Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (20)

20.

Джеймс Фъргюсън беше възбуден. Това чувство го обземаше всеки път, когато важни неща се случваха зад лещите на микроскопа и той знаеше, че е първият наблюдател или поне първият свидетел, който разпознава ставащото.

Както в случая с влакното от баракоа.

Той използваше цялата сила на въображението си, докато изучаваше формите и гъстотите на микроскопичните частици. Един великан, който управлява стотина милиона безкрайно дребни поданици. Това беше форма на тотална власт.

Сега той имаше властта. Над един човек, който не знаеше какво е да протестираш твърде високо за незначителни, делнични неща и никой да не ти обръща внимание, вечно да броиш оставащите ти мизерни грошове в банката, защото никой не заплаща по достойнство цената на труда ти.

Сега всичко се беше променило. Той можеше да мисли за неща, които само до вчера не бяха нищо повече от безпочвени фантазии: за собствена лаборатория с най-модерно оборудване — електроника, компютри, информационна банка. Щеше да захвърли малките бележници със сметките, които му напомняха кога и от кого за последен път е вземал пари на заем. Щеше да си купи мазерати. Артър Крафт притежаваше едно. Какво му пречеше и той да има? Артър Крафт щеше да си плати.

Фъргюсън погледна часовника си — проклетия, евтин «Таймекс» — и даде знак на бармана да приготви сметката му.

Тъй като барманът не идваше вече тридесет секунди, Фъргюсън се пресегна, взе листа със сметката и го обърна. Колко му беше да се извърши едно просто аритметично действие: два пъти по долар и половина. След това Джеймс Фъргюсън направи нещо за първи път в живота си. Извади пет доларова банкнота, смачка я, слезе от високото столче и хвърли топчето хартия към касата, намираща се на няколко ярда пред него. Парите се удариха в бутилките на полицата, отскочиха и паднаха на пода. Той се отправи към изхода.

В жеста му имаше механика. Това беше точната дума. Такова беше и чувството.

След двайсет минути той щеше да се срещне с пратеника на Крафт Младши. В долния край на «Харбър стрийт», близо до «Париш Хуорф»^[1], на кей №6. Мъжът щеше да има погребален вид — не му оставаше нищо друго — щеше да му даде плик с хиляда долара.

Хиляда долара. В един-единствен плик. Не събирани с месеци оттук-оттам в резултат на строг разчет на бюджета и без към тях да се протягат пипалата на държавни данъци или неизплатени дългове, за да ги намалят наполовина. Щяха да са си негови, да прави с тях каквото си поиска: да ги пилее, да ги изхарчи за глупави неща, да плати на момиче, за да се разсъблече, а после да разсъблече и него и да правят неща, които до вчера бяха само във въображението му.

Беше взел пари на заем — на практика аванс срещу заплатата си — от Маколиф. Двеста долара. Вече нямаше нужда да ги връща. Не и сега. Просто щеше да каже на Маколиф… «Алекс», отсега нататък вече щеше да се обръща към него с «Алекс» или може би «Леке» — фамилиарно и убедително… да изтегли тъпите пари от разплащателната му сметка. Всичките наведнъж, ако сметне за необходимо. Това вече беше нещо маловажно, без значение.

Всеки месец Артър Крафт щеше да му дава такъв плик. Договорената сума от хиляда долара беше нещо, което можеше да се промени. Във връзка с поскъпването на живота, както щеше да се окаже. Да се увеличи с нарастването на апетитите и удобствата му. Това беше само началото.

Фъргюсън прекоси площада «Сейнт Джеймс» и продължи към кея. Беше топла нощ — не ветровита и не влажна. Гъсти облаци, преминаващи ниско и заплашващи с дъжд, закриха луната. Старинните улични лампи хвърляха приглушена светлина и ярко контрастираха на крещящите неонови реклами в бяло и оранжево, оповестяващи местата за нощни забавления в Монтего Бей.

Фъргюсън достигна «Харбър стрийт» и зави наляво. Той спря под една улична лампа и поглед на часовника си. Бяха изминали десет минути след полунощ. Крафт беше казал 12:15. След пет минути той щеше да притежава хиляда долара.

Шести кей се намираше отдясно, на отсрещната страна на улицата. Нямаше кораб в дока, нито се забелязваше някакво движение в огромния товарителен район зад високата ограда. Само една гола електрическа крушка зад предпазна телена решетка осветяваше табелата:

ШЕСТИ КЕЙ

ХАМЪНДСКИ ЛИНИИ

Той трябваше да застане пред нея, под лампата, и да чака един мъж да пристигне с триумф спортен модел. Мъжът щеше да поиска той да потвърди самоличността си. Фъргюсън щеше да му покаже паспорта си и мъжът ще му даде плика.

Всичко беше толкова просто. Цялата операция щеше да трае не повече от трийсет секунди, но ще промени живота му изцяло.

Когато го притисна, Крафт остана сащисан и загуби дар слово. След известно време обаче възвърна гласа си и го заля с поток ругатни, докато накрая осъзна безсмислието на поведението си. Крафт Младши беше отишъл твърде далеч, пристъпвайки закона и само една негова дума щеше да го постави в неудобно положение, да го превърне в обект на всеобщо презрение. Джеймс Фъргюсън можеше да разкаже туй-онуй: потайни срещи на аерогарата, размяна на багаж, телефонни разговори. Промишлен шпионаж и… обещания. Такива обещания!… Неговото мълчание обаче можеше да бъде купено. Крафт си осигуряваше лоялността му с първата вноска от хиляда долара. Ако Крафт не се погрижеше за това, Фъргюсън беше сигурен, че Кингстънските власти щяха да проявят жив интерес към подробностите в неговия разказ.

