Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (8)

8.

Робърт Ханли трябваше да лети за Порт Антонио след един час. Той и Маколиф се разбраха да не споменават за него на Алисън. Робърт Ханли обеща да продължи да търси Сам и да бъде във връзка с Алекс.

Тримата взеха такси от Порт Роял за Кингстън, за хотела «Кортли». Робърт Ханли продължи за малкото летище Тинсън Пен, където беше оставил самолета си.

На рецепцията Алекс най-непринудено и без всякакво неудобство попита:

— Предполагам, че багажът ни е вече тук?

— Разбира се, господин Маколиф — отговори служителят, като сложи по един печат върху хотелската им регистрация и извика пиколото. — Преди минути. Занесохме го в стаите ви. Те са една до друга.

— Колко сте внимателни — каза Алекс едва, чудейки се дали Алисън чу служителя, който говореше съвсем тихо.

Алисън стоеше от другия край на тезгяха и разглеждаше туристически брошури. Изведнъж тя хвърли поглед към Маколиф — беше чула. Но на лицето й не се изписа нищо. Това го учуди.

Пет минути по-късно тя отвори вратата, която свързваше техните две стаи и Алекс разбра всичко.

— Направих така, както заповядахте, господин Шефе! — каза Алисън и влезе. — Не съм дори докоснала…

Маколиф вдигна бързо ръка, за да я накара да замълчи.

— Леглото, за бога! Ти си прекрасна, скъпа!

Този път лицето на Алисън не остана безизразно. Но изразът не беше особено приятен. Моментът беше ужасен. Алекс не беше готов за него, защото той изобщо не очакваше тя да влезе в стаята му с някаква определена цел. Въпреки това нямаше никакъв смисъл да стои неподвижно и да изглежда още по-глупав.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малък квадратен метален инструмент с формата на цигарена кутия. Едно от нещата, които му беше дал Холкрофт. (Холкрофт го беше превел през митническия и граничен контрол на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация в Лондон, за да може Алекс да пренесе безпрепятствено всички метални предмети.)

Малката метална кутия беше електронен скенер с миниатюрна високоволтова батерийка. Функцията й беше проста, а механизмът — сложен. Холкрофт твърдеше, че в наши дни тя се използва доста често. Тя идентифицираше наличието на електронни подслушвателни устройства на площ два и седемдесет на два и седемдесет метра. Алекс искаше да я задейства в мига, в който се настани в стаята си. Вместо това обаче, той лекомислено беше отворил вратите към малката си тераса и се беше загледал за няколко минути в тъмната величествена верига на Сините планини в ясната нощ в Кингстън.

Сега Алисън Бут гледаше вторачено скенера и Маколиф. Тя изпитваше гняв и страх, но запази самообладание и не каза нищо.

Както го бяха научили, Алекс включи инструмента и направи с него няколко вертикални и хоризонтални кръга в далечния край на стаята. Тази процедура трябваше да бъде повторена и в другите три ъгъла на стаята. Той се почувства объркан, почти смешен, докато махаше бавно с ръка, сякаш правеше някаква скрита магия. Алекс извършваше движенията и дори не обръщаше внимание на Алисън.

След това изведнъж объркването му изчезна. Вместо него той почувства болка в горната част на стомаха си, подобна на остро ужилване. Дъхът му секна, а очите му се втренчиха в дългата два-три сантиметра скала на скенера. Беше виждал тази скала да светва по време на обучението си при Холкрофт. Тогава той дори се очарова от плавните й и накъсани движения. Сега обаче усещането му нямаше нищо общо с очарованието. Сега изпита страх.

Това не беше занятие в безопасната, отдалечена стая на Холкрофт, където той търпеливо и внимателно обясняваше на Алекс значението на припокриващите се зони. В момента ставаше същото. Маколиф не мислеше, че някога ще се повтори. Тогава всичко му се струваше… е, всъщност някак неестествено, някак толкова невероятно.

Но сега, пред него тънката късичка скала потрепваше и блестеше с всички сили. Миниатюрните сензори реагираха на чуждото присъствие.

Някъде в непосредствена близост до него се намираше чужд обект, чиято функция беше да предава всичко, изречено в тази стая.

Той тръгна към Алисън и тя внимателно се приближи към него. Направи й знак с ръце и си помисли, че жестовете му приличат на движенията на смахнат участник в шарада^[1]. Алекс посочи първо скенера и после устните си. Когато тя заговори, той се почувства като пълен нещастник.

