Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (6)

6.

Кресливата, истерична какофония на рок музиката създаваше усещане за болка в ушите. След това очите се насълзяваха от тежките пластове цигарен дим, плътен и вонящ, а ноздрите веднага се присвиваха от острата сладникава миризма на тютюн, примесена с трева и хашиш.

Маколиф си проправи път през преплетените меки тела, като разделяше Протегнатите ръце и издадените рамене внимателно, но твърдо, докато накрая стигна до края на бара.

Настроението, в «Кукумявката на Сейнт Джордж» беше достигнало своята кулминация. Психеделичните светлини избухваха върху стените и тавана в ритмично кресчендо; телата бяха превити и податливи, никой не изглеждаше изправен, всички се поклащаха и ужасно се гърчеха.

Холкрофт седеше в едно кръгло сепаре с още петима: двама мъже и три жени. Алекс се поспря, закрит от пиещите и танцуващи посетители, и погледна към групичката на Холкрофт. Тя беше странна; събуждаше не сарказъм, а смях. Холкрофт и събеседникът му, човек на средна възраст, който седеше на масата срещу него, бяха облечени официално, както и две от трите жени, стегнати и прехвърлили четиридесетте. Другата двойка бяха млади хипита, окичени с мъниста и кожи, а развяващите им се коси — завързани с ленти. Картината ставаше ясна от пръв поглед: родителите даваха на поколението си малко свобода и, макар да се чувстваха неловко, това си беше игра.

Маколиф си припомни думите на човека от «Хай Холборн». «Застанете на бара, той ще ви се обади». Той се приближи на една ръка разстояние до махагоновия бар и успя да изкрещи поръчката си на чернокожия барман от Сохо с прическа в стил «афро». Зачуди се кога ли ще дойде Холкрофт; не му се чакаше дълго, а имаше да разказва много неща на британския агент.

— Извинете, нали вие се казвате Маколиф? — Крясъкът, с който беше зададен въпросът, накара Маколиф да разлее част от питието си. Беше извикал ексцентричният младок от масата на Холкрофт. Холкрофт не си губеше времето.

— Да. Защо?

— Родителите на приятелката ми ви познават. Те ме помолиха да ви поканя при нас.

Следващите няколко мига се сториха на Маколиф като пиеса, която се разиграва в друга пиеса. Едно кратко сценично упражнение познат диалог се разиграваше пред отегчената публика от други, по-енергични артисти. Но последва изненада, която накара Алекс да види уменията на Холкрофт в твърде добра светлина.

Той наистина познаваше мъжа на средна възраст, който седеше срещу Холкрофт, а също и жена му. Не бяха добри познати, разбира се, но се бяха срещали. Беше ги срещал два-три пъти досега при предишните си пътувания до Лондон. Те не бяха запомнящи се хора, които човек би разпознал на улицата или в «Кукумявката на Сейнт Джордж», освен ако не си припомнеше обстоятелствата на запознанството.

Те му представиха Холкрофт с истинското му име и го сложиха да седне до него.

— Дяволите да го вземат, как успя да уредиш това? — попита Алекс, след като изтекоха петте мъчителни минути, през които напразно се мъчеше да си припомни забравените преживявания с познатите си. — Те знаят ли кой си ти?

— Понякога се срещаме, за да се посмеем — отговори Холкрофт със спокойна, премерена усмивка. — Те смятат, че работя някъде в онази голяма правителствена пирамида и местя фигурите в полутъмните стаи… Подготовката беше необходима. Уорфийлд е удвоил броя на хората, които те следят. Това не ни харесва; той може да ни е забелязал, но това, разбира се, не е много вероятно.

— Гарантирам ти, че е забелязал нещо. — Алекс оголи зъбите си, но усмивката му беше фалшива. — Трябва да поговорим за много неща. Къде можем да се срещнем?

— Тук. Сега — беше отговорът на англичанина. — От време на време говори и с другите, но, е напълно допустимо двамата да започнем разговор. Можем да го използваме като повод, за да се срещнем на чашка или за да обядваме заедно след ден-два.

— Няма начин. Вдругиден сутринта тръгвам за Кингстън.

Холкрофт замълча, като поднасяше чашата към устата си.

— Толкова бързо? Не очаквахме подобно нещо.

— Това е нищо, сравнено с останалото… Уорфийлд знае за Халидон. Тоест той ме попита какво знам аз за това.

— Какво!

— Господин Маколиф? — подвикнаха от другата страна на масата. — Вие сигурно познавате семейство Бенсън от Кент…

Алекс си помисли, че моментът е избран добре. Когато Холкрофт чу новината, на лицето му се изписа учудване. Изненадата се смени с израз на раздразнение. Последвалият разговор за забравените Бенсънови щеше да даде на Холкрофт време да размисли. А Алекс искаше той да помисли.