Той не беше проговорил пред никого. За сега. Но всичко беше написал. (Разбира се, Крафт не би могъл да открие местоположението на записите му.) Това не означаваше, че не би открил, ако проговореше. Това беше по неговата част… както и първото плащане. Едното щеше да анулира другото. Но кое?

Така стояха нещата.

Фъргюсън прекоси «Харбър стрийт» и наближи осветената от самотната крушка табела. Само на две преки от тук тълпи туристи се бяха устремили към морската гара и готовия да отплава кораб. От страничните улици изскачаха таксита, идещи от центъра на Монтего Бей и, надувайки нетърпеливо клаксоните си, с мъка си проправяха път към пристанището. Три предупредителни дълги изсвирвания прокънтяха в нощта и приканиха за последно пътниците.

Той чу приближаването на триумфа преди още да се покаже: боботенето на двигателя, разнасящо се в тъмнината откъм тясната странична уличка, която излизаше на кей №6. Блестящата червена спортна кола изскочи оттам с голяма скорост и закова пред Фъргюсън. Караше я един от подчинените на Крафт, когото Фъргюсън бегло познаваше от около година. Не можеше да си спомни името му. Беше припрян, едър мъж, склонен към арогантност. Но сега той нямаше да бъде груб.

И наистина не беше. Захили се в откритата спортна кола и махна на Фъргюсън да се приближи.

— Здрасти, Фърджи! От кога не сме се виждали!

Фъргюсън мразеше обръщението «Фърджи». То го преследваше почти през целия му досегашен живот. Точно когато започваше да мисли, че се е отървал от него, като нещо минало, свързано с ученическия му живот, някой — винаги някоя неприятна личност, разсъждаваше той — го използваше. Прииска му се да поправи мъжа, като му напомни куриерските му обязаности, но се отказа. Просто пропусна поздрава покрай ушите си.

— Тъй като ме разпознахте, мисля, че не е необходимо да се легитимирам — каза Джеймс и се приближи до триумфа.

— За к'во, за бога! А ти как я караш?

— Горе-долу, благодаря. Носите ли плика? Защото аз бързам.

— Разбира се, Фърджи. У мен е. Ей, приятелче, ти си голяма работа. Шефът пикае газ. Направо се е побъркал, ако разбираш накъде бия.

— Знам, разбира се. Така му се пада. Пликът, ако обичате.

— Ей сегичка.

Мъжът бръкна в сакото си и извади един плик. След това се наведе и го подаде на Фъргюсън.

— Трябва да ги преброиш. Ако всичко е наред, само ми върни плика. Ако искаш драсни нещо върху него. А, ето ти и химикалка.

Мъжът отвори жабката, измъкна от там една и я подаде на Фъргюсън.

— Не е необходимо. Той не би се опитал да ме измами.

— Хайде бе, Фърджи! После на моята глава ще трият сол! Преброй ги и се подпиши. Какво толкоз има?

Фъргюсън отвори обемистия плик. Вътре имаше над сто банкноти от по пет и десет долара. Не беше поставил условие да са толкова на дребно. Но трябваше да признае, че така беше по-удобно за него. Щеше да предизвика подозрения, ако тръгнеше да плаща с банкноти от петдесет или дори двадесет долара.

Започна да ги брои. На два пъти човекът на Крафт го прекъсва, задаваше му маловажни въпроси и объркваше сметките му. И трябваше да започва броенето отново.

Когато най-накрая свърши, мъжът неочаквано му подаде завит в хартия пакет.

— Тъй като нашият общ приятел иска да знаеш, че не изпитва лоши чувства към теб — той е душа човек, нали разбираш какво искам да кажа — та ти изпраща един от тези нови «Яшика», 35 милиметровите. Спомни си, че направо си луд по фотографията.

Фъргюсън видя етикета на «Яшика» върху пакета. Апарат за 700 долара и то една от най-добрите марки! Крафт Младши трябва наистина много да се е стреснал.

— Благодарности… на Артър. Но му предайте да не си въобразява, че ще го приспадна от някое следващо плащане.

— О, обезателно ще му предам… А сега искам да ти кажа нещо, Фърджи, глупако. В момента ти си срещу обектива на един шибан «Кандид».

Мъжът говореше тихо.

— Какво имате предвид?

— Точно зад тебе е, Фърджи, тиквенико.

Фъргюсън се обърна рязко към високата телена ограда и празното пространство зад нея. В сянката на вратата стояха двама мъже. Те излязоха бавно оттам и се приближиха, може би на около тридесет ярда от него. Един от мъжете носеше в ръката си триножник, на който беше закачен фотоапарат.

— Как да таксувам това?

— Само като малка застраховка, Фърджи, смотаняко. Общият ни приятел е много чувствителен на тема «споразумения». Схващаш, нали? Инфрачервен филм, бебчо. Мисля, че знаеш какво е това. А ти току-що направи лудо шоу, с броенето на някакви пари и с приемането на нещо си от тип, който не се е появявал на публично място северно от Каракас вече повече от шест месеца. Виждаш ли, нашият общ приятел ме накара да долетя от Рио само и само да се снимам… с теб.

