Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (23)

23.

Те започнаха от центъра на западния периметър, две мили и половина на юг от Уестън Фавел, в подножието на Кок Пит^[1]. Построиха базов лагер на брега на едно не много широко разклонение на Марта Брей, Всички, е изключение на водачите Маркъс и Джъстис Недрик, бяха поразени от гледката на непроницаемата на пръв поглед джунгла, която като стена ги обграждаше от всички страни.

Това бяха странни, изтъкани от противоречия гори, в които до влажния, яркозелен цвят на тропическата растителност можеха да се видят извисяващите се до небето и потискащи със своята студена масивност разновидности на черното и зеленото, характерни за северните климатични пояси. Гъсти поселения от дебели палми мака растяха до копринения памук или сейба, дървета, чиито върхове не се виждаха, затулени от средния растителен пояс. Планинско зеле и волски кичур, орхидеи и мъх, гъби-плесени и евкалипти се бореха за своите права да съществуват в девствената, като че ли излязла от приказната страна Оз, джунгла.

Земята беше покрита с папрати и птеридофити^[2], меки, влажни и коварни, готови да те спънат на всяка крачка. Басейни от блатоподобна кал се криеха под гъстите, преплетени храсталаци. Неочаквани хълмове се издигаха направо от нищото, спомени от разместването на пластовете през олигоцена^[3], които никога нямаше да се върнат отново в лоното на земята.

Крясъците на прилеп, папагал или танагра^[4] се врязваха в общия фон на горските звуци. Към тях се прибавяше шумът от непрекъснатите, невидими битки на живот и смърт между плъховете на джунглата и мангустата. От време на време се чуваше и писъкът на дива свиня, преследваща жертвата си или бягаща в паника.

А в далечината, в просеката на речния бряг, се виждаха планините, предшествани от неочаквани пространства буйна дива трева. Те бяха странно сиви с кичури тъмнозелено, синьо и жълто на места: дъжд и слънце в непрекъсната и непрестанна смяна.

И цялата тази красота, видяна само за петнайсет минути от въздуха, в противоположност на крещящите ивици на Монтего. Невероятно.

Маколиф се беше свързал със севернокрайбрежните свръзки на Британското разузнаване. Те бяха пет и той осъществи контакт с всеки от тях.

Подсказаха му още една причина да отнесе Р. С. Холкрофт към презряното общество на манипулаторите. Хората от разузнаването бяха притеснени. Те формално изказаха своето облекчение в момента на неговото докладване, приемайки обясненията му за рутинната геоложка шетня, която го е възпрепятствала да се свърже с тях и го увериха — повече от уста, отколкото по убеждение — че са изцяло на негово разположение.

Един мъж, свръзката на MI5 от Порт Мария, пропътува крайбрежието до «Бенгал Корт», за да се види с Алекс. Беше едър чернокож търговец, който ограничи своето представяне до малкото си име — Гарви. Настоя за среща в късните часове на нощта в миниатюрния бар на мотела, където бил известен като пласьор на спиртни напитки.

На Маколиф не му трябваше много време, за да разбере, че Гарви, привидно дошъл да го увери в пълното си съдействие и грижата за неговата безопасност, всъщност го разпитваше, за да състави рапорт, който да бъде препратен в Лондон. Гарви притежаваше вонята и вида на изпечен информатор. Вонята беше реална: мъжът страдаше от лош дъх, който не можеше да бъде скрит, дори след твърде щедра употреба на ром. За вида му особена роля играеха очите: като на пор, с някаква студена, убийствена отсянка в тях. Гарви беше типът мъж, който забърква каши, а после се забавлява, докато бере плодовете от делата си.

Въпросите му бяха точни, а отговорите на Маколиф — очевидно незадоволителни. И всички въпроси водеха до един, до онзи, който наистина беше от значение: отбелязан ли е някакъв напредък, свързан с Халидон? Нещо, каквото и да е то? Неизвестни наблюдатели, непознати в далечината… някакъв сигнал, знак — независимо колко далечен или незабележим? Каквото и да е?

— Абсолютно нищо — само по такъв рязък начин можеше да се оправи с Гарви.

Какво ще каже за чернокожите в зеления шевролет, който го е следвал из Кингстън? Талън ги бил проследил до къщата на антрополога Уолтър Пиърсол. Пиърсол бил бял агитатор… всеизвестен факт. Пиърсол се бил обадил на Маколиф… телефонната централа на «Кортли» сътрудничела на MI5. Какво искал Пиърсол?

