метра от колата; която преследваха.

— Ония кучи синове трябва да обиколят целия парк, гуспудине! Тъпите му дървеняци!… Къде искаш да отидеш, гуспудине? Сега имаме много време. Тия няма да ни фанат.

Маколиф се усмихна. Той се зачуди дали местните таланти са изброени някъде в наръчника на Холкрофт.

— Ти току-що си изкара пет долара отгоре. Закарай ме на ъгъла на улиците «Куин» и «Хановер». Сега няма смисъл да губим време.

— Хей, гуспудине! Наеми мойто такси за сичкото време в Кингстън. Аз правя к'вото кажеш. Аз не задавам въпроси, гуспудине.

Алекс погледна картончето с името на шофьора в мръсна пластмасова рамка, закачено над таблото на колата.

— Това не е частно такси, Родни.

— Ти се споразумей с мен, гуспудине, аз ще се споразумея с шефа на такситата.

Шофьорът се ухили в огледалцето за обратно виждане.

— Ще си помисля за това. Имаш ли телефон?

Ямаецът бързо извади огромна визитна картичка и я протегна назад към Маколиф. Това беше картичка на таксиметрова фирма от онези, които се оставят на рецепциите на хотелите. Името на Родни беше написано с детски почерк, с мастило, в долния край напряко на картичката.

— Ти се обади на телефона на фирмата, кажи, че искаш Родни. Само Родни, гуспудине. Аз получавам съобщенията наистина бързо. Те всякога знаят къде е Родни. Аз работя в хотелите и «Палисадос». Те ме намират бързо.

— Ами ако не искам да си казвам името…

— Няма име, гуспудине! — прекъсна го ямаецът, като се хилеше в огледалото. — Аз имам кофти памет. Не ща име! Кажи по телефона на фирмата… че ти си човекът от надбягванията. Кажи къде си и аз пристигам, гуспудине.

Родни полетя на юг по «Норд стрийт», наляво по «Дюк» и отново на юг покрай «Гордън Хаус», огромният нов комплекс на Кингстънския съд.

Когато слезе на тротоара, Маколиф си оправи сакото и вратовръзката и се опита да си придаде вид на обикновен бял бизнесмен, който не е сигурен през кой вход на правителствените сгради трябва да влезе. «Талън» не беше включен в никакви указатели за телефони или магазини. Холкрофт споменаваше, че се намира зад редицата на правителствените сгради, което означаваше зад «Куин», но не беше казал нищо конкретно.

Като се оглеждаше за рибния магазин, Маколиф проверяваше хората наоколо, от другата страна на улицата и в колите, които сякаш се движеха по-бавно, отколкото позволяваше движението.

За няколко минути отново изпита усещането, че се намира в бездната на страха — боеше се, че невидимите го държат под око.

Той стигна до «Куин стрийт» и избърза да я пресече с последните минувачи, които хванаха зелената светлина. Когато стигна до бордюра, Маколиф бързо се обърна, за да види онези, които бяха изостанали от другата страна.

Оранжевото слънце беше слязло ниско на хоризонта и изпращаше ивица ослепителна светлина, която достигаше на няколкостотин ярда западно от парка «Виктория». Останалата част на улицата тънеше в мрак, остро очертани сенки, които хвърляха построените от камък и дърво околни сгради. Колите се движеха на изток и на запад и намаляваха видимостта на онези от северния ъгъл. Ъгли.

Той не забеляза нищо. Обърна се и продължи по улицата.

Първо видя надписа. Това беше мръсна, набързо надраскана табела, неподновявана от месеци, а може би дори от години:

ТАЛЪН

КАЧЕСТВЕНА РИБА & МЕСНИ ДЕЛИКАТЕСИ

АЛЕЯ «КУИН» 311-1/2

1 ПРЕСЕЧКА — «ДЮК СТРИЙТ» ЗАПАД

Стигна до тази пресечка. Входът към алеята «Куин» беше висок едва три метра. Той беше скъсен от една решетка, покрита с тропически цветя. Калдъръменият път не стигаше до другата улица. Свършваше тук, беше неосветена сляпа улица от типа на потайните задни улички в Париж, Рим или Гринуич Вилидж. Макар че се намираше по средата на търговската зона, тази улица си имаше собствен облик, като че, ли някакъв неписан знак беше обявил този район за частна собственост: само за живеещите на нея, всеки трябва да си има ключове, не за обществено ползване. Единственото, което липсва, помисли си Маколиф, е портичка.