— Не може да ми направите това! Никой не би му хванал вяра!

— Защо пък не, тъпанарино? Ти си един дребен гладен плъх. Знаеш к'во имам предвид, нали? Дребните алчни плъхове като теб лесно ги премятат… А сега ме слушай внимателно, задник такъв. Вие с Артър сте едно на едно. Само, че това, което Артър има срещу теб е малко по-сериозно. Това филмче може да повдигне много въпроси, на които ти не би могъл да намериш смислени отговори. Аз съм човек с лоша слава, Фърджи. Много вероятно е да те изхвърлят от острова, но по-вероятно е първо да те вкарат в дранголника. Ти не би издържал и петнайсет минути в компанията на ония отрепки. Знаеш за к'во ти говоря, нали? Те биха ти смъкнали кожата, глупако, бавно и мъчително, пласт по пласт… Сега вече ще бъдеш добро момче, Фърджи. Артър каза да задържиш хилядарката. Сигурно ще ти се отдаде възможност да я заработиш.

Мъжът размаха празния плик:

— Върху това има два комплекта отпечатъци. Твоите и моите… Чао, бейби. Трябва да се измитам оттук. Връщам се там, откъдето няма да ме екстрадират.

Мъжът на два пъти форсира двигателя, рязко превключи скоростите, направи един елегантен полукръг с триумфа и изчезна в тъмнината на «Харбър стрийт».

 

 

Джулиан Уорфийлд се намираше в Кингстън. Беше долетял преди три дни и използваше всички възможни канали в «Дънстоун», за да разбере какво се крие зад странното поведение на Алекзандър Маколиф. Питър Йенсен се беше придържал стриктно към дадените му инструкции и беше държал Маколиф непрекъснато под око, като подкупваше хората от рецепцията, портиерите и шофьорите на таксита, за да го информират за всеки ход на американеца.

И винаги той и жена му стояха настрани, все едно че нямат нищо общо с това щателно разследване.

Това беше най-малкото, което можеше да направи за Джулиан Уорфийлд^[2]… Той би направил всичко, за което го помолеше Джулиан, всичко, което поискаше от него «Дънстоун Лимитид». Щеше да даде всичко от себе си за човека и организацията, които измъкнаха него и жена му от долината на отчаянието и им предоставиха един свят, в който те можеха да живеят и работят: работа, която обичаха, пари и сигурност. Това беше нещо недостижимо за повечето академични двойки. На тях им стигаше. Стигаше, за да забравят.

Джулиан ги бе открил преди двайсет години: бити, свършени, унищожени от събитията. Бяха разорени и нямаше къде и при кого да отидат. Той и Рут бяха арестувани. По времето на всеобщата лудост, времето на Клаус Фаш и Гей Бърнис, на присъди, родени от прекомерно залитане и слепи увлечения. Той и жена му допълваха скромния си академичен доход като работеха за правителството на секретни геоложки обекти. Търсеше се петрол, злато, ценни минерали. И те на драго сърце предаваха всичко, систематизирано от тях в отделни папки, на човек от Съветското посолство. Просто един порив на чувството за равенство и справедливост.

И бяха заловени. Но Джулиан дойде да ги види.

Джулиан Уорфийлд им предложи да им възстанови отново живота, който са водили. В замяна на това от тях се искаше да изпълняват определени поръчения, свързани и несвързани с правителството, спрямо персонала на дадени компании, в Англия и извън пределите й. Но винаги в рамките на високата им квалификация и собствените им професионални цели.

Всички обвинения срещу тях бяха снети от най-високо място. Била извършена ужасна грешка спрямо тези високо уважавани членове на академичната общност. Скотланд Ярд им поднесе извиненията си. Наистина го направиха.

Питър и Рут никога не отказаха нищо на Джулиан. Лоялността им беше неоспорима.

Поради това в този момент Питър лежеше по корем на студения, мокър пясък, докато карибската зора се разпукваше на изток. Беше се прикрил зад едно възвишение на кораловата скала, откъдето идеално се виждаше терасата на Маколиф. Последните инструкции на Джулиан бяха по-специфични.

«Разбери кой го посещава. Кой е от голямо значение за него. Установи самоличността им, ако можеш. Но за Бога, остани в сянка. Имаме нужда и от двама ви тук, вътре в нещата.»

Джулиан беше съгласен, че изчезванията на Маколиф — в Кингстън, в такситата, в неизвестната кола пред вратите на имението Кортли — всички те означаваха, че интересите му в Ямайка не се ограничаваха само с тези на «Дънстоун Лимитид». Трябваше да се предположи, че той е нарушил първото и най-главно условие на лоялността — секретността. Ако това беше така, Маколиф можеше да бъде заменен и… забравен без никакви затруднения. Но преди това от особена важност беше да се открие кой е врагът на «Дънстоун» тук на острова. Или враговете. В този смисъл геоложките проучвания бяха нещо второстепенно. Определено второстепенно. Ако се наложеше, те можеха да бъдат пожертвани, стига това да помогнеше враговете да бъдат идентифицирани.

И преди три часа се беше започнало. Питър и Рут си бяха легнали малко след полунощ. Стаята им се намираше в източното крило на мотела, до тези на Фъргюсън и Чарлз Уайтхол. Маколиф, Алисън и Тъкър бяха настанени в западното крило. Това разпределение демонстрираше стари приятелства, нови любовни връзки и среднощни запои по съседски.