Алекс заяви, че не знае — не би могъл да знае — тъй като Пиърсол така и не успял да се свърже с него. Един агитатор, бял или черен, бил непредсказуем носител на непредсказуеми новини. Предсказуемо обаче този агитатор претърпял злополука. Би могло да се предположи — от малкото, което му било подсказано от Талън и други — че Пиърсол се целел в «Дънстоун Лимитид» без да се споменава име, разбира се. Ако това е било така, логично било да иска да се свърже с Маколиф. Но това било само догадка, нямало начин да се потвърди като факт.

Какво се било случило с късно пристигналия Самюъл Тъкър? Къде е бил?

Пиянствал и ходил по курви в Монтего Бей. Алекс съжалявал, че е вдигнал толкова голям шум около изчезването на Сам; би трябвало да го познава по-добре. Сам Тъкър бил непоправим скитник, но въпреки това най-добрият анализатор на почви в бранша.

Потящият се Гарви беше удивен, фрустриран в своето объркване. Около Маколиф кипеше такава дейност и въпреки това той оставаше изолиран.

Алекс напомни на свръзката набързо и малко грубо, че все пак е имал твърде много работа около геоложкото проучване — придвижване и настаняване, наемане на работна ръка, а на всичко отгоре и държавните бумащини, за да бъде изолиран. Какво, по дяволите, Гарви мислел, че прави той?

Интервюто продължи до 1.30 след полунощ. Преди да си тръгне свръзката на MI5 бръкна в кирливото си дипломатическо куфарче и извади от там метален предмет с размер на кутия за моливи с приблизително същата дебелина. Беше миниатюрен радио предавател, приемащ и предаващ на определена честота. Отгоре на малкия панел имаше три дълбоко разположени светлинни индикатора. Първият, обясни Гарви, светел в бяло и означавал, че захранването е достатъчно, за да се изпрати сигнал при включено положение — нещо подобно на филигранната светлина, осветяваща вътрешността на стробоскопа^[5]. Втората, червената лампичка, информирала оператора, че сигналът е бил предаден. Третата, зелена на цвят, потвърждавала приемането на сигнала от съответното устройство в радиус от 25 мили. Щяло да се използват два прости кода: един за нормални обстоятелства и един за екстрени ситуации. Код едно трябвало да се излъчва два пъти в денонощието, веднъж на всеки дванадесет часа. Код две — само при нужда.

Приемателят, каза Гарви, можел да определи местоположението на сигнала в диаметър от хиляда ярда посредством прикрепено към него радарно устройство с координатите на терена. Нищо не било оставено на случайността. Невероятно.

От което следваше странното предположение, че хората от разузнаването никога няма да бъдат на повече от двадесет и пет мили разстояние, а гарантираният фактор «безопасност» на Холкрофт изглеждаше още по-странен, защото означаваше, че разстоянията в джунглата могат да бъдат пропътувани и точното местоположение определено в такъв период от време, та да се предотврати надвисналата опасност.

Какъв победител е Р. С. Холкрофт, мислеше си Маколиф.

— Това ли е всичко? — запита Маколиф потящия се Гарви. — Тази проклета метална кутия ли е нашата защита?

— Има и допълнителни предохранителни мерки — отвърна загадъчно Гарви. — Казах ти вече, нищо не е оставено на случая…

— И какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще бъдете под закрила. Не съм упълномощен да говоря повече. Всъщност, мъжки, аз не знам нищо повече. И аз като теб съм просто един наемник. Правя каквото ми казват, предавам, каквото ми е казано да предам… Е, аз казах достатъчно. А сега ме чака тягостно пътуване обратно до Порт Мария.

Мъжът, представил се като Гарви, се надигна от масата, взе си очуканото куфарче и се заклатушка към вратата на мътно осветената стая. Преди да излезе обаче той не можа да се сдържи, спря на бара, където стоеше един от управителите на мотела и си изпроси едно пиене.

