Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (35)

34.

Адриан стоеше край прозореца, гледащ към тъмния масив на Сентръл Парк. Намираше се в малката стаичка за персонала в музея „Метрополитън“. Говореше по телефона с полковник Таркингтън, който беше във Вашингтон. В другия край на стаята седеше един свещеник от Ню Йорк, на име Ланд. Минаваше полунощ. На военния във Вашингтон бяха дали номера в тази стаичка и му бяха казали, че Адриан Фонтайн ще очаква позвъняването му независимо в колко часа.

Полковникът му обясни, че Пентагонът ще публикува официалните документи около случая с организацията на брат му, когато му дойде времето. Администрацията искала да избегне евентуален скандал. Особено след като е замесен не кой да е. Това нямало да послужи на интересите на националната сигурност.

— Стъпка номер едно — каза Адриан. — Да се покрие всичко.

— Може би.

— И ще се съгласите на това?

— Става дума за вашето семейство — отговори полковникът. — За брат ви.

— И за вашия. Аз бих го преживял. Вие можете ли? Може ли официален Вашингтон?

Полковникът замълча за миг и каза:

— Получих това, което исках. За Вашингтон не знам. Мисля, че не сега.

— Това време никога няма да дойде!

— Не ми дръжте проповед. Никой не ви спира да организирате пресконференция.

— А ако я организирам, ще мога ли да поискам официални документи? Или ще се появи досие, описващо…

— Описващо с психиатрични подробности — прекъсна го полковникът — един объркан млад човек, който е обикалял страната и е живял в комуни на хипита, който е помогнал на трима дезертьори от армията… Не си правете шеги, Фонтайн. Всичко е тук, на бюрото ми.

— Така си и мислех. Научил съм някои неща. Изпилвате всичко докрай, нали? Кой от братята е безумният?

— Има и още. Използвано семейно положение за освобождаване от военна служба, някогашно членство в радикални организации… В наши дни те използват динамит… Странното ви поведение напоследък във Вашингтон, включително и връзка с чернокож адвокат, загинал при странни обстоятелства и подозиран в престъпна дейност… И още много. Дотук беше само за вас…

— Моля?

— Издирваме стари, документирани истини. Баща, който е въртял бизнес по целия свят, включително и с правителства, които се считат враждебни на страната, човек, който е работил в тясна връзка с комунистите и чиято първа жена е била убита при странни обстоятелства в Монте Карло. Смущаващо… Могат да се задават въпроси… Ще преживеете ли това?

— Гади ми се от вас!

— И на мен ми се гади от това.

— Тогава защо?

— Защото тези неща не зависят от личните ни предпочитания! — Полковникът повиши ядосано глас, но се овладя. — Много от мръсниците над мен не ми харесват… Мисля, че може би не е време да говорим за тези неща.

— И да оставим всичко да отмине. Нямам чувството, че разговарям с човека, когото намерих в стаята си.

— Може и да не съм онзи човек. Само се надявам, в името на праведното ви възмущение, никога да не изпадате в положение като моето.

Адриан погледна свещеника Ланд. Той гледаше към бялата стена, в нищото. И все пак всичко беше в очите му. Винаги е в очите. Някакво отчаяние, което го поглъщаше. Монсеньорът беше силен човек, но сега се страхуваше.

— Надявам се никога да не изпадам — каза Андрю на полковника.

— Фонтайн?

— Да.

— Хайде някой път да изпием по нещо.

— Разбира се.

Адриан затвори.

Нима всичко сега беше изцяло в негови ръце? Всичко? И времето, подходящо, за да се каже истината, щеше ли някога изобщо да настъпи?

Скоро щеше да има отговор. Беше изнесъл документите от Италия с помощта на полковника — той му го дължеше. Не го попита нищо — тялото, увиснало над пропастта в Алпите, беше достатъчно възнаграждение за него. Брат за брат. Дългът платен.