Около един часа те чуха някаква кола да завива по алеята пред мотела. Гумите й изсвириха пронизително. После всичко утихна. Като че ли шофьорът, дочул шума, изведнъж се беше разтревожил от последствията.

Странно наистина, «Бенгъл Корт» не приличаше на някакъв си нощен бар, нито от ония шумни крайбрежни дупки, които привличат тълпи от олюляващи се туристи или младоци. Беше тихо местенце, не се връзваше с образа на шофьори, любители на високите скорости. В действителност Питър Йенсен не можеше да си спомни да е чувал шум от кола около «Бенгъл Корт» след девет часа вечерта откакто се бяха настанили тук.

Надигна се от леглото и излезе на терасата, но не видя нищо. След това заобиколи мотела откъм източния му край и стигна до паркинга, където вече забеляза нещо: нещо твърде обезпокоително и едва различимо.

В далечния край на паркинга, в сянката, огромен негър — той вярваше, че е негър — вдигаше безжизненото тяло на друг мъж от задната седалка на един автомобил. След това, още по-нататък, един бял мъж изтича през моравата откъм ъгъла на западното крило. Това беше Сам Тъкър. Той наближи чернокожия, даде му някакви инструкции, сочейки в посоката, от която беше дошъл, и продължи към колата, за да затвори тихо задната й врата.

Сам Тъкър трябваше да е в Очо Риос заедно с Маколиф: Изглеждаше невероятно да се е завърнал в «Бенгал Корт» сам.

И докато Йенсен размишляваше върху това, на западната морава се появи още един силует. Алисън Бут. Тя махаше към чернокожия. Очевидно беше много развълнувана, но се опитваше да запази самообладание. Поведе негъра в тъмнината и те завиха зад ъгъла.

Изведнъж на Питър Йенсен му прималя. Дали пък безжизнената фигура не беше Алекзандър Маколиф? Той извика в мислите си видяното. Не можеше да бъде сигурен. Едва виждаше в тъмнината, а и всичко стана толкова бързо. Но когато негърът мина под мътната светлина на паркинговото осветление, люшкащата се глава на неговия повереник се провеси през ръцете му. Нещо в нея се стори странно на Питър. Тя беше абсолютно гола, като че ли… избръсната.

Сам Тъкър огледа колата отвътре и остана доволен. После забърза през тревата след останалите.

Питър остана на позицията си и след като фигурата вече се беше скрила зад ъгъла. Много странно. Тъкър и Алисън Бут не бяха в Очо Риос. Някакъв мъж беше пострадал, очевидно доста сериозно, и вместо да го внесат в хотела през парадния вход, те го правеха тайно, крадешком, сякаш вкарваха контрабандна стока. Можеше да се допусне, че Сам Тъкър се е върнал в «Бенгал Корт» без Маколиф, но отнесено към Алисън Бут предположението беше абсурдно.

Какво правеха те? Какво, за Бога, се беше случило… Какво ставаше в момента?

Щеше да се заеме с това сам. Рут трябваше да си остане в стаята. Но първо трябва да отиде на брега, досами водата, откъдето се откриваше панорамна гледка към мотела и терасите с изглед към океана.

Изведнъж, в миниатюрното фоайе, на Питър му дойде наум причина, поради която да звънне на Маколиф. Беше толкова обикновена, та чак абсурдна в простотата си. Не могъл да заспи, излязъл да се разхожда по брега, забелязал светлината зад спуснатите завеси в стаята на Алекзандър и предположил, че той се е върнал от Очо Риос. Дали биха имали нещо против да дойдат с Алисън да изпият по чашка?

Йенсен отиде до телефона в края на бара. Когато Маколиф вдигна слушалката, в гласа му се чувстваше усилието да бъде любезен, доколкото обстоятелствата му позволяваха. И ето защо лъжите му бяха направо очевадни.

— О, Господи, Питър. Благодаря ти, но направо сме скапани. Точно се бяхме настанили в Сан Суси, когато Латъм позвъни от министерството. Някакъв проклет бюрократичен проблем с нашите вътрешни разрешителни. Трябваше да пътуваме обратно цял ден заради някакво проклето… Някакви прегледи утре сутринта… бележки за ваксинациите. Изобщо медицински глупости.

— Ужасно съжалявам, старче. Бих казал, че са направо отвратителни копелдаци.

— Те са… Но нищо, поне ще си вземем нашето. Извинявай. Може би утре ще му ударим по едно.

На Питър му се искаше да задържи Маколиф още малко на телефона. Дишането му бе твърде неравномерно. Всяка следваща секунда можеше да му предостави възможност да научи още нещо.

— Рут и аз мислехме утре да наемем кола и да отидем до водопада Дън някъде около обед. Сигурно ще сте свършили дотогава. Какво ще кажеш да дойдете и вие?

— Честно да ти кажа, Питър — каза Маколиф, запъвайки се, — ние се надявахме да се върнем в Оки, ако успеем.

— Е, в такъв случай ходенето до водопада Дън отпада, разбира се. Но вие сте ходили там, нали? Вярно ли е всичко, което разправят за него?

— Да, да, наистина е такъв. Забавлявайте се…

— Но ще се върнете утре вечер, нали?

— Да, разбира се… Но защо?

— Заради запоя бе, старче.

— Прав си — провлачи отговора Маколиф. — Ще се върнем утре вечерта. Разбира се, че ще се върнем утре вечер. Лека нощ, Питър.

— Лека нощ, приятелю. Приятни сънища.