Маколиф освободи мислите си, тъй като чу гласовете на Рут и Питър Йенсен зад гърба си. Той седеше на изсъхнала кална издатина над брега на реката; Йенсенови разговаряха, докато се приближаваха към палатката през просеката. Това удиви Алекс — те двамата го удивляваха. Стъпваха толкова безцеремонно, толкова нормално, сякаш не вървяха през насечената земна покривка на Кок Пит, а бяха тръгнали на разходка из парка «Рийджънтс»^[6].

— Величествено място, трябва да се отбележи — каза Питър, измъквайки вечната лула измежду зъбите си.

— Не ти ли се струва, че това е странна комбинация от багра и материал, а Алекс? — Рут беше преплела пръсти в ръката на съпруга си. Една обедна разходка по булевард «Странд»^[7]. — Първата е толкова чувствителна, а вторият — толкова масивен и заплетен.

— Ти изкарваш тези неща несъвместими, скъпа. А те не са, както много добре знаеш. — Питър се изкиска, докато жена му се преструваше на ядосана.

— Вари го, печи го, умът му се върти все около «оная» работа. Не му обръщай внимание, Алекс. И въпреки всичко, той е прав. Величествено е. И страшно компактно. Къде е Алисън?

— С Фъргюсън и Сам. Тестуват водата.

— Сигурно Джимбото ще изщрака целия си филм — промърмори Питър, докато настаняваше жена си да седне до Маколиф. — Новият фотоапарат, който донесе от Монтего, направо го е обсебил.

— На мен ми се струва прекалено скъп — Рут приглади непоправимо измачканите си лагерни панталони като жена, която не е свикнала да бъде облечена в нещо друго, освен в пола. Или като жена, която е нервна. — За младеж, който винаги е казвал, че е гол като пушка, това направо е екстравагантност.

— Той не го е купил, взел го е назаем — каза Алекс. — От приятел, с когото се е запознал в Порт Антонио миналата година.

— Точно така, бях забравил. — Питър запали лулата си и заговори: — Но нали миналата година всички вие бяхте тук?

— Не всички, Питър. Само аз и Сам. Тогава работехме за «Кайзер». Да, и Фъргюсън, но той беше с фондацията «Крафт». Никой друг.

— Е, Чарлз е ямаец — вметна нервно Рут. — Сигурно той прелита напред-назад. Само бог знае колко е богат.

— Това е доста безочливо съждение, любов моя.

— Я стига, Питър. Алекс знае какво имам предвид.

Маколиф се засмя.

— Да, не мисля, че се притеснява на тема пари. Но все пак той похарчи част от тях именно за оборудването на експедицията. Доколкото знам, нещата, които е купил, са сред най-скъпите в «Харолдз Сафари Шоп».

— Вероятно е малко объркан — каза Питър, усмихвайки се. — Изглежда така, сякаш е изскочил направо от филмовия екран. Черният ловец; много впечатляващ образ, но на мен ми се струва малко поизмислен.

— Сега ти си този, който говори безочия, любов моя. Чарлз е доста впечатляващ. — Рут се обърна към Алекс. — Моят позастаряващ Лохинвар е позеленял от завист.

— Онзи фотоапарат е направо нов… човек не би дал на заем такова нещо — Питър погледна към Маколиф, докато изричаше този non sequitur^[8].

— Предполагам, че зависи от приятеля — отвърна Алекс, съзнавайки, че Питър влага нещо повече от изреченото. — Фъргюсън може да бъде много приятно момче.

— Наистина — добави Рут. — И по някакъв начин толкова безпомощен. Освен когато е зад микроскопа си. Тогава той направо е магьосник.

— И това е всичко, което ме интересува. — Маколиф отправи това свое съждение към Питър. — Но тогава вие всички сте вълшебници: макар и с фотоапарати, и в маскарад ни костюми, а най-вече с ароматни лули. — Алекс се разсмя.

— Е, тук вече ме хвана, приятелю. — Питър извади лулата от устата си и поклати глава. — Ужасен навик.

— Ами, не е така — каза Маколиф. — Аз обичам мириса на лула и тютюн. Наистина ги обичам. Дори аз самият пушех преди време, но ми изгаряше езика, а след това се появяваше едно дяволско щипене.

— Срещу този ефект могат да се вземат известни превантивни мерки, но това е тъпа тема за разговор… Тази джунгла-лаборатория, в която сме сега, е истинското зашеметяващо нещо, онова, за което си струва да си приказваме. Реши ли вече какво ще е разпределението на помощния екип?

