Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (18)

18.

Беше ясна нощ. Навлязла в последната си четвърт, луната на Ямайка грееше ярко между високите брегове на реката.

Те маневрираха с откраднатия бамбуков сал из бързите води на Марта Брей, докато достигнаха мястото. Оттук до къщата в Карик Фойл не беше далеч.

Акостираха в малко, тъмно като в рог заливче, изтеглиха сала от водата и го скриха под гъсто разлистените, надвиснали като водопад от чадъри, мангрови дървета и палми.

В десантната група бяха четирима: Барък, Алекс, Флойд и Уайтхол. Сам Тъкър и Лорънс останаха в Бенгал Корт, за да охраняват Алисън.

Те пълзяха нагоре по склона през гъстия, заплитащ се в телата им листак. Склонът беше доста стръмен, а придвижването — мъчително бавно. Разстоянието до имението «Хай Хил» не беше повече от миля, най-много — миля и четвърт, но на четиримата им трябваше почти цял час, за да го достигнат.

Чарлз Уайтхол си мислеше колко глупаво е от тяхна страна да изберат такъв маршрут. Ако охраната е само един човек и едно куче, какво им пречеше да използват кола до пътя под криволичещата половин миля входна алея и просто да повървят малко до входната врата на имението. В приведените от Барък аргументи, на Трелоунската полиция се отдаваше много по-голяма съобразителност, отколкото тя в действителност притежаваше. Мур смяташе, че най-вероятно полицаите са поставили електронна алармена система по продължение на входната алея, тъй като подобни приспособления се използваха вече от месеци в хотелите на Монтего Бей, Кингстън и Порт Антонио. Следователно не можеха да поемат риска да задействат някое от тях.

Задъхани, те застанаха в южния край на стръмната морава на Пиърсол и погледнаха към къщата, наречена «Хай Хил». Лунната илюминация подчертаваше безмълвността, спокойствието, грацията и солидността на белокаменното здание и то изглеждаше като монумент, изваян от алабастър. През пролуките на кепенците се прокрадваше светлина само на две места в цялата къща: от задната стая, която излизаше на моравата, и от централната спалня на втория етаж. Всичко останало тънеше в мрак, ако не се брояха подводните светлини на басейна. Внезапен полъх предизвика появата на вълнички по повърхността му и синкавата светлина от дълбините затанцува.

— Трябва да го изкараме навън — каза Барък. — Него и кучето.

— Защо? Какъв е смисълът? — попита Маколиф, потта се стичаше в очите му. — Той е един, а ние сме четирима.

— Мур е прав — обади се Чарлз Уайтхол. — Ако има електронни алармени системи навън, то тогава би трябвало да има такива и вътре.

— На половин миля сме от Фалмут. Полицията е във Фалмут — убеждаваше ги Алекс. — Ще сме влезли, излезли и забравили, докато успеят да се дотътрят.

— Не е толкова просто — заспори Барък. — Ще ни трябва време, за да определим кои са камъните в стената на резервоара и после да ги изкъртим…

Барък Мур ги поведе покрай дървената пристройка към отсрещната страна на старото пасище. Той заслони светлината на фенерчето си в шепа и притича до горичката хлебни дървета в северната му част. Там залегна зад дънера на най-далечното дърво. Останалите направиха същото. Барък проговори, шепнейки:

— Говорете тихо. Ветровете, идещи откъм хълмовете, отнасят гласовете. Пакетът е заровен в земята, на четирийсет и четири стъпки вдясно от четвъртия голям камък, който лежи на северозападния диагонал, започващ от това дърво.

— Той познаваше Ямайка — каза Уайтхол почти нежно.

— Какво искаш да кажеш? — Маколиф забеляза на лунната светлина тъжната усмивка по лицето на учения.

— Аравакските символи, обозначаващи Пътуването на воините към Смъртта, са на групи от по четири, винаги на дясно от залязващото слънце.

— Това не е много успокоително — каза Алекс.

— Като вашите американски индианци — отвърна Уайтхол — и араваките не са били «успокоявани» от белия човек.

— Нито пък африканците, Чарли-господине. — Барък кръстоса поглед с този на Уайтхол на лунната светлина. — Понякога ми се струва, че забравяш това. — Той се обърна към Маколиф и Флойд: — Последвайте ме в колона.