— Ти ми обеща да пийнем в онази прекрасна градина долу. Всичко останало ще трябва да почака…, любов моя — тя произнесе тези думи тихо и просто. Беше съвсем естествена!

— Правилно — отговори той, убеден, че от него не става добър актьор. — Само да се измия.

Бързо влезе в банята и пусна водата в мивката. Плътно притвори вратата, докато шумът от течащата вода стана различим, но не натрапчив. Върна се на мястото, където стоеше преди и продължи проверката със скенера. Намаляваше полукръговете в зависимост от показанията на скалата, като се опитваше да локализира обекта според указанията на Холкрофт.

Единственото, което не го изненада, беше фактът, че червената скала на скенера се включи точно над куфара му, до стената върху шкафчето за багаж.

Червената светлина показваше, че обектът е в радиус от тридесетина сантиметра от уреда.

Алекс подаде скенера на Алисън и отвори куфара внимателно. Отдели дрехите си, като разпредели ризите, чорапите и бельото и ги хвърли върху леглото. Когато куфарът се поизпразни, той дръпна еластичната подплата и прокара пръсти по кожената стена.

Маколиф знаеше какво да търси. Холкрофт беше му показал десетки микрофончета от различен вид и размер.

Накрая го намери.

Микрофонът беше прикрепен към външната подплата — малка подутина с размерите на облечено в кожа копче.

Както го беше инструктирал Холкрофт, Маколиф не го махна, а продължи да оглежда куфара за втори, резервен микрофон.

И го намери. Този път от другата страна на куфара.

Алекс взе скенера от Алисън, отдалечи се и бързо «преслуша» останалата част на стаята, Холкрофт му беше казал, че едва ли ще има трети микрофон. Той се оказа прав — скалата не помръдваше. Маколиф знаеше, че ако подслушвателното устройство е инсталирано върху подвижен предмет, то е единствено.

Стаята беше «чиста» или «стерилна», както казваше Холкрофт.

Маколиф отиде в банята. Там също нямаше микрофони. Спря водата и викна на Алисън:

— Разопакова ли си багажа? — защо, по дяволите, каза тези думи? Да го вземат мътните това…

— Аз съм вряла и кипяла в геоложките експедиции — отговори тя непринудено. — Дрехите ми са отдавна като сдъвкани — ще почакат. Пък и искам да видя тази забележителна градина. Побързай.

Алекс отвори вратата и видя Алисън да затваря балконската врата и да спуска пердетата на френските прозорци. Тя действаше правилно, помисли си той. Холкрофт често му беше повтарял: След като намериш подслушвателно устройство, провери дали могат да те наблюдават отвън.

Маколиф излезе от банята и я видя как го гледа. Не, помисли си той, тя не го гледаше, тя се беше вторачила в него.

— Добре — каза тя. — Готов си. Е, оставил си половината брада, но ставаш за пред хора. Да вървим… скъпи.

 

 

Навън, в коридора, Алисън го хвана за ръката и двамата се насочиха към асансьора. Той се опита да я заговори на няколко пъти, но при всеки опит тя го прекъсваше.

— Почакай, докато слезем долу — повтаряше тя тихо.

В градината именно Алисън беше тази, която поиска да се преместят от масата, където бяха седнали. Те заеха друга — от противоположната страна на откритото заведение. Маколиф забеляза, че около нея нямаше палми или други растения. В бара имаше не повече от десетина двойки и никакви самотни мъже или жени. Маколиф видя как Алисън оглежда внимателно всяка двойка.

Донесоха питиетата. Когато келнерът се отдалечи, Алисън проговори:

— Мисля, че е крайно време да си поговорим… за неща, за които не сме си говорили.

Алекс й предложи цигара. Тя не си взе и той запали своята. Така печелеше няколко секунди преди да й отговори. И двамата разбраха това.

— Съжалявам, че станахте свидетелка на тази процедура в стаята ми. Не бих искал да й придавате прекалено голямо значение.

— Би било глупаво да го правя, макар че вие, скъпи, бяхте изпаднали почти в истерия.

— Харесва ми така.

— Как?

— Като ме наричате «скъпи».

— Моля ви. Нека си останем колеги.

