Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (7)

7.

Червено-оранжевото слънце си проби отвор във вечерното небе, приличащо на раирано пано. Около по-ниските облаци имаше жълт ореол, а всичко над тях беше оцветено в пурпурночерно. Тихата карибска нощ щеше скоро да забули тази част на света. Когато самолетът кацнеше в Порт Роял.

Маколиф се взираше в хоризонта през цветното стъкло на самолетния прозорец. Алисън Бут седеше до него и спеше.

Семейство Йенсен седеше на другия ред в големия Боинг-747 и, според Алекс, за двойка с леви политически убеждения те заеха местата си в първа класа на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация със завидна липса на вина. Поръчаха си от най-доброто вино, гъши дроб, патица с портокали и пудинг Малакоф, сякаш бяха свикнали с това от години. А Артър се чудеше дали Уорфийлд имаше право. На всички с лява ориентация, живеещи извън Съветския блок, им липсваше чувство за хумор, със семейство Йенсен обаче нещата не стояха така.

Младият Джеймс Фъргюсън седеше сам на предната седалка. Първо Чарлз Уайтхол беше до него, но още в началото на полета мина по коридора, срещна познат от Савана-ла-Мар и остана там. Фъргюсън сложи кожената си чанта с фотографските принадлежности на празната седалка. Той тъкмо сменяше филтрите на обектива, за да снима небето отвън.

Маколиф и Алисън бяха отишли при Чарлз Уайтхол и приятеля му и пиеха нещо в коридорчето. Приятелят беше бял, богат и пиеше много. Той беше празноглав наследник на древно богатство от югозападна Ямайка и за Алекс бе твърде необяснимо защо Уайтхол трябваше да прекарва толкова време с него. Ядосваше се на готовността, с която Уайтхол отговаряше на пиянските, просташки и глупави забележки на приятеля си.

Алисън докосна ръката на Маколиф след втората чаша. Това беше знак да се връщат на местата си. Дошло й беше до гуша. На него също.

Алисън?

През последните два дни в Лондон той имаше толкова много работа, че не можа да й посвети време, колкото искаше или възнамеряваше. Организирането на пътуването отнемаше всичкото му време: закупуване на екипировка и принадлежности, наеми, документи за пътуване, необходимост от ваксини (оказа се, че те не бяха необходими), откриване на сметки в Монтего, Кингстън и Очо Риос, а също така осигуряване на ред допълнителни дреболии, необходими за дългосрочно геоложко проучване. «Дънстоун Лимитид» стоеше настрана от този вид дейност, но оказа незаменима помощ в организирането. Хората на «Дънстоун Лимитид» му казаха точно при кого и къде да отиде, така че паяжината на бюрокрацията — както на държавната, така и на търговската — беше разплетена.

Една вечер той събра всички на вечеря, всички, освен Сам Тъкър, който щеше да се присъедини към тях в Кингстън. Атмосферата беше приятна: в крайна сметка всички бяха добри професионалисти. Всеки прецени другия и го похвали, доколкото беше запознат с работата му. Уайтхол получи най-голямо признание, което беше справедливо. Той бе истинско светило. Както беше предвидил Маколиф, Рут Йенсен и Алисън се харесаха искрено. Съпругът на Рут, Питър, се държа бащински с Фъргюсън и се смя тихо и продължително на непрекъснатите закачки на младежа. Чарлз Уайтхол демонстрира прекрасни обноски, които бяха малко свободни, но съвсем на място, с нужната доза академично остроумие и едва доловима скромност.

Но Алисън…

Той дойде на срещата след престрелката в «Кукумявката» и след безумието, което последва в голото поле на лондонското предградие. Посрещна я със смесени чувства. Беше ядосан, че тя не беше споменала за незаконната дейност на доскорошния си мъж. Но не можа да приеме и предположението на Холкрофт за това, че Алисън е протеже на Уорфийлд. Това беше лишено от всякакъв смисъл. Тя бе абсолютно независима, както и той. Маколиф знаеше, че да бъдеш мълчалив емисар на Уорфийлд, означаваше да си загубиш независимостта. Алисън никога не би се съгласила на това или поне щеше да го покаже, ако беше така.

Въпреки всичко той се опита да я въвлече в разговор за съпруга. Тя отговори стандартно, с клишета като «да оставим миналото», както правеше много пъти досега. При това често. В този момент едва ли щеше да говори за Дейвид Бут с него.

