Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (11)

11.

Маколиф остави Фъргюсън в «Девън Хаус» и взе такси до Олд Кингстън. Не му пукаше дали го преследват. Беше време отново да си подреди мислите, а не да се притеснява дали го следят. Той не отиваше на определено място.

Маколиф се беше съгласил да сътрудничи на Фъргюсън при някои уговорки. Условието беше, съдействието да бъде двустранно; ботаникът можеше да си пише дневника, като включва в него имената, които му дава Маколиф, като на свой ред го осведомява за въпросите на Крафт.

Алекс вдигна очи към табелите с имената на улиците: той се намираше на ъгъла на «Тауър» и «Матю», на две преки от пристанището. На половината път имаше телефон, закачен на един стълб на тротоара. Алекс се помоли телефонът да работи.

Той работеше.

— Пристигна ли господин Сам Тъкър в хотела? — попита Алекс чиновника, който вдигна телефона.

— Не, господин Маколиф. Всъщност ние проверявахме списъка на резервациите само преди няколко минути. Срокът за настаняване е три часа.

— Запазете стаята. Тя е платена.

— Страхувам се, че не е, сър. Нашите инструкции гласят само, че вие отговаряте за стаите, а ние се опитваме да ви съдействаме.

— Много сте любезни. Все пак я запазете. Има ли някакви съобщения за мен?

— Един момент, сър. Мисля, че има.

Тишината, която последва, даде време на Алекс да се чуди къде ли е Сам. Къде се беше дянал, по дяволите? Маколиф не се беше притеснил за изчезването на Тъкър колкото Робърт Ханли. Ексцентричността на Сам се изразяваше във внезапни разходки и пътувания в неизследвани области. По едно време в Австралия Сам Тъкър беше прекарал четири седмици на открито при едно аборигенско племе. Той всеки ден изминаваше разстоянието от двадесет и шест мили до лагера на геолозите, които правеха проучване на Кимбърли, с един ленд роувър. Старият Тък винаги търсеше нещо необичайно, обикновено свързано с ритуалите и начина на живот в страната, в която се намираше. Но крайният срок за пристигането му в Кингстън наближаваше.

— Извинете ме за забавянето — каза ямаецът, а напевното му произношение придаваше неискреност на думите му. — Има няколко съобщения. Опитах се да ги подредя по реда на постъпването им.

— Благодаря. Какви са…

— Всичките са спешни, сър — прекъсна го служителят. — Първото е от единадесет и петнадесет от Министерството на образованието. Свържете се с господин Латъм при първа възможност. Следващото е от единадесет и двадесет. Обадил се е господин Пиърсол от «Шератон», стая 51. След това е звънял господин Ханли от Монтего Бей в дванадесет и шест минути. Той е подчертал, че е много важно да се свържете с него. Телефонът му е…

— Един момент — каза Алекс, докато вадеше от джоба си молив и тефтерче. Записа имената Латъм, Пиърсол и Ханли. Продължавайте.

— Централа Монтего, 8227. До пет часа. Господин Ханли е предал да му се обадите в Порт Антонио след шест и тридесет.

— Оставил ли е номер там?

— Не, сър. Госпожа Бут остави съобщение в един и тридесет и пет, че ще се върне в стаята си в два и тридесет. Тя помоли да се свържете с нея, ако звъните отвън. Това е всичко, господин Маколиф.

— Добре. Благодаря ви. Изчакайте да погледна още веднъж обажданията, ако обичате — Алекс отново прегледа имената и съобщенията и попита за телефона на «Шератон». Той нямаше представа кой е «господин Пиърсол». Прекара през ума си дванадесетте имена, които Холкрофт му беше дал за връзка, но между тях нямаше Пиърсол.

— Това ли е всичко, сър?

— Да. Свържете ме с госпожа Бут, ако обичате.

Телефонът на Алисън иззвъня няколко пъти, преди тя да го вдигне.

— Тъкмо се къпех — каза тя задъхано. — Надявах се, че ще дойдеш.

— По хавлия ли си?

— Да. Оставих я на бравата, а вратата беше отворена, ако искаш да знаеш, за да мога да чуя телефона.

— Ако бях при теб, щях да я махна. Хавлията, а не телефонната слушалка.

— Смятам, че би било по-добре да махнеш и двете — Алисън се засмя и Маколиф си представи хубавата й полуусмивка в омарата на следобедното слънце на «Тауър стрийт».

— Права си, ти си изсушена. Но в съобщението ти пишеше, че е спешно. Случило ли се е нещо? — Вътре в телефона нещо щракна, времето на Алекс почти беше изтекло. Алисън също чу изщракването.

— Къде си? Веднага ще ти се обадя — каза тя бързо.

Номерът в средата на шайбата беше нарочно, злобно задраскан.

— Не мога да разбера. Много ли е спешно? Трябва да се обадя на още едно място.

— Това може да почака. Само не се обаждай на човек на име Пиърсол, преди да си говорил с мен. Чао засега, скъпи.