Барбара Пиърсън знаеше какво да направи с документите. Предостави ги на свой приятел, който работеше в музея — човек, отдал живота си на миналото и занимавал се с древността достатъчно много, за да има право да дава преценки. Самата Барбара също беше дошла — сега беше в лабораторията с учения. От пет и половина. Седем часа. С документите от Солун.

Но сега имаше значение само един от тях — пергаментът с изповедта от затвора. Отпреди 2000 години. Той беше всичко. Всичко! Ученият беше разбрал това.

Адриан се отдели от прозореца и отиде до свещеника. Преди няколко седмици в смъртното си легло баща му беше приготвил списък на хората, на които трябваше да се предадат документите от Солун. Името Ланд също беше в този списък. Когато Адриан му се обади, той му каза неща, които никога не беше казвал на Виктор.

— Разкажете ми за Анаксас — каза Адриан и седна срещу свещеника.

Ланд извърна лице от стената стреснат. Не заради името, помисли си Адриан, а защото смутих мислите му. Погледът му за миг стана разсеян. Погледна, сякаш изведнъж си спомни къде се намира.

— Теодор Дакакос? Какво мога да ви кажа? Срещнахме се в Истанбул. Бях по следите на нещо, което знаех, че е фалшификат. Така нареченото унищожаване на опроверженията. Той научи, че съм там, и долетя от Атина, за да се срещне със свещеника от архивите на Ватикана, който се бърка. Разговаряхме. И двамата бяхме любопитни. Аз се чудех защо един толкова добър търговец се интересува от теологически документи, а той — защо един учен от Ватикана преследва, защо му е позволено да преследва, една цел, която едва ли е в интерес на папството. Той беше много начетен. Разговаряхме с недомлъвки почти цяла нощ, докато и двамата не се изтощихме. Мисля, че стана заради това изтощение. Или заради факта, че си допаднахме.

— Какво стана?

— Някой спомена влака от Солун. Странно е, че не помня кой от нас го направи.

— Той е знаел?

— Колкото мен, може би и повече. Машинистът е бил негов баща. Монахът от гръцкия орден — брат на баща му. И двамата не са се върнали. В издирванията си успял да открие част от отговора. В полицейските архиви в Милано открил записка от 1939 година. Двама мъртъвци, намерени в локомотив на товарната гара. Убийство и самоубийство. Никакви документи. И Анаксас решил да разбере защо?

— А как е стигнал до Милано?

— В продължение на двадесет години е задавал въпроси. Имал е причини за това. Майка му се е побъркала, защото Църквата не й е дала никакъв отговор.

— Нейната църква?

— Част от нея, ако предпочитате. Орденът.

— Значи е знаела за влака?

— Не би трябвало. Но мъжете споделят с жените си неща, които не биха казали на никой друг. Преди старият Анаксас да напусне дома си рано онази сутрин през 1939 година, той е казал на жена си, че не отива в Коринт, както са смятали всички. Обяснил й, че Бог ще бъде добър към тях, защото отива с брат си Петриди да извърши нещо свято, много далече.

Свещеникът попипа златния кръст, окачен на шията си. В това докосване имаше гняв.

— И повече не се е върнал — каза Адриан. — А не е имало кого да попита от църквата, защото и братът на мъжа й е бил мъртъв.

— Да. Не е трудно да си представим как се е чувствала тази добра жена, обичаща жена, останала сама с шест деца.

— И се е побъркала.

Ланд пусна кръста и отново се загледа в стената.

— Като акт на състрадание монасите прибрали побърканата жена. И било взето друго решение. Тя умряла месец след това.

Адриан се наведе напред:

— Убили са я. — Това не беше въпрос.

Погледът на Ланд се върна. Сега в очите му имаше примирение.

— Преценили са колко струва животът й. Не във връзка с опроверженията, а заради пергамента, за който никой от нас в Рим не беше и подозирал. За първи път чувам за него тази вечер. Сега толкова много неща се изясняват.