Те притичаха свити почти на две през високата трева, след черния революционер, като потупваха, броейки, всеки по-голям, открояващ се камък. Един, два, три, четири…

При четвъртия камък, грубо на около сто и петдесет ярда от основата на хлебното дърво, коленичиха. Барък захлупи фенерчето си и насочи светлината към горната част на камъка. Там имаше изсечен знак, който едва се забелязваше. Уайтхол се надвеси над него.

— Вашият доктор Пиърсол е имал много гъвкаво въображение; гъвкаво в исторически смисъл. Той е прескочил от араваките към коромантийците. Разбирате ли? — Уайтхол проследи с показалец маркировката, подпомаган от светлината на фенерчето, и продължи тихо: — Този засукан полумесец е луната на Ашанти, която коромантийците използвали, за да оставят знак на членовете на племето, изостанали на два или три дни, увлечени в лова. Вдлъбнатините по изпъкналата част на полумесеца определят посоките: една резка — наляво, две — надясно. Поставянето им на ръба показва ъгъла. Тука: две резки, празен център — следователно — право надясно от камъка, като се гледа основата на полумесеца. — Уайтхол посочи с дясната си ръка на североизток.

— Същите бяха и инструкциите на Пиърсол. — Барък кимна с глава; той не си направи труда да скрие раздразнението си от разясненията на Чарли. Но въпреки това, излъчваше и уважение, мислеше си Маколиф, докато гледаше как Мур отброява четиридесет и четирите крачки.

Пиърсол беше замаскирал мястото, избрано за скривалище. Вътре, в отброената от крачките земя, имаше гъсталак от молюскова папрат във формата на перест клон. Папратите бяха вкоренени толкова изкусно, че никой не би допуснал възможността да е ровено тук напоследък.

Флойд извади сгъваема лопата от колана си, разгъна дръжката й и започна да отстранява пръстта. Чарлз Уайтхол коленичи и се включи в заниманието, загребваше земята с голи ръце.

Правоъгълната черна кутия се намираше на доста голяма дълбочина. Ако инструкцията не беше толкова подробна и точна, те сигурно щяха да се откажат да копаят още преди да са я достигнали. Беше на повече от три стъпки под повърхността. Уайтхол подозираше, че са били точно четири, когато е била поставена. Преклонението на араваките пред единението на четирите.

В момента, в който лопатката на Флойд изтрака по металната обвивка, Уайтхол светкавично протегна дясната си ръка, сграбчи кутията и започна да опипва ръбовете й, опитвайки се да ги раздалечи и да я отвори. Но само за броени секунди разбра, че това е невъзможно. Използвал бе подобни кутии-хранилища стотици пъти. Беше от оня тип архивни херметически касети, чиито меки, гумирани ръбове създаваха вакуум при затварянето. Имаше две ключалки, по една от двете страни, всяка с отделен ключ. Когато ключовете се поставеха на мястото си и се завъртваха, те пропускаха въздуха вътре и след няколко минути можеше вече да бъде отворена. Подобни кутии се използваха в най-строго охраняваните библиотеки за съхраняване на старинни ръкописи; които се проучваха от учените веднъж на около пет години и по този начин се опазваха от разрушителните процеси на времето. Наименованието «архивна касета» прилягаше много точно: можеше да съхрани документи в архивите за хилядолетия.

— Дай ми ключовете! — изхриптя Уайтхол в нетърпението си към Барък.

— Няма ключове. Пиърсол не е казвал нищо за ключове.

— По дяволите!

— Тихо! — заповяда Маколиф.

— Върни обратно пръстта — обърна се Мур към Флойд — така че да не личи. Натъпчи отгоре и папратите.

Флойд изпълни нареждането, Маколиф му помагаше. Уайтхол се беше втренчил в правоъгълната кутия, която все още държеше в ръцете си. Беше бесен.

— Ама той е бил параноик бе — прошепна ученият, обръщайки се към Барък. — Ти каза, че е било пакет. Пакет, обвит в мушама! А не такова чудо! Ще ни трябва горелка, за да го отворим!

— Чарли има право — каза Алекс, ровейки в пръстта с голи ръце и осъзна, че той току-що беше нарекъл Уайтхол «Чарли». — Защо му е трябвало да създава тези усложнения? Защо не е оставил кутията, заедно с другите документи в резервоара.