Маколиф се изкуши отново да се обади на Алисън. Кой ли беше Пиърсол? Но беше по-важно да се свърже с Ханли в Монтего. Щеше да се наложи да се обади на централата. Той нямаше достатъчно дребни.

Минаха почти пет минути, докато телефонът на Ханли иззвъни, и още три, докато той убеди телефониста в евтиния хотел, че ще плати разговора.

— Извинявай, Робърт — каза Алекс. — Обаждам ти се от един уличен автомат в Кингстън.

— Няма нищо, мой човек. Тъкър обади ли ти се? — бързият въпрос на Ханли прозвуча припряно.

— Не. Той не е пристигнал в хотела. Помислих си, че ти може да си научил нещо.

— Наистина научих и то изобщо не ми харесва… Преди няколко часа долетях обратно в Мо'Бей и тия скапаняци тук ми казаха, че двама негри са взели вещите на Сам, платили са сметката и са си тръгнали, без да кажат нито дума.

— Как са ги оставили да направят подобно нещо?

— Това не ти е «Хилтън», мой човек. Имали са пари и са го направили.

— Тогава ти къде си?

— По дяволите, аз взех същата стая за днес следобед. Предположих, че ако Сам се опита да се свърже, ще започне оттук. Междувременно накарах някои приятели да поразпитат из града. Още ли не искаш да уведомим полицията?

Маколиф се поколеба. Той се беше подчинил на нареждането на Холкрофт по никакъв повод да не се обажда в полицията, преди да е осъществил контакт с връзката и да е получил разрешение.

— Още не, Боб.

— Става дума за стар приятел!

— Той все още има време, Робърт. Не мога да го обявя официално за изчезнал. А и като познавам нашия стар приятел, не бих искал да го безпокоя.

— Сигурен съм, че ще вдигне страшна патърдия, като разбере, че двама непознати са му отнесли всичките вещи!

Ханли беше сърдит и Маколиф не можеше да го обвинява за това.

— Не сме сигурни дали той не ги познава. Нали го знаеш Тък — наема си прислужници, като че ли е от двора на Червения Ерик. Особено ако е получил някакви пари и ако може да ги пръска наоколо. Спомни си Кимбърли, Боб — това прозвуча като констатация. — За бога, Сам си профука двумесечната заплата, за да създаде земеделска комуна.

Ханли изхихика.

— Да бе, мой човек, сетих се. Той смяташе да набута косматите копелета във винарския бизнес. Той е едноличен представител на Корпуса на мира с набъбнал дюкян… Добре, Алекс. Ще изчакаме до утре. Трябва да се върна в Порт Антонио. Ще ти се обадя утре сутрин.

— Ако той не дойде дотогава, ще се обадя в полицията, а ти можеш да задействаш нелегалната си мрежа — сигурен съм, че досега си я развил.

— Дяволски вярно. Ние, старите пътешественици, трябва да се крепим един друг и да се държим заедно.

Ослепителното слънце на горещата, мръсна карибска улица и вонята на телефонната слушалка бяха достатъчни, за да убедят Маколиф да се върне в «Кортли Менър».

По-късно, може би в началото на същата вечер, щеше да издири рибния магазин и да се свърже с болния от артрит човек.

Той тръгна на север по «Матю Лейн» и намери едно такси на «Бари стрийт» — раздрънкана бричка с неопределена марка, която явно не беше произведена нито това десетилетие, нито предното. Като се качваше, ноздрите му бяха подразнени от аромат на ванилия. Ванилията и лосионът за бръснене бяха уханията на черна Ямайка — вечер очароваха, но през деня ти замайваха главата под прежурящото екваториално слънце.

Когато таксито излезе от Олд Кингстън, от пристанището Кингстън, където причинената от човека разруха и избуялата тропическа растителност се опитваха да съществуват заедно, Алекс откри, че се взира с неприятно удивление във внезапно изникващите нови сгради на Ню Кингстън. Имаше нещо обидно в близостта на тези красиви и чисти сгради от камък и матирани стъкла и редиците мръсни колиби от смачкани тенекии. Това бяха домовете на хилави деца, които играеха бавно, без енергия, с кльощавите кучета, и на бременните и рано състарени жени, които окачваха по просторите измъкнати от залива дрипи. Очите им бяха изпълнени с мрачната, омразна перспектива да преживеят още един ден. А новите, обидно чисти и поддържани сгради се намираха на по-малко от двеста ярда от някои човешки жилища, които бяха дори още по-ужасни: разкапани, пълни с плъхове лодки. Те даваха приют на онези, които бяха стигнали до последното стъпало на унижението. Двеста ярда.

Внезапно Маколиф разбра, че тези сгради бяха банки. Три, четири, пет… шест банки. Една до друга и една срещу друга, всички депозитни каси се намираха на един хвърлей място една от друга.

Банки.

Чисти, поддържани сгради, матирани стъкла. Двеста ярда.