Адриан стана от стола и се върна до прозореца. Не беше готов да разговаря за пергамента. Свещениците вече нямаха правата, които имаха някога. Адвокатът у него не ги одобряваше. В края на краищата законите бяха еднакви за всички.

Долу в парка един мъж разхождаше два големи лабрадора в слабоосветена алея. Животните се дърпаха на каишките си. Той също се дърпаше на своя собствена каишка, но нямаше да позволи на Ланд да разбере това.

— И Дакакос постепенно е съпоставил фактите, нали?

— Да — отговори Ланд, приемайки нежеланието на Адриан да слуша търпеливо. — Това беше наследството му. Той се закле да научи всичко. Обещахме си да споделяме каквото научим, но аз бях по-откровен от него. Стана дума за името Фонтини-Кристи. Но за пергамента не. Предполагам, че знаете останалото.

Адриан се стресна от думите на свещеника.

— Не предполагайте нищо. Кажете ми всичко. Ланд трепна — упрекът беше неочакван.

— Съжалявам. Мислех, че знаете. Дакакос пое Кампо ди Фиори. С години плащаше данъците, а те не бяха малки, отпращаше желаещите да купят имението, осигуряваше охраната и поддръжката…

— Ами „Ксенопи“?

— Орденът „Ксенопи“ е пред изчезване. Един малък манастир на север от Солун, няколко стари монаси, останали без почти никаква обработваема земя, без пари. За Дакакос остана само една връзка с миналото. Умиращият стар монах в Кампо ди Фиори. И той не желаеше да изпусне тази връзка. Измъкна всичко, което знаеше старецът. И постъпи правилно, защото Гаетамо излезе от затвора, Алдобрини се върна от Южна Африка, баща ви се върна в Кампо ди Фиори и търсенето на документите започна отново.

Адриан се замисли.

— Дакакос спря брат ми. Положи големи усилия, за да изобличи организацията му…

— За да го държи настрана от контейнера на всяка цена. Предполагам, че старият монах му е казал, че Виктор Фонтайн знае за пергамента. Давал си е сметка, че баща ви ще действа самостоятелно, без да намесва властите, че ще използва синовете си. Като се вземат предвид възможните последствия, не е имал друг избор. Дакакос е проучвал и двама ви. Следял ви е в продължение на няколко години. Брат ви го е ужасил. Решил е, че на всяка цена трябва да го държи настрана от контейнера. Трябвало е да го унищожи. От друга страна, за вас е смятал, че ако се наложи, би могло да работите заедно.

Свещеникът замълча. Пое дълбоко дъх и отново посегна към кръста. Замисли се и очевидно мислите му бяха болезнени. Адриан го разбираше — в планините над Шамполук се беше чувствал по същия начин.

— Какво би направил Дакакос, ако беше намерил контейнера?

— Не знам. — Проницателните очи на свещеника се спряха на Адриан. — Той беше състрадателен човек. Знаеше какво означава да търсиш отговори на болезнени въпроси. Може би това състрадание би ръководило действията му. И все пак той обичаше истината. Вероятно би преценил последствията много внимателно. Това е, повече не мога да кажа.

— Доста употребявате тази фраза, нали? За внимателното преценяване на последствията.

— Извинявам се, ако ви обижда.

— Така е.

— Съжалявам, но ще трябва да продължа да ви обиждам. Поисках разрешението ви да дойда тук, но промених решението си. Ще си вървя. — Свещеникът стана. — Не мога да остана. Ще се опитам да обясня с две думи…

— С две думи, не ме интересува — каза Адриан рязко.