В Париж, Рим и Гринуич Вилидж на подобни широки алеи се намираха някои от най-добрите ресторанти на света, известни само на познавачите.

В Сайгон, Макао и Хонконг това бяха скришни местенца, където на определена цена можеше да се намери всичко.

Тук, в Кингстън, на уличката живееше болният от артрит човек, който работеше за Британското разузнаване.

Алеята «Куин» беше дълга най-много петнадесет метра. Отдясно имаше една книжарница. През прозорците й се виждаше приглушена светлина, която осветяваше различни стоки — от кориците на сериозни академични книги до долнокачествени порнографски издания. Отляво беше «Талън».

Витрините му искряха от натрошен лед с наредени върху него мъртви риби с широко отворени очи, а край кантарите сновяха мъже с изцапани евтини бели престилки и се караха с купувачите.

Освен парчетата лед и стъклените очи на рибите, най-голямо впечатление правеха подредените артистично останали морски деликатеси: октоподи, акули и екзотични морски животни.

«Талън» не беше «Фултън Маркет».

Сякаш да потвърди размислите му, от вратата излезе един облечен в униформа шофьор. Носеше пластмасова торбичка и Алекс знаеше, че тя е пълна с натрошен лед.

Солидната двойна врата се отваряше трудно. Щандовете в магазина бяха напълно чисти, подът беше посипан с бял дървесен прах. Двамата бяха само консултанти, а не продавачи. Носеха дълги престилки на сини и бели ивици, ушити от скъп лен. Везните зад хромираното стъкло имаха лъскав месингов обков. На рафтчета, които се осветяваха от миниатюрни лампички на тавана, бяха наредени стотици консерви с деликатеси от цял свят.

Всичко в магазина изглеждаше нереално. Имаше още трима купувачи: една двойка и една самотна жена. Двамата, в отдалечения край на магазина, изучаваха етикетите на рафтчетата. Жената поръчваше стока по списък. Тя се държеше дребнаво и арогантно.

Маколиф се приближи до щанда и произнесе според инструкцията думите:

— Един приятел от Санто Доминго ми каза, че имате пъстърва от северното крайбрежие.

Светлокожият негър зад бялата преграда хвърли един бегъл поглед на Алекс, но в този миг си пролича, че го е разпознал. Той се наведе, за да подреди деликатесите в една кутия, и му отговори небрежно, но точно:

— Имаме малко сладководна пъстърва от Марта Брей, сър.

— Предпочитам морска пъстърва. Сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете?

— Ще погледна, сър. — Човекът затвори кутията, обърна се и тръгна по коридора, който започваше зад щанда. Алекс заключи, че той води към големи хладилни зали.

Когато от страничната врата в коридора излезе някакъв човек, Маколиф затаи дъх, като се опитваше да потисне учудването си. Човекът беше чернокож, слаб и стар. Той се подпираше с бастун, дясната му ръка беше саката, а главата му леко се тресеше от старост.

Това беше човекът от парка «Виктория»: старецът, който беше погледнал Алекс с неодобрение, когато той седеше на пейката на алеята «Куин стрийт».

Той се приближи до щанда и заговори. Гласът му явно беше много по-силен от тялото.

— Значи и вие обичате морска пъстърва — каза той. Акцентът му беше по-скоро британски, отколкото ямайски, но карибският му произход си личеше. — Какво да правя с тези любители на сладката вода, които ми излизат толкова скъпо? Елате, вече наближава време да затварям. Можете да си изберете от собствените ми риби.

Светлокожият негър с раираната престилка повдигна подвижната преграда на месарския щанд. Алекс последва болния от артрит старец в късото коридорче. Те влязоха през една тясна врата в малък офис, който повтаряше скъпото обзавеждане на външната зала в умален размер. Стените бяха обковани с дърво, мебелировката се състоеше само от едно махагонено бюро с удобен старинен въртящ се стол, меко кожено канапе до стената и кресло пред бюрото. Стаята се осветяваше от меката светлина на една-единствена китайска лампа върху бюрото. Когато затвори вратата, Алекс видя, че до вътрешната стена са подредени дъбови кантонерки. Въпреки малките си размери стаята беше невероятно удобна — уединено жилище за сериозен човек.

