Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (15)

15.

Срещата в усамотената ферма високо в Сините планини, продължи до два часа сутринта.

Всички се споразумяха за общата цел: контакт с Халидон.

И тъй като мнението на Барък Мур и Чарлз Уайтхол, че Халидон няма да контактува директно с Британското разузнаване, беше убедително, Маколиф се съгласи отсега нататък да си сътрудничи с двамата черни мъже. Барък и неговите «елитни» воини щяха да осигурят допълнителна защита за проучвателния екип. Двама от тримата мъже, които седяха до стената на стаята, щяха да отидат със самолет в Очо Риос и Алекс щеше да ги наеме като носачи.

Дори да подозираха, че знае повече, отколкото им каза, ямайците не го притискаха, помисли си Алекс. Те приеха версията, която той беше разказал вече два пъти на Уайтхол, че първоначално е приел проучването като начало на бъдеща работа, предложена му от Кингстън. Английското контраразузнаване беше допълнително обременяване.

Те сякаш разбираха, че си има собствени грижи, които нямат нищо общо с техните. Само когато беше сигурен, че тези грижи не противоречат на техните интереси, той говореше напълно открито.

Безумно стечение на обстоятелствата го беше въвлякло във война, в която не искаше да участва, но той поставяше едно нещо над всички останали проблеми: безопасността на хората, които беше довел на острова.

… Две неща.

Един милион долара.

От един от двамата врагове. Или от «Дънстоун Лимитид», или от Британското разузнаване.

— В такъв случай от разузнаването не са ти казали кой стои зад съсипването на тази земя — каза Барък Мур. Думите му не бяха въпрос, той продължи веднага: — Тези хора заемат по-високи постове от кингстънските подлизурковци.

— Ако англичаните се доберат до Халидон, те ще им кажат какво знаят — каза Маколиф. — Сигурен съм в това. Те ми казаха само, че искат да обогатят информацията си.

— Което означава, че англичаните смятат, че Халидон знае доста неща — добави замислено Уайтхол. — Чудя се дали са прави.

— Те си имат основания — каза предпазливо Алекс. — Имало е и друг проучвателен екип.

Ямайците знаеха за него. Неговото изчезване беше доказателство или за противопоставянето на Халидон, или случайно нападение на скитаща банда от местни диваци от Кок Пит, която ги беше обрала и убила.

Нямаше как да разберат.

Едната загадка водеше към друга.

Ами Маркиз дьо Шательоро? Защо беше настоял да се срещне с Уайтхол в Савана-ла-Мар?

— Маркизът е невротик — каза Уайтхол. — Той претендира, че интересите му се простират на цялата територия на острова и надуши нещо гнило около това проучване.

— Идвало ли ви е наум, че самият Шательоро е замесен? — обърна се Маколиф към чернокожия учен. — Английското разузнаване мисли така. Талън ми каза днес следобед.

— Ако е така, маркизът не се доверява на колегите си.

— Шательоро спомена ли някой друг от екипа? — попита Алекс, като зачака отговора със страх.

Уайтхол погледна Алекс и му отговори просто:

— Той направи някои намеци, но аз му казах, че не ме интересуват странични въпроси. Той не каза нищо съществено, това го изясних.

— Благодаря.

— Моля.

Сам Тъкър вдигна рунтавите си вежди. Лицето му изразяваше неувереност.

— Какво беше съществено, по дяволите? Какво искаше той?

— Да го информирам за напредъка на проучването. Да му съобщавам всичко ново.

— Защо смяташе, че ще го направите? — Сам се наведе напред в стола си.

— Като начало щеше да ми плати доста. Освен това можеха да възникнат други области, които да го заинтересуват, но, честно казано, няма такива.

— Ха, гуспудине! — прекъсна го Мур. — Разбираш ли, тия си мислят, че могат да купят гуспудин Чарли! Обаче внимават с Барък Мур!

Уайтхол хвърли унищожителен поглед на революционера.