— Какво точно каза той? — попита Холкрофт. Въртящите се флуоресцентни светлини сега изпращаха ярките си отражения върху масата, като превръщаха агента в гротескна сянка. — Какви бяха точните му думи?

— «Какво означава за вас думата «Халидон», господин Маколиф?» Това бяха точните му думи.

— А твоят отговор?

— Какъв отговор? Не бях подготвен. Казах му, че това е град в Ню Джърси.

— Моля?

— Халидон, Ню Джърси. Това е град.

— Предполагам, че се пише и се произнася по друг начин… А той повярва ли на невежеството ти?

— Защо да не повярва? Аз съм невеж по въпроса.

— Ти скри ли факта, че си чувал тази дума? Това е ужасно важно!

— Да… да, мисля, че успях. Всъщност аз се бях замислил за нещо друго. За няколко други неща…

— Той върна ли се пак на това по-късно? — прекъсна го агентът.

— Не, не го направи. Гледаше ме втренчено, но повече не спомена за това… Как мислиш, какво означава то?

Внезапно един олюляващ се танцьор, за когото не беше останало място на дансинга, се надвеси над масата. Погледът му не беше напълно фокусиран и не успяваше да затвори устата си.

— Е, и това ако не са дъртите мамчета и татенца! — произнесе той, като заваляше думите със силно йоркширско произношение. — Харесва ли ви шоуто на бебчетата, мамчета?

— Мътните да го вземат! — Холкрофт беше разлял питието си.

— Позвъни на иконома, татенце! Тая е за сметка на дъртия Единбург. Той ми е лично приятелче! Готиното старче Единбург.

Самотният, замаян танцьор изчезна така бързо, както се беше появил. Останалите посетители на средна възраст проявяваха необходимото съчувствие към Холкрофт, като в същото време осъждаха клиентите на «Кукумявката»; младоците се стараеха да смекчат ефекта от станалото.

— Всичко е наред, няма причини за тревога — каза добродушно агентът. — Само дето малко се понамокрих. — Холкрофт извади кърпичката си и започна да попива разлятото по гърдите му пиене. Всички на масата се върнаха към предишните си лични разговори. Англичанинът се обърна към Маколиф, престорената му усмивка контрастираше с думите му. — Разполагам с по-малко от минута; ако се наложи, утре ще ти се обадят.

— Искаш да кажеш, че това… залитане беше сигнал?

— Да. Сега слушай и запомни. Нямам време да повтарям. Когато стигнеш в Кингстън, за известно време ще трябва да се оправяш сам. Честно казано, не очаквахме толкова скоро…

— Един момент! — прекъсна го Маколиф с тих, ядосан глас. — Да те вземат дяволите! Ти слушай… и запомни! Ти ми гарантира абсолютна сигурност и връзка двадесет и четири часа в денонощието. Това бяха условията, при които приех…

— Нищо не се е променило — Холкрофт вметна бързо, като придружи думите си с бащинска усмивка, която противоречеше на тихата злоба между тях. — Ти разполагаш с връзките; запомнил си към осемнадесет-двадесет имена…

— От северната част, а не от Кингстън! Трябваше да ми дадеш имената на връзките в Кингстън!

— Ще се постараем да го направим до утре.

— Това не ме устройва!

— Ще трябва да ви устрои, господин Маколиф — каза студено Холкрофт. — В Кингстън има едно магазинче на изток от «Виктория Парк» на улица «Дюк», казва се «Талън». В краен случай — и само тогава — ако искаш да предадеш информация, намери собственика. Той има артрит на дясната ръка в доста тежка форма. Но имай предвид, че той може само да предаде информацията. Не можеш да го използваш по друг начин… Сега наистина трябва да тръгвам.

— Трябва да ти кажа още няколко неща — Алекс хвана Холкрофт за ръката.

— Ще трябва да почакат…

— Още нещо… Алисън Бут. Вие знаехте, нали?

— За мъжа й ли?

— Да.

— Да, знаехме. Честно казано, отначало смятахме, че тя е протеже на «Дънстоун». Все още не сме изключили тази възможност… А, да, ти попита защо Уорфийлд е споменал Халидон; какво е имал предвид. Според мен той знае колкото нас. Но и той като нас полага много усилия да разбере останалото.

С неприсъща за възрастта му пъргавина Холкрофт се измъкна от сепарето, плъзна се покрай Маколиф и се извини на останалите от групичката. Маколиф се оказа в съседство с жената на средна възраст, за която предполагаше, че е дошла с Холкрофт. Той не беше чул името й, когато ги представяха, но сега, щом я погледна, усети, че няма нужда да му го казват. В очите й се четеше загриженост и страх; тя се опитваше да го скрие, но не успяваше. Усмивката й беше колеблива и напрегната.

— Значи вие сте младежът… — Госпожа Холкрофт прекъсна и вдигна чашата към устните си.

