Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (32)

32.

— Когато нагазихте в полето, вие задействахте фотоелектричните алармени инсталации. Няма нищо мистериозно.

Те седяха в автомобила, Даниел отпред до шофьора, Холкрофт и Алекзандър — на задната седалка. Бяха излезли от полето, минали през Юнити Хол и покрай брега бяха стигнали до Личиа Харбър. Паркираха в една запустяла част на черен път, в близост до водата. Беше едно от онези прекарани от местните хора разклонения на крайбрежната магистрала, което преминаващите туристи още не бяха успели да развалят. Луната, по-ярка край брега на океана, отразяваща се в надиплената му повърхност, облагородяваше лицата им със своята мека, жълта светлина.

Докато пътуваха, Маколиф имаше възможността да огледа вътрешността на колата. Отвън тя изглеждаше съвсем обикновен, небиещ с нищо на очи автомобил с неустановима марка и година на производство — подобен на стотиците други автомобили на този остров, сглобявани от части на стари коли. Но вътре огромната разлика беше очебийна: прецизно оборудвана подвижна крепост и същевременно… комуникационен център. Прозорците бяха от дебело, бронирано стъкло; отзад и в страничната тапицерия се виждаха гумени прорези, за да се втъкнат в тях при нужда автоматичните пушки с къси цеви, складирани под предните седалки. Отпред, под таблото имаше дълъг панел с шайби и превключватели; в една вдлъбнатина между два микрофона беше втъкната телефонна слушалка. Моторът, ако се съдеше по звука му, бе един от най-мощните, които Алекс беше чувал някога изобщо.

Халидонът винаги пътуваше в първа класа, когато излизаше във външния свят.

Даниел се опитваше да разсее смайването на Маколиф относно събитията, случили се през изминалите два часа. Изглежда за Старейшината беше важно да възстанови истината за създалата се ситуация. Кризата наистина е била отчайваща, щом Даниел е напуснал комуната и е изложил живота си на риск, като е поел лично командването на операцията. Той като че ли искаше Р. С. Холкрофт да осъзнае на всяка цена, че си има работа с изключително разумен и опасен противник.

— Трябваше да се уверим, че сте сами… вие двамата, разбира се. Че по някакъв начин не сте били проследени. Имаше доста напрегнати моменти този следобед. Вие се справихте отлично, професионално. Ние не можахме да ви помогнем. Поздравявам ви.

— Какво стана с Малкълм?

Даниел замълча, след това тихо и някак скръбно каза:

— Все още не знаем. Търсим… Или е в безопасност — или е мъртъв. Няма средно положение. — Даниел погледна към Холкрофт. — Малкълм е мъжът, когото вие познавате като Джоузеф Майер, командир Холкрофт.

Маколиф премести погледа си върху агента. Значи Холкрофт, манипулаторът, беше главнокомандващ. Главнокомандващ Холкрофт, лъжец, манипулатор… и човек, рискуващ живота си, за да спаси ближния си.

Холкрофт реагира на думите на Даниел, като притвори очи точно за две секунди. Информацията беше бремето на професията, за което него не го бе грижа. Манипулаторът отново бе обходен по фланговете.

— Дали ми е останал поне един-едничък чернокож мъж, който да работи за мене? За Службите?

Старейшината се усмихна смирено.

— По наши изчисления — седмина. Трима от които почти не вършат никаква работа.

— Благодаря, че ме осветлихте. Сигурен съм, че можете да ме снабдите и с имена… Те изглеждат толкова еднакви, нали разбирате.

Даниел прие спокойно станалата вече клише обида, но усмивката му изчезна, очите му изглеждаха студени в жълтата лунна светлина.

— Да, разбирам проблема ви. Сигурно има толкова малко неща, по които да ни различавате… при такава гледна точка. За щастие, има и други стандарти. Няма да имате нужда от имената им.

Холкрофт отвърна на погледа на Даниел без ни най-малко да се смути.

— Маколиф ми предаде вашите искания. Ще ви кажа това, което казах и на него. Те, разбира се, са неизпълними.