— Вие имате едно преимущество — отговори Ланд веднага. — Виждате ли, аз се интересувам от вас. Интересува ме начинът, по който възприемате нещата. — Свещеникът нямаше да спре. Направи още една крачка. — Мислите ли, че съмненията изчезват, след като се положи клетва? Мислите ли, че седем хиляди години човешка история са без последствия за нас? За когото и да било от нас независимо какви одежди носи? Колко богове и пророци, колко свети мъже са били отречени през вековете? Нима техният брой ни прави по-малко вярващи? Мисля, че не. Защото всеки приема това, което е в състояние да приеме, и поставя собствената си вяра над тази на другите. Моите съмнения ми казват, че след хиляди години учените, изучаващи това, което е останало от нас, могат да заключат, че нашата вяра е много странна — да превръщаме в мит това, което смятаме за най-свято. Тъй като наистина сме превърнали в мит останалото от други преди нас… Разумът ми, виждате ли, може да разбере това. Но тук, сега, в нашето време, за мен… решението е взето. Аз вярвам. И е по-добре да имаш вяра, отколкото да нямаш. Убеден съм. Адриан си спомни.

— Божественото откровение не може да бъде опорочено от смъртен?

— Това е добро. Приемам го — каза Ланд. — Уроците на Тома Аквински не са изгубили значението си. И никой няма изключителни права над тях, би добавил. Когато разумът е изчерпал своите възможности, вярата става разум. Аз притежавам тази вяра. Но тъй като съм смъртен, съм и слаб. Нямам сили да се подлагам на повече изпитания. Трябва да се оттегля в удобния свят на вярата си, защото знам, че с нея ще се чувствам по-добре, отколкото без нея. — Свещеникът протегна ръка. — Довиждане, Адриан.

Адриан погледна подадената му ръка и я пое.

— Разбирате ли, именно арогантността на вашата „вяра“ ме безпокои най-много. Не знам как иначе да се изразя.

— Разбирам и приемам възраженията ви. Арогантността е първият от греховете, които водят до духовна смърт. И другият, който най-често бива забравян, това е гордостта. Един ден тя може да ни убие. И тогава, млади приятелю, няма да има нищо.

Ланд се обърна и тръгна към вратата. Отвори я с лявата си ръка, с дясната все още държеше кръста. Сякаш, за да се защити. Погледна още веднъж Адриан и излезе.

Адриан запали цигара, след това я смачка в пепелника. В устата му горчеше от прекалено многото цигари и недостатъчния сън. Отиде до кафеварката и си наля кафе.

Преди час Ланд беше пипнал горещия котлон и се беше изгорил. Адриан си помисли, че монсеньорът е от хората, които винаги изпробват нещата в живота си. Но не беше в състояние да се подложи на последното изпитание. Просто си отиде. И в това имаше някаква честност.

Много повече, отколкото той самият беше показал пред майка си. Не, не беше излъгал Джейн — това щеше да е безполезно. Но не й беше казал и истината. Беше направил нещо много по-жестоко — беше я избягнал. Все още не беше готов за сблъсъка.

Пред вратата чу стъпки. Остави чашата с кафе и застана в средата на стаята. Вратата се отвори и ученият направи път на Барбара. Той беше с бяла престилка и очилата с рогови рамки някак си увеличаваха лицето му. Кафявите очи на Барбара, обикновено пълни с топлота и смях, сега гледаха строго.

— Доктор Шайър приключи — каза тя. — Може ли да си налеем кафе?

— Разбира се.

Адриан отиде до кафеварката и напълни две чаши. Ученият седна на стола, на който допреди малко седеше Ланд.

— Без захар, ако обичате — каза Шайър и постави на коленете си лист хартия. — Приятелят ви си отиде, така ли?

— Да, отиде си.

— Знаеше ли?

— Знаеше, защото му казах. Взе решението си и си тръгна.

— Мога да го разбера — отговори Шайър и премигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Седнете, моля ви.

Барбара пое кафето, но остана права. Погледна учения и се отдалечи до прозореца, а Адриан седна срещу него.

— Автентичен ли е? — попита той. — Предполагам, че това е първият въпрос, който трябва да се зададе.