— Младеж и не съвсем — каза Маколиф, като забеляза, че ръката на жената трепна, както неговата ръка беше трепнала преди един час с Уорфийлд. — Трудно е да се говори тук с целия този шум и онези отвратителни светлини.

Госпожа Холкрофт изглежда не чу думите му или не им обърна внимание. Флуоресцентните оранжеви, жълти и болезнено зеленикави цветове рисуваха въображаеми татуировки върху изплашеното й лице. Колкото и да е странно, помисли си Алекс, никога не си беше представял Холкрофт като обикновен човек с лична собственост или жена, или даже със свой личен живот.

И докато той си мислеше за тази непредвидена реалност, жената внезапно сграбчи ръката му и се наведе към него. Тя прошепна на ухото на Маколиф под подлудяващата шумотевица и дивите, заслепяващи светлини:

— За бога, вървете след него!

Извиващите се тела образуваха ужасна, гърчеща се стена. Той се втурна напред, като се буташе, дърпаше, блъскаше и накрая си проправяше път с рамо сред крещящата паплач. Алекс се опита да се огледа за избутания от дансинга натрапник, който беше дал знак на Холкрофт, но не можа да го открие.

След това забеляза резките движения на няколко души в дъното на претъпкания осветен дансинг, които влачеха една фигура назад към тясното коридорче. Това беше Холкрофт!

Той отново се заблъска сред гърчещата се стена към дъното на стаята. Един висок негър се възпротиви на натиска на Алекс.

— Ей, ти! Я спри! Да не би «Кукумявката» да е твоя?

— Разкарай се от пътя ми! Мамка му, не ме пипай!

— С удоволствие, гадино! — Негърът пусна палтото на Маколиф, засили отдалече стиснатия си юмрук и го стовари в стомаха на Алекс. Силата на удара заедно с шока от пълната изненада накара Маколиф да се превие.

Той се изправи колкото можа по-бързо въпреки острата болка и се хвърли към негъра. В същото време онзи някак си изви китката му и Маколиф падна върху близките танцьори, но те изобщо не му обърнаха внимание. Когато стана на крака, негърът беше изчезнал.

Това бе озадачаващ и много болезнен момент.

От дима и съпровождащите го миризми на Алекс му прилоша; после разбра. Той вдишваше дълбоко; не му достигаше въздух. Алекс продължи да си пробива път през танцьорите към тесния коридор с по-малка сила, но все така целенасочено.

Проходът водеше към тоалетните. Надясно за «Пиленцата», наляво за «Петлите». В дъното на тесния коридор имаше една врата с доста голяма ключалка и огромен катинар, който очевидно трябваше да напомня на постоянните клиенти, че това не е изход; в «Кукумявката на Сейнт Джордж» очакваха посетителите да си платят, преди да тръгнат.

Ключалката е била разбита и след това върната в кръглите халки, но на извитата стомана не й достигаше един сантиметър, за да се затвори.

Маколиф издърпа халките и отвори вратата.

Той излезе на една много тъмна пътечка, задръстена с боклукчийски кофи и отпадъци. Липсваше каквато и да било светлина в буквалния смисъл, освен размътеното от мъглата нощно небе и слаби отблясъци от прозорците на околните блокове, напомнящи гето. Пред себе си видя висока тухлена стена; пътечката продължаваше надясно покрай други задни врати и завършваше в сляпа улица, образувана от острия ъгъл на стената. Наляво между сградата на «Кукумявката» и тухлите имаше пролука; това беше проход към улицата. Той също бе заграден с боклукчийски кофи и с вонята, която ги съпровождаше.

Маколиф тръгна надолу по циментирания коридор, а уличните лампи хвърляха светлина върху тесния проход. Той беше на шест-седем метра от тротоара, когато ги забеляза: малки локвички яркочервена течност.

Втурна се към улицата. Тълпата бе оредяла; «Сохо» наближаваше собствения си вълшебен час. Сега кипящата активност се беше пренесла навътре: в частните клубове, в нощните казина, в носещите пари легла, където човек можеше да намери секс в различни форми и на различни цени. Той огледа тротоара в двете посоки, като се опитваше да забележи някакво смущение в движението на хората: съпротива или безредици.

Нямаше нищо подобно.

Взря се в тротоара; кървавите вадички бяха размазани и разнесени от минаващите крака, а червените капки изведнъж свършваха на бордюра. Холкрофт е бил откаран с кола.