— Господи! Така ли? Колеги ли?

— Аз съм геолог. А вие какъв сте?

Маколиф се направи, че не я чу.

— Вие казахте, че съм бил превъзбуден горе. Да, така беше. Но сега се питам, защо вие не бяхте. Докато аз се суетях, вие направихте всичко като по учебник.

— Да, така беше. Вие наистина се суетяхте. Алекс… каза ли ви някой да ме наемете?

— Не, но ме предупредиха да премисля няколко пъти, преди да ви взема.

— Можех и да ви измамя. Ужасно ми се искаше да получа работата. Бях готова да легна с вас, за да я получа. Благодаря ви, че не го поискахте.

— Никой не ми е оказвал никакво влияние. Просто ме предупредиха. И то заради страничното занимание на бившия ви съпруг, от което очевидно, от време на време, идват повечето му пари. Казвам «пари», защото според мен това едва ли може да се нарече доход.

— От него идват всичките му пари и той не ги обявява като доход. Но аз не смятам, че Геофизичният факултет на Лондонския университет може да разполага с такава информация. Още по-малко Кралското общество.

— Грешите. Голяма част от средствата за тази експедиция представляват субсидия от държавата, която преминава през обществото и университета. Когато държавата харчи средства, тя се интересува от кадрите и техните заплати. — Маколиф беше приятно учуден от себе си. Той отговаряше според указанията на Холкрофт — с моментални и логични отговори. Казвай само част от истината, истината трябва да бъде проста… Точно това бяха думите на Холкрофт.

— Да кажем, че съм съгласна с това двусмислено и съвсем като за американци обяснение — каза Алисън и си взе от цигарите му. — Надявам се, че ще ми обясните какво стана горе.

Алекс си помисли, че е дошъл моментът да й отклони вниманието така, както го беше научил Холкрофт. Обяснението не е нужно да бъде многословно. То трябва да е логично и естествено и да не се променя. Той запали цигарата й и заговори колкото се може по-непринудено.

— В Кингстън се играят много политически игри. Повечето от тях са детска работа, но някои са наистина сериозни. Тази експедиция също си имаше своите противници. Някои не са доволни от страната, която я организира, други са просто ревниви, това е… Видяхте какво стана на митницата… Има хора, които искат да ни дискредитират. Дадоха ми този скенер, за да го използвам, в случай че се случи нещо извън нормалния ред на нещата. Това нещо наистина се случи. — Алекс допи остатъка от питието си и погледна каква е реакцията на Алисън. Той се постара да бъде максимално искрен.

— Имате предвид чантите ни, така ли? — каза Алисън.

— Да. Това за бележката не отговаря на истината, а служителят на рецепцията каза, че багажът ни пристигнал малко преди нас. Но ние кацнахме на летище Палисадос два часа преди това, значи, някой го е взел още тогава.

— Разбирам. И вие смятате, че една геологическа експедиция ще подтикне хората към такива крайности. Звучи ми доста невероятно, Алекс.

— На вас може и да ви звучи, но е така. За какво се организират експедициите? Каква е обикновено целта им? Нали някой, някои хора, очакват от тях някакви видими материални резултати?

— Да, но не и от експедиция като нашата. Тя обхваща много голям район. Тя е явно, очевидно, с научна цел. Ако не е така… — Алисън млъкна и погледът й срещна очите на Маколиф. — Господи, би било невероятно, ако не е така.

— Може да има и такива, които наистина вярват в целите на експедицията. Как мислите, какво ще направят ако вярват? — Алекс вдигна два пръста към келнера, за да повтори поръчката.

Устните на Алисън Бут се разтвориха от почуда.

— Милиони, милиони и милиони — каза тя тихо. — Господи, те ще изкупят всичко, което се изпречи пред погледа им.

— Само ако са убедени, че са прави.

Алисън го накара да я погледне. В началото той избягна погледа й и обърна очи към келнера, който се мотаеше и не идваше. Но тя сложи ръка върху неговата и го накара да й обърне внимание.

— Те са прави, нали, Алекс?

— Нямам доказателства за това. Аз съм сключил договор с Лондонския университет, който има одобрението на обществото и съответното министерство в Ямайка. Какво ще правят с резултатите си е тяхна работа. — Беше безсмислено просто да отрича. В крайна сметка той е професионален изследовател, а не пророк.