— На теб няма за какво да ти плащат — той отвори сребърната си табакера. Мур се ухили, като я видя. Уайтхол бавно я затвори, постави я отдясно и запали цигарата си с кибритена клечка. — Хайде да продължим. Не ми се ще да прекарам тук цялата нощ.

— Окей, гуспудине — Барък бързо ги погледна. — Ние искаме същото, което искат англичаните. Да открием Халидон — Мур произнесе думата на ямайски диалект: «Холидоун». — Но Халидон трябва да ни потърси. Те трябва да имат сериозна причина да го направят. Ние не можем да ги викаме. Те няма да се разкрият.

— Не разбирам нищо от целия тъп разговор — каза Тъкър, като си палеше тънка пура, — но ако чакате те да ви намерят, има да си седите на задниците доста време.

— Мислим, че има начин. Мислим, че доктор Пиърсол го откри — Мур отпусна рамене, което му придаде несигурен вид, сякаш не знаеше какви думи да употреби. — От няколко месеца доктор Пиърсол се опитваше да… определи Халидон. Да го разкрие, да го разбере. Той задълба в историята на карибския район, на Арауак, на Африка. Търсеше смисъл — Мур замълча и хвърли поглед на Уайтхол. — Той прочете книгите ти, гуспудин Чарли. Аз му казах, че си долен лъжец, черна овца. Той каза, че в книгите си пишеше истината…

Доктор Пиърсол събра парчетата мозайка от много дребни неща, той така казваше. Книжата му са в Карик Фойл.

— Един момент — Сам Тъкър беше ядосан. — С Уолтър доста си поговорихме през тия два дни — и в Марта Брей, и в самолета, и в «Шератон». Той не спомена нищо подобно. Защо? — Тъкър впери поглед в седналите до стената ямайци, двамата, които го бяха съпровождали от Монтего Бей.

Отговори му негърът, който беше говорил в шевролета.

— Той щеше да го направи, гуспудине. Но се бяхме споразумели да изчакаме господин Маколиф. Човек не обича да повтаря често такива истории.

— Какво беше открил той в мозайката? — попита Алекс.

— Само една част, гуспудине — каза Барък Мур. — Само една част от мозайката беше завършена. Но доктор Пиърсол имаше няколко теории. Първо, че Халидон е издънка на коромантийското племе. Те се усамотили след Маронските войни, понеже не приемали договорите, според които маронският народ — Коромантиите — трябвало да залавят избягали роби и да ги предават на англичаните. Халидон нямало да се превърне в ловец на събратята си африканци, за да спечели награда. Десетилетия наред те водели скитнически живот. После, може би преди двеста — двеста и петдесет години, се установили на едно място. Неизвестно и недостъпно за външни хора. Но те не се изолирали от външния свят. Избрани мъже били изпращани при другите хора, за да направят това, което старците смятали за редно. Това продължава така до ден-днешен. Те си взимат жени отвън, които им раждат деца, и така избягват проблемите с кръвосмешението… И две последни неща: обществото на Халидон е високо в планините, където вятърът е силен, Пиърсол беше сигурен в това. И последно, Халидон притежава големи богатства… Това са парчетата от мозайката, много от тях липсват.

Известно време всички мълчаха. След това Тъкър наруши тишината.

— Историята е страхотна — каза Сам, — но не съм сигурен, докъде ще ни отведе. Това, което знаем за тях, няма да ги накара да се покажат. А вие казвате, че не можем да ги преследваме. По дяволите! Ако това… племе живее в планините от двеста години и никой не го е намерил, едва ли ще успеем и ние, момко! Какъв е «начинът», който е открил Уолтър?

Отговори му Чарлз Уайтхол.

— Ако изводите на доктор Пиърсол са верни, начинът е да се запознаем с тях, господин Тъкър.

— Бихте ли ни обяснили това? — попита Алекс.

Внезапно ерудираният учен показа една неочаквана страна от себе си, като заприлича на наемник.

— Мисля… Барък Мур би трябвало да го обясни. Аз смятам, че отговорът е в това, което каза той преди няколко минути. Че Халидон трябва да има сериозни причини, за да се свърже с нас.