— Моля ви, главнокомандващ Холкрофт — каза Даниел рязко, прекъсвайки го, — има толкова много други усложнения, хайде да не ги увеличаваме и с лъжи. Още от самото начало вашите инструкции бяха ясни. Или предпочитате да се споразумеем с американците? Или с французите? Или може би с германците?

Настъпи неловка тишина. Имаше някаква жестокост в нея, безпощадно индуциране на болката. Алекзандър наблюдаваше как двамата врагове си разменят погледи. Той видя постепенното, болезнено осъзнаване, появило се в очите на Холкрофт.

— Тогава вие знаете — каза англичанинът тихо.

— Знаем — отговори просто Даниел. Холкрофт замълча и се загледа през прозореца.

Старейшината на Халидон се обърна към Маколиф.

— Глобалното двуличие, Докторе. Главнокомандващ Холкрофт е най-добрият офицер на британските служби. Поделението, което управлява, е резултат от координираните усилия на гореспоменатите правителства. Обаче то е координирано само на думи, на книга. Тъй като MI5 — в качеството си на първостепенна разузнавателна сила — не признава никоя от другите страни, подписали споразумението и не ги осведомява за напредъка на разследването.

— Има основателни и то твърде важни причини за нашите действия — каза Холкрофт, докато все още гледаше през прозореца.

— Които се свеждат до една, нали, Главнокомандващ?… Сигурността. Вие не вярвате на съюзниците си.

— Нашите партньори са спънати и вързани, от тях винаги изтича информация. Опитът ни с тях е доказал това — агентът не вдигаше очите си от водата.

— И за вас е лесно да ги заблуждавате — каза Даниел. — Вие им подавате невярна информация, казвате им, че съсредоточавате усилията и хората си в Средиземноморието, след това в Южна Америка — Аржентина, Никарагуа. Дори край Хаити… Но не и в Ямайка. — Старейшината замълча, за да подчертае последното. — Не, в никакъв случай Ямайка.

— Стандартна процедура — отвърна Холкрофт и даде възможност на Даниел за един кратък, отегчен поглед.

— Тогава за вас няма да е изненада фактът, че чуждестранните ви съюзници също не ви вярват. Те са изпратили свои групи, най-добрите си мъже, които щателно проследяват всяко парченце информация, подадено от MI5. Те работят усилено.

Холкрофт рязко завъртя главата си към Даниел.

— Това е в разрез със споразумението ни — монотонно и ядно каза той.

Старейшината не се усмихна.

— Не мисля, че положението, в което се намирате, ви дава право да играете на престорено правоверен, командире. — Даниел премести погледа си върху Алекзандър. — Виждате ли, Маколиф, тъй като «Дънстоун Лимитид» е конгломерат със седалище в Лондон, стигнало се е до споразумението всички пълномощия да се дадат на Британското разузнаване. Подразбирало се е от само себе си; MI5 са най-добрите в свободния свят, а Главнокомандващият — най-добрият им офицер. Привърженици на теорията, че колкото по-малко тайни служби са въвлечени в операцията, толкова по-малка е вероятността да се наруши секретността, англичаните се съгласили да работят сами и да информират периодично останалите. Вместо това, те непрекъснато подават неверни данни — Даниел си позволи една тъжна усмивка. — В някаква степен, те са оправдани. Американците, французите, германците, всички те са нарушавали споразумението, а и никой от тях не е имал намерението да го спазва стриктно. Всеки е слухтял след «Дънстоун», докато открито заявявал, че е оставил полето за работа на англичаните… «Дънстоун» трябва да бъде разрушен на всяка цена. Съборен тухла по тухла, икономически. Световните пазари не биха се съгласили на нищо по-малко. Но има толкова много тухли… Всяко правителство вярва, че ако то може първо да се добере — да се сдобие със списъка на «Дънстоун» преди останалите… е, някакви споразумения в тази насока могат да бъдат постигнати.

Холкрофт не можеше повече да си мълчи.

— Заявявам — които и да сте вие — че ние сме логичните… екзекутори.