— Не ви вярвам. Някой е подготвил отговорите ви.

— Никой не ги е подготвял. Просто ме предупредиха да си отварям очите, това е.

— Онези малки смъртоносни инструменти не се дават на хора, на които е казано просто да си отварят очите.

— В началото аз си помислих същото. Но, знаете ли? И двамата грешим, Алисън. Сега скенерите се… използват много често. Те не са нищо изключително. Особено ако човек работи в чужбина. Това не говори за излишък на доверие, нали?

Келнерът донесе поръчката. Той си тананикаше и се движеше в ритъма на собствената си музика. Алисън продължи да гледа Маколиф втренчено. Той не беше сигурен, но му се стори, че тя започна да му вярва. Когато келнерът се отдалечи, тя се наведе към Алекс и заговори бързо:

— И какво ще правите оттук нататък? Вие открихте тези ужасни… неща. Какво ще правите с тях?

— Нищо, ще ги занеса в министерството утре сутринта. Това е всичко.

— Искате да кажете, че няма да ги махнете, нито пък ще ги стъпчете или пък…? Просто ще ги оставите на мястото им?

Перспективата да живее с микрофон в куфара не се харесваше на Алекс. Но указанията на Холкрофт бяха пределно ясни: ако намериш подслушвателно устройство, не го пипай и го използвай. То може да окаже неоценима помощ. Преди отстраняването на такова устройство, Маколиф трябваше да уведоми центъра и да чака инструкции. Щеше да ги получи недалеч от парка «Виктория», в един рибен магазин, наречен «Талън».

— Те ми плащат… плащат ни. Това, че искат да са наясно с всичко, е съвсем естествено. Какво значение има, че ни следят? Аз нямам какво да крия.

— Няма и да имате — каза кротко момичето и съвсем умишлено си дръпна ръката от неговата.

Маколиф изведнъж разбра колко смехотворно е цялото му обяснение. Едновременно смешно и величаво, глупаво и сериозно.

— Да се обадя ли тогава на някого още сега? — попита той.

На лицето на Алисън бавно, много бавно, се изписа красивата й усмивка:

— Недейте. Не бях справедлива с вас. Наистина ви вярвам. Вие или сте начинаещ любител или сте много вътре в тези неща. Едва ли е второто, като се има предвид как се бяхте изнервили горе. — Тя сложи ръката си върху неговата. С другата си ръка той повдигна чашата си и я допи.

— Може ли да попитам защо вие не бяхте? Защо не бяхте се изнервили?

— Да, време е да ви кажа. Дължа ви това обяснение. Алекс, аз никога няма да се върна в Англия. Или поне много години, ако изобщо това някога стане. Просто не мога. Няколко години работих за Интерпол. Имам доста опит с тези гадни малки микрофончета. Така им викахме, «гадни микрофончета».

Остра болка прободе стомаха на Маколиф. Този път той изпита страх, дори нещо повече от страх. Холкрофт каза, че британското разузнаване не вярва, че тя ще се завърне в Англия. Джулиан Уорфийлд му внушаваше, че тя може да му е от полза по някакви непонятни причини, които нямаха нищо общо с възможния й принос за експедицията.

Той не беше сигурен как или защо — но Алисън беше маша в нечии ръце.

Точно по начина, по който и него го използваха като маша.

— Как се случи това? — попита той с необходимото учудване.

Алисън се спря на основните моменти от сътрудничеството си с Интерпол. Бракът й се провалил още преди първата година. Накратко, Алисън Бут стигнала до извода, че съпругът й се хванал и оженил за нея по-скоро заради постоянните й професионални пътувания, отколкото заради нещо друго, струваше ми се, че беше получил заповед, да ме вземе, да ме използва, да ме погълне…

Напрежението настъпило скоро след сватбата. Бут по необясними причини се интересувал от проучванията й. И изведнъж, сякаш от небето, започнали да се сипят предложения за експедиции от малко известни, но предлагащи добро заплащане фирми, за изключително екзотични пътувания, сред тях, разбира се, бяха Бейрут, Корсика, Южна Испания. Той ме придружаваше всеки път. За цели дни и седмици…

Първият конфликт с Дейвид Бут възникнал в Корсика. Целта на експедицията била да се проучи крайбрежната ивица в района на Капо Сенетоза. Дейвид пристигнал в средата на периода за редовните си две-три седмици престой. През това време той провел редица странни телефонни разговори и непланирани срещи, които почти го изкарали от кожата. Някои от посетителите идвали в Аячо с малки, бързи самолети, други с траулери или малки плавателни съдове. Дейвид започнал да изчезва за часове, после за цели дни наред. Работата на Алисън й позволявала да се връща в крайбрежния хотел на експедицията всяка вечер. Затова съпругът й не могъл да скрие нито постъпките си, нито факта, че присъствието му в Корсика не се дължало на любовта му към нея.