— Ти си прав, гуспудине. Доктор Пиърсол беше сигурен, че ако Халидон чуе, че неговото съществуване и голямото му богатство са потвърдени от малка групичка заслужаващи доверие хора, те ще изпратят емисари. Доктор Пиърсол вярваше, че те охраняват богатството си повече от каквото и да било. Но те, несъмнено, трябва да бъдат убедени… Това е начинът.

— Кого ще убеждавате? — попита Алекс.

— Някой трябва да отиде до Марон Таун, на границата на Кок Пит. Този човек трябва да поиска аудиенция при Полковника на мароните, да предложи голяма сума пари. Доктор Пиърсол вярваше, че този човек, чиято титла се предава от поколение на поколение в една и съща фамилия, е единствената връзка с Халидон.

— Значи историята трябва да му се разкаже на него, така ли?

— Не, господин Маколиф, не, гуспудине! Дори на Полковника на мароните не трябва да му се вярва. Във всеки случай това няма да му говори нищо. В проучванията на доктор Пиърсол се намекваше, че Халидон е запазил открита връзката си с африканските братя. Това се наричало «нагаро»…

— Думата е от езика акваму — намеси се Уайтхол. — Този език е изчезнал, но е послужил като основа за диалектите ашанти и мосай-грусо. «Нагаро» е абстрактна дума, която се превежда най-точно като «материализиран дух».

— Дух… — Алекс започна да повтаря фразата, но след това спря. — Доказателство… доказателство за нещо реално.

— Да — отговори Уайтхол.

— Къде е то? — попита Маколиф.

— Доказателството е в значението на една друга дума — каза Барък Мур. — Значението на думата «Халидон».

— Какво е то?

— Не знам…

— По дяволите! — избухна Сам Тъкър.

Барък Мур вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Пиърсол го откри. То трябва да бъде предадено на Полковника на мароните. А той трябва да го занесе в планините.

Маколиф стисна зъби, той се контролираше, доколкото можеше.

— Не можем да предадем нещо, с което не разполагаме.

— Ще го имате, гуспудине. — Барък погледна Алекзандър. — Преди един месец доктор Пиърсол ме заведе в дома си в Карик Фойл. Той ми даде инструкции. Ако се случеше нещо с него, аз трябваше да отида на едно място в гората, която се намираше на негова земя. Запомних мястото, гуспудине. Там, дълбоко под земята, има пакет, увит с платно. В пакета има хартия. На нея е написано значението на Халидон.

Шофьорът, който ги закара обратно в Кингстън, беше ямаецът, явно втори по ранг след Барък Мур. Същият негър, който беше говорил по пътя към самолетната площадка. Казваше се Флойд. Чарлз Уайтхол седна на предната седалка до него, а Алекс и Сам Тъкър се разположиха отзад.

— Ако ви потрябват оправдания — обърна се Флойд към всички, — кажете, че е имало дълго събрание във връзка с оборудването на екипа в склада на Министерството. Те са на «Крофорд стрийт», до доковете. Това ще бъде потвърдено.

— С кого сме се срещали? — попита Сам.

— С човек на име Латъм. Той отговаря за…

— Латъм? — намеси се Алекс, който си припомни ясно телефонния разговор с представителя на министерството от същия следобед. — Той е…

— Знаем — прекъсна го Флойд, като му се ухили в огледалото за обратно виждане. — Той е от нашите, гуспудине.

Алекс влезе в стаята колкото можа по-тихо. Беше почти 3,30, «Кортли Менър» беше притихнал, нощните игри бяха приключили.

Тихо затвори вратата и тръгна по мекия килим. В стаята на Алисън светеше, а вратата й беше открехната трийсетина сантиметра. Собствената му стая беше тъмна. Алисън беше загасила всички лампи; те светеха, когато беше излязъл преди пет часа.

Защо го беше направила?

Той приближи открехнатата врата, като си сваляше сакото.

Зад гърба си чу щракане и се обърна. След секунда нощната лампа светна и заля стаята с приглушена светлина, която беше по-ярка само близо до лампата.