— Задаваш въпроси, на които никой не може да ти отговори. Бил е много загрижен. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Пръстта беше върната на мястото й. Флойд изравни повърхността и натика корените на молюсковата папрат в меката почва.

— Мисля, че стига толкова — каза той, докато сгъваше дръжката на лопатката си и я затъкваше обратно в колана си.

— Как ще влезем вътре? — попита Маколиф. — Или ще изкараме охраната навън?

— Мисля върху това от няколко часа — отговори Барък. — Дивите прасета ще свършат работа.

— Великолепна идея, мъжки! — прекъсна го Флойд.

— В басейна ли? — намеси се и Уайтхол, разбиращо.

— Да.

— За какво, по дяволите, говорите? — Алекс се взираше в лицата на тримата чернокожи на лунната светлина.

Барък отговори:

— На територията на Кок Пит има много диви прасета. Те са злобни и създават големи неприятности. Тук вероятно сме на около десет мили от границите й. Не е нищо необичайно за прасетата да се щурат насам-натам, дори да се отклонят толкова надалеч… Флойд и аз ще имитираме звуците им. Вие и Чарли ще хвърляте камъни в басейна.

— А с кучето какво ще правим? — попита Уайтхол. — По-добре е да го застреляте.

— Никаква стрелба, човече! Изстрелите ще бъдат чути на мили оттук. Аз ще се погрижа за кучето — Мур извади пистолет с анестезиращи капсули от джоба си. — В арсенала ни има много такива играчки. Да вървим.

Пет минути по-късно Маколиф си мислеше, че е участник в някакво демонично детско забавление. Барък и Флойд бяха пропълзели в края на високата трева, опасваща от всички страни елегантно окосената морава. Като предполагаха, че доберманът ще се втурне към първата подушена човешка миризма, Алекс и Уайтхол бяха заели паралелни позиции десетина стъпки вдясно от другите. Между тях се намираше купчина камъни. Трябваше да започнат да ги хвърлят, прицелвайки се в осветения, на около шестдесет стъпки от тях, басейн при първите звуци, които Мур и другарят му щяха да произведат.

И звуците не закъсняха. Писъци прорязаха тишината с ужасяваща автентичност. Това беше ревът на подплашени зверове — пронизителен и вдъхващ страх.

Маколиф и Уайтхол замятаха камъни в басейна. Звукът от цамбурванията се смеси с чудовищните крясъци. Зловеща какофония изпълни нощта.

Капаците на прозорците на първия етаж се отвориха с трясък. Мъжът от охраната се виждаше през решетката. В ръката си държеше пушка.

Изневиделица едно камъче удари Алекс по бузата. Ударът не беше силен. Той рязко обърна глава в тази посока и видя, че Флойд му махаше с ръка от прикритието си, заповядвайки му да спре офанзивата. Алекс сграбчи Уайтхол за ръката.

Писъците станаха по-високи, придружени от глух тропот по тресящата се земя. Алекс можеше да наблюдава Барък и Флойд на лунното осветление. Те шляпаха по земята като подлудели животни; ужасните звуци, издавани от подскачащите им глави, достигнаха своето кресчендо. Сякаш наистина диви прасета се боричкаха във високата трева.

Вратата на дома на Пиърсол се отвори с трясък. Пазачът, с пушка в ръка, изникна там заедно с кучето. Животното изтича по моравата и се втурна в посоката на истеричните звуци и твърде характерната човешка миризма.

Маколиф коленичи, хипнотизиран от онова, което последва в лунната светлина на Ямайка. Барък и Флойд пропълзяха обратно до пасището, като се пазеха да не покажат главите си над тревата и без да намаляват височината на своите животински крясъци. Доберманът се стрелна през моравата и нагази, без да намалява темпото, в избуялата трева. Към протяжния вой и грухтенето се прибави и яростният лай на раздразненото куче. Но в суматохата на ужасяващите звуци Алекс все пак успя да дочуе серия глухи изстрели: пистолетът с анестезиращите капсули беше задействан неколкократно.

Изведнъж силен вик заглуши издаваните от мъжете животински крясъци; пазачът изтича до края на моравата, пушката му беше готова за стрелба. И преди Маколиф да може да осъзнае или разбере какво става, Чарлз Уайтхол сграбчи шепа камъни и ги запрати към осветения басейн. След това — още една.