Тя го подложила на разпит, изброила неоспорими факти и нарекла обясненията на Дейвид с истинското им име — «чисти лъжи». Съкрушен, той се разплакал, молел за прошка и разказал на жена си истината.

Дейвид Бут не бил способен да печели по законен начин, за да поддържа определен стандарт на живот. Затова той минал в международния наркобизнес. Отначало станал просто куриер. Работата му като съдружник в малка фирма за внос-износ била идеална за този вид занимание. Фирмата нямала определен вид дейност, всъщност, тази дейност не би могла да бъде описана — нещо като кетъринг — както биха казали собствениците — по-скоро за социална, отколкото търговска клиентела. Тя търгувала с предмети на изкуството — с различни украси. Дейвид Бут пътувал, без да предизвиква съмнението на съответните служби. Той попаднал в света на контрабандистите по съвсем банален начин: задлъжнял от комар, съчетан с много пиене и безразборни връзки с жени. От една страна, нямал избор, от друга — печелел добре и нямал морални угризения.

Но Алисън имала. Геологическите експедиции служели за законно прикритие на работодателите на Дейвид при набирането на нищо неподозиращите сътрудници. Дейвид получавал информация за екипите в избрани средиземноморски обекти и заповед да се свърже с тях, като им предложи услугите на многоуважаваната си съпруга и обещае да заплаща тайно част от заплатата й, ако бъде назначена. Той приличал на богат и предан съпруг, загрижен за реализацията на активната си жена. Предложенията били приемани винаги. Като й предлагал различни «възможности» за работа, Дейвид си осигурявал двойна застраховка. Куриерската му дейност се разраснала и преминала границите на любителския бизнес.

Алисън го заплашила, че ще напусне експедицията в Корсика.

Дейвид изпаднал в истерия. Той казал, че ще го убият, и нея — също. Нарисувал й такава картина на широка, мощна и всепроникваща корупция, че Алисън склонила да остане. Тя се съгласила да завърши експедицията в Корсика, но му дала да разбере, че бракът им е свършил. И че нищо не би могло да промени това решение.

Поне тогава тя вярвала, че е така.

Но един късен следобед на обекта, или по-точно във водата, когато Алисън вземала проби от океанското дъно на няколкостотин метра от брега, към нея се приближили с катер двама мъже. Те били агенти на Интерпол и преследвали мъжа й месеци наред. Интерпол събирал доказателства за криминалните му престъпления. Били почти готови с всичко.

— Естествено, те се бяха подготвили. Стаята ми беше запазила тайните ми точно толкова, колкото твоята щеше да запази твоите тази вечер…

Те обрисували случая точно и ясно. Това, което за мъжа й беше мощна мрежа от корупция, за хората от Интерпол беше един друг свят на болка, страдание и безсмислена ужасна смърт.

— О, те бяха истински експерти — каза Алисън, докато си спомняше за това с тъжна усмивка. — Те ми показаха снимки, десетки снимки. Деца в агония, умиращи младежи и момичета. Никога няма да забравя тези снимки. Та те предположиха, че аз няма…

Молбата им си беше чиста проба вербовка: госпожа Бут беше в уникална позиция. Нямаше никой като нея. Тя можеше толкова много, можеше да осигури толкова много неща. И ако тя просто си беше тръгнала — веднага, без обяснения — то стоеше въпросът дали щяха да й позволят да го стори.

Господи, помисли си Маколиф, докато я слушаше, все повече неща се променят… Може би Холкрофт говореше от името на хората на Интерпол в стаята на хотел «Савой».

Всички приготовления бяха направени, графиците съставени и срокът за «влошаване» на брака определен. Тя каза на успокоилия се Бут, че ще се опита да запази отношенията им, при условие че той никога няма да й говори за страничната си дейност.

