Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (3)

3.

— Това беше неприятно запознанство, господин Маколиф. Имате ли нещо против да започна отначало? — Холкрофт влезе в спалнята-дневна. Алекс пусна кубчетата лед в една чаша.

— Няма нужда да го правите. Досега не ми се е случвало някой да ми почука на вратата в хотела, да каже, че е от британското разузнаване и да поиска да използва тоалетната. Звучи малко странно… Ще пиете ли нещо?

— Благодаря ви. Малко, ако обичате; с мъничко сода ще бъде чудесно.

Маколиф наля на Холкрофт и му подаде чашата.

— Съблечете си палтото. Седнете.

— Много сте гостоприемен. Благодаря ви. — Разузнавачът си свали туиденото палто невнимателно то постави на облегалката на един стол.

— Изгарям от любопитство, господин Холкрофт. — Маколиф седна до прозореца, а англичанинът — срещу него. — Чиновникът на рецепцията ме попита дали ще се качвам горе. Направи го заради вас, нали?

— Да, заради мен. Обаче той не знае нищо. Мисли, че ръководството е искало да се срещне необезпокоявано с вас. Често го правят по този начин. Обикновено се отнася за финансови въпроси.

— Много благодаря.

— Ако това ви притеснява, ще уредим всичко.

— Не ме притеснява.

— Бях на приземния етаж. Качих се със служебния асансьор, когато ми казаха, че сте горе.

— Доста сложно…

— Доста необходимо — прекъсна го англичанинът. — През последните няколко дни бяхте под непрестанно наблюдение. Нямам намерение да ви стряскам.

Маколиф замълча, държейки чашата на половината път до устата си.

— Току-що го направихте. Предполагам, че не сте ме наблюдавали вие.

— Е, може да се каже, че следяхме — от разстояние — едновременно преследвачите и техния обект. — Холкрофт отпи от уискито си и се усмихна.

— Не съм сигурен, че тази игра ми харесва — каза спокойно Маколиф.

— Ние също. Мога ли да се представя по-обстойно?

— Да, моля.

Холкрофт извади от джоба на сакото си черно кожено калъфче с името си, стана от стола и се приближи към Маколиф. Той протегна плоския калъф и го отвори.

— Под печата има телефонен номер. Ще ви бъда задължен, ако се обадите и направите проверка, господин Маколиф.

— Не е необходимо, господин Холкрофт. Вие не сте ми искали нищо.

— Бих могъл да го направя.

— Ако го направите, ще се обадя.

— Да, разбирам… Добре — Холкрофт се върна на стола си. — Както е посочено в моите документи, аз работя във военното разузнаване. Това, което не е написано в тях, е, че съм работил във Форин Офис и данъчната служба. Аз съм финансов експерт.

— В разузнавателните служби ли? — Алекс стана от стола си и отиде при кофичката с лед и уискито. Той ги посочи; Холкрофт поклати глава. — Това е необичайно, нали? Мога да си представя да работите в банка или в брокерски офис, но не и в шпионския бизнес.

— Преобладаващото болшинство от… Разузнаваческата работа е пряко свързана с финансите, господин Маколиф. Има различни нюанси, разбира се.

— Приемам поправката. — Алекс си доля пиене и осъзна, че проточилата се тишина се дължи на това, че Холкрофт го чака да се върне на стола си. — Като се замисля, разбирам какво имате предвид — каза той, като сядаше.

— Преди няколко минути попитахте дали ме праща «Дънстоун» ООД.

— Мисля, че не съм казвал нищо подобно.

— Добре, Джулиан Уорфийлд — същата работа.

— Това беше грешка от моя страна. Страхувам се, че не си спомням да съм ви питал за каквото и да било.

— Да, разбира се. Това е една от най-важните страни на споразумението ви. Не можете да споменете господин Уорфийлд или «Дънстоун»; или когото и да било, каквото и да било, свързано с тях. Честно казано, на този етап ние чистосърдечно одобряваме това. Една от причините според нас е, че ако нарушите изискванията за секретност, веднага ще ви убият.

Маколиф свали чашата си и се вгледа в англичанина, който говореше напълно спокойно и точно.

— Това е абсурдно — каза той просто.

— Това е «Дънстоун Лимитид» — отговори тихо Холкрофт.

— Тогава, струва ми се, ще бъде най-добре да ми обясните.