Пазачът се извъртя и тръгна към водата. Уайтхол избута Алекс от пътя си, притича до края на високата трева и неочаквано изскочи на моравата точно пред него.

Маколиф гледаше и не вярваше на очите си.

Уайтхол, изтънченият учен, мъжът с деликатното телосложение, «Чарли Господина», се хвърли към мъжа, сграбчи го за гушата, като същевременно жестоко го ритна в корема, после стисна китката му, извиваше я дотогава, докато пушката падна от ръцете му. Мъжът изгуби почва под краката си, превъртя се и тупна на земята. Докато той все още потреперваше в тревата, Уайтхол бързо се прицели и с все сила заби тока на обувката си в черепа му, под челото. Тялото потръпна конвулсивно, след което притихна.

Писъците секнаха. Настъпи тишина.

Барък и Флойд се втурнаха през високата трева към моравата. Барък проговори:

— Благодаря ти, Чарли, човече. Сляпата стрелба можеше да ни улучи.

— Трябваше да го направя — отговори, спокойно Уайтхол. — Аз трябва да се запозная с онези документи.

— Да вървим тогава — каза Барък Мур. — Флойд, внеси тази свиня вътре и го завържи някъде.

— Не губете време — отряза ги Уайтхол, отправяйки се към къщата с кутия под мишница. — Просто го хвърлете в тревата. Мъртъв е.

Когато влязоха вътре Флойд ги поведе към стълбите на избеното помещение — в мазето на Пиърсол. Резервоарът се намираше в западната част и беше около шест стъпки дълбок, а на ширина — пет. Стените бяха сухи. Паяжини опасваха външните стени и покрива му. Барък забърса ефирните препятствия, изпречили се на пътя му и се спусна в отвора.

— По какво ще разбереш кои са блоковете? — попита припряно Уайтхол, стискайки здраво в ръка черната правоъгълна кутия.

— Има начин. Докторът ми обясни — отвърна Мур, докато изваждаше кутия кибрит от джоба си.

Той драсна една клечка и се вгледа в централната линия, като започна от север и бавно се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Държеше запалената клечка близо до стената и се взираше в цепнатините между блоковете в долната половина на ямата.

— Земен фосфор — отбеляза, Уайтхол тихо. — Събира се по ръбовете на бетона.

— Така е, човече. Но не е много. Стига само колкото да произведе малко пламъче или прашене.

— Губиш ценно време — изсъска Уайтхол. — Завий наляво, към северозападната точка, не към твоето «дясно».

Тримата мъже едновременно се вторачиха в учения.

— Какво ти става, бе Чарли, човече? — Барък беше стъписан.

— Прави каквото ти казвам!… Моля те.

— Пак ли символите на араваките? — попита Маколиф. — Онова… «пътуване към смъртта» или както там го наричаше? Надясно от залязващото слънце?

— Радвам се, че го намираш забавно.

— Ни най-малко, Чарли. Уверявам те: ни най-малко — отговори меко Алекс.

— Охо… — Барък подсвирна докато малки пламъчета избухнаха от цепнатините на резервоара. — Чарли, ти имаш мозък в главата си, човече! Ето ги… Флойд подай ми инструментите!

Флойд бръкна в куртката си и извади дванадесет сантиметрово длето и сгъваем метален чук. Подаде ги на висшестоящия.

— Искаш ли помощ? — попита той.

— Мястото не е достатъчно за двама — отвърна Барък като започна да чука по продължение на цепнатините.

Три минути по-късно Мур бе успял да отдели първия блок от спойващия го в зидарията хоросан и започна да го отмества като бавно го издърпваше от стената на резервоара. Сега Уайтхол държеше прожектора и не откъсваше очи от действията на Мур. Най-накрая блокът беше изваден. Флойд се протегна надолу и го пое от ръцете на Барък.

— Какво има отзад? — Уайтхол насочи лъча светлина в зейналата дупка.

— Пространство, човече. Кафява пръст и празно пространство — каза Мур. — И май — капак на друга кутия. Доста по-голяма.

— За бога! Хайде, размърдай се!

— Добре де, Чарли. Нямаме уговорка за вечеря в «Хилтън» на Мо'Бей — захили се Барък. — И нищо няма да бъде преписано от някоя скрита мангуста.