— Най-общо — отвърна Алекс. — Мисля, че няма кой знае какво значение как ще го направим. Кого искате?

— Един от братята искам за мене — каза Рут. — Те изглежда знаят къде точно се намират във всеки един момент. Аз бих се загубила само за части от секундата!… Е знам, че е егоистично; моята работа е най-маловажна.

— И все пак ние не искаме да те загубим, нали, Питър? — Маколиф се наведе напред.

— Не, поне докато се държи добре.

— Избирай — каза Алекс. — Маркъс или Джъстис?

— Какви сладки смахнати имена! — извика Рут. — Избирам Джъстис. — Тя погледна съпруга си. — Винаги справедливост^[9].

— Така е, разбира се, скъпа.

— Добре — съгласи се Маколиф. — Тогава Маркъс ще бъде с мен. Един от двамата трябва да остане с мен. Алисън поиска Лорънс, разбира се, ако ти нямаш нищо против, Питър.

— Никакви претенции, приятелю. Съжалявам за другаря му… как му беше името? Флойд? Да, Флойд. Съжалявам, че така да се каже, изпадна зад борда. Откри ли до сега какво се е случило с него?

— Не — отвърна Алекс. — Той просто изчезна. Ненадежден тип. А в известен смисъл и крадец, според Лорънс.

— Жалко… Изглеждаше твърде интелигентен.

— Това е снизходителност, скъпи. Много по-лошо от безочието. — Рут Йенсен вдигна малко камъче и го метна в тясното разклонение на реката.

— Избери ми тогава ти някой здравеняк, който да обещае, че ще ме връща в лагера за манджата и спането.

— Чудесно. Ще се погрижа. Ще работим на четиричасови промеждутъци, като държим непрекъсната връзка по радиото. Не искам никой да се отдалечава от лагера на повече от една звукова миля през първите няколко дена.

— На повече! — Рут погледна Маколиф, гласът й беше скочил с една октава нагоре. — Скъпи Алекс, ако аз дръзна да се отделя на повече от двадесет стъпки, препъвайки се из този растителен лабиринт, заплюй ме!

— Дрън-дрън! — прекъсна я съпругът й. — Когато започнеш да си чукаш камъчетата, ти загубваш ориентация за време и място… И като говорим за това, Алекс, стари приятелю, струва ми се, че ще имаме постоянен поток от посетители. За да наблюдават нашето напредване, нещо от този род.

— Защо? — Маколиф вече беше сигурен, че и двамата, мъжът и жената, изпращат някакви абстрактни, може би несъзнателни сигнали. Питър по-малко от Рут. Той беше по-фин, по-сигурен в себе си от нея. Но не напълно сигурен. — Ние ще им изпращаме теренните си рапорти на около всеки десет дена. И ще броим по този начин дните. Мисля, че е напълно достатъчно.

— Е, ние не сме на Кънда в…, въпреки че прилича доста на него. Струва ми се, че ония, дето дават парите, ще искат да проверят, за какво точно ги дават.

Питър Йенсен току-що беше направил грешка и Маколиф изведнъж се разтревожи. — Какви хора?

Рут Йенсен беше взела друго камъче, готвейки се да го хвърли във възсолената река. Ръката й застина във въздуха, тя замръзна за секунда преди да го метне.

Моментът не беше пропуснат от никого. Питър се опита да го заглади.

— О, някои от ония титани от Кралското дружество или може би тези педерасти от Министерството. Знам ги аз момчетата от КД, а пък и ямайците са едни душички. Просто си мислех… Е, може би малко попрекалих.

— Вероятно — каза Маколиф тихо, — ти си ме изпреварил. Посещаващите терена инспектори не са нещо необичайно. Е, аз мислех за удобствата, по-скоро за липсата им. На нас ни трябваше почти цял ден, за да стигнем дотук. Разбира се, ние имахме камиона и оборудването… Все пак едно пътуване дотук изглежда доста проблематично.

— Не съвсем. — Питър Йенсен почука с лулата по ботушите си. — Проверявах по картата, оглеждах местата около просеката на реката. Степните пространства са по-близо, отколкото си мислехме. На по-малко от две мили. Малки самолетчета могат да се приземят спокойно.