Осем минути по-късно странната, стара кола навлезе в обградената с палми алея на «Кортли Менър». Десетина ярда след вратите шофьорът рязко натисна спирачките, колата подскочи и спря. Алекс се беше навел напред, за да си извади портфейла. Той залитна към предната седалка, а шофьорът му се извини бързо. В този миг Маколиф забеляза какво прави ямаецът. Шофьорът извади едно смъртоносно мачете с осемдесетсантиметрово острие от изтърканата шапка до себе си и го сложи под седалката. После се ухили.

— Взимам пътници до стария град, гуспудине. При колибите. Там през цялото време си държа един дълъг нож до мене.

— Необходим ли ви е?

— О, гуспудине! Верно, гуспудине. Лоши хора, мръсници. Не в Кингстън, гуспудине. Най-добре да изпозастрелят всичките мръсници. Няма файда, гуспудине. Да ги сложат в лодки и да ги пратят обратно в Африка. Да потопят лодките, да, гуспудине!

— Да, това ще реши въпроса.

Колата спря до бордюра и Маколиф слезе. Шофьорът се усмихна угоднически, докато казваше надутата сума. Алекс не му даде нищо отгоре:

— Сигурен съм, че сте си включили бакшиша в цената — каза той, като пускаше банкнотите през прозорчето.

Маколиф взе съобщенията, които бяха оставени за него на рецепцията. Имаше нещо ново. Господин Латъм от Министерството на образованието се беше обадил отново.

Алисън беше на малкото балконче. Тя, по бански, се излагаше на лъчите на следобедното слънце. Маколиф влезе в стаята през междинната врата.

Тя протегна ръка и той я хвана.

— Имаш ли изобщо представа каква красива дама си ти, госпожо?

— Благодаря ти, красавецо.

Той внимателно й пусна ръката и каза:

— Разкажи ми за Пиърсол.

— Той е в «Шератон».

— Знам. Стая 51.

— Ти си говорил с него.

Очевидно на Алис този въпрос не й беше безразличен.

— Не. Той ми беше оставил такова съобщение. Да му се обадя в стая 51. Много спешно.

— Може вече да е там, но не е бил в стаята си, когато ти се обади.

— Така ли? Предадоха ми съобщението точно преди да ти се обадя.

— Тогава сигурно го е оставил сам долу или е използвал автомата във фоайето. Станало е минути преди да се обадиш.

— Защо?

— Защото той беше тук. Аз говорих с него.

— Разкажи ми. Тя му разказа.

Алисън била приключила с подреждането на бележките си за изследването на северния бряг и се готвела да се изкъпе, когато чула рязко почукване откъм стаята на Алекс. Помислила, че е някой от тяхната група, затова отворила вратата на собствената си стая и погледнала в коридора. Някакъв висок, слаб човек с бял костюм като за Палм Бийч изглежда се изненадал от появяването й. В този момент и двамата се чувствали неловко. Алисън се престрашила: казала, че е чула почукването; знаела, че Маколиф е излязъл, и попитала дали господинът ще иска да остави съобщение?

— Той изглеждаше много нервен. Леко заекваше и каза, че се е опитвал да се свърже с теб от единадесет часа насам. Попита ме дали може да ми се довери. Нали ще ти кажа само на теб? Наистина беше много разтревожен. Поканих го в моята стая, но той отказа да влезе, каза, че бърза. След това изплю камъчето. Имал новини за някакъв човек на име Сам Тъкър. Това не е ли американецът, който трябва да се присъедини към нас тук?

Алекс не се опита да скрие уплахата си. Стегна отпуснатото си тяло и скочи на крака.

— Какво ти каза за Тъкър?

— Нищо конкретно. Каза само, че имал да ти предаде нещо от него или за него. Всъщност не ми стана ясно.

— Защо не ми го каза по телефона?

— Той ме помоли да не ти казвам. Каза, че трябва да ти го предам, когато те видя, а не по телефона. Спомена, че ти ще се ядосаш, но че трябва да се свържеш с него, преди да се обадиш на когото и да било друг. След това си тръгна… По дяволите, Алекс, какво искаше да каже той?

Маколиф не отговори, защото вече се беше запътил към телефона. Вдигна слушалката, хвърли поглед към междинната врата и бързо затвори телефона. После отиде бързо до отворената врата, затвори я и се върна. Маколиф съобщи на телефонистката номера на «Шератон» и зачака.

— Господин Пиърсол, стая 51, ако обичате.

Последвалата пауза вбеси Маколиф. Тя беше нарушена от успокояващия звук на приглушен английски глас, който първо попита за самоличността на говорещия, а после — дали той е приятел или може би роднина на доктор Пиърсол. След като изслуша отговора на Алекс, самодоволният глас продължи да говори. Докато го слушаше, Маколиф си припомни студената нощ на улицата в Сохо пред «Кукумявката на Сейнт Джордж» и трепкането на неоновата светлина, което беше спасил живота му и беше осъдило потенциалния му убиец на смърт.

Ужасен, трагичен инцидент сполетял доктор Уолтър Пиърсол. Беше прегазен на една улица в Кингстън от кола, която се движела с висока скорост.

Той беше мъртъв.