Изведнъж, без никакво предупреждение, Маколиф усети как някакви ръце го блъснаха по гърба. Той се беше обърнал настрани в последния момент, защото очите му бяха привлечени от трепкането на неонова светлина, и това малко движение попречи да го блъснат на улицата. Нападателят му, огромен негър, залитна от бордюра пред едно «Бентли», което се носеше с невероятна скорост. Маколиф усети остра болка по лицето си: после човекът и превозното средство се сблъскаха; последва мъчителен предсмъртен вик; свистенето на гумите убеди Маколиф, че се е случило нещо невероятно. Бентлито се плъзна напред, като разкъса жертвата си, и отмина. То стигна до ъгъла и силно поднесе наляво, гумите му се завъртяха над бордюра, засвистяха, когато отново се допряха до камъка, и колата се изгуби от поглед. Пешеходците се разпищяха, мъжете побягнаха, уличниците се изпокриха по входовете, сутеньорите стиснаха ръце в джобовете си, а Маколиф остана на улицата над окървавения, размазан труп, като осъзнаваше, че тази смърт е била предназначена за него.

Той се затича надолу по улицата без да знае накъде отива, искаше само да избяга. По-далеч от тълпата, която се струпваше на тротоара зад него. Щяха да го разпитват, да го призоват като свидетел… хората щяха да го споменат, когато описват ситуацията. Помисли си, че е замесен, не би трябвало само да го споменават. Маколиф не знаеше отговорите на въпросите и инстинктивно усещаше, че не може да позволи да го разпознаят — не и преди да е научил някои отговори.

Загиналият негър беше човекът от «Кукумявката на Сейнт Джордж», той бе сигурен в това: онзи, който го беше зашеметил със силния удар в стомаха на дансинга и му беше извил китката, като го хвърли върху извиващите се наоколо тела. Човекът, който му беше попречил да настигне Холкрофт в тясното коридорче, което водеше покрай «Пиленцата» и «Петлите» до тъмната пътечка отвън.

Защо го беше спрял негърът? За бога, защо се беше опитал да го убие?

Къде беше Холкрофт?

Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на телефона на Холкрофт и да говори с някого, независимо с кого, стига да научи някои отговори.

Изведнъж Алекс усети, че хората от улицата го гледат. Защо?… Разбира се. Той тичаше — е добре де, вървеше прекалени бързо. Мъж, който бърза по това време на мъгливата улица в Сохо, изглежда съмнителен. Не трябваше да бъде съмнителен; забави крачка, тръгна безцелно и пак безцелно прекоси непознатите улици.

Все още го зяпаха. Опита се да не се паникьосва. Какво му имаше!

Тогава разбра. Усети как по бузата му се стича топла кръв. Сега си спомни: беше усетил пробождане в лицето, когато огромните черни ръчища се сгромолясаха покрай него над ръба на тротоара. Може би го е одраскал пръстен или нокът… какво значение има? Беше порязан и кървеше. Посегна към джоба на сакото си, за да потърси кърпа. Цялата страна на сакото му беше отпрана.

Значи е бил прекалено зашеметен, за да забележи или да усети разпраното си сако или кръвта.

Господи! Ама че гледка! Човек със скъсано сако и окървавено лице бяга от някакъв мъртъв негър в Сохо.

Мъртъв? Починал? Завършил жизнения си път?

Не. Убит.

Негърът беше убит по начин, предназначен за самия него: беше блъснат жестоко на улицата, а времето бе пресметнато така, че да попадне под стоманената грамада на бързащото, носещо се с висока скорост бентли.

По средата на следващата отсечка — коя ли беше тя? — имаше телефонна кабина. Това беше английска телефонна кабина — по-широка и по-тъмна от американската си братовчедка. Алекс ускори крачка, докато вадеше монети от джоба си. Той влезе вътре; там бе тъмно, прекалено тъмно. Защо беше толкова тъмно? Той извади металната си запалка и я стисна така, като че ли беше, лостче и ако го отпуснеше, то щеше да го запрати в бездната. Алекс натисна лостчето, пое дълбоко дъх и набра номера на светлината на пламъчето.

— Знаем какво е станало, господин Маколиф — отговори му рязък, хладен глас с английско произношение. — Откъде точно се обаждате?

— Не знам. Аз тичах… пресякох няколко улици.

— Спешно трябва да ни кажете къде се намирате… Накъде тръгнахте, когато излязохте от «Кукумявката»?

— Тичах, да го вземат дяволите! Тичах. Някакъв човек се опита да ме убие!

— Накъде тичахте, господин Маколиф?

— Надясно… Четири или пет преки. След това пак надясно; после май тръгнах наляво, след още две преки.

— Добре. Сега се отпуснете… От някоя будка ли се обаждате?

— Да. Не, по дяволите, обаждам се от телефонна кабина!… Да. За бога кажете ми какво става! Тук няма никакви табели с имена на улиците; аз съм по средата на някаква отсечка.

— Моля ви, успокойте се — този англичанин щеше да го побърка с непоклатимия си тон — на превъзходство. — Как изглеждат сградите около кабинката? Опишете каквото и да е, нещо, което виждате наоколо.