— Понятието «логични» е взаимозаменяемо с понятието «заслужаващи». Това бих казал за вашия случай. Бог, Кралицата и Империята доста пострадаха в последните години. В известен смисъл пропорционално на техните относителни грехове… Но това не ни засяга, Главнокомандващ. Както казах в самото начало още, вашите инструкции са били ясни: доберете се до списъка на «Дънстоун» на всяка цена. Цената вече е ясна. Ние ще ви дадем списъка. А вие ще се махнете от Ямайка. Това е цената.

И отново тишина, и още веднъж взаимно разменяне на преценяващи погледи. Облак премина пред луната над Монтего и тъмна сянка легна на лицата им. Накрая Холкрофт проговори.

— Как можем да сме сигурни в неговата автентичност?

— Можете ли още да се съмнявате в нас след случилото се през деня? Помнете, че е от наш взаимен интерес «Дънстоун» да бъде елиминиран.

— Какви гаранции очаквате от наша страна?

Даниел се разсмя. Смях, породен от чувството за хумор.

— Нямаме нужда от гаранции, Главнокомандващ. Ние ще знаем. Не можете ли да разберете това? Островът ни не е континент; ние знаем всяка свръзка, канал и контакт, чрез които функционирате — усмивката изчезна. — Тези операции ще спрат. Уредете, каквото имате да уреждате, защото след това няма да имате вече тази възможност… Дайте — наистина дайте — Ямайка на онези, които по право са нейни собственици. Оставете я на борбите й, на хаоса и всичко от този род.

— А — каза англичанинът тихо, — ако тези решения не зависят от мен?

— Не правете грешка, Главнокомандващ Холкрофт! — Гласът на Даниел се извиси, като прекъсна агента. — Екзекуциите, които бяха извършени днес, започнаха по обед, лондонско време. А всеки ден ударите на часовника в кулата на Парламента отброяват нов обед. Когато ги чуете, спомнете си. Това, на което сме способни днес, на него ще бъдем способни и утре. А ние ще добавим и истината за нашите мотиви. Англия ще се превърне в пария на общността на нациите. Вие не можете да си позволите това.

— Заплахата ви е нелепа — противопостави му се Холкрофт не по-малко трескаво. — Както казахте, този остров не е континент. Ние ще ви открием и ще ви унищожим.

Даниел кимна и отговори бързо:

— Напълно възможно. И трябва да знаете, че ние сме подготвени за такъв развой на събитията.

Ние сме тук от повече от двеста години. Забележително, нали?… В името на всичко, което считате за свещено, платете цената, Холкрофт; вземете списъка и спасете каквото можете от «Дънстоун». Вие заслужавате това. Не че ще можете да спасите кой знае колко: от всички географски ширини ще долетят лешоядите и ще се спуснат към плячката. Но ние ви предлагаме време, може би само няколко дни. Възползвайте се по възможно най-добрия начин!

На панела под таблото светна една червена лампичка и хвърли отблясъците си на предните седалки. Чуха се високите, отсечени повторни позвънявания на високочестотен зумер. Шофьорът се протегна към слушалката и я вдигна до ухото си, подържа я така няколко секунди и след това я подаде на Даниел.

Старейшината на Халидон слушаше внимателно. Алекзандър видя лицето му в огледалото за обратно виждане. Даниел не успя да скрие тревогата си. А след това и гнева си.

— Направи каквото можеш, но не рискувай живота на никого. Нашите хора трябва да се изтеглят. Никой да не напуска комуната. Това е окончателно. Не подлежи на преразглеждане! — Той постави твърдо слушалката на изправената й стойка и се обърна в седалката си. Първо погледна към Алекзандър, а след това и към Холкрофт, задържа очите си върху англичанина, докато говореше саркастично.

— Британските експерти, Главнокомандващ. Ноу-хауто на Джон Бул… Западноиндийските специалисти, MI5, «Карибски район», са получили току-що заповед от «Дънстоун». Те трябва да влязат в Кок Пит и да причакат експедицията. Тя трябва да остане там… завинаги.

