Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (28)

28.

— Една-единствена е заплахата, която едно човешко същество може да отправи към друго и тя да постигне желания ефект: заплахата да ти отнемат живота — Даниел беше отишъл до огромния прозорец, обрамчващ безкрайно падащите потоци вода. — При липсата на първостепенни идеологически начала като религията и националните каузи, разбира се. Мисля, че ще се съгласите с това.

— И тъй като аз не съм нито религиозно, нито национално мотивиран, вие мислите, че заплахата ви ще успее — Маколиф стоеше прав пред дългата лъскава маса с инкрустациите. Никой не му беше предложил да седне.

— Да — отвърна халидонският Старейшина, извръщайки се от прозореца. — Сигурен съм, че и преди са Ви го казвали: грижите и тревогите на Ямайка не са ваши грижи и тревоги.

— Така е. Само, че формулировката беше, че това «не е моята война».

— Кой ви го каза? Чарлз Уайтхол или Барък Мур?

— Барък Мур е мъртъв — промълви Алекс.

Вестта се оказа неочаквана за Старейшината.

Той млъкна за известно време и се отдаде на мислите си. После проговори тихо:

— Съжалявам. Той беше необходимото противодействие на натиска, оказван от Уайтхол. За жалост във фракцията му няма друг от неговия ранг. Някой трябва да бъде внедрен там, за да заеме мястото му…

Даниел отиде до масата, взе молив и надраска нещо в един малък бележник. После откъсна листчето и го сложи настрана.

Маколиф без усилие видя какво беше написаното от ръката на Председателя. Думите бяха: «Да се намери заместник на Барък Мур». Подтекстът беше впечатляващ.

— И вие ще го направите просто ей така? — попита Алекс, посочвайки с глава листчето.

— Няма да е толкова лесно, ако имате това предвид — отвърна Даниел. — Седнете, д-р Маколиф. Мисля, че е време да ни разберете. Преди да тръгнем нататък…

Алекзандър Таркуин Маколиф, геологът със собствена компания на 35 улица в Ню Йорк, Съединени Американски Щати, седна в един направен от местните аборигени стол в канцелария, зареяна някъде под непристъпните върхове на планинската верига Флагстаф, в скритите пазви на непроницаемата страна Кок Пит на остров Ямайка и се приготви да изслуша мъжа на име Даниел, Старейшината на тайната секта, назоваваща себе си «Халидон».

Не можеше повече да мисли. Останала му беше само способността да слуша.

Даниел бързо опипа почвата. Той попита Алекс дали е чел работата на Уолтър Пиърсол. Маколиф кимна.

Тогава председателят продължи да потвърждава точността на изследването на Пиърсол, като проследяваше развитието на племето на Акуаба от самото му създаване по време на Маронските войни от първата трета на XVIII век.

— Акуаба бил в известна степен мистично настроен, но от друга страна той оставал здраво стъпил на земята човек. Една подобна на Христос фигура обаче без благотворителността и крайните забежки в милозливостта на християнското учение. В края на краищата, неговите предци били формирани от жестокостта и насилието, царящи в коромантийските джунгли. Но затова пък системата му от етични норми била непоклатима…

— Какъв е източникът на богатството ви — попита Алекс, когато способността му да мисли се върна. — Ако наистина има богатство. И източник.

— Злато — простичко отвърна Даниел.

— Откъде?

— От земята. От недрата на нашата родна земя.

— Но в Ямайка няма злато!

— Вие сте геолог. Вие по-добре можете да прецените. Има следи от кристалинни залежи в пластовете минерали из целия остров…

— Незначителни — прекъсна го Маколиф. — Малко и винаги примесени с други руди, които не струват нищо, шлака, заради която никой не би си правил труда да ги разделя. Ще бъде много по-скъпо, отколкото самия продукт.

— Но все пак… злато.

— Без производствена стойност. Даниел се усмихна:

— Мога ли да ви попитам — от теоретична гледна точка, ако искате — как се е стигнало до образуването на остров Ямайка.