Маколиф се оплака от мъглата, но добросъвестно описа тъмните магазини и сгради.

— Господи, не мога да ги опиша по-добре от това… Ще изляза оттук. Ще хвана такси по някакъв начин; после искам да видя някой от вас! Къде да отида?

— Никъде няма да ходите, господин Маколиф! — хладният английски тон изведнъж прозвуча високо и грубо. — Не мърдайте от мястото си! Ако в кабинката има светлина, счупете лампата. Ние знаем къде се намирате. След няколко минути ще ви вземем.

Алекс затвори. Естествено, в кабинката нямаше лампичка. Бандите от Сохо я бяха свалили… Той се опита да се съсредоточи. Не беше получил никакви отговори, а само заповеди и повече команди.

Това беше лудост. Последният половин час беше истинско безумие. Какво правеше той? Защо стоеше в тази тъмна телефонна кабинка с окървавено лице и скъсано сако, защо трепереше и се страхуваше да запали цигара?

Лудост!

Пред кабинката стоеше някакъв човек, който подрънкваше монети в шепата си и преместваше тежестта си от крак на крак в израз на раздразнение. Инструкциите, които Алекс получи по телефона, гласяха, че той трябва да чака в кабинката, но ако постъпеше така в тези обстоятелства, човекът на тротоара можеше да започне да протестира гласно и да привлече вниманието. Помисли си, че би могъл да се обади на някой друг. Но на кого?… На Алисън? Не… Сега трябваше да мисли за нея, а не да й се обажда.

Той се държеше като уплашено хлапе! Може би уплахата му беше оправдана. Всъщност страхуваше се да помръдне, да излезе от телефонната кабинка и да остави нетърпеливия човек, който подрънкваше монетите, да влезе. Не, не можеше да се държи така. Не можеше да стои мирно. Беше научил този урок преди много години — преди цели векове — на хълмовете на Панминджон. Да застане мирно означаваше да се превърне в мишена. Човек трябваше да мисли гъвкаво в рамките на здравия разум. Отгоре на всичко човек трябваше да използва дадените му от природата сетива и да бъде в постоянно напрежение. Да бъде напрегнат, да запази способността и възможността си за бързо придвижване — това бе най-важното.

Господи! Той съпоставяше убийствения бяс на войната в Корея със забутаната уличка в Сохо. Всъщност правеше паралел между тях и се насилваше да се приспособи към обстановката. По дяволите, това беше прекалено!

Отвори вратата, попи кръвта от бузата си и измърмори някакво извинение към човека, подрънкващ монетите. После отиде до един закътан вход срещу кабинката и зачака.

Човекът, който се беше обадил на телефона на Холкрофт, удържа на думата си. На Алекс не му се наложи да чака дълго, а колата беше от онези, които двамата с агента бяха използвали няколко пъти. Тя спокойно се спусна по улицата и спря пред кабинката, а двигателят й продължи да работи.

Маколиф излезе от тъмнината на закътания вход и бързо се приближи до колата. Задната врата се отвори широко да го приеме и той се качи.

И отново се скова.

Човекът на задната седалка беше чернокож. Човекът на задната седалка трябваше да бъде мъртъв, смачкан труп на улицата пред «Кукумявката на Сейнт Джордж»!

— Да, господин Маколиф. Това съм аз — каза негърът, който трябваше да е умрял. — Извинете, че ви ударих, но пък вие ми се пречкахте. Добре ли сте?

— О, господи! — Алекс седна сковано на ръба на седалката, докато колата се плъзгаше напред и ускоряваше ход надолу по улицата. — Мислех… искам да кажа, аз видях…

— Отиваме при Холкрофт. После ще разберете всичко по-добре. Отпуснете се. Последният час беше много напрегнат за вас… Случайно това се оказа напълно неочаквано.

— Аз видях как ви убиха! — импулсивно изрече Маколиф.

— Вие видяхте как убиха един негър; голям негър, който приличаше на мен. Аз наистина се уморявам от изтърканата фраза, че всички негри си приличат. Това е както обидно, така и невярно. Между другото, аз се казвам Талън.

Маколиф се втренчи в човека.

— Това не е вярно. «Талън» е името на един рибарски магазин до «Виктория Парк» в Кингстън.

Негърът тихо се засмя.

— Браво, господин Маколиф. Само ви проверявах. Цигара?

Алекс взе предложената цигара с благодарност. «Талън» му предложи огънче и Маколиф дръпна дълбоко, като се опитваше да си осигури кратък момент на спокойствие.

Той погледна ръцете си. Беше едновременно учуден и обезпокоен.

Беше закрил огънчето на цигарата си както беше правил… преди векове като пехотен офицер по хълмовете на Панминджон.