— Ще се постарая… Преди всичко трябва да знаете, че вашият екип ще е вторият, който се изпраща да направи геофизичното проучване, за което сключихте договор…

— Те не ми казаха това — прекъсна го Алекс.

— Имат си причини. Всички са мъртви. Би трябвало да кажа «изчезнали и мъртви». Никой не можа да проследи ямайските членове на екипа; но за белите сме сигурни, че са мъртви.

— Как така? Искам да кажа, как можете да бъдете сигурни?

— Имаме възможно най-основателната причина, господин Маколиф. Един от хората беше британски агент.

Маколиф беше като хипнотизиран от тихия разказ на служителя от разузнаването. Холкрофт, говореше като преподавател от Оксфорд, който разглежда неяснотите на мрачната елизабетинска драма и изяснява всеки обрат на необяснимия в основата си сюжет. Той използваше хипотези там, където му липсваше информация, уверявайки се, че Маколиф разбира хипотетичната им същност.

«Дънстоун Лимитид» не беше просто фирма за промишлено развитие; т.е. нейните цели далеч надхвърляха тези на една компания с разностранна дейност. Освен това тя не беше само британска, както показваше списъкът на съвета на директорите й. В действителност «Дънстоун Лимитид» в Лондон бе «корпоративното» централно управление на една организация на международни инвеститори, насочена към създаване на глобални монополи, независещи от намесата и контрола на Европейския Общ Пазар и неговите търговски съюзници. Тоест — това беше хипотеза — да се елиминира икономическата интервенция на правителствата: Вашингтон, Лондон, Берлин, Париж, Хага и всички останали точки, през които преминаваха финансите. Накрая те трябваше да се сведат до статуса на клиенти, а не на източник на суровини или преговаряща страна.

— Да обобщя: вие казвате, че «Дънстоун» е в процес на създаване на свое собствено правителство.

— Точно така. Правителство единствено на основата на икономическите и търговските фактори. Концентрация на финансови ресурси, нечувана от времето на фараоните. Икономическата катастрофа се съпътства от не по-малко важното асимилиране на ямайското правителство от «Дънстоун Лимитид». В «Дънстоун» са планирали Ямайка да бъде база на операциите. Те могат да успеят, господин Маколиф.

Алекс постави чашата си на широкия перваз.

Той заговори бавно, като се мъчеше да намери думи и гледаше към керемидените покриви, стърчащи в «Савой Корт».

— Хайде да се опитам да разбера… от това, което ми казахте вие, и от това, което знам. «Дънстоун» възнамерява да инвестира солидни суми в развитието на Ямайка. Добре, и двамата сме съгласни с това, а цифрите са астрономически. В замяна на тази инвестиция фирмата очаква да бъде възнаградена от благодарното правителство в Кингстън, като получи голямо влияние. Поне аз щях да го очаквам, ако бях на мястото на «Дънстоун». Нормалните данъчни облекчения, концесии за внос, персонал, недвижим имот… основните отстъпки. Нищо ново — Маколиф се обърна и погледна Холкрофт. — Не съм сигурен, че виждам каквато и да било финансова катастрофа — освен може би финансова катастрофа за Англия.

— Вие изтърпяхте поправката; аз търпя критика — каза Холкрофт, — но само в подробностите. Доста сте прозорлив — вярно е, че първоначално ни интересуваше само Великобритания. Английска извратеност, ако щете. «Дънстоун» е важен фактор в британския търговски баланс. Не бихме искали да ги загубим.

— Затова си съчинихте някакъв заговор…

— Чакайте малко, господин Маколиф — намеси се агентът, без да повишава глас. — Висшите ешелони на британското правителство не си измислят заговори. Ако «Дънстоун» беше това, което претендира, че е, отговорните фактори на «Даунинг стрийт» щяха да защитават интересите ни открито. Страхувам се, че случаят не е такъв. «Дънстоун» е свързана с изключително деликатни сфери в Лондон, Берлин, Париж, Рим… и най-вече във Вашингтон. Но да се върна на въпроса… Бих искал за момент да се спра на Ямайка. Вие използвахте термините «концесии», «данъчни облекчения»… «влияние» и «отстъпки». Аз го наричам «асимилиране».

— Това са само думи.