— Както при всяка друга земна твърд в океана. Геологически размествания на пластовете… — Алекс спря. Теорията надхвърляше човешката представа и в същото време беше гениална в своята простота. Преди милиони, милиони години, част от златна жила експлодира от недрата под морето, размесвайки се с останалата земна маса, която е избълвана над водите. — Господи, това… трябва да има жила…

— Не е имало смисъл тя да бъде търсена — каза Даниел, — тъй като през вековете на колониалното законодателство дейността е блокирана от постулата: всички скъпоценни метали, открити на острова, стават собственост на Короната. Това е първата и основна причина никой да не е правил проучвания.

— Фаулър — каза Маколиф тихо. — Джеръми Фаулър…

— Моля?

— Кралският писар в Кингстън. Преди почти сто години…

Даниел замълча.

— Да. През 1883 година, ако трябва да бъдем точни… значи и това беше във фрагментите на Пиърсол. — Председателят на Халидон записа нещо на друга страница от бележника. — Те ще бъдат отстранени.

— Този Фаулър — запита Алекс тихо. — Той знаел ли е?

Даниел вдигна поглед от бележката и докато го правеше, скъса листчето от бележника.

— Не. Той е вярвал, че изпълнява желанието на една отцепила се фракция на мароните, която заговорничела с група земевладелци от северното крайбрежие. Целта била да се унищожат записите за някакво племенно споразумение, за да могат хиляди акри да се освободят за плантации. Така му е било казано и за това му е било платено.

— Семейството му в Англия все още вярва, че коренът на богатството му е тук.

— Защо не? Това е било — Старейшината се усмихна, — «колониална служба». Защо не се върнем към въпроси, отнасящи се към по-близката ни история? Виждате ли, д-р Маколиф, ние искаме да разберете. Задълбочено и изцяло.

— Продължавайте.

Според Даниел, Халидон нямал амбиции за политическа власт. И никога не е имал такива амбиции; той оставал извън политическото тяло, приемайки историческия възглед, че редът се ражда от хаоса на различни, дори противоборстващи идеологии: идеите били по-величествени паметници от катедралите и народът трябвало да има свободен достъп до тях. Това бил урокът на Акуаба. Свобода на действието, свобода на мисълта… свободата да се биеш, ако се наложи. Религията на Халидон била в основата си хуманистична, нейните богове от джунглата — символи на непрекъснато борещи се сили, които се сражавали за свободата на смъртните. Свободата да оцелееш в света по начин, който съответства на разбиранията на племето, без той да бъде натрапван на другите племена.

— Не лоша предпоставка, нали? — запита Даниел уверено, но малко рязко.

— Не — отговори Маколиф. — А също и не особено оригинална.

— Не съм съгласен — каза Старейшината. — Тази мисъл може да има хиляди прецеденти, но за подобна практика никъде не се е чуло… Племената в своето предварително развитие на самозадоволяваща се общност стигат до степента, в която започват да изпитват желание да се наложат над колкото се може повече племена. От фараоните до Цезар, през Империята в нейните разновидности — Свещената Римска, Британската и т.н. до Адолф Хитлер, през Сталин, та чак до вашето конгломератно правителство от самодоволни прозелитерианци^[1]. Пазете се от «светците», Маколиф. Те са твърде набожни, но по свой собствен начин. И все още са твърде много.

— Но вие не сте. — Алекс погледна към големия прозорец от оловно стъкло и към тежко падащата водна маса отвън. — Вие просто решавате кой е… и действате по целесъобразност. Свободни да «влезете в битка», както го наричате.

— Мислите, че има някакво противоречие в целта?

— Абсолютно сте прав, за това ми е думата. Когато «влизането в битка» включва и убийството на хора… тъй като те не споделят вашата идея за това кое е приемливо и кое не.

— Кого сме убили според вас?

Алекс прехвърли погледа си от водопада върху Даниел.