— Добро попадение. Не бях помислил за това. — Маколиф се наведе напред още веднъж, за да заангажира вниманието на Питър, но Питър не гледаше вече към него. — Имам предвид, ако се нуждаем от… оборудване или продоволствие, ние ще можем да ги получим много по-бързо, отколкото предполагах. Благодаря ти, Питър.

— О, не му благодари — каза Рут през нервен пристъп на смях. — Не му доставяй това удоволствие. — Тя хвърли кос поглед към съпруга си. Какво ли не би дал Маколиф, за да надзърне в очите й в този момент. — Питър иска само да се убеди, че е на хвърлей място от кварталната кръчма.

— Глупости. Само един ленив разговор, старото ми момиче…

— Мисля, че сме го отегчили, Рут — каза Алекс, смеейки се нежно, почти интимно. — И той иска да види нови лица.

— Щом ще бъдат само лицата, а не телата, мога да му го простя — отвърна на шегата Рут Йенсен, като преправи гласа си.

И тримата се изсмяха с цяло гърло.

Маколиф знаеше, че хуморът е преувеличен. Бяха сторени сума грешки, Йенсенови се страхуваха.

Питър търсеше нови лица… или ново лице. Лице, което той вярваше, че Алекс очаква. Кое беше то?

Възможно ли беше… Йенсенови да не са това, за което се представят?

Чу се изсвирване откъм северния храсталак. В просеката се появи Чарлз Уайтхол в изгладен и чист сафари костюм, който беше в противовес с намачканите дрехи на Маркъс Хедрик, по-старият от братята-водачи. Маркъс остана на почтително разстояние зад Уайтхол, неговото отпуснато черно лице изглеждаше непроницаемо.

Маколиф стана от земята и се обърна към Йенсенови.

— Това е Чарли. В хълмовете, на няколко мили на запад от реката живее едно от племената. Изпратих го да наеме двама-трима души.

Рут и Питър се обадиха на свой ред, личеше си, че им се иска да се оттеглят.

— Е, ние да вървим да си доразпаковаме нещата — каза съпругът, изправяйки се бързо.

— Наистина трябва! Помогни ми, любов моя.

Йенсенови помахаха на Чарлз и бързо се отправиха към палатката си.

Маколиф пресрещна Уайтхол в средата на просеката. Черният учен отпрати Маркъс Хедрик, инструктира го да издаде разпореждания към останалите от съпровождащия екип за вечерните патрули. Алекс беше удивен, докато гледаше и слушаше как Чарли, господина, говори на водача. Той бързо премина на местния диалект — почти неразбираем за Маколиф — използваше ръцете и очите си в жестове и мимики, които напълно съответстваха на неграмотната, непредставителна реч.

— Много добре се справяш — каза Алекс, когато вътрешният водач се беше отдалечил достатъчно, та да не ги чува.

— Би трябвало. Нали за това ме наехте. Аз съм най-доброто от всичко, на което бихте попаднали.

— Това е едно от нещата, които страшно ми харесват у теб, Чарли. Толкова елегантно приемаш комплиментите.

— Не сте ме наели заради елегантността ми. Тя е бонус, който вие не заслужавате. — Уайтхол си позволи лека усмивка. — Вие се забавлявате да ме наричате «Чарли», нали Маколиф? — добави изисканият чернокож.

— Имаш ли нещо против?

— Не наистина, тъй като ви разбирам. Това е защитен механизъм. Вие, американците, сте фрашкани с такива. «Чарли» е идиоматичен нивелир, особено характерен за шейсетте и седемдесетте. Виетнамците бяха «Чарли», също и камбоджанците, и лаосците, дори минувачът на улицата е «Чарли». Това ви кара да се чувствате велики. Странното е, че сте избрали именно «Чарли».

— Е, по една случайност това е твоето име.

— Да, така е, но ми се струва, че не в това е въпросът. — Негърът се огледа наоколо, след това отново спря погледа си върху Алекс. — Името «Чарлз» е от германски произход. Коренът му означава «напълно пораснал, пълнолетен» или може би — тук учените са на различно мнение — «едър на ръст». Не е ли смешно, че вие, американците, избирате точно това име и обръщате конотацията му?

Маколиф издиша шумно и заговори отегчено.

— Приемам урока си за деня и целият му антиколониален подтекст. Предполагам, че искаш да се обръщам към тебе с «Чарлз» или «Уайтхол», или може би с «Великия негърски вожд».