— Седнете, господин Маколиф — каза собственикът на «Талън», като посочи креслото и се затътри покрай бюрото. Той седна и подпря бастуна си на стената. — Очаквах ви.

— Вие бяхте в парка «Виктория» днес сутринта.

— Тогава не очаквах да ви видя. Честно казано, вие ме стреснахте. Няколко минути преди да тръгна на разходка разглеждах снимката ви. Изведнъж лицето, което бях видял на снимката, изникна пред мен във «Виктория». — Старецът се усмихна и вдигна ръце с обърнати нагоре длани, за да подчертае неочакваното съвпадение. — Между другото аз се казвам Талън. Уестмор Талън. Сигурен съм, че са ви разказали, че произхождам от добър стар ямайски род.

— Не са, но само като погледне човек рибния ви магазин, се убеждава в това.

— А, да. Стоката ни е ужасно скъпа, но е изключителна. Имаме частен телефон. Доставяме риба само на най-големите богаташи на острова — от Савана до Монтего, Антонио и Кингстън. Имаме си собствена служба за доставки — с частен самолет, разбира се… Така е най-удобно.

— Предполагам. Особено като се има предвид страничната ви дейност.

— Която ние, разбира се, никога не трябва да обсъждаме, господин Маколиф — отговори бързо Талън.

— Трябва да ви кажа няколко неща. Предполагам, че ще предадете сведенията и ще оставите Холкрофт да прави каквото си иска.

— Изглеждате ядосан.

— Има един въпрос, по който наистина съм страшно ядосан… отнася се за госпожа Бут. Алисън Бут. Беше изпратена тук чрез Интерпол. Мисля, че това понамирисва. Тя е още едно болезнено и опасно допълнение. Мисля, че трябва да я оставите на мира.

Талън се опря с крак на пода и завъртя безшумно старинния си стол надясно. Той се пресегна безцелно, взе бастуна си и започна да го върти в ръцете си.

— Аз служа само за… връзка, господин Маколиф, но доколкото разбирам, никой не ви е принуждавал да наемете госпожа Бут. Вие сте го направили по собствено желание. Къде виждате манипулация?

Алекс наблюдаваше как дребният, болен от артрит човек си играе с дръжката на бастуна. Беше поразен от внезапната мисъл, че по някакъв странен начин Уестмор Талън прилича на творба, в която са обединени чертите на Джулиан Уорфийлд и Чарлз Уайтхол. Комбинацията на елементите го смущаваше.

— Вие подхождате много професионално — каза той спокойно, с известна горчивина. — Много сте изобретателни, когато трябва да предложите алтернатива.

— Тя не може да се върне вкъщи, господин Маколиф. Повярвайте ми.

— Погледнато от друга страна, тя би могла да го направи… Маркиз дьо Шательоро е в Ямайка.

Талън завъртя старинния стол, за да погледна Маколиф в очите. За миг той изглеждаше като вкаменен. Втренчи се в Алекс, а когато премигна, изглеждаше, сякаш безмълвно отхвърля твърдението на Маколиф.

— Това е невъзможно — каза той просто.

— Не само, че е възможно, а дори не мисля, че е тайна. А ако не трябва да се разгласява, значи е публична тайна. А това, както се изрази един човек преди около час, изобщо не е тайна.

— Кой ви даде тази информация? — Талън се облегна на бастуна си. Личеше си, че го е стиснал по-здраво.

— Чарлз Уайтхол. В три часа сутринта. Бяха го поканили в Савана-ла-Мар на среща с Шательоро.

— При какви, обстоятелства стана това?

— Обстоятелствата нямат значение. По-важно е, че Шательоро е в — Савана-ла-Мар. Той живее като гост в къщата на едно семейство на име Уейкфийлд. Те са бели и богати.

— Ние ги познаваме — каза Талън, като записваше несръчно с болната си от артрит ръка. — Те са ни клиенти. Каква друга информация имате?

— Още няколко неща. Едното от тях е много важно за мен и ви предупреждавам, че няма да си тръгна оттук, докато не направите нещо по този въпрос.

Талън вдигна поглед от бележката, която пишеше.