— Мога да започна с миналата нощ. Двама носачи от експедицията, които вероятно са получавали някой и друг долар от Британското разузнаване. За какво? Затова че са си отваряли очите? Затова че са докладвали какво сме имали за вечеря? Кой е идвал да ни види? Вашият водач, онзи, когото наричах «Маркъс», ми каза, че са били агенти; той ги е убил. И една дебела свиня, наречена Гарви, който беше от най-ниско ниво, недостатъчно информирана за ставащото свръзка и уверявам Ви, вонеше ужасно. Но мисля, че фаталното произшествие на пътя за Порт Мария е било драстична мярка — Маколиф спря за момент и се наведе напред. — А вие избихте и цяла една експедиция — всеки един неин член — и то за какво, че бяха наети от «Дънстоун» по същия начин, по който бях нает и аз: просто като търсех работа. Сега, може би, вие ще оправдаете всички тези убийства, но нито вие, нито някой друг може да оправдае смъртта на Уолтър Пиърсол… Да, господин Високи и Всемогъщи Старейшина, мисля, че самият вие сте много и то войнствено «религиозен».

Даниел беше седнал на стола зад инкрустираната маса по време на гневната реч на Алекс. Сега той премести опората на стола върху единия си крак и се завъртя заедно с него леко надясно, като се обърна към огромния прозорец.

— Преди повече от сто години тази канцелария е била всичко, останалата част от сградата не е съществувала. Един от моите далечни предшественици издал нареждането тя да се построи точно тук. Той настоял стаята на Старейшината — тогава са я наричали «зала» — да гледа към тази част от водопада. Твърдял, че постоянното движение и приглушените звуци карат човек да се концентрира като отхвърля дребните грижи… Отдавна забравеният бунтар се оказал прав. Никога не преставам да се удивлявам на непрекъснато сменящите се багри и форми. И докато се учудва, умът се концентрира.

— Това ли е начинът да ми кажете, че онези, които са били убити са… дребни грижи.

Даниел върна стола на мястото му и се обърна към Маколиф.

— Не, Докторе. Опитвах се да намеря начин да ви убедя. Ще ви кажа истината, но не съм сигурен, че ще ми повярвате. Нашите водачи, нашите гидове — инфилтратите ни, ако искате — са обучени да оказват въздействие, когато им се отдаде възможност. Страхът, Маколиф, е необикновено оръжие. Ненасилствено оръжие; това не означава, че ние не упражняваме насилие… Вашите носачи не са мъртви. Те бяха взети като пленници, очите им бяха завързани, бяха отведени в подножието на Уестън Фавел и освободени. Те не бяха наранени, но изплашени до смърт. И никога отново няма да работят за MI5. Гарви е мъртъв, но ние не сме го убили. Вашият господин Гарви е продавал всичко, което попаднело в ръцете му, включително и жени, особено млади момичета. Той е бил застрелян на пътя за Порт Мария от един доведен до отчаяние баща; мотивът е ясен. Ние просто се възползваме от резултата… Вие казвате, че сме избили хората от Дънстоунската експедиция. Точно обратното, Докторе. Трима от четиримата бели мъже се опитаха да изтребят наша скаутска група: те застреляха шестима чернокожи младежи, след като лично ги бяха поканили на съвещание в лагера си.

— Но един от онези… бели мъже беше британски агент.

— Да, Малкълм ни каза.

— Не ми се вярва един обучен разузнавач да тръгне да убива безпричинно.

— Това бяха и думите на Малкълм. Но фактите говорят сами за себе си. Освен това, дори да е агент от разузнаването, той е човек, в края на краищата. А стигне ли се до схватка човек винаги заема нечия страна. Този мъж, какъвто и да е бил той, си е позволил да направи своя избор. Избор, който той не е трябвало да прави.

— А четвъртият човек? Нали той се е държал по-различно?

— Да. — Очите на Даниел изведнъж придобиха замислено изражение. — Той е бил добър човек, холандец. Когато разбрал какво са намислили другите, яростно се противопоставил. Изскочил навън, за да предупреди останалата част от групата ни. Собствените му хора са го застреляли. В гръб.

В продължение на няколко минути никой от двамата не проговори. Накрая Маколиф попита:

— Какво ще кажете за Уолтър Пиърсол, тогава? И за него ли имате подходяща история?