— Това са закони, господин Маколиф. Суверен, одобрен от премиери, кабинети и парламент. Помислете малко, господин Маколиф. Съществуващо, жизнеспособно правителство в стратегически разположена независима страна, контролирано от грамаден промишлен монополист със световни пазари. Това не е непознато. То ни чака в близко бъдеще.

Алекс наистина помисли за това. Отне му повече от минута. Пришпорваха го спокойните, авторитетно звучащи «разяснения» на Холкрофт.

Без да разкрива методите за разследване на британското контраразузнаване, англичанинът му обясни начина на действие на «Дънстоун». Огромни капитали се прехвърляха от швейцарските банки на «Кинг стрийт» в Кингстън, онази къса отсечка, която побираше основните международни банкови институции. Но солидният поток от пари в брой не беше депозиран в английските, американските или канадските банки. Те оставаха в положението на просяци, докато по-малко сигурните ямайски банки се стъписваха от притока на такива големи пари, за каквито не бяха чували откак съществуват.

Малцина знаеха, че огромните нови ямайски богатства идват само от «Дънстоун». Но тези малцина съдеха за това по оборота на трансферите от хиляди сметки за осемчасовия работен ден.

На някои им се завиваше свят от учудване. Само на някои. На други някои избраници, заемащи изключително високи постове, по безспорен начин им беше показано, че в Кингстън е проникнала нова сила, така мощна, че Уолстрийт и Белия дом ще затреперят от нея.

— Щом знаете толкова много, защо не се намесите? Спрете ги.

— Не е възможно — отвърна Холкрофт. — Всички действия са тайни; няма кого да обвиним. Това е прекалено заплетена финансова мрежа. «Дънстоун» се управлява от Уорфийлд. Той се ръководи от предпоставката, че една затворена общност е ефикасна само тогава, когато едната й ръка не знае какво върши другата.

— С други думи вие не можете да докажете твърдението си и…

— Ние не можем да дадем гласност на онова, което не можем да докажем — прекъсна го Холкрофт. — Това е вярно.

— Бихте могли да ги заплашите. Искам да кажа, въз основа на това, което дяволски добре знаете, че е вярно, бихте могли да вдигнете шумотевица до бога… Но не можете да рискувате. Това ще рикошира в онези «деликатни» сфери в Берлин, Вашингтон, Париж, и т.н. И това ли е вярно?

— Да.

— Сигурно са дяволски деликатни.

— Смятаме, че те включват извънредно влиятелни хора, представители на различни страни.

— Членове на правителствата?

— Свързани с основните отрасли на промишлеността.

— Кои например?

Холкрофт улови погледа на Алекс. Думите му бяха ясни:

— Разбирате, че това, което казвам, е само… предположение.

— Добре. А на мен ми е къса паметта.

— Много добре. — Англичанинът стана от стола и го заобиколи. Тонът му беше спокоен, но не му липсваше точност. — В собствената ви страна: предполага се, че се отнася за вицепрезидента на Съединените щати или за някой от подчинените му и, безспорно, за неизвестни членове на Сената и на президентския екип. В Англия: изявени личности от Долната камара и несъмнено директорите на различни отдели в данъчните служби. В Германия: високопоставени служители в Бундестага. Във Франция: най-висшите длъжностни лица, голисти отпреди войната в Алжир… Хора като онези, които описах, сигурно съществуват и са свързани с Уорфийлд. Развитието на «Дънстоун» би било невъзможно без влияние на подобни сфери. В това сме сигурни.

— Но не знаете имена.

— Не.

— И мислите, че мога да ви помогна по някакъв начин?

— Да, господин Маколиф.

— Въпреки всички източници, с които разполагате, идвате при мен? «Дънстоун» ме нае само за проучване на терена и нищо повече.

— Това е второто проучване на «Дънстоун», господин Маколиф.

Алекс се втренчи в англичанина.

— И казвате, че онзи екип е мъртъв. Холкрофт се върна на стола си и пак седна.

— Да, господин Маколиф. Което означава, че «Дънстоун» има противник. Някой, който е или много могъщ, или много информиран, или и двете. А ние нямаме никаква представа какво е това… кои са те. Знаем само, че то съществува, че те съществуват. Искаме да се свържем с онези, които целят същото като нас. Ние можем да гарантираме сигурността на експедицията ви. Вие сте ключът. Без вас сме в безизходица. Без нас вие и вашите хора може да се окажете в много тежко положение.