Алис седеше изправена в леглото му. Той видя как дясната й ръка сграбчи малкото смъртоносно оръжие, «осигурено от лондонската полиция». Тя го държеше отстрани, закрито със завивките.

— Здравей, Алекс.

— Здравей.

Той се почувства неловко.

— Останах тук, защото си помислих, че твоят приятел Тъкър може да се обади и да не чуя телефона.

— Би могла да измислиш и по-добра причина — той се усмихна и се приближи към леглото. Тя вдигна капсулата и я зави. Последва същото щракване както преди няколко секунди. Тя остави странното оръжие на нощната масичка.

— Освен това исках да поговорим.

— Това звучи като заплаха — той седна. — Не успях да ти се обадя… всичко стана толкова бързо. Сам дойде, той просто влезе през проклетите врати във фоайето и се зачуди защо съм се притеснявал толкова… После, докато се регистрираше, се обади Латъм. Той доста се е разтичал, мисля, че го раздвижих с идеята да тръгна за Очо Риос още утре. Има много части от оборудването, които не са закарани в Боскобел…

— Телефонът ти не е звънял — прекъсна го тихо Алисън.

— Какво?

— Господин Латъм не се е обаждал в стаята ти.

Маколиф беше подготвен, той не беше забравил тази дребна подробност.

— Защото бях казал да му предадат, че сме на вечеря. Щяха да ме повикат в ресторанта.

— Това е много добре, Алекс.

— Какво ти става? Казах на служителя да ти се обади и да ти обясни. Ние наистина бързахме, Латъм каза, че трябва да отидем в склада… на «Крофорд стрийт», до доковете… преди да ги затворят за през нощта.

— Това не беше много добре. Би могъл да го направиш по-убедително.

Маколиф забеляза, че Алисън е напълно сериозна и ядосана.

— Защо говориш така?

— Не са ми се обаждали от рецепцията, чиновникът не ми е обяснил нищо…

Алисън произнесе думата «чиновник» с американски акцент, като подчерта различното й звучене от английското произношение.

— Това е обидно. Обади ми се някакъв «помощник» на господин Латъм. И него не го биваше особено. Той не знаеше какво да ми отговори, когато поисках да говоря с Латъм. Той не го очакваше… Знаеше ли, че Джералд Латъм живее в «Барбикън», квартал на Кингстън? Има го в телефонния указател.

Момичето млъкна. Последва напрегнато мълчание. Алекс заговори тихо. Той каза:

— Той си е бил вкъщи.

— Той си беше вкъщи — отговори Алисън. — Не се безпокой. Той не знаеше кой се обажда. Първо говорих с някаква жена, а когато той вдигна телефона, затворих.

Маколиф си пое дълбоко дъх и бръкна в джоба на ризата си, за да си извади цигарите. Той не беше сигурен, че има какво да каже.

— Съжалявам.

— Аз също — каза тя тихо. — Утре сутринта ще подам официална молба за напускане. Ще трябва да приемеш разписка за парите за билета и всички други разходи, за които отговарям. За известно време ще имам нужда от всичките си пари. Сигурна съм, че ще си намеря работя.

— Не можеш да постъпиш така — Маколиф усети, че изговаря думите високо и силно, и разбра причината. Алисън наистина искаше да напусне екипа, тя щеше да го направи. Ако мотивите й да дойде в Ямайка не бяха такива, каквито беше казала-, тя не би си тръгнала. — За бога, не можеш да напуснеш, защото съм те излъгал къде съм прекарал няколко час! По дяволите, Алисън, ти не можеш да ми държиш сметка!

— О, я не се дръж като надуто, засегнато магаре! И за това не те бива… Няма пак да се лутам в тоя лабиринт, до гуша ми е дошло от него. Никога вече, чуваш ли! — внезапно гласът й заглъхна, тя притаи дъх и в очите й се появи страх: — Не издържам повече!

Той я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти подробно ми описа дългия си разговор с ямайската полиция днес следобед. Седалището им, участъка, полицаите… много подробно, Алекс. След като затворих телефона на Латъм, им се обадих. Те не бяха чували за теб!