Половин година Алисън Джерард Бут докладвала за дейността на мъжа си, идентифицирала хора от снимки, поставяла подслушвателни устройства в хотелски стаи, леки коли и в собствения си апартамент. Тя правела всичко това с надеждата, че Дейвид Бут, независимо от обвиненията срещу него, ще бъде запазен от физическа разправа. Дотолкова, доколкото Интерпол можел да му я осигури.

Нищо обаче не било гарантирано.

— Кога свърши всичко това? — попита Алекс.

Алисън погледна за кратко тъмната, зловеща панорама на Сините планини, която се издигаше мрачно на няколко мили на север.

— Когато чух един ужасен запис. Не можех да го слушам, той беше още по-ужасен, защото аз го бях записала.

Една сутрин след лекция в университета агент на Интерпол пристигнал в офиса й във факултета по геология. В куфарчето си той носел касетофон и запис на разговор между мъжа й и свръзката на маркиз дьо Шательоро, боса на операциите с наркотици. Алисън седнала и слушала гласа на пропаднал човек, който с пиянски тон обяснявал за разпадането на брака си с обичана от него жена. Тя го чула да вика гневно и да плаче, да се самобичува за това, че е такъв нещастник. Той говорел как тя не го допускала до леглото си, как го отхвърляла изцяло. Накрая си признал, че мразел да я използва, че ако тя разберяла, щял да се самоубие. Това, което той бил направил, било да потвърди, че тя няма никаква връзка с операциите на Шательоро. И го направил по най-добрия начин.

— Интерпол разбра, че слушането е също толкова болезнено, колкото и записването. Дейвид беше научил по някакъв начин с какво се занимавам. Пращаше съобщение. Време беше да се спасявам.

Разводът бил организиран за четиридесет и осем часа в Хаити. Алисън Бут била вече свободна.

И всъщност изобщо не била свободна, до една година ще ги хванат всички — Шательоро, Дейвид… И някъде някой ще съпостави всички факти. Някъде в тях ще фигурира и жената на Бут…

Алисън взе чашата си, отпи и се опита да се усмихне.

— Това ли е всичко? — попита Алекс, без да е сигурен в отговора й.

— Това е, господин Маколиф… А сега кажете честно, щяхте ли да ме наемете, ако знаехте всичко това?

— Не, нямаше… Чудно защо не го знаех.

— Това не е информация, която можете да получите от университета, от емиграционните служби или от някой друг.

— Алисън? — Маколиф се опита да прикрие внезапния страх, който го обзе. — Но вие наистина разбрахте за експедицията от университета, нали?

Момичето се засмя и повдигна хубавите си вежди в подигравателен протест.

— Господи, обясни му всичко… Не, признавам, че прескочих доста равнища. Това ми даде възможност да събера онази много внушителна папка с документи за вас.

— Как научихте за експедицията?

— От Интерпол. Те търсеха подходящо място за мен от месеци насам. Извикаха ме десет-дванадесет дни прели интервюто.

На Маколиф не му се наложи да пресмята дните. Горе-долу десет-дванадесет дни преди интервюто той се беше срещнал един следобед с Джулиан Уорфийлд на площад «Белгрейвия».

И малко по-късно — с един мъж на име Холкрофт от британското разузнаване.

Маколиф отново почувства режеща болка в стомаха. Но този път тя беше по-остра, по-определена. Той обаче нямаше време да й обръща внимание. Към тях, през потъналата в сенки градина, вървеше някакъв човек. Алекс помисли, че той е пиян.

— Дяволите да те вземат, ето къде си бил! А ние се чудехме къде да те търсим. Всички сме в бара вътре. Уайтхол е страхотен на пианото. Жив чернокож Ноел Коуард!… А, между другото, надявам се, че багажът ти е пристигнал. Видях, че имаш проблеми, драснах на онези копелета да го изпратят където трябва. Ако са могли да разчетат пияния ми почерк.

Младият Джеймс Фъргюсън се строполи на празния стол и се усмихна пиянски на Алисън. После се обърна и погледна Маколиф. Но усмивката му се изпари, когато срещна погледа на Алекс.

— Много съм ти задължен — каза Маколиф тихо.

И тогава Алекзандър разбра всичко по очите на Фъргюсън. Зад престорено пиянския поглед онзи мислеше трезво и напрегнато.

Фъргюсън беше всичко друго, освен пиян.