— О, боже. — Маколиф се хвърли напред. — Могат ли да ги достигнат?

— Попитайте именития авторитет — каза Даниел хапливо, с очи широко отворени към Холкрофт. — Те са негови хора.

Агентът се беше вдървил, като че ли бе спрял да диша. Но се виждаше, че мозъкът му работи бързо.

— Те бяха в контакт с приемащите съобщенията… сигналите, изпращани от района на лагера. Местоположението може да бъде определено с известна точност.

— От хиляда ярда — вмъкна се в мисълта му Алекс и я довърши.

— Да.

— Вие трябва да ги спрете!

— Не съм сигурен, че има начин.

— Намерете един. За бога, Холкрофт, те ще бъдат избити! — Маколиф сграбчи Холкрофт за реверите на сакото и го разтърси яростно. — Направете нещо, господине. Или аз ще убия вас!

— Свалете ръцете си.

Преди агентът да може да довърши изречението, Алекзандър зашлеви Холкрофт през лицето, като разкъса кожата на устните му.

— Няма какво повече, Главнокомандващ. Аз искам тези гаранции! Сега!

Агентът проговори през струйките кръв.

— Ще направя каквото мога. Винаги съм правил… най-доброто, на което съм способен… за вас.

— Ах, вие, кучи сине! — Маколиф замахна отново.

Шофьорът и Даниел сграбчиха ръката му.

— Маколиф! Така няма да постигнете нищо! — изрева Старейшината.

— Накарайте него да започне да действа! — след това Алекзандър спря и се обърна към Даниел. — Вие имате хора там. — И тогава Маколиф си спомни ужасните думи на Даниел, изречени преди малко по телефона: «Не рискувайте живота на никого. Нашите хора… изтеглете ги. Никой да не напуска комуната.» — Трябва да се обадите по телефона. Вземете си думите обратно. Защитете ги!

Старейшината заговори тихо:

— Трябва да се опитате да разберете. Съществуват традиции, откровения… начин на живот, установен от двеста години насам. Ние не можем да си играем с тези неща.

Алекзандър се вторачи в чернокожия мъж.

— Значи, ще ги наблюдавате как умират… Господи, вие не можете да направите това!

— Страхувам се, че е така. И ще бъде. И тогава ще трябва да се сблъскаме с факта на отнемането на вашия живот… И с него ще бъде приключено толкова бързо… — Даниел обърна яката на ризата си, където имаше малка издутина. Хапчета, зашити вътре в плата, както и аз бих отхапал това, ако изпадна в положение, налагащо ми да свърша със себе си. Дори не бих се поколебал.

— Но за бога, вие сте нещо друго! Това не сте вие, а те — те не са част от вас. Те дори не ви познават. Защо те трябва да заплатят с живота си?

— Приоритети, Маколиф. Аз ви казах. Техни… наши. — Гласът на Холкрофт беше шокиращ със спокойната си язвителност.

— Нещастни случаи по време на война, Докторе. Избиване на невинни в района на битката, бих казал — Даниел говореше просто, пренебрегвайки подтекста на думите си. — Неща, писани и неписани.

— Глупости! — изрева Маколиф. Шофьорът измъкна пистолет от колана си; постъпката му беше повече от ясна. Алекзандър стрелкаше поглед ту към Старейшината на Халидон, ту към офицера от Британското разузнаване. — Изслушайте ме. Вие им казахте по телефона да направят каквото им позволяват възможностите. Вие, Холкрофт. Вие ми предложихте вашето… проклето «най-добро, на което съм способен». Добре. Дайте ми шанс.

— Как? — попита Даниел. — Няма да има ямайска полиция, няма да ги има войските от Кингстън.

В съзнанието на Алекзандър изплуваха думите. Думите, изречени от Сам Тъкър край тлеещия лагерен огън. Онова спокойно съждение, направено от Сам, докато гледаше как Чарлз Уайтхол и черният исполин Лорънс се съвещават. «Те са нашата защита. Те може да се мразят един друг…»

Те са нашата защита.

Маколиф се завъртя към Холкрофт.