Маколиф скочи от стола и се надвеси над британския агент. Той няколко пъти си пое въздух бързо и дълбоко, и нарочно се отдалечи от Холкрофт; след това безцелно закрачи в хотелската стая. Англичанинът изглежда разбираше действията на Алекс. За миг той остана безмълвен.

— Господи! Ти си голяма работа, Холкрофт! — Маколиф се върна до стола си, но не седна. Той се пресегна за питието на перваза — не толкова заради самото него, колкото за да подържи чашата. — Идваш тук, обвиняваш Уорфийлд, като ми изнасяш лекция по икономика, и след това спокойно ми казваш, че ще си загубя сумата от последния хонорар, ако не ви сътруднича.

— Представяш нещата в черно и бяло, мой човек…

— Представям ги точно така, както ти току-що каза! Ами ако грешите?

— Не грешим.

— Дяволски добре знаеш, че и това не мога да докажа. Ако се върна при Уорфийлд и му предам този малък неофициален разговор, ще изгубя договора в момента, в който си отворя устата. А също и най-големия хонорар, който някога е бил предлаган на геолог.

— Мога ли да те попитам за сумата? Само от научен интерес.

Маколиф погледна Холкрофт.

— Какво би казал за един милион долара?

— Бих казал, че съм изненадан защо не са ти предложили два. Или три. Защо не? Няма да си жив да го похарчиш.

Алекс не отклони очи от тези на англичанина.

— В превод това означава, че ако враговете на «Дънстоун» не ме убият, ще го направи фирмата, така ли?

— Ние смятаме така. Това е единственото логично заключение. Щом приключиш работата си.

— Разбирам… — Маколиф отиде до бутилката уиски и си наля внимателно, като че ли го мереше. Той не предложи нищо на Холкрофт. — Ако кажа открито на Уорфийлд това, което чух от теб, ти наистина смяташ, че той ще…

— Ще те убие? Тези думи ли ви смущават, господин Маколиф?

— Нямам основателни причини да използвам тези думи, господин Холкрофт.

— Естествено. Никой никога не свиква с тях… Да, ние смятаме, че той ще те убие. Ще нареди да те убият, разбира се. След като ти изпие акъла.

Маколиф се облегна на стената, като разглеждаше уискито в чашата си, но не пиеше.

— Вие не ми предлагате алтернатива, нали?

— Разбира се, че ти предлагаме. Мога да си тръгна оттук; все едно че никога не сме се срещали.

— Ами ако някой те види? Нали каза, че ме наблюдават.

— Те няма да ме видят; ще трябва да се задоволиш с уверението ми — Холкрофт се облегна на стола си. Той замислено допря пръсти. — Разбира се, при това положение ние не сме в състояние да ти предложим защита срещу която и да било от страните…

— Защита от недоказуемото — тихо се намеси Алекс.

— Да.

— Нямам алтернатива… — Маколиф се отдръпна от стената и отпи няколко глътки. — Освен една, Холкрофт. Да речем, че се съглася да ви сътруднича, защото обвиненията ви… или теориите ви, както и да ги наричате, може би имат известни основания… Но аз не нося отговорност пред вас.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Няма да се подчинявам сляпо. Няма да ме разигравате като марионетка. Искам това условие в писмен вид, ако му викате така.

— Така трябва да е. Често съм го използвал.

Маколиф прекоси стаята към англичанина и се насочи към облегалката на стола си. Седна на ръба й.

— Сега ми го обясни простичко. Какво трябва да правя?

Гласът на Холкрофт прозвуча спокойно и отчетливо:

— Целите са две. Първата е да се открият противниците на «Дънстоун»; онези, които унищожиха — избиха първия изследователски екип. Предполага се, че те ще те отведат до втората и очевидно основна цел: имената на хората от неизвестната йерархия на «Дънстоун». Безликите хора в Лондон, Париж, Берлин, Вашингтон… поне един-двама. Ще ти бъдем благодарни за всяка конкретна подробност.

— Откъде да започна?

— Страхувам се, че знаем много малко. Но все пак имаме нещо. Това е само една дума, може би някакво име. Не знаем. Но имаме сериозни причини да смятаме, че е страшно важно.

— Една дума ли?

— Да… «Халидон».