Пътуването продължи почти двадесет минути, те се движеха бързо от лондонските улици към покрайнините. Маколиф не се опитваше да проследи маршрута през стъклото; всъщност не го интересуваше. Той беше обсебен от мисълта за решението, което трябваше да вземе. То бе дълбоко свързано с вида на ръцете му, които вече не трепереха и закриваха огънчето на цигарата. От какво я пазеха — от несъществуващия вятър ли? Да не би да издаде позицията му? Или от вражеските снайперисти?

Не. Той не бе войник; всъщност никога не е бил такъв. Беше се държал така, защото това беше единственият начин да оцелее. Той нямаше друг мотив, освен оцеляването; никога не беше водил своя война и никога нямаше да води. Войната на Холкрофт определено не беше негова.

— Стигнахме, господин Маколиф — каза негърът, който беше заявил, че се казва «Талън». — Местенцето е доста усамотено, нали?

Колата беше продължила по един път през полето, където нямаше трева. То представляваше изравнено пространство от около двадесет декара, изглеждащо така, сякаш е било подготвено за строеж. Отвъд полето се виждаше брегът на някаква река, Алекс предположи, че това е Темза, нямаше какво друго да бъде. В далечината се забелязваха големи квадратни сгради, приличащи на складове. Складове на брега на реката. Той нямаше представа къде се намират.

Шофьорът рязко зави наляво, след това колата подскочи, навлизайки в неравната настилка на някакъв неподдържан черен път. Маколиф видя през прозореца, че предните фарове осветиха две коли на около стотина метра от тях. И двете бяха тип седан. Дясната бе осветена отвътре. След няколко секунди шофьорът спря успоредно на втората кола.

Маколиф слезе и последва «Талън» към осветената кола. Това, което видя, го обърка, може би го разтревожи, но несъмнено затвърди решението му да излезе от войната на Холкрофт.

Британският агент седеше сковано на задната седалка. Ризата и палтото му бяха наметнати на раменете, а разголената плът по средата на тялото му бе опасана с широки бели бинтове. Очите му бяха леко премрежени и издаваха болката. Алекс разбра причината; той беше виждал тази гледка и по-рано — преди цели векове — обикновено след битка с щикове.

Някой беше пробол Холкрофт.

— Накарах да те доведат тук по две причини, Маколиф. И те уверявам, че това беше доста рисковано — каза агентът, докато Алекс стоеше край отворената врата. — Остави ни насаме, ако обичаш, — обърна се той към негъра.

— Не трябва ли да си в болница?

— Не, това не е сериозно нараняване…

— Някой те е намушкал, Холкрофт — прекъсна го Маколиф. — Това не е нараняване.

— Държиш се мелодраматично; не е нещо сериозно. Надявам се да забележиш, че съм пълен с живот.

— Имаш късмет.

— Късметът, господинчо, няма нищо общо! Това е едно от нещата, които искам да разбереш.

— Добре. Ти си капитан Чудо, несъкрушимият враг на лошите хора.

— Аз съм петдесетгодишен ветеран на служба при Нейно Величество, който никога не го е бивало особено на футбол… онова, което вие наричате европейски футбол. — Холкрофт потръпна и се наведе напред. — Освен това беше напълно възможно да избегна тези безкрайно стегнати бинтове, ако ти бе последвал инструкциите ми и не беше направил сцена на дансинга.

— Какво!

— Но ти ме предизвикваш да се отклоня от темата. Всичко по реда си. Веднага, щом стана ясно, че съм в опасност, тази опасност беше отстранена. Нито за момент, по което и да било време, животът ми не е бил застрашен.

— Защото ти казваш така ли? И то когато стомахът ти е опасан от четири метра бинтове? Не ми ги пробутвай тия на мене.

— Бях ранен в паниката, която ти предизвика! Тъкмо осъществявах най-важния контакт в нашия график, заради който те наехме.

— Халидон?

— Надявахме се, че е това. За съжаление няма начин да проверим. Ела с мен — Холкрофт сграбчи страничната каишка и се подпря с дясната ръка на предната седалка, докато се измъкваше с труд от колата. Алекс показа с жест, че иска да му помогне, макар да знаеше, че помощта му ще бъде отхвърлена. Агентът заведе Маколиф до предната кола, като извади непохватно едно фенерче от наметнатото си палто, щом се приближиха. В сянката стояха още няколко души; те се отдръпнаха, очевидно бяха получили такива нареждания.

В колата имаше две безжизнени тела: едното беше проснато върху волана, а другото — отпуснато напряко на задната седалка. Холкрофт освети, последователно двата трупа. И двамата бяха мъже, чернокожи, може би на по около тридесет и пет години, облечени в строги, макар и не скъпи бизнес костюми. Маколиф бе озадачен: липсваха следи от насилие, нямаше нито счупени стъкла, нито кръв. Отвътре колата беше подредена, чиста, атмосферата дори бе мирна. Двамата мъртъвци можеха да бъдат двойка млади директори, които са отбили встрани от магистралата да си починат за малко по средата на някое дълго служебно пътуване. Но следващата реплика на Холкрофт прекъсна объркването на Алекс.