Просто мястото и времето не бяха подходящи.

— Дами и господа — по самолетната звукова уредба прозвуча мъжествен и уверен глас. — Говори капитан Томас. Приближаваме североизточния бряг на Ямайка, след няколко минути ще бъдем над Порт Антонио и ще започнем снижаване към летище Палисадос в Порт Роял. Умоляваме всички пътници да заемат местата си. Очакваме слаба турбуленция над веригата Сини планини. Предполагаемо време на кацане — 8:20 ч. ямайско време. Температурата в Кингстън е 26°С, времето е ясно и с добра видимост…

Докато спокойният плътен глас довършваше съобщението, Маколиф си помисли за Холкрофт: ако британският агент говореше по уредбата, той щеше да звучи по същия начин като капитан Томас.

Холкрофт.

Временният разрив между Маколиф и Холкрофт не беше завършил — според Холкрофт — по най-приятния начин. Маколиф се беше противопоставил на злъчното изказване на Холкрофт, според което той, Алекс, трябваше да изпълнява всичките му прищевки. Той разполагаше с шестстотин шестдесет и шест хиляди долара, изпратени му от «Дънстоун Лимитид», които очакваше да получи. Може би от «Дънстоун Лимитид», а може би отнякъде другаде.

Холкрофт беше побеснял. Каква е ползата от някакъв си милион за един умрял геолог? Алекс трябваше да плати за предупрежденията и за защитата, която му предлагаха. Но в крайна сметка Холкрофт осъзна необходимостта да привлече с нещо Алекзандър. Обещанието за оцеляване беше твърде абстрактно, защото смъртта не можеше да бъде усетена.

В ранните утринни часове един прислужник на хотел «Савой» донесе споразумението на Маколиф. Това беше човекът с кафявото набрано палто от улица «Хай Холборн». В споразумението бяха уговорени условията по заплащането, в случай че той загуби възнаграждението си, но не повече от шестстотин и шестдесет хиляди долара.

Ако оцелее — а той имаше основание да се надява на това — ще загуби шест хиляди долара.

Това щеше да му стигне, за да живее по-нататък. Той изпрати споразумението в Ню Йорк.

Холкрофт.

Той се чудеше какво ли е обяснението, каква ли е причината една жена да шепти това име с такъв страх? Задаваше си въпроси за личния живот на Холкрофт, макар инстинктивно да усещаше, че никога няма да получи отговор.

Просто Холкрофт си беше такъв. Може би всички с професията на Холкрофт бяха такива. Мъжете вечно в сянка, жените им в безкрайни тунели на страха. Бездни на страха.

Тук именно се появи Халидон.

Какво означаваше това име? Какво беше това?

Имаше ли нещо гнило в него?

Беше твърде вероятно да е така. Но можеше и да не е, макар Холкрофт да твърдеше обратното. Или поне не съвсем гнило, защото разполагаше с твърде много източници на информация и имаше силно влияние в доста важни сектори. А също и пари.

Това име бе плод на странни и ужасяващи събития. Британският агент, съпровождащ предишната експедиция на «Дънстоун Лимитид», бе единият от двамата загинали в пожара на храсталака, избухнал в бамбуковия лагер на брега на река Марта Брей, дълбоко в провинцията Кок Пит. По-късно се разбра, че двамата членове на екипа се опитали да спасят оборудването, задушили се от дима и изгорели в бамбуковия ад.

Но това не бе всичко. Сред тези факти имаше нещо толкова поразително, че дори самият Холкрофт не можа да го обясни.

Двамата изгорели били завързани с бамбукови върви за две отделни дървета, които се намирали близо до скъпото оборудване на експедицията. Те били погълнати от огнената стихия, по простата причина че не могли да избягат. Единият от тях успял да остави знак — една-единствена дума, изчегъртана върху металния калъф на геоскопа.

Халидон.

Разследването и анализът с микроскоп възпроизведоха окончателно ужасната картина. По калъфа бяха открити частици зъбен емайл. Агентът беше надраскал името със счупените си зъби.

Халидон… Свята зора^[1].

Името беше непознато. Какво беше това? Дума? Име на организация? Име на човек? Три срички?

Какво означаваше то?