Йенсен окачи слушалката на телефона. Той бавно се отправи към масата в ъгъла, с чаша в ръка, като кимаше любезно на останалите гости на мотела, създавайки около себе си впечатлението, че очаква някого, най-вероятно — жена си. Нямаше желание да сяда при други хора. Трябваше да остане насаме със себе си, докато обмисляше следващите си ходове.

Ето защо той лежеше сега в пясъка зад кораловото възвишение на брега на океана и наблюдаваше как Лорънс и Сам Тъкър си приказват. Видя неща, за които се предполагаше, че никой няма да види: пристигането на двама мъже, единият от които очевидно беше лекар, носещ неизбежната чанта, а другият — нещо като негов асистент, мъкнеше обемист куфар и някакви принадлежности със странна форма. Между Маколиф, Алисън и доктора имаше кратко съвещание. Малко по-късно към тях се присъединиха Сам Тъкър и чернокожият член на екипа — Лорънс. Впоследствие другите се прибраха, а на терасата останаха само Тъкър и негърът. На пост. Явно охраняваха не само момичето и Алекзандър, но и онзи, който и да беше той, в съседната стая: раненият мъж със странно оформената глава, когото изнесоха от колата. Кой ли беше той?

Три часа вече двамата мъже оставаха на своя пост. Никой не беше влизал, нито излизал. Но Питър знаеше, че не бива да напуска крайбрежната си наблюдателница. Все още не. И тогава Йенсен видя как негърът от екипа, Лорънс, слезе по стълбите на терасата и тръгна през дюните към брега. В същото време Тъкър се отправи през тревата към ъгъла на сградата. Той застана неподвижно в края на моравата — очевидно чакаше някого или пък само наблюдаваше.

Лорънс стигна до водата. Йенсен беше заинтригуван. Огромният негър направи нещо много странно: погледна часовника си, след това запали две кибритени клечки, една след друга, като за няколко секунди задържа всяка от тях високо в утринния неподвижен въздух и накрая ги хвърли във водата.

Няколко мига по-късно странното действие получи своето обяснение. Лорънс заслони очите си с ръка, пазейки се от заслепяващите лъчи на изгряващото слънце, което си пробиваше път отвъд, над хоризонта. Питър проследи линията на погледа му. Две подобни припламвания се появиха в сенките на отсрещния бряг, недалеч от носа. Една малка лодка свърна към вътрешността на заливчето и нейната сиво-черна коруба изплува бавно в лъчите на утрото. Тя се насочи към тази част на плажа, където стоеше Лорънс.

Няколко минути по-късно Лорънс драсна друга клечка и я задържа високо дотогава, докато получи потвърждение от приближаващия плавателен съд. В следващия момент двете пламъчета бяха изгасени почти едновременно и негърът се затича обратно през пясъка към «Бенгал Корт».

Сам Тъкър, който стоеше в тревата до ъгъла на сградата, се обърна и видя тичащия Лорънс. Той отиде до стълбите, водещи към брега, и го зачака. Чернокожият стигна до тях, двамата си размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към вратата на стаята на Алисън Бут. Тъкър я отвори и те влязоха вътре. Двойната врата остана полуотворена.

Питър продължи да наблюдава мотела, като хвърляше поглед и към брега. Откъм терасата все още нямаше раздвижване, а малката лодка продължаваше да се плъзга по гладката повърхност на водата. Вече беше само на около триста или четиристотин ярда. Дълга, плоскодънна рибарска лодка, задвижвана от приглушен мотор. На кърмата седеше негър, облечен в някакви дрипи и с бяла сламена шапка на главата. Над малката палуба стърчаха въдици, отстрани на корпуса бяха надиплени мрежи. Създаваше се впечатлението, че един най-обикновен ямайски рибар е излязъл на утринен риболов.

Когато лодката стигна на двеста-триста стъпки от брега, чернокожият кормчия запали клечка кибрит и след това бързо я изгаси. Йенсен погледна към терасата. За секунди фигурата на Сам Тъкър изникна от тъмнината зад отворената врата. Той държеше единия край на носилка, в която лежеше мъж, увит в одеяла. Процесията се завършваше от Лорънс, който носеше другия край.

Като внимаваха да не клатят носилката, двамата мъже притичаха през терасата, надолу по стълбите, през пясъка и стигнаха до брега. Времето беше точно разчетено. Нямаше излишно суетене. На Йенсен му се стори, че всичко стана светкавично: в момента, в който лодката се удари в плитчината, Тъкър и Лорънс нагазиха във водата с носилката, прехвърлиха я много внимателно през борда и я положиха на дъното. Върху завития в одеялата мъж метнаха мрежите и мигновено рибарската лодка беше избутана обратно във водата от Сам Тъкър. Лорънс се беше приплъзнал и вече седеше на едно от ребрата й. Само секунди по-късно той съблече ризата си, измъкна от някаква вдлъбнатина на лодката и нахлупи на главата си стара, разръфана сламена шапка; издърпа една от въдиците, закрепени към палубата. Преобразяването беше цялостно. Конспираторът Лорънс се беше превърнал в летаргичен местен рибар.

Малкото плоскодънно корито направи завой, надипли огледалната повърхност и се отправи към хоризонта. Моторът бумтеше малко по-силно от преди. Явно кормчията искаше по-бързо да отдалечи от брега скъпоценния си товар.