— Успокой се — докато говореше, Маколиф не вдигна поглед към Уайтхол, нямаше желание за това. — Имаме цяла нощ на разположение, нали? Убихме оня мъж отвън. Единствено той имаше някакъв шанс да ни попречи. И ти реши, че това е достатъчна причина, за да умре.

Уайтхол се обърна и се втренчи в Маколиф.

— Убих го, защото се налагаше.

След това той отново превключи цялото си внимание върху Барък Мур.

Вторият блок беше освободен с много по-малко усилия, отколкото първия. Барък пъхна ръка в дупката, подпря камъка отзад и го заразклаща дотогава, докато цепнатините се разшириха достатъчно и той изскочи нацяло. Флойд пое каменния блок и го постави внимателно на една страна.

Уайтхол залегна срещу дупката и освети с фенерчето във вътрешността й.

— Това е архивна касета. Трябва да ми я подадеш.

Той връчи фенерчето на Флойд и се разтегна, провесен в дупката, докато Барък измъкваше кутията от пръстта и най-после му я подаде.

— Направо изключителна! — пророни Чарлз, прокарвайки пръсти по продълговатата кутия, докато с коляно притискаше към пода капака на другата. Уайтхол нямаше доброволно да се раздели с нито едно от двете си драгоценни притежания.

— Касетата ли имаш пред вид, човече? — запита Мур.

— Да — Уайтхол преобърна кутията, след това отново я изправи, за да може Флойд да прокара лъча на прожектора по нея. — Не мисля, че някой от вас разбира. Без ключове или специални инструменти ще ни трябват часове, за да отворим тези проклети касети. Водонепромокаеми, вакуумирани, никакъв достъп на въздух и обезопасени срещу всякакви опити за проникване в тях. Дори специална дрелка не може да пробие метала, от който са направени… Ето, вижте!

Ученият посочи нещо, написано на обратната страна на кутията.

— Компания за трезори «Хичкок», Индианаполис. Най-добрите в света. Музеи, библиотеки, правителствени архиви — всички използват «Хичкок». Просто невероятни!

Точно тогава се разнесе звукът. Все едно земята се разтърси от експлозия, въпреки че шумът бе все още далеч. Някаква кола завиваше с пълна газ от долния път във входната алея и гумите й изсвириха при рязкото превключване на скоростите. След нея — още една.

Четиримата мъже се спогледаха. Бяха стъписани. Някой или някои се опитваха да се намесят. Струваше им се невъзможно, нереално.

— Боже Господи, Исусе! — Барък изскочи от ямата.

— Вземи инструментите, глупако! — изкрещя Уайтхол. — Твоите отпечатъци са навсякъде по тях!

Флойд, по-бърз от Барък, скочи в резервоара, сграбчи чука и длетото и ги напъха по джобовете на куртката си.

— Към стълбището, момчета. Това е изходът!

Барък се втурна към стълбите. Маколиф се присегна към първата кутия в краката на Уайтхол. В същия миг Уайтхол вече здраво я беше стиснал.

— Не можеш да носиш и двете, Чарли — каза Алекс, отговаряйки на зверския поглед, хвърлен му от Уайтхол. — Тази ще взема аз!

И той сграбчи кутията, издърпа я от ръцете на Уайтхол и се затича след Мур по стълбите. Колите, в стържещ контрапункт, се носеха някъде наблизо.

Четиримата мъже изкатериха стълбите в индийска нишка и притичаха през късия коридор в тъмната, незастлана с килим, всекидневна. Светлините на предните фарове присветнаха през пролуките на кепенците, изработени от тиково дърво.

Първата кола вече бе достигнала мястото за паркиране пред къщата. Чу се трясък от затваряне на врати. Втората, избумтя само на секунди след нея.

В ъгъла на стаята, на оскъдната светлина, процеждаща се през процепите, можеше да се види онова, което бе станало причина за нахлуването: портативен радиопредавател за постоянна връзка. Барък се озова с един скок до него и с премерен удар на юмрука си смаза първо едната, а после и другата му антенка.

Мъжете отвън започнаха да викат:

— Реймънд!

— Реймънд!

— Реймънд! Къде си бе, човек?

Флойд пое водачеството и се втурна към задната врата.

— Оттук! Бързо, момчета! — прошепна той към останалите.

Флойд открехна вратата и я задържа, докато всички се събраха накуп. Маколиф можа да види на отразяващите се в басейна светлини, че той държи в ръката си пистолет.