— Красиво е, нали — каза Алисън, поглеждайки покрай Маколиф през прозореца.

— Не спите ли?

— Някой включи радиото и един мъж не спря да говори — тя се усмихна и протегна дългите си крака. След това се прозя дълбоко и гърдите й опънаха бялата мека коприна на блузата. Маколиф я наблюдаваше. Тя го забеляза и се усмихна отново, но съвсем добродушно, а не предизвикателно. — Всяко нещо с времето си, нали така, д-р Маколиф?

— Тези думи ще ви погубят, госпожо Бут.

— Веднага спирам да ги употребявам. И все пак не смятам, че ги използвах често, преди да ви срещна.

— Е, щом е така, продължавайте да ги казвате.

Тя се засмя и посегна към книгата си, която лежеше между тях.

Самолетът навлезе в зоната на турбуленциите и това предизвика няколко резки изкачвания и пропадания. Те бяха съвсем кратки, но достатъчни чантата на Алисън да падне в скута на Алекс. От нея между краката му се изсипаха червилото, гримът й, кибрит и къс флакон. Последва миг на нерешителност. Книгите даваха нечестно преимущество, един вид издаваха личността. Пък и Алисън не беше от онези, които бързо ще посегнат между краката на някой мъж, за да си съберат нещата.

— Всичко е тук, нищо не падна на пода — каза Алекс смутено, като й подаваше чантата. — Ето.

Той взе червилото и грима с лявата ръка, а флакона, който изглежда имаше някаква лична стойност за Алисън — с дясната. Загледа се в него и разбра каква беше тази стойност. Флаконът беше оръжие — отровен газ. На цилиндъра пишеше:

СЪДЪРЖАНИЕ НА ГАЗ 312

САМО ЗА ВОЕННИ ИЛИ ПОЛИЦЕЙСКИ ЦЕЛИ

РАЗРЕШИТЕЛНО N4316

ДАТА 1/6

Номерът на разрешителното и датата бяха написани с незаличимо мастило. Флаконът й беше предоставен от британските власти преди месец.

Алисън пое флакона от ръцете му и каза само:

— Благодаря.

— Да не би да искате да отвлечете самолета. Това е наистина смъртоносно флаконче.

— Лондон вече стана опасен град за момичета… за жени. В сградата, където живея, се случиха разни неприятни неща. Може ли да си взема една цигара? Моите май свършиха.

— Разбира се. — Маколиф бръкна в джоба на ризата си, чукна отдолу кутията, докато се покаже една цигара и й я подаде. После я запали и с мек, спокоен глас каза: — Защо ме лъжете, Алисън?

— Не ви лъжа. Просто вие сте твърде мнителен.

— Хайде, хайде. — Той се усмихна, за да не изглежда въпросът му толкова настоятелен. — Полицията, особено пък лондонската, не дава на хората флакони с газ заради някакви си инциденти. А вие не изглеждате като полковник от Женския спомагателен корпус — в момента, в който изрече тези думи, Алекс си помисли, че това може би е точно така. Не беше ли Алисън Бут емисар на Холкрофт? Не от страна на военните, но може би от британското разузнаване.

— Има изключения. Наистина има, Алекс. — Тя го погледна внимателно и той разбра, че казваше истината.

— Мога ли да изкажа едно предположение, една причина за флакона?

— Моля…

— Не е ли причината Дейвид Бут?

Тя погледна встрани и дръпна силно от цигарата.

— Значи вие знаете за него. Затова онази вечер постоянно задавахте въпроси, свързани точно с него.

— Да. Да не би да мислехте, че няма да науча за тези неща?

— Не ме интересува… не, не е така. Мисля, че исках да ги научите, ако това би ми помогнало да получа работата. Но не можех да ви ги кажа.

— Защо?

— Господи, Алекс! Та вие самият казахте, че искате най-добрите професионалисти, а не лични проблеми! Щяхте да ме изхвърлите моментално заради тях. — Усмивката й изчезна и лицето й остана напрегнато.

— Този Бут изглежда е опасен човек.

— Той е болен и порочен. Но аз мога да се справя с него. Винаги съм се справяла. Той е невероятен страхливец.

— Повечето порочни хора са страхливци.

— Аз не бих правила чак такива обобщения. Но опасността не идва от Дейвид, а от друг човек. Човек, за когото Дейвид работеше.