— Вие правите изявления, без да се интересувате от реалното положение. Нямам представа дали мога да направя нещо по какъвто и да било въпрос. Това, че вие смятате да се настаните тук, няма да промени нещата. Моля ви, продължете.

Алекс описа неочакваната среща на Джеймс Фъргюсън с Крафт на летището «Палисадос» и манипулацията, в резултат на която се бяха появили микрофончетата в багажа му. Той се спря подробно на предложението на Крафт да плати за информация относно проучването.

— Това не ме учудва. Хората на «Крафт» са пословично любопитни — каза Талън, като с мъка движеше молива. — Ще стигнем ли до онзи въпрос, за който твърдяхте, че е жизненоважен?

— Искам първо да обобщя.

— Какво да обобщите? — Талън отпусна молива.

— Това, което ви казах.

Талън се усмихна.

— Това не е необходимо, господин Маколиф. Аз записвам бавно, но схващам доста бързо.

— Бих искал да се разберем… Британското разузнаване иска Халидон. Това беше целта — единствената цел — на моето наемане. Щом стигнат до Халидон, аз излизам от играта. Но на екипа, който извършва проучването, трябва да се гарантира абсолютна сигурност.

— И така?

— Мисля, че стигнахте до Халидон. Шательоро и Крафт.

Талън продължи да се взира в Маколиф. Лицето му не изразяваше нищо.

— До този извод ли стигнахте?

— Холкрофт каза, че Халидон ще се опита да ми пречи, докато накрая спре проучването. Не са необходими диаграми. Маркизът и Крафт пасват на описанието. Идете и ги хванете.

— Разбирам… — Талън отново си взе бастуна. Това беше неговият личен скиптър, неговият меч Ескалибур. — Значи, казано съвсем простичко, американският геолог разреши загадката на Халидон.

Няколко минути и двамата останаха безмълвни. Маколиф наруши мълчанието с тих гняв:

— Може да ви намразя, господин Талън. Вие сте много арогантен човек.

— Вашето одобрение не ми е необходимо, господин Маколиф. Моята страст е Ямайка, да, това е страст, сър. Не ме интересува какво мислите… освен когато правите абсурдни изказвания, които ми пречат на работата… Артър Крафт, баща и син, експлоатират този остров от половин век. Те непоклатимо вярват, че имат мандат от бога. Могат да постигнат достатъчно от името на «Крафт» и не биха се скрили зад някакъв символ. А Халидон в символ, господин Маколиф… Маркиз дьо Шательоро? Вие се изразихте абсолютно точно. Госпожа Бут е била изпратена във вашата експедиция чрез една, бих я нарекъл брилянтна, манипулация. Получило се е нещо, което бихте могли да наречете кръстосване, тъй като обстоятелствата са били оптимални. Две щракания, от които едното безотказно е принудило другото да се разкрие. Тя е послужила чисто и просто като примамка, господин Маколиф. Отдавна подозираме, че Шательоро е съдружник на Джулиан Уорфийлд. Маркизът работи заедно с «Дънстоун Лимитид».

Талън вдигна бастуна си и го сложи напряко на бюрото, като продължаваше да гледа безизразно Алекс.

Накрая Маколиф каза:

— Вие сте скривали информация, не сте ми казали някои неща, които трябваше да знам. И въпреки това очаквате да действам като член на вашия екип. Това понамирисва, Талън.

— Преувеличавате. Няма смисъл да усложнявате повече картината, тя и без това е достатъчно сложна.

— Трябваше да ми кажете за Шательоро, а не да науча за него от госпожа Бут.

Талън сви рамене.

— Пропуснали сме го. Ще продължаваме ли?

— Добре. Има един човек на име Тъкър. Сам Тъкър.

— Вашият приятел от Калифорния, който прави анализи на почвата ли?

— Да.

Маколиф разказа онова, което беше чул от Ханли, без обаче да споменава името му. Той подчерта съвпадението: двама негри бяха отнесли вещите на Тъкър и пак двама ямайци бяха преследвали таксито му със зелен шевролет седан. Алекс описа накратко умелото каране на таксиметровия шофьор в парка за надбягвания и даде на Талън номера на шевролета.

Талън вдигна телефона си и набра някакъв номер, без да каже нищо на Алекс.