— Колко изменници имате тук?

— Аз доведох шестима специалисти от Лондон.

— И всичките с изключение на един се продадоха на «Дънстоун» — прекъсна го Даниел.

— Това прави пет. Колко още могат да съберат? — Маколиф отнесе думите си към халидонита.

— При такава липса на време, може би трима или четирима. Това е само догадка… Те ще са повече загрижени за бързината, отколкото за числеността си. Дори само един автомат в ръцете на един-единствен войник…

— Кога са получили нарежданията на «Дънстоун»? — попита Алекс бързо, прекъсвайки ненужните забележки на Даниел.

— Преди около час по наши изчисления. Със сигурност не по-рано.

— Могат ли да намерят самолет?

— Да. Возилата на гангстерите са винаги на разположение. Няма да им отнеме много време — пилотите им са особени чешити, но винаги може да се уреди нещичко.

Алекс се обърна към Холкрофт. Агентът избърсваше с пръсти устните си… — тези проклети пръсти, като че ли отстраняваше полепналите по устата трошици от сладкиш по време на чай в «Савой»!

— Можете ли да алармирате хората си, следящи радиосигналите от лагера? С това тук радио? — Маколиф посочи панела под контролното табло.

— Имам честотата.

— Значи ли това «да»?

— Да.

— Какъв е смисълът? — попита Даниел.

— За да разбере дали проклетите специалисти са се свързали с тях. За да взема координатите.

— Вие искате самолет? — прекъсна го Старейшината на Халидон, като знаеше предварително отговора на въпроса.

— Да!

Даниел даде знак на шофьора да запали колата.

— Нямате нужда от координатите. Има само едно място, на което може да се кацне: тревистото пространство на две мили югозападно от лагера. Ние имаме неговите координати.

Автомобилът се измъкна от мястото за паркиране, прескочи примитивния бордюр и се понесе в тъмното към магистралата.

Холкрофт съобщи дециметровия обхват на честотата на Даниел; Старейшината я набра и подаде микрофона на британския агент.

Никой не вдигна. Не последва никакъв отговор от радиовълните.

— Ще им трябва време да намерят самолет… — Даниел говореше тихо, докато колата се носеше по широкия път.

Алекзандър изневиделица сложи ръка на рамото на Старейшината.

— Вашият водач, оня, който използваше името «Маркъс». Кажете му да предаде нещо на Сам Тъкър.

— Аз вече инструктирах хората си да се оттеглят — ледено отговори Даниел. — Моля ви, спомнете си какво ви казах.

— За бога, върнете го обратно. Дайте им възможност!

— Нямате ли предвид… «дайте й шанс — на нея»?

В този момент Маколиф изпита желанието да го убие.

— Трябваше обезателно да го споменете, нали?

— Да — отвърна Даниел, обръщайки се в седалката си, за да може да погледне Алекзандър в очите. — Защото това е свързано с условието, при което ние ще ви дадем самолет… Ако се провалите, ако жената я убият, вашият живот също ще бъде отнет. Просто и ясно, след нейната смърт на вас вече никой няма да ви има доверие.

Алекзандър издържа изпитателния поглед на Даниел Халидонита.

— Просто и ясно — каза той, — моят отговор е «да». Самият аз ще дам заповедта за стрелба.

Р. С. Холкрофт се наведе напред. Неговите думи както винаги бяха точно премерени.

— Аз идвам с вас, Маколиф.

Даниел и Алекс погледнаха едновременно към англичанина. С две думи, Холкрофт тихомълком беше оголил позициите си. Това удиви двамата мъже.

— Благодаря ви. — Това беше всичко, което Маколиф можеше да каже, но то идеше от дълбините на сърцето му.

— Страхувам се, че това е невъзможно, Главнокомандващ — каза Даниел. — Вие и аз… ние имаме да уреждаме някои неща. Ако Маколиф тръгва, той тръгва сам.

— Вие сте варварин — каза Холкрофт остро.

— Аз съм Халидонът. И ние имаме нашите приоритети. Всъщност и двамата ги имаме.