— Кой е той?

— Един французин. Маркиз. Казва се Шательоро.

 

 

Хората от екипа взеха различни таксита за Кингстън. Алисън остана с Маколиф, докато той се оправи с оборудването с помощта на хора от правителството на Ямайка, които бяха прикрепени към Министерството на образованието. Алекс усети у тях същото скрито недоволство, което беше забелязал у учените в Лондон. С тази разлика, че тези хора бяха тъмнокожи. Те сякаш се чудеха толкова ли няма тъмнокожи геолози, та идват само бели.

Впечатлението му беше подсилено и от отношението на митничарите, облечени в изгладени и корави като стомана униформи. Поискаха да проверят всяка кутия и всеки кашон, сякаш те съдържаха най-опасната контрабандна стока. Митничарите решиха да спазят всички формалности, докато Маколиф стоеше безпомощен дълго време след като самолетът вече беше изрулирал към кея Палисадос. Алисън седеше на десетина метра встрани, върху чантата си.

Час и половина по-късно оборудването беше проверено и маркирано за превоз по вътрешните линии до летището Боскобел в Очо Риос. Маколиф беше доведен до състояние, в което трябваше да стиска зъби и да преглъща много неща. Той сграбчи Алисън за ръката и я повлече към изхода.

— За бога, Алекс, ще ми насините лакътя! — каза Алисън, като едва си поемаше дъх и се опитваше да сдържи смеха си.

— Много съжалявам… Съжалявам. Тия проклети месии мислят, че светът е техен. Копелета!

— Този остров е техен отскоро…

— Нямам настроение за лекции по антиколониализъм — прекъсна я той. — Искам да пийна нещо. Да спрем в някой бар.

— Ами чантите?

— Господи! Съвсем ги забравих… Оттук, ако не греша — каза Алекс, като посочи десния изход.

— Да — отговори Алисън. — «Пристигащи» обикновено означава точно това.

— Не се шегувайте. Първата ми заповед към вас като към подчинен е да не говорите нищо, преди да сме си взели чантите и да съм с чаша в ръка.

Но заповедта на Маколиф беше отменена от последвалите събития. Багажът им го нямаше. Очевидно и никой не знаеше къде може да бъде. Всички пътници от полет 640 от Лондон вече си го бяха взели. Преди час.

— Ние сме от този полет. Ние не сме си получили багажа. Така че грешката е ваша — каза Алекс кратко на отговарящия за багажите.

— Тогава вие гледа и вижда, гуспудине — отговори ямаецът, ядосан от забележката на американеца, че не си гледа работата. — Всички чанти взети — нищо останало. Полет 640 — всичко тук, гуспудине. Няма друго място.

— Искам да говоря с представителя на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация. Къде мога да го намеря?

— Кого?

— Шефа ви, по дяволите!

— Аз шеф, гуспудине! — отговори гневно негърът.

Алекс млъкна за секунда.

— Вижте, трябва да е станала някаква грешка. Авиокомпанията е отговорна за загубите. Това е, което се опитвам да ви обясня.

— Мисля не така, гуспудине — прекъсна го отговорникът, за да се оправдае, като се обърна към телефона на тезгяха. — Ще се обадя на корпорацията.

— Въздухоплавателната корпорация — каза Маколиф тихо на Алисън. — Чантите ни сигурно са на път за Буенос Айрес — те изчакаха, докато отговорникът свърши краткия си разговор по телефона.

— Ето, гуспудине. — Той подаде слушалката на Алекс. — Говорете, моля.

— Ало?

— Доктор Маколиф ли е? — се чу на правилен английски оттатък.

— Да, аз съм.

— Ние просто изпълнихме желанието ви на бележката, господине.

— Каква бележка?

— До «Отдел посрещане и настаняване на пътници първа класа». Донесе я шофьорът. На таксито. Багажът на госпожа Бут и вашият са в хотел «Кортли Менър». Нали това е, което искахте, господине? — гласът се стараеше да говори дори прекалено ясно, сякаш се обръщаше към някого, който беше изпил повече, отколкото можеше да носи.

— Разбирам… Да, добре — каза Алекс тихо. Той сложи слушалката и погледна към Алисън. — Чантите ни са в хотела.

— Наистина ли? Не е ли много мило това? — изрази тя мнението си.