— Не — каза Даниел. — Ние не знаем какво се е случило с него. Или кой го е убил. Имаме известни предположения, догадки, но това е всичко. Уолтър Пиърсол беше последният човек на този свят, когото сме искали да видим мъртъв. И то при такива обстоятелства. И ако не разбирате това, вие просто сте глупак.

Маколиф стана от стола и се отправи безцелно към прозореца. Той чувстваше очите на Даниел върху гърба си и се насили да наблюдава разбиващите се пред очите му потоци вода.

— Защо ме доведохте тук? Защо ми разказвате тези неща? За вас… и за всичко останало.

— Нямаме избор. Освен ако не сте излъгали или Малкълм не се е оставил да бъде заблуден, в което аз лично не вярвам… А и ние знаем позицията ви, запознати сме с вашето минало. Когато Малкълм излетя от Англия, той взе със себе си пълното ви досие от MI5. С две думи: склонни сме да ви направим предложение.

Алекс се обърна и погледна Старейшината.

— Сигурен съм, че то е такова, на което не бих могъл да откажа.

— Поне не без да се замислите. Тъй като се отнася до живота ви и съвсем не между другото, до живота на вашите колеги от експедицията.

— Каква е размяната? Документите на Пиърсол?

— Нещо много по-голямо. Но и тях разбира се — отговори Даниел.

— Продължете. — Маколиф остана до прозореца. Приглушеното боботене на водопада беше единствената му връзка със света отвън. Това му действаше успокояващо.

— Ние знаем какво иска Британското разузнаване — един списък с имена — йерархията на «Дънстоун»: международните финансови магнати, които се надяват да превърнат този остров в свое икономическо убежище, в една нова Швейцария. Не много отдавна, всъщност преди няколко седмици, те се събраха от цял свят тук, на острова — в Порт Антонио. Единици от тях използваха истинските си имена, повечето пребиваваха под чуждо име. И това не е никак случайно. Швейцарските банки една след друга започват да разкриват традиционната тайна на влоговете, да премахват секретните си сметки със специалните кодове. Те са принудени да направят това, подложени на страхотния натиск отвън… Накратко — ние притежаваме този списък и ще го разменим.

— Срещу живота ни? И онези документи…

Даниел се изсмя. Смехът му не беше нито жесток, нито любезен, просто един обхванал го пристъп на веселие.

— Докторе, страхувам се, че вие сте този, който е обладан от въпроси с не особено съществено значение. Вярно е, че ние високо ценим документите на Пиърсол, но това не важи за британците. Нали трябва да мислим по начина, по който мисли и противникът ни?! От всичко най-много британците искат списъка на «Дънстоун». А това, което най-много от всичко искаме ние, е Британското разузнаване и всички, които то представлява да се пръждосат от Ямайка. Това всъщност е размяната, която предлагаме.

Маколиф стоеше до прозореца и не помръдваше.

— Все още не разбирам. Председателят се наведе напред.

— Онова, до което се домогваме ние, е да се сложи край на английското влияние над този остров. Както и на всяко друго влияние, идещо от която и да е друга нация — от другите племена, ако искате, Докторе. Накратко — Ямайка да си остане на ямайците.

— «Дънстоун» няма да ви го остави — каза Алекс колебливо. — Бих казал, че неговото влияние е хиляди пъти по-опасно, отколкото влиянието на всеки друг тук.

— «Дънстоун» го оставете на нас. Ние имаме свои собствени планове за него. «Дънстоун» е създаден от финансови гении. Но веднъж ограничен само до рамките на нашата територия, алтернативите ни са много. Наред с всички други способи за борба е и експроприацията… Но тези алтернативи изискват време, а ние и двамата знаем, че британците не разполагат с такова. От друга страна Англия не може да си позволи загубата на «Дънстоун Лимитид».

Маколиф си спомни думите на Р. С. Холкрофт, в оная стая в хотел «Савой»: «икономиката е фактор и то много важен фактор». Признанието на Холкрофт Манипулатора.