Флойд се обърна към Барък.

— Ще им отвлека вниманието, мъжки. Ще тръгна на запад. Аз най-добре познавам имението.

— Бъди внимателен! Вие двамата — Барък погледна Уайтхол и Маколиф, — ще тръгнете директно към гората. Среща — при сала. След час и половина. Които се съберат там — тръгват! Все по течението! Марта Брей е изход, но само при наличие на сал. Бегом сега!

И той избута Алекс през вратата.

Вече отвън, Маколиф виждаше като в сън подозрително спокойната морава: синкавозеленикавата светлина, идеща от дъното на басейна, осветяваше изящните градински мебели от ковано желязо. Той дочуваше виковете, разнасящи се някъде зад гърба му. Мъжете тичаха по дългата входна алея към страничната част на къщата. Алекс се чудеше дали могат да го забележат. Той се намираше към края на гората, която на пръв поглед изглеждаше непроницаема. С дясната си ръка притискаше продълговата кутия към себе си.

В този момент той получи отговор на въпроса, който го вълнуваше. Зад гърба му се разнесе изстрел. Куршумите припукаха над главата му. В тъмното на неравни интервали бясно присвяткаха огънчетата им. Мъжете стреляха напосоки.

Слава богу най-после се добра до първите дървета.

В ума му се завъртяха отдавна забравени инструкции.

«Диагоналът. Бягай по диагонала. Къси, бързи прибежки, но не твърде къси. Само толкова, че да позволиш на врага за момент да те вземе на мушка.»

Беше давал подобни инструкции на десетки мъже из хълмовете на Корея.

Крясъците и виковете се сляха в истеричен хор и тогава един-единствен писък прониза какофонията. Макс Олиф се хвърли в рязко изникналата пред него растителност буен горски шубрак опасваше моравата от тази страна. Той падна в гъсталака и се претърколи наляво.

«Залегни. Да не те виждат. Претърколи се. Търкаляй се, за да оцелееш!»

Това беше квинтесенцията. Фундаментални тезиси по оцеляване.

Стори му се, че вижда мъже, преследващи го по нанадолнището, но в действителност нямаше преследвачи. Обаче пред очите му се разигра друга сцена, която го накара да настръхне също така, както когато двамата чернокожи инсценираха боричкането на дивите прасета във високата трева.

Над къщата, откъм западния й край, Флойд се въртеше в кръг и светлината на басейна открояваше матовозеления оттенък на куртката му. Той се осмеляваше да бъде открита мишена, докато стреляше с пистолета си и приковаваше вниманието на полицията към страничните части на къщата. Щом свърши патроните, бръкна в джоба си, извади друг пистолет и продължи да стреля, хвърляйки се към ръба на басейна с пълна самопожертвователност.

Уцелиха го. Неколкократно. Кръвта се разплискваше отвсякъде по куртката и панталоните, покриващи краката му. В тялото му имаше поне половин дузина куршуми. Постепенно животът му угасваше. Оставаха му само няколко мига.

— Маколиф! — прошепнатият вик идваше отляво. Барък Мур, с неговата гротескно остригана глава, която блестеше от пот на пречупената лунна светлина, се хвърли на земята до Алекс. — Ще се измъкнем оттук, мой човек! Насам! — и той посегна към просмуканата от пот риза на Маколиф.

— За бога! Не виждаш ли какво става горе? Там човек умира!

Барък погледна нагоре през сплетените треволяци. Отговори спокойно:

— Ние сме обречени до смъртта си. Затова смъртта е един вид лукс. И Флойд го знае.

— Но на какво, на какво, за Бога? На какво толкова проклето, вонящо нещо? Вие сте направо луди!

— Да вървим! — изкомандва Мур. — Те ще бъдат тук само след секунди. Флойд ни дава този шанс, тъпо бяло лайно такова!

Алекс сграбчи ръката на Барък, която все още стискаше ризата му и я отхвърли.

— Така значи? Аз съм бяло лайно, а Флойд трябва да умре, защото ти така смяташ. И охраната трябваше да умре, защото Уайтхол мислеше, че се налага!… Вие всички сте болни.

Барък замълча и после просъска:

— Ти си това, което си, мъжки. Но вие няма да превземете този остров. Много, много още ще умрат, но този остров няма да бъде ваш… А и ти също ще си мъртъв, ако не тичаш след мен.