— Цианид.

— Защо?

— Очевидно са фанатици. Предпочели са това, отколкото да издадат някаква информация… против волята си, разбира се. Не са ни преценили правилно. Всичко започна, когато ти направи онзи явен опит да ме последваш на излизане от «Кукумявката на Сейнт Джордж». Тогава те за първи път се стреснаха; и направиха… това — Холкрофт посочи стомаха си само с едно махване.

Маколиф изобщо не се опита да сдържи гневното си избухване.

— До гуша ми дойде от задълбочената ти дедукция!

— Казах ти, че беше рисковано да те водим тук…

— Спри да дрънкаш!

— Моля те да не забравяш, че без нас ти остават най-много четири месеца живот.

— Това е твоята версия, Холкрофт.

Но версията на агента имаше повече основания, отколкото Маколиф би могъл да измисли в момента.

— Да не би хората да се самоубиват заради неточни версии? Дори ако са фанатици?

Алекс се извърна настрани от неприятната гледка. Той откъсна разпраната подплата от палтото си, без да има причина за това, и се наведе към купето на колата.

— Щом смяташ, че нося отговорност за толкова много неща тази вечер, кажи ми какво се случи?

Британецът му каза. Преди няколко дни английското контраразузнаване беше забелязало една втора «сила», замесена в действията на «Дънстоун». А именно три или може би четири неидентифицирани обекта, които били засичани неколкократно. Обектите били негри. Агентите ги заснели и взели отпечатъците им от ресторантите, които посещавали, и от различни предмети, които изхвърляли — пакети от цигари, вестници и други подобни. Цялата информация била въведена в компютрите на Скотланд Ярд и на емиграционните служби. Досиетата на тези обекти не били открити; те пребивавали в страната нелегално. Холкрофт се въодушевил; връзката изглеждала напълно вероятна. Било очевидно, че обектите имат «отрицателно» отношение към «Дънстоун». Очевидното… било доказано същата вечер, когато един от обектите убил човек на «Дънстоун», който го забелязал.

— Тогава разбрахме — каза Холкрофт, — че сме попаднали право в целта; бяхме избрали мишената правилно. Оставаше ни да установим позитивен контакт, като проявим симпатия. Аз дори се забавлявах с идеята да ти уредя набързо една среща с тези хора, може би за тази сутрин. Толкова много проблеми щяха да бъдат разрешени дяволски бързо…

Много предпазливо установихме предварителен контакт с обектите: «бяхме толкова безобидни и пълни с обещания, само дето не им обещахме онова, което е останало от Империята. Те естествено, се страхуваха да не им готвим капан».

Уговорили си среща в «Кукумявката на Сейнт Джордж», защото средата в този клуб предразполагала към расова интеграция. Срещата била определена за 2:30 сутринта след тази на Холкрофт с Маколиф.

Когато Алекс се беше обадил на номера на Холкрофт, стреснат и заплашваш, и беше настоял за среща независимо от часа, агентът беше оставил тази възможност открита. А после беше взел решение. Защо да не го повика в «Кукумявката на Сейнт Джордж»? Да докара американеца в Сохо, в клуба, а ако решението се окажеше погрешно, винаги можеха да задържат Маколиф вътре. Ако обаче това решение беше правилно, обстоятелствата щяха да бъдат оптимални — всички страни можеха да са налице.

— Ами хората на Уорфийлд? — попита Алекс. — Ти каза, че той е удвоил броя на преследвачите ми.

— Излъгах. Исках да останеш там, където си беше. Уорфийлд беше изпратил само един човек да те наблюдава. Ние го отклонихме от целта. Хората на «Дънстоун» си имаха свои собствени проблеми: един от техните беше убит. Не могат да те държат отговорен за това.

Нощта бе протекла според очакванията на Холкрофт: без инциденти. Агентът беше събрал компанията на масата — «познаваме почти всички, с които си се срещал в Лондон, мой човек» — и беше зачакал благоприятното сливане на елементите.

Но после всичките компоненти се бяха разпаднали в бърза последователност. Първо бе дошло съобщението на Алекс, че геоложкият екип заминава след два дни — контраразузнаването не беше завършило подготовката си в Кингстън. След това бяха получили информацията, че Уорфийлд е споменал името «Халидон»; това, разбира се, трябваше да се очаква. В «Дънстоун» щяха да работят бясно, за да открият убийците на първия геоложки екип. Но и този път контраразузнаването не беше очаквало, че в «Дънстоун» са постигнали такъв напредък. Следващият провал бил изтиканият от дансинга агент, който се беше блъснал в масата и беше използвал думата Единбург — и то два пъти.