Сам Тъкър помаха с ръка. Лорънс кимна и потопи въдицата във водата. Тогава Тъкър се обърна с гръб към миниатюрното заливче и тръгна бързо към «Бенгал Корт».

Питър Йенсен продължи да наблюдава как рибарската лодка се отправи през откритото водно пространство към носа. На няколко пъти Лорънс се навеждаше, за да оправя мрежите, но очевидно искаше да се убеди, че мъжът в носилката е добре. Изглеждаше, че междувременно издава и някакви нареждания към чернокожия, който стоеше при мотора. Слънцето вече беше изгряло. Щеше да бъде един горещ ден.

Питър забеляза, че двойните врати, водещи към терасата в стаята на Алисън Бут, останаха отворени. Ако имаше допълнително осветление, той би могъл да види, че вътре продължаваше да става нещо. Сам Тъкър излиза на два пъти, с тъмни найлонови торби, които остави във вътрешния двор. След това се появи втори мъж — Питър осъзна, че това е асистентът на директора — с черен цилиндричен съд в едната си ръка и огромен черен куфар в другата. Той ги остави на пода, наведе се за нещо, като се скри зад ниската стена, опасваща терасата, и почти веднага се изправи, държейки два издължени флакона, като подаде единия на Тъкър, който в този момент се появи на вратата. Питър си помисли, че това трябва да са аерозолни флакони. Двамата мъже си казаха нещо набързо и след това отново влязоха в стаята.

Не бяха минали и три минути, когато Тъкър и помощникът на доктора се появиха отново, но изглеждаха доста комични в опитите си да застанат едновременно в рамката на вратата. Десните ръце и на двамата бяха протегнати напред и във всяка имаше по един аерозолен флакон, от който изригваха облаци дребна роса.

Тъкър и чернокожият помощник най-съвестно бяха напръскали вътрешността на стаята със спрея.

Когато привършиха, те отидоха до найлоновите торби, куфара и големия цилиндричен съд, вдигнаха ги, размениха си набързо няколко думи и тръгнаха през моравата.

Рибарската лодка беше на половината разстояние до носа на заливчето, когато нещо се случи. Тя спря, полюшвайки се нежно по спокойната водна повърхност: вече не се движеше напред. Питър можеше да види как малката сега фигура на Лорънс се изправи в лодката, после се наведе и пак се изправи. Кормчията ръкомахаше развълнувано.

Лодката запърпори още веднъж, само че този път се завъртя бавно и промени посоката си. Тя не продължи по курса си, ако носът наистина беше нейната цел. Вместо това се отправи в открито море.

Йенсен продължи да лежи в мокрия пясък още петнайсет минути, докато гледаше как малкото корито постепенно се превръща в черна точка и се слива със сивкавочерните води на океана, позлатени тук-таме от ярката слънчева светлина. Той не можеше да прочете мислите на двамата синове на Ямайка, нито можеше да види какво става в лодката. От брега всичко изглеждаше доста нелогично. Но това, което знаеше за приливите и отливите, за океанските течения, както и наблюденията му върху ставащото през последните три часа, го доведе до определени заключения.

Вероятно мъжът на носилката беше умрял.

Щяха да свалят всички опознавателни знаци от него, да прикрепят рибарски тежести към тялото му и да го хвърлят в океана, за да бъде отнесено от подводните течения далеч от остров Ямайка. Може би то щеше да бъде изхвърлено след седмици или месеци на някой коралов риф или, при по-добро стечение на обстоятелствата, да бъде разкъсано и погълнато от обитателите на дълбините^[3].

Питър усети, че е дошло времето да се обади на Джулиан. Да се срещне с Джулиан. Незабавно.

 

 

Маколиф се обърна настрана: острата болка, която чувстваше в рамото си, изведнъж се бе преместила в гръдния кош. Той рязко се изправи, зашеметен в първия момент. Опита се да фокусира мислите си: беше сутрин, предишната нощ бе кошмарна с ужасните обърквания, които настъпиха. Трябваше да събере парченцата от случилото се и да ги сглоби наново. Трябваше да си изгради план за действие.

Той погледна към лежащата до него Алисън. Тя дишаше дълбоко, равномерно, потънала в непробуден сън. Ако предишната нощ за него се бе оказала кошмар, то и нейният тормоз не е бил по-малък. Може би даже по-голям. Той поне е бил в движение, непрекъснато, безконечно движение. А тя е чакала, докато се е борила с мислите си. Не беше имал време да размишлява.

Винаги е по-лошо да чакаш.

Бавно, колкото се може по-тихо, той спусна краката си на пода и се изправи. Цялото му тяло беше схванато. Ставите го боляха. Особено капачките на колената. Състоянието му беше разбираемо. Мускулите, използвани усилено миналата нощ, бяха като заспали струни на неупотребяван инструмент, извикани да участват в пиеса от някакъв изпаднал в паника диригент. Алюзията беше точна, мислеше си Алекс. А напълно прилягаше и към мислите му. Той почти се усмихна, когато в съзнанието му изникна определението «какофония». Всички бяха в плен на какофонията.

Но тоновете започваха да образуват определени акорди… някъде, далеч оттук. Имаше някаква мелодия, която едва можеше да се долови. Все още неразкрита и едва ли благородна.