Барък изведнъж се изправи и се затича към тъмната гора. Маколиф се загледа в него, притискайки все още черната продълговата кутия към гърдите си. След това се надигна от земята и го последва.

Най-напред чакаха на брега на реката, а салът подскачаше нагоре-надолу, поднасян от течението. После нагазиха до кръста във водата. Барък все си поглеждаше часовника, а Алекс пристъпваше от крак на крак, тъпчеше меката кал на дъното и придържаше бамбуковия сал, за да не се клатушка толкова силно.

— Не можем повече да чакаме, мой човек! — каза Барък. — Чуват се вече надолу по хълма. Наближават ни!

Маколиф не долавяше никакви други звуци, освен ромона на реката и припляскването на вълничките върху сала. И гласа на Барък.

— Не можем да го изоставим!

— Нямаме избор. Искаш ли да те надупчат?

— Не. А и няма за какво. Ние само откраднахме документите на един мъртвец. По негово нареждане. Това не е повод да те застрелят. Освен това вече имаме достатъчно мъртъвци, по дяволите!

Барък се изхили:

— Къса ти е паметта, мъжки! Горе във високата трева има един мъртъв полицай. Без съмнение Флойд прибра поне него със себе си. Е, Флойд беше стрелец… А твоята глава ще я откъснат. Полицаите от Фалмут няма и да се поколебаят за това.

Барък беше прав. Къде, по дяволите, беше Уайтхол?

— Да са го застреляли? Смяташ ли, че е ранен?

— Мисля, че не е, човече. Но кой може да е сигурен?…

Чарли обаче не направи каквото му казах. Той изтича на югозапад, към полето.

Единичен лъч светлина се защура по обраслите брегове на реката на около сто ярда нагоре по течението.

— Гледай! — извика Алекс.

След това се появи втори, а после и трети лъч. Три танцуващи стълбчета светлина, размахани към реката отдолу.

— Не можем повече да чакаме, мой човек! Скачай и се хващай на пръта за управление!

Двамата избутаха сала в средата на течението и скочиха върху вълнообразната бамбукова повърхност.

— Аз ще ида отпред! — извика Мур, катерейки се през издигнатата, пригодена за сядане и дори снабдена с облегалка част, използвана от туристите, наслаждаващи се на красотата на Марта Брей. — Остани отзад, човече! Създай работа на пръта и когато ти кажа, спри и спусни краката си през задния борд!

Маколиф се втренчи на оскъдната лунна светлина, докато се опитваше да разбере кой е управляващият прът сред привързаните цилиндрични бамбукови стъбла. Той се оказа вклинен между долния парапет и палубата. Алекс го вдигна, потопи го във водата, а после и в тинята под нея.

Салът навлезе в бързея и се понесе надолу по течението. Мур стоеше приведен напред и използваше своя прът, за да отблъсква навреме бързо движещото се бамбуково корито от предателски стърчащите над водата камъни, готови да се врежат в корпуса и да го разцепят; Наближаваха един от завоите на реката. Барък извика:

— Сядай върху задницата! Провеси крака във водата! Побързай, мъжки!

Алекс изпълни това, което му беше наредено, а малко след това му се изясни и защо трябваше да го направи. Забавянето, получено благодарение на тежестта и спускането на краката му във водата, даде възможност на Мур да прекара благополучно сала през миниатюрен архипелаг от опасни подводни скали. Блъскаха се вляво и вдясно, в и над извисяващите се назъбени камъни. На два пъти Маколиф си помисли, че салът ще се килне и изхвърчи далеч от водата.

Поради шума от грубото задиране и това, че вниманието му бе изцяло погълнато от бързея, Алекс не успя в първия момент да разбере, че се стреля. Осъзнаването дойде по-късно, заедно с ужилването и парещата болка в лявата ръка. Един куршум беше нагризал плътта му. Струйка кръв протече по ръкава му. Чак тогава, сред омаята на лунната светлина, той чу стакатото на изстрелите.

— Залегни, човече! — изкрещя Барък. — Прилепи се към сала! Не могат да ни последват. Вече минаваме завоя. Има пещера. Много пещери. Те водят към Брей Роуд… А-а-а!

Мур се присви, изпусна пръта и се хвана за корема. После се свлече върху палубата. Алекс се присегна към продълговатата архивна касета, напъха — я в колана си и запълзя към предната част на сала. Барък Мур се гърчеше: беше жив.