— Обажда се Талън — каза той тихо по телефона. — Искам информация за едно превозно средство. Спешно е. Номерът е KYB-448. Обадете ми се на този телефон — той затвори и премести поглед към Маколиф. — Трябва да ми се обадят след пет минути.

— На полицията ли се обадихте?

— По такъв начин, че полицията няма да разбере… Научих, че днес Министерството е получило разрешителните ви. «Дънстоун» улеснява нещата, нали?

— Казах на Латъм, че утре следобед тръгвам за Очо Риос. Но няма да го направя, ако Тъкър не се появи. Това исках да ви кажа.

Уестмор Талън пак си взе бастуна, но не с предишната агресивност. Изведнъж се беше превърнал в твърде замислен и дори кротък човек.

— Ако някой задържа приятеля ви против волята му, това е отвличане. Много сериозно престъпление, а тъй като той е американец, такова нещо ще се разгласи широко и извършителите ще бъдат анатемосани. В това няма логика, господин Маколиф… Вие казвате, че той трябва да пристигне днес, което, предполагам, включва и вечерта?

— Да.

— Тогава предлагам да почакаме… Не ми се вярва, че страните, които имат пръст в тази работа, биха могли и биха си позволили да допуснат такава грандиозна, грешка. Ако господин Тъкър не се обади… да речем, до десет часа, ми позвънете. — Талън написа един телефонен номер на лист хартия и го подаде на Алекс. — Научете това наизуст, ако обичате, и оставете хартията тук.

— Какво смятате да направите, ако Тъкър не се появи?

— Ще използвам напълно законни връзки и ще уредя този проблем да достигне до най-авторитетните представители на ямайската полиция. Ще предупредя някои високопоставени личности от правителството, ако е необходимо, ще стигна дори до генерал-губернатора. Последователите на Светия Кръст избиха доста хора, в момента туризмът практически не съществува. Ямайка не може да си позволи да толерира отвличането на американец… Това удовлетворява ли Ви?

— Удовлетворен съм. — Алекс загаси цигарата си в пепелника и в същия момент си спомни реакцията на Талън, когато той му съобщи за появата на Шательоро в Савана-ла-Мар. — Вие се изненадахте, когато ви казах, че Шательоро е на острова. Защо?

— Допреди два дни той беше регистриран в «Джордж V» в Париж. Никой не ме уведоми за тръгването му, което означава, че е долетял тук инкогнито, може би през Мексико. Това е тревожно. Трябва да наглеждате госпожа Бут… предполагам, че имате оръжие?

— Имам две пушки в екипировката. Едната е «Ремингтън» с оптичен мерник, калибър 7,5, а другата — далекобойна автоматична пушка, калибър 5 мм. Това е всичко.

Талън изглежда преживяваше вътрешна борба, но след това се реши. Той извади връзка ключове от джоба си, избра един и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам взе издут кафяв книжен плик, отвори го и измъкна един загънат пистолет. Заедно с оръжието изпаднаха няколко патрона.

— Това е «Смит & Уесън» калибър 38, с къса цев. Номерата му са изтрити и той не може да бъде проследен. Вземете го, ако обичате. Той е избърсан и единствените отпечатъци по него ще са вашите. Бъдете внимателен.

Маколиф разглежда оръжието няколко секунди, преди да протегне ръка и да го вземе бавно. Той не го искаше, по някакъв начин притежаването му го обвързваше окончателно. Но пред него отново изникна проблемът за алтернативата: би било глупаво да откаже оръжието, макар че не смяташе да го използва за друго, освен да демонстрира сила.

— В досието ви пише, че имате опит в използването на малокалибрено оръжие. Но може би отдавна не сте стреляли. Бихте ли искали да се поупражнявате на някое стрелбище? Разполагаме с няколко, които се намират на броени минути път със самолет.

— Не, благодаря — отговори Алекс, — неотдавна в Австралия това беше единственото ни развлечение.

Телефонът иззвъня приглушено. Талън го вдигна и произнесе само:

— Да?

Той изслуша говорещия отсреща, без да пророни нито дума. Когато затвори телефона, той погледна Маколиф.

— Човекът, на чието име е регистриран зеленият шевролет седан, е мъртъв. Колата се води на Уолтър Пиърсол. Адресът му е «Хай Хил», Карик Фойл, областта Трелоуни.