— Не, не мисля — отговори Маколиф. — Хайде да намерим някакъв бар.

 

 

Седнаха на една ъглова маса на терасата Палисадос. Облечен в червено сако сервитьор им донесе питиетата, тананикайки си тихо някаква ямайска народна песен. Алекс си помисли дали островната туристическа агенция е инструктирала всички, които обслужват туристи, да си тананикат и да се движат ритмично. Той взе чашата и отпи голяма глътка от двойното си уиски. Забеляза, че Алисън, която по принцип не пиеше, също не остана по-назад и често хващаше чашата.

Както и да разсъждаваше, логично беше да откраднат неговия багаж, а не нейния. Но от бележката беше ясно, че става дума за багажа и на двамата.

— Това беше единственото ви оръжие, нали? — попита Алекс бързо. — Нямахте ли други флакони?

— Не. Щяха да ги открият при проверката на летището. Пък и аз декларирах този, преди да се кача — и Алисън посочи чантата си.

— Естествено — промърмори той.

— Трябва да призная, че вие сте забележително спокоен. Може би трябваше все пак да се обадите в хотела и да проверите дали чантите ни са пристигнали… о, не, не заради мен. Аз не пътувам с кралското съкровище.

— Господи, простете ми, Алисън. — Той дръпна стола си назад. — Веднага ще се обадя.

— Недейте. — Тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че вие разбирате добре какво правите. Не искате да изглеждате разстроен. Мисля, че сте прав. Дори и да са откраднати, нищо не е незаменимо.

— Благодаря, че ми влизате в положението.

Тя дръпна ръката си и отпи от чашата. Той бутна стола си леко назад и седна така, че да гледа вътре в помещението. След това започна едва забележимо да наблюдава останалите маси.

Терасата беше едва наполовина пълна. От мястото, където седеше в западния ъгъл на бара, Алекс можеше да наблюдава. Както преди две вечери в Хай Холборн, той последователно приковаваше вниманието си към всяка маса, за да разбере кой се интересува от него.

Изведнъж Алекс забеляза движение в затъмнения вход. Погледът му се спря върху набит мъж с бяла риза и без сако, който се беше подпрял на рамката на вратата. Той говореше с управителката на бара, като бавно и отрицателно поклащаше глава и гледаше навътре. За секунда Алекс мигна и се вторачи в него.

Той го познаваше.

Това беше човекът, когото той беше видял за последен път в Австралия, в полетата на платото Кимбърли. После чу, че този човек се е пенсионирал в Ямайка.

Пилотът Робърт Ханли.

Ханли стоеше на входа на бара и търсеше някого вътре. Интуицията на Алекс му подсказа, че е за него.

— Извинявай за момент — каза той на Алисън. — Срещнах един приятел. Ако не греша, той търси мен.

Докато вървеше покрай масите и тъмните сенки на помещението, Маколиф си помисли, че е съвсем нормално от всички хора от Карибския район именно Робърт Ханли да е замесен в тези събития. Ханли — откритият човек, който се справяше с тайния свят, защото на него можеше да се вярва. Беше усмихнат и силен, а професионалните му качества далеч надхвърляха изискванията на работодателите му. Той беше човек, който по чудо беше доживял до шестдесет години по начин, по който хората не доживяват и четиридесет. Дори и при тези обстоятелства Робърт Ханли изглеждаше на не повече от четиридесет и пет. Дори късата му, червеникаворуса коса изобщо не беше побеляла.

— Робърт!

— Алекзандър!

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се прегърнаха.

— Казах на дамата, че по всяка вероятност търсиш мен. Честно казано, надявам се да греша.

— Де да беше така.

— От това се страхувах. Какво има? Влез.

— След малко. Нека най-напред ти кажа новините. Не бих искал дамата ти да види как губиш самообладание — Ханли отведе Алекс по-далеч от вратата, докато двамата застанаха близо до стената. — Сам Тъкър е.

— Сам! Къде е той?

— Това е въпросът, приятелю. Не знам. Сам излетя за Мо'Бей преди три дни и ми се обади от Порт Антонио — момчетата от Лос Анджелис му казали къде съм. Аз, естествено, пристигнах веднага. Събирането беше велико. Няма да ти разказвам подробности. На следващата сутрин Сам слезе до рецепцията, мисля, че за вестник. И след това не се върна вече.