— На всеки двадесет и четири часа ние въвеждаме в употреба някаква необикновена дума, която има едно-единствено значение: «провал, извънредна предпазливост». Повторението на думата просто формира следното значение: разкрити сме или са ни объркали с някого. Пригответе оръжието.

В този момент Холкрофт ясно бе забелязал огромната грешка, която бяха допуснали. Неговите агенти бяха отклонили от Алекс хората на Уорфийлд, но не и един от негрите, забелязал, че Маколиф е прекарал доста дълго време в компанията на Уорфийлд, и то посред нощ. Няколко минути след като той бе влязъл в «Кукумявката», чернокожият му преследвач го беше последвал, уплашен, че колегите му са били вкарани в капан.

Сблъсъкът бе започнал в «Кукумявката на Сейнт Джордж», където цареше безумието на флуоресцентните светлини и гърчещите се тела.

Холкрофт се бе опитал да спре крайния провал.

Той беше нарушил правилата. Още не бе станало 2,30, но след като го бяха видели с Алекзандър Маколиф, той не беше посмял да чака. Бе се опитал да им подаде ръка, да обясни, да укроти гневното избухване.

Почти беше успял да го направи, когато един от негрите — този, който сега лежеше мъртъв на волана — бе видял Маколиф да скача от стола си в сепарето, да се втурва към тълпата, разблъсквайки хората по пътя си, и оглеждайки се трескаво, очевидно в търсене на Холкрофт.

Тази гледка беше предизвикала паниката. Двама от обектите бяха намушкали Холкрофт, бяха го използвали като щит и избутали през задната врата на пътечката, докато третият се бе измъкнал през тълпата отпред, за да докара кола, с която да избягат.

— Това, което се случи през следващите няколко минути, бе колкото тревожно, толкова и успокояващо — каза Холкрофт. — Моите хора нямаше да допуснат да бъда застрашен физически, така че щом похитителите ми ме изведоха на тротоара, те ги заловиха. Вкарахме ги в тази кола и потеглихме, като все още се надявахме да възстановим добрите си отношения. Но ние нарочно оставихме третия да изчезне — това бе израз на доверие от наша страна.

Агентите бяха пристигнали на пустеещото поле. Бяха извикали лекар да превърже Холкрофт. А двата обекта — след като им взели оръжието и незабележимо измъкнали ключовете на колата — били оставени да си говорят насаме. Агентите се надявали, че ще преодолеят съмненията си, докато лекарят превърже Холкрофт.

— Те направиха последен опит да се измъкнат, но в колата, естествено, нямаше ключове. Така че са изпили смъртоносните си малки ампули или хапчета и така са се простили с живота. В края на краищата те не можеха да ни се доверят.

Няколко минути Маколиф не каза нищо. Холкрофт не наруши тишината.

— А твоят «израз на доверие» се опита да ме убие.

— Очевидно. Остава още един техен човек в Англия, когото трябва да се опитаме да намерим: шофьорът… Разбираш, че ние не носим отговорност; ти напълно си пренебрегнал инструкциите ни…

— И до това ще стигнем — прекъсна го Маколиф. — Ти каза, че си ме довел тук по две причини. Разбрах каква е първата: твоите хора са бързи и сигурността ми ще бъде гарантирана, ако не «пренебрегвам» инструкциите — Алекс изимитира начина, по който Холкрофт произнасяше думата. — Каква е втората причина?

Агентът застана точно пред Маколиф. Алекс можеше да забележи напрежението в погледа му на слабата нощна светлина.

— За да ти кажа, че сега вече нямаш друг избор, освен да продължиш. Прекалено много неща се случиха. Ти знаеш прекалено много.

— Така каза и Уорфийлд.

— Той е прав.

— Представи си, че откажа? Представи си, че просто си събера багажа и си тръгна?

— Ще те подозират и ще те затрият. Ще те преследват. Можеш да ми вярваш, аз съм отдавна в тоя бранш.

— Това е сериозно изявление от устата на един… как се казваше, финансов експерт ли беше?

— Това са етикети, господин Маколиф. Титли. Те не означават нищо.

— Не и за жена ти.

— Моля… — Холкрофт си пое дъх дълбоко и шумно. Когато продължи, той не зададе въпрос, а направи спокойно, изпълнено с болка изказване: — Тя те е изпратила да ме търсиш.

— Да.

Сега беше ред на Холкрофт да замълчи. А Алекс реши да не нарушава тишината. Вместо това Маколиф наблюдаваше как петдесетгодишният агент се мъчи да си върне самообладанието.

— Фактът си е факт, ти пренебрегна инструкциите ми.

— Сигурно е чудесно човек да живее с теб.

— Свиквай с това — отговори Холкрофт с хладна пресметливост. — През следващите няколко месеца ще поддържаме доста близка връзка. И ти ще правиш точно това, което ти кажа, или ще умреш.