Алекс се върна до стола си и седна в него. Разбираше, че Даниел му дава време, за да размисли, да възприеме възможностите, произтичащи от новата информация. В ума му се въртяха толкова много въпроси, но той знаеше, че на повечето от тях няма да получи отговор. Няколко обаче особено го вълнуваха. Той трябваше да опита.

— Преди няколко дена, когато Барък Мур умря — започна неловко той, — осъзнах, че се чувствам загрижен за това, че няма вече кой да се противопоставя на Чарлз Уайтхол. Вие също сте разтревожен, видях ви какво написахте…

— Какъв е въпросът ви? — попита любезно Даниел.

— Прав съм, нали? Те са двете крайности. И имат последователи. Те не са някакви кухи фанатици.

— Уайтхол и Мур ли?

— Да.

— Не съвсем. Те са харизматични водачи. Мур беше, Уайтхол все още е. Най-общо казано, във всяка новообразуваща се нация има три фракции: дясна, лява и удобния център — окопалите се остатъци от миналото, които са се научили как се управлява. Центърът е изключително корумпиран, той продължава да припява същата тъпа, бюрократична песенчица, само че на нов глас. И трябва да бъде подменен. Най-здравословният начин това да стане, е в него да се влее свежата кръв на най-зрелите елементи от двете крайни крила. Да се постигне мирният баланс.

— И това е, което чакате вие, стоейки отстрани като рефери, като арбитри?

— Да. Това е нещо много добро, Докторе. Знаете ли, има някаква добродетел в борбата. Никоя от страните не е лишена от позитивни фактори… За съжаление «Дънстоун» прави задачата ни много по-трудна, защото се налага да наблюдаваме изключително внимателно сражаващите се.

Погледът на Старейшината отново започна да блуждае и в него отново се появи онази краткотрайна, почти недоловима замисленост.

— Защо?

В първия момент Даниел като че ли се поколеба дали да отговори. След това силно въздъхна.

— Много добре… В случая с «Дънстоун» Барък Мур би реагирал, използвайки насилие. Щеше да предизвика кървава баня, хаос… Реакцията на Уайтхол не би била по-малко опасна. Той ще потърси временен съюзник в лицето на трета, но така или иначе, изцяло финансова сила. Той би бил използван като много от германските индустриалци, които искрено са вярвали, че не те служат на Хитлер, а Хитлер служи на тях. Прословутото: само обединението подхранва абсолютната власт… абсолютно.

Маколиф се облегна на стола си. Той започваше да разбира.

— Така… ако «Дънстоун» излязат от играта, вие отново се връщате към… как беше там — «здравословната борба»?

— Да — каза Даниел тихо.

— Тогава и вие, и Британското разузнаване искате едно и също. Защо е необходимо да поставяте условия?

— Защото решенията ни са различни. Ние имаме времето и увереността на последната, крайна инстанция. Нито англичаните, нито французите нито американците, нито германците имат, което и да е от двете. Икономическите удари, които биха понесли тук, на острова, биха се оказали преимущество за нас. И това е всичко…, с което смятам и да приключим темата… Ние имаме списъка на «Дънстоун», а вие ще направите предложението.

— Тоест, отивам с Малкълм до Монтегю…

— Вие ще бъдете ескортиран — прекъсна го грубо Даниел. — Членовете на вашата геологопроучвателна експедиция остават заложници. Най-малко отклонение от инструкциите ни — и те ще бъдат моментално екзекутирани!

— Да предположим, че Британското разузнаване не ви окаже доверие? Какво, по дяволите, се очаква аз да направя?

Даниел се изправи:

— Те ще ви повярват, Маколиф, тъй като вашата екскурзия до Монтегю Бей е само част от новината, която скоро ще гръмне по цял свят. Тя ще предизвика дълбок шок в няколко световни столици. И вие ще кажете на Британското разузнаване, че това е нашето доказателство. А то е само върхът на айсберга «Дънстоун»… О, те ще ви повярват, Маколиф. Точно по обяд Лондонско време, утре.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още едно нещо. Когато пиеската приключи, разяреният и хвърлен в паника гигант «Дънстоун» ще изпрати своите убийци. И наред с другите, вие ще се окажете тяхна мишена.