— Ни най-малко. «Чарли» е едно чудесно име. Дори е забавно. А в края на краищата е по-добро, отколкото «Руфъс».

— Добре тогава, защо беше целият този шум?

Уайтхол се усмихна — отново съвсем слабо — и понижи гласа си.

— Допреди десет секунди братът на Маркъс Хедрик стоеше отляво, зад навеса. Опитваше се да ни подслушва. Вече си тръгна.

Алекс рязко завъртя главата си в тази посока. Зад големия брезентов навес, издигнат, за да пази някои от лагерните вещи от горските порои, се виждаше Джъстис Хедрик, който вървеше бавно през просеката към други двама от съпровождащия екип. Джъстис, по-млад от брат си Маркъс, вероятно в края на двайсетте, беше набит и мускулест.

— Сигурен ли си? В смисъл че ни подслушваше?

— Той дялкаше парче дърво от сейба, а има да се върши толкова много работа, че направо е абсурдно да се губи време в създаването на произведения на изкуството точно в този момент. Той ни подслушваше. Докато не погледнах към него.

— Ще запомня това.

— Добре. Направи го. Но не му придавай кой знае какво значение. Водачите са чудесни момчета, когато развеждат туристически групи тук. Бакшишите са много щедри. Подозирам, че братята не са особено очаровани от това, че са с нас. Нашето пътешествие е професионално — по-лошо — то е академично. На тях не им се пада кой знае колко. Ето защо може да проявят известна враждебност.

Маколиф понечи да каже нещо, но се разколеба. Беше объркан.

— Аз… може би пропуснах нещо. Какво общо има това с неговото подслушване?

Уайтхол бавно премига, като че ли обясняваше търпеливо нещо на не особено схватлив ученик. Вероятно от негова гледна точка случаят изглеждаше точно такъв.

— При примитивното съзнание враждебността обикновено е предшествана от откровено, явно любопитство.

— Благодаря ви, доктор Любознайков — каза Алекс, без да крие раздразнението си. — Хайде да приключим с това. Какво стана с племето на хълма?

— Изпратих вестител в Марон Тауър^[10]. Помолих за лична среща с Полковника на мароните. Той ще се вслуша, ще го приеме.

— Не мислех, че е толкова трудно да се уреди една такава среща. Ако трябва да припомня думите на Барък, това просто е въпрос на пари.

— Ние не искаме някаква си туристическа аудиенция, Маколиф. Никакви племенни артефакти или афро-карибски герданчета, купени за по два ямайски долара. Работата ни е по-сериозна от пазаруване на туристи. Искам психически да подготвя Полковника, да го накарам да мисли.

Алекс замълча, вероятно Уайтхол имаше право. Ако онова, което Барък Мур беше казал, отговаряше на истината. Ако Полковника на мароните беше единствената връзка с Халидон, нямаше да е лесно да се стигне до решението да осъществи този контакт; по-добре щеше да е да има някаква предварителна психическа подготовка, отколкото никаква. Но не и такава, че да го накара да се измъкне, да отхвърли решението.

— Как преценяваш резултата от действията си? — запита Маколиф.

— Наех вожда на племето за куриер. Дадох му сто долара, което е все едно да предложиш на някой от нас четвърт милион. Според съобщението ние искаме среща след четири дена, четири часа след като слънцето се скрие зад планините…

— Аравакските символи? — прекъсна го Алекс.

— Точно. Завършвайки с това, че срещата трябва да стане на място, падащо се в дясно от коромантийския полумесец, каквото предполагам, е разположението на дома на Полковника. Полковникът трябва да ни изпрати по куриера вест с точните координати на срещата… Припомни си, че Полковник на маронските племена е наследствена позиция; той е потомък, и както всички принцове в царството, е обучен в традициите. Скоро ще научим дали ни възприема като по-различни от останалите.

— Как?

— Очевидно, ако координатите, които определи, са в същите единици от четири.

— Очевидно… Значи, следващите няколко дни ще чакаме.

— Няма просто да чакаме, Маколиф. Ще бъдем наблюдавани и то твърде отблизо. Трябва много да внимаваме да не изглеждаме като заплаха за тях. Трябва да си гледаме само работата и то твърде професионално.

— Радвам се да чуя това. На мен ми се плаща, за да правя геоложко проучване.