Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (2)

2.

Маколиф учтиво отхвърли предложението на Уорфийлд да извика отново на «Белгрейвия» колата на Престън, за да го откара. Алекс искаше да се разходи, да размисли в студения зимен въздух. Движението му помагаше да подреди мислите си; силните, мразовити ветрове по някакъв начин го караха да се съсредоточи в разсъжденията си.

Макар че нещата бяха не толкова за мислене, колкото за възприемане. В известен смисъл преследването беше свършило. Краят на заплетената главоблъсканица се виждаше след единадесет години лутане. Не заради самите пари. А за парите като средство за постигане на независимост.

Абсолютна. Всеобхватна. Никога да не му се налага да прави нещо, което не иска.

Смъртта на Ан — нейното убийство — му беше подействала като трамплин. Той разбираше, че е дошло прозрението. Но прозрението имаше солидни корени зад емоционалния взрив. Събранието на научните работници — прецизно описано от Уорфийлд като «напълно ненужно» — беше симптоматично за академичната система.

Цялата дейност в лабораторията беше подчинена на това да оправдава някакви предстоящи субсидии. Господи! Колко много ненужна работа! Колко много безцелни събрания! Колко често необходимата работа оставаше недовършена, защото не се осъществява някоя субсидия или пък някой държавен чиновник променя първостепенните задачи, за да постигне по-очевиден прогрес.

Той не можеше да търпи и фирмите. Господи! Различна система от първостепенни задачи, насочени към една-единствена цел: печалбата. Само печалбата. Проектите, които не представяха най-обещаващата «схема на печалба», се зарязваха без повече да ги погледнат.

Придържай се към бизнеса. Не губи време.

Така че той заряза фирмите и продължи самостоятелно. По този начин човек можеше сам да прецени стойността на заобикалящите го ценности и дали те си струват труда.

Като премисли нещата, всичко… всичко, което му предложи Уорфийлд, бе не само коректно и приемливо, а направо великолепно. Необременени, законни милион долара за геоложко проучване, с което Алекс знаеше, че може да се справи.

Той горе-долу познаваше района в Ямайка, който трябваше да бъде проучен: на югоизток от Фолмаут, по крайбрежието до залива Дънкан; във вътрешността до Кок Пит. Всъщност територията на Кок Пит изглежда най-много интересуваше «Дънстоун»: обширни сектори необитаеми — в някои случаи и неотбелязани на картата — планини и джунгли. Мили наред се простираше неразвита площ на десет минути със самолет до изискания залив Монтего, на петнадесет — до разширяващия се, експлодиращ Ню Кингстън.

От «Дънстоун» щяха да му предоставят специфичните градусови маркировки за три седмици, а през това време той трябваше да сформира екипа си.

Вече се бе върнал на «Странд», на няколко преки от «Савой корт». Наистина не беше решил нищо; нямаше какво да се решава, освен може би намерението да започне търсенето на хора в Университета. Беше сигурен, че няма да му липсват заинтересовани кандидати; надяваше се само те да притежават квалификация на такова равнище, каквото му трябва.

Всичко беше чудесно. Наистина чудесно.

Продължи по алеята до двора, усмихна се на портиера и мина през масивните стъклени врати на «Савой». Отиде до бюрото за резервации отдясно и попита дали има съобщения за него.

Нямаше.

Но затова пък имаше нещо друго. Облеченият със смокинг чиновник на гишето му зададе един въпрос.

— Ще се качвате ли горе, господин Маколиф?

— Да… да, ще се кача горе — отговори Алекс, объркан от въпроса. — Защо?

— Моля?

— Защо питате? — усмихна се Маколиф.

— Заради обслужващия персонал на етажа, сър — отвърна човекът с интелигентен поглед и самоуверен тон. — В случай че дойдат да чистят или гладят. Тези часове са страхотно напрегнати.

— Разбира се. Благодаря — Алекс се усмихна отново, кимна одобрително и се отправи към малкия асансьор с месингова решетка.

Опитал се бе да разбере още нещо от погледа на хотелския чиновник, но не успя. Но все пак усети, че има и друго. За шестте години, през които беше отсядал в хотела, досега никой не го е питал дали ще се «качва горе». Като се има предвид английското чувство за приличие, този въпрос изглеждаше невероятен.

Или може би неговата предпазливост, породена от «Дънстоун», се проявяваше прекалено бързо, прекалено силно?

В стаята си Маколиф се съблече по гащета, облече си хавлия и поръча на етажния сервитьор да му донесе лед. На бюрото му беше останала почти пълна бутилка скоч. Той седна на едно кресло до прозореца и отвори вестника, предвидливо оставен от обслужващия персонал.

Скоро на външната врата се почука — сервитьорите на «Савой» се славеха със своята бързина. Маколиф започна да се надига от креслото, но после спря.

Сервитьорите на «Савой» не чукаха на външните врати — те влизаха направо в антретата. Гостите си осигуряваха уединение, като заключваха вратите на спалните към антретата.

Алекс рязко се приближи към вратата и я отвори. Нямаше никакъв сервитьор. Вместо това той видя пред себе си висок, симпатичен мъж на средна възраст с палто от туид.

— Господин Маколиф?

— Да?

— Казвам се Холкрофт. Мога ли да говоря с вас, сър?

— Ами да… разбира се. — Алекс огледа коридора, докато правеше знак на човека да мине край него. — Позвъних за лед; помислих ви за сервитьора.

— Тогава мога ли да вляза във вашата… извинете ме, във вашата тоалетна, сър? Предпочитам да не ме виждат.

— Какво? Уорфийлд ли ви изпраща?

— Не, господин Маколиф. Британското разузнаване.