Маколиф усети, че в гнева си се надига от стола.

— Покорно благодаря за предупреждението — изсумтя той.

— Моля, няма защо — отвърна Даниел. — А сега, да вървим…

Отвън, пред канцеларията, Малкълм «свещеникът», водеше тих разговор с Джанин. При появата на Даниел двамата изведнъж млъкнаха. Джанин препречи пътя му и каза:

— Има новина от Марта Брей.

Алекс погледна Старейшината, после върна погледа си върху момичето. «Марта Брей» означаваше лагерът на експедицията. Той понечи да каже нещо, но Даниел го прекъсна:

— Каквато и да е тя, съобщи я пред двамата.

— Отнася се до двама мъже: младия Фъргюсън и специалиста по рудите Питър Йенсен.

Алекс си пое дълбоко въздух.

— Какво се е случило? — попита Даниел. — Първо за младия мъж.

— Един водач-придружител дошъл в лагера и му донесъл писмо от Артър Крафт Старши. В него Крафт обещава много неща на Фъргюсън, като го инструктира да напусне незабавно експедицията и да се завърне в Порт Антонио, във фондацията. Нашите скаути ги проследили, пресрещнали са ги на няколко мили надолу по реката. В момента те са задържани там — на юг от Уестън Фавел.

— Крафт е научил за сина си — каза Алекс. — Той се опитва да откупи обратно Фъргюсън.

— Сделката може да се окаже за доброто на Ямайка. А Фъргюсън не е от ония заложници, които стоят особено високо във вашата скала на ценностите.

— Аз го доведох на острова. Той е ценен за мен — отвърна студено Алекс.

— Ще видим. — Даниел се обърна към момичето. — Кажете на скаутите да останат там, където са сега. Да задържат Фъргюсън и придружителя водач до второ нареждане. Какво е станало с Йенсен?

— Той е добре. Скаутите го следят.

— Значи е напуснал лагера?

— Нашите хора смятат, че той се преструва на изгубен. Рано тази сутрин, скоро след заминаването на д-р Маколиф, той и придружителят му решили да използват онова, което наричат… азимутна връзка. Йенсен завързал придружителя си за единия край, накарал го — е да се отдалечи, докато той размотавал найлоновата корда. Сигналите са се подавали явно чрез подръпване…

— И Йенсен е отрязал връвта, и я привързал за първата фиданка — изкаканиза Алекс монотонно, — мятайки примка около най-близкия клон.

— Откъде знаете това? — Даниел изглеждаше удивен.

— Това е много стар, глупав трик. Безвкусна шега. Разиграва се на «зайци» — новобранци.

Даниел отново се обърна към момичето.

— И неговият носач е изгубил дирите му. Къде е Йенсен сега?

— Опитвал се да открие пътеката на Малкълм — отвърна секретарката. — Скаутите казват, че почти я бил открил, но се отказал и заобикаляйки се е върнал пак на западния склон. От там може да наблюдава цялата територия на лагера, да държи под око всички пътища за влизане и излизане от него.

— Той ще остане там да чака целите три денонощия, като гладува или поставя капани на котките, щом смята, че това ще му помогне. Няма да посмее да се върне при Уорфийлд без да се е добрал до нещичко. — Даниел погледна към Алекс: — Знаехте ли, че той ви е предложил за ръководител на експедицията?

— Аз бях негово… — Маколиф не довърши изречението. Няма смисъл, мислеше той.

— Предайте на хората ни да останат с него — нареди Старейшината. — Да се приближат, но да не го залавят… освен, ако не тръгне да използва радиовръзка и да търси крайбрежието. В такъв случай, да бъде убит!

— Какви нареждания, по дяволите, дадохте току-що? — избухна ядосан Маколиф. — Дявол да ви вземе, вие нямате право!

— Ние имаме всички права, Докторе. Вашите авантюристи са тези, които са дошли на този остров и го оскверняват с мръсотията си! Не ми говорете за права, Маколиф! — и тогава както неочаквано беше повишил гласа си, той изведнъж го сниши, изричайки: — Свикайте Съвета.