Неопределена миризма атакува ноздрите му. Не напомняше на подправки и ванилия и все пак беше сладка. Ако пораждаше асоциация, то тя бе ориенталска… Явна, остра миризма, от която дори леко ти прилошава. Вече беше прекосил стаята и се канеше да отвори балконската врата, когато осъзна, че е гол. На пръсти отиде до стола край прозореца със спуснатите завеси, където си спомни, че бе захвърлил плувките си преди няколко дена. Вдигна ги от дървената облегалка и ги обу.

— Надявам се да не са мокри — промърка Алисън от леглото. — Камериерката не смее да пипа, а аз не ги изнесох.

— Спи си — отвърна Алекс. — Само преди малко спеше толкова дълбоко.

— А сега съм здравата разсънена… Божичко, часът е 8 и 15.

— И какво от това?

— Нищо. Наистина… Просто не мога да приема, че сме спали толкова дълго.

— Не е кой знае колко дълго. Не сме си легнали по-рано от три. Ако отчитаме всичко, което ни се случи, дори да бяхме станали по обед, пак нямаше да ни е много сънят.

— Как ти е ръката, рамото?

— Боли ме малко… както между впрочем и по-голямата част от тялото. Нищо страшно.

— Каква е тази ужасна миризма? — Алисън седна; чаршафът се свлече, откривайки ужасно старомодната й нощница от плътен памучен плат и закопчана до врата. Тя видя странното изражение върху лицето на Алекс, началото на усмивка в крайчеца на устните му. Тогава тя сведе поглед надолу и се засмя:

— О, нощницата на баба ми. Облякох я, след като ти заспа. Беше доста хладно, а и ти не прояви никакъв друг интерес, освен към задълбочения ни философски разговор.

Той отиде до края на леглото и седна до нея.

— Бях като курдисан, нали?

— Не можех да ти затворя устата. Просто нямаше начин. А пийна и доста скоч. Как е главата ти, между впрочем?

— Благодаря, добре. Все едно че съм глътнал Овалтин… и алкохолът просто не се задържа в тебе. И преди съм виждала това… О, извинявай. Забравих, че мразиш моите типично английски изказвания.

— Аз самият снощи направих няколко от този род, затова ще оттегля възраженията си.

— Вярваш ли още на онова, което ми каза снощи? На преценките си? Особено сега — в «хладната логика на заранта», както се казва?

— Мисля, че да. Същината на аргумента ми, а именно че никой не се сражава по-яростно за къс земя от живеещия на нея, се основава на тях… Да, аз им вярвам. Бих се чувствал много по-уверен обаче, ако Барък не беше ранен.

— Странно име: Барък.^[4]

— Странен човек. И много силен. Той е необходим, Алисън. Момчетата могат бързо да се превърнат в мъже, но те все още не са калени. Неговото знание е необходимо.

— На кого?

Маколиф се загледа в нея, в прекрасния начин, по който веждите й се извиваха въпросително над ясните й светлосини очи.

— На собствената му среда — просто отвърна той.

— Която не е средата на Чарлз Уайтхол^[5]. — В гласа й нямаше никакви въпросителни нотки.

— Така е. Те са различни. И аз мисля, че е необходимо… в този момент, при тези обстоятелства… фракцията на Барък да е поне толкова жизнеспособна, колкото е тази на Чар ли.

— Тази загриженост ми прилича на желание за намеса, скъпи.

— Знам. Така е, защото всичко ми се струва толкова объркано. Но на Уайтхол нещата не изглеждат такива, нито пък на Барък Мур. Те виждат едно просто деление, което се размътва от появата на втори и трети групировки… Не разбираш ли? Те не са разсредоточени. Първо вървят подир една цел, после подир друга, трета, знаейки предварително, че ще им се наложи да се срещнат един ден. Никой от тях не изпуска това предвид. Всеки събира ябълките, докато ходи по пътя си.

— Какво, какво? — Алисън се облегна отново на възглавницата. Тя с любопитство наблюдаваше Маколиф, който се взираше в стената без да вижда нищо. — Не мога да схвана последните ти думи.

— Не съм сигурен, че мога да ти го обясня, но ще опитам: глутница вълци наобикаля своите жертви, които са се сгушили в средата на кръга; те атакуват, мятайки се навътре и навън от създадения обръч и всичко това продължава, докато набелязаните жертви се объркат до степен на изтощение и невъзприемчивост — тогава вълците ги довършват.

Алекс спря. Чувстваше се объркан.

— Доколкото схващам, Чарлз и Барък са жертвите — опита се да му помогне Алисън.

— Жертвата е Ямайка, а Ямайка са те. Вълците — враговете — са «Дънстоун»^[6] и всички, които тя представлява: Уорфийлд и шайката му от… световни манипулатори — Шательоровците на този свят; Британското разузнаване с техните елитаристи, такива като Талън^[7] и неговата банда колониални опортюнисти; после — Крафтовците^[8] на този остров… вътрешните кръволоци, ако искаш така ги наречи. И най-накрая, може би дори прословутия Халидон^[9], защото ти не можеш да контролираш нещо, което не можеш да откриеш и дори да го откриеш, може да се окаже, че то не може да бъде контролирано… Много са вълците.

— А и всичко е доста объркано — добави Алисън.

Маколиф се обърна и я изгледа.

— За нас, но не и за тях. Това е направо забележително. Жертвите са си изработили стратегия: хвани всеки вълк в момента, в който той атакува и го унищожи.

— Но какво общо има това с… ябълките?

— Ами аз просто прескочих от кръга към правата линия.

— Не сме ли прекалено отвлечени в разсъжденията си — отбеляза момичето.