— Лошо ли си ударен? Доста зле!… Остани долу! Ако заседнем, скачай във водата и бутай… Все покрай завоя, човече.

Барък изгуби съзнание. Бамбуковият сал премина през плитчина с чакълесто дъно и най-накрая достигна последната извивка на завоя, където водата беше дълбока, а течението мощно и по-бързо от преди. Стрелбата спря. Бяха извън полезрението на Трелоунската полиция.

Маколиф поизправи рамене. Архивната касета се бе врязала в кожата под колана му. Лявата му ръка пулсираше от болка. Реката се превърна в огромен гладък басейн. Течението се чувстваше дълбоко някъде под повърхността. Отсреща, по диагонала, се виждаха стръмни скали, рязко извисяващи се над бреговете на реката.

Изведнъж Маколиф забеляза самотен лъч на джобно фенерче и стомахът му се сви. Врагът не беше отзад, той ги причакваше в засада. Несъзнателно Алекс бръкна в джоба си, напипвайки пистолета. Неговият «Смит и Уесън», даден му от Уестмор Талън. Той го вдигна, докато салът се насочваше към стръмните скали и фенерчето.

Алекс се сниши над безчувственото тяло на Барък Мур и зачака с протегната напред ръка, с пистолет, прицелен в силуета, държащ прожектора. Беше на около четиридесет ярда от безмълвната фигура. Всеки момент щеше да натисне спусъка и да отнеме човешки живот.

— Барък, човече!

Мъжът на оня бряг на реката беше Лорънс.

 

 

Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева близо до група хлебни дървета. Архивната касета беше на сигурно място под мишницата му. Той коленичи и остана неподвижен, окъпан от лунната светлина, наблюдавайки къщата на Пиърсол и околностите й. Намираше се на двеста ярда от нея. Не бяха открили още тялото на убития пазач. Трупът на Флойд бе пренесен в къщата, за да бъде обстойно претърсен на подходящо за това осветление. Беше оставен само един полицай. Всички други се бяха втурнали към източния край на гората и надолу към Марта Брей, преследвайки Мур и Маколиф.

Случи се точно това, което Чарлз Уайтхол подозираше. И ето защо той не изпълни онова, което Барък Мур му беше заповядал. Имаше по-сигурен начин и той беше да действа сам.

Трелоунският полицай беше дебел. Той се клатеше напред-назад покрай обраслия с дървета край на моравата. Крачеше нервно, сякаш се страхуваше от това, че е останал сам. Носеше пушка в ръцете си и рязко я вдигаше при всеки звук, който чуеше или си въобразяваше, че е чул.

Внезапно в далечината се разнесоха изстрели — някъде надолу при реката. Бяха много, набързо един след друг. Или се хабяха много патрони, или Мур и Маколиф бяха загазили.

Сега беше моментът да действа. Патрулиращият стоеше в края на горичката, надничайки по посока на изстрелите. Стрелбата го защитаваше, но в същото време бе и източник на страха му.

Той гушна пушката си и нервно запали цигара.

Чарлз се надигна и с архивната касета в ръце, се затича във високата трева, като заобиколи западния фланг на полето. После зави надясно и продължи към къщата на Пиърсол през оредяващите дървета до граничната линия на входната алея.

Двете патрулни коли почиваха мирно в лунната светлина пред широките каменни стъпала на «Хай Хил». Уайтхол излезе от прикритието на гората и притича до първата. Едната врата беше отворена — вратата на шофьора. Приглушеното резервно осветление хвърляше отблясъци върху черната кожа. Ключовете висяха на таблото. Той ги извади и после изтръгна жиците, захранващи радиотелефона. Тихо затвори вратата, притича до втората кола и видя, че и нейните ключове си бяха на мястото. След това отново се върна при първата и без излишен шум отключи предния капак, освободи дистрибуторната капачка от делкото и задърпа гумения накрайник, докато го откачи от жиците.

Върна се при втората кола, влезе вътре и настани архивната касета на седалката до себе си. Натисна педала на газта няколко пъти. Провери превключването на скоростите и остана доволен. Завъртя ключа в стартера. Моторът запали на секундата.

Чарлз Уайтхол даде на заден, излезе от мястото за паркиране, завъртя кормилото и се понесе по алеята.