— Но пък е така. Като всяка армия — аз не се заблуждавам, Чарлз Уайтхол и Барък Мур имат своите армии, та като всяка армия, която се придвижва напред, те поддържат и тила си. В нашия случай този тил са набраните влияние и подкрепа. Запомни това. Когато всички вълци са унищожени, те ще се обърнат един срещу друг. Затова Уайтхол и Мур трупат ябълки — влиянието си. — Маколиф отново млъкна и стана от леглото. Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в бреговата линия. — Тези примери изясниха ли ти нещата? — попита той меко.

— В тях има твърде много политика, а аз определено не си падам по нея. Но бих казала, че описваш една доста позната картинка.

— Можеш да се обзаложиш на каквото поискаш, че съм прав — прекъсна я Алекс, като говореше бавно. — Историческите примери са безкрайни. Е, аз не съм много силен историк, но мога да спомена някои: Галия по времето на Цезар, Ферара и Рим, Китай през трийсетте години. И още — Корея, Виетнам, Камбоджа, половин дузина африкански страни. Сценарият е един и същ: експлоатация отвън, в страната — бунтове. Революция и контрареволюция. Хаос, кръвопролития, изгонване. Накрая — възстановяване, постигнато чрез примирие. Такава е схемата. Това е, което се очаква от Барък и Чарли Господина. И всеки от тях знае, че когато се присъединява към другия, за да свършат с вълка, в същото време трябва и дълбоко да се вкорени в сърцата на сънародниците си. Защото, когато часът на примирието удари, а то все ще се случи един ден… всеки ще иска да има по-голяма власт при диктуването на условията.

— Това, което се опитваш да кажеш, като се оттласнем от кръговете и правите линии, е, че ти няма да се съгласиш армията на Барък да бъде отслабена. Това ли е?

— Да. Това не трябва да се допуска. Не и в този момент.

— Тогава ти се намесваш. Ти си външен човек, който заема вътрешна позиция. Това не е твоето… късче земя, скъпи мой.

— Но аз доведох Чарли Господина тук. Аз му създадох уважението, с което се ползва, прикритието му. Обаче Чарли е един копелдак.

— А Барък Мур светец ли е?

— Ни най-малко. И той е същото добиче. Но за него е от значение да бъде такъв.

Маколиф се върна до прозореца. Утринното слънце пронизваше стъклото и образуваше малки капчици влага. Очертаваше се още един горещ ден.

— Какво ще правиш? — Алисън седна напред, като същевременно се взираше в Алекс.

— Да правя? — попита той тихичко, с очи вперени в нещо зад прозореца. — Това, за което са ме пратили тук, за което ми плащат един милион долара. Ще довърша проучването или ще намеря този Халидон. Което първо стане. След това ще се махнем оттук… на собствени разноски.

— Звучи разумно — каза Алисън, докато се надигаше от леглото. — Ама каква е тази отвратителна миризма?

— О, забравих да ти кажа. Щяха да пръскат твоята стая, за да не остане мирисът на лекарства.

Маколиф пристъпи още по-близо към прозореца и засенчи очите си от лъчите на утринното слънце.

— Етерът или дезинфектантът, или каквото там беше, бе много по-поносим. Банският ми костюм е там. Мога ли да ида да си го взема?

— Какво, какво?

Алекс не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху нещо друго, вън от стаята.

— Банският ми костюм, скъпи. Той е оттатък.

Маколиф се обърна към нея. Думите й не достигаха до съзнанието му.

— Чакай тук. Сега ще се върна.

И той бързо тръгна към балконската врата, отвори я и изтича навън. Алисън се загледа след него изумена. Тя прекоси стаята и застана до прозореца да види какво толкова беше впечатлило Алекс. Трябваше й известно време, за да схване. Алекс тичаше през пясъка към водата. Там долу на плажа една самотна фигура, фигурата на негър гигант се взираше в океана. Това беше Лорънс.

Алекс наближи високия ямаец, като се чудеше дали да му извика. Инстинктът му подсказваше, че не бива. Вместо това, той се прокашля, когато стигна на около десет ярда от него. Прокашлянето беше достатъчно силно, за да заглуши шума на разбиващите се в брега малки вълнички.

Лорънс се завъртя. В очите му имаше сълзи, но той не примига. По лицето му не трепваше нито мускулче. Държеше се като пораснало дете, което се опитва да се справи с ужасната тежест на връхлетялата го лична мъка.

— Какво се случи? — запита Маколиф тихо, докато се приближаваше към голото до кръста момче гигант.

— Трябваше теб да слуша, сър. Не него. Той сбъркал, сър.

— Разкажи ми какво стана — повтори Алекс.

— Барък е мъртъв. Направих какво ми нареди и ето, той мъртъв. Аз го послушах и той умря, сър.

— Той знаеше за риска, но беше длъжен да го поеме. Мисля, че вероятно е бил прав.

— Не… Той сгрешил, защото сега е мъртъв. Това го прави виновен, сър.

— Флойд умря… Барък… Кой остана тогава?

Лорънс впи очи в Маколиф, те бяха зачервени от безмълвно ридание. Зад гордостта и афишираното самообладание в тях се криеше безкрайната мъка на дете, на момче, което моли за помощ.

— Само вие и аз, сър. Никой друг… Ще ми помогнете, сър?

Алекс отвърна на погледа на бунтовника без да каже нито дума. Само помисли за себе си: «Добре дошъл в редиците на революцията!».