— Автентичен? Що се отнася до датировката, писмото, езика… да. Мисля, че ще издържи и най-задълбочените изследвания. Ще приема, че е автентичен. Химическият анализ ще отнеме много време, но съм виждал стотици документи от същия период. Автентичен е, що се отнася до тези неща. За автентичността на съдържанието. Това е написано от полупобъркан човек, очакващ смъртта си. Много жестока и болезнена смърт. Това трябва да преценят други, ако се стигне дотам. — Шайър погледна Адриан, остави кафето на масата и взе листа. Адриан чакаше. Ученият продължи: — Според написаното на този пергамент затворникът, който на следващия ден е трябвало да изгуби живота си на арената, се е отрекъл от името Петър, дадено му от един революционер, наречен Исус. Пише, че не е достоен за него. Иска смъртта му да бъде записана срещу името Симон от Бетсаида — рожденото му име. Обзет е от чувство за вина. Твърди, че е предал спасителя си… Защото този, който е бил разпнат, не е Исус от Назарет.

Старият учен замълча. Последните му думи увиснаха във въздуха.

— Боже! — възкликна Адриан и стана от стола си. Погледна Барбара. — Това ли пише?

— Да. Този човек е изпитвал терзания. Твърди, че трима от учениците на дърводелеца са действали на своя глава, без неговото съгласие и срещу волята му. С помощта на стражите на Пилат, които подкупили, те измъкнали изпадналия в безсъзнание Исус от тъмницата и на негово място поставили престъпник с подобна външност. На следващия ден тръните и кръвта били достатъчни, за да прикрият чертите на човека, прикован за кръста. Но не това била волята на този, когото са наричали месия…

— Нищо не се променя и въпреки това всичко се променя — прошепна Адриан бавно.

— Бил е спасен, без да желае това. Неговото желание е било да умре, не да живее. Пергаментът категорично твърди това.

— Но той не е умрял! Останал е жив!

— Да.

— Не е бил разпнат!

— Не е. Ако приемем думите в пергамента за верни… при обстоятелствата, при които са били написани. Авторът им е бил на ръба на разсъдъка си, струва ми се. Аз не бих се доверил само на факта, че пергаментът е стар.

— Давате оценка.

— Просто отбелязвам една възможност — поправи го Шайър. — Авторът изпада в молитви и жалби. Мислите му са ясни в един момент, объркани в следващия. Луд или самобичуващ се аскет? Кое от двете? Физическият факт, че пергаментът е отпреди 2000 години, не му придава истинска достоверност. Спомнете си, че това е времето на Нерон, период на политическа, социална и теологическа лудост. Хората често са се спасявали с чиста изобретателност. Кой е той всъщност?

— Написано е, Симон от Бетсаида.

— Но го твърди само авторът. Няма сведения Петър да е умирал с християнските мъченици в Рим. Ако това беше така, без съмнение то би станало част от легендата, а в библейските писания не се споменава и дума за подобно нещо. Би било чудовищен пропуск, не мислите ли?

Ученият свали очилата си и избърса дебелите лещи с края на престилката си.

— Какво искате да кажете? — попита Адриан. Ученият отново сложи очилата си и продължи:

— Да предположим, че един затворник, гражданин на Рим, е осъден на ужасна екзекуция и измисля история, която компрометира омразния символ на една нова, придобиваща все по-голяма популярност религия, като при това го прави убедително. Този човек би могъл да получи благоволението на прегорите, на консулите, на самия император дори. Много хора са правили такива неща. Съществуват останки от стотици подобни „изповеди“. И ето че една от тях достига до нас цяла. Нима има причина да я приемем за по-вярна от останалите? Само защото е цяла? Изобретателността в името на оцеляването не е нещо непознато в историята.

Адриан наблюдаваше учения внимателно. В думите му имаше странна угриженост.

— Какво е вашето лично мнение, докторе?

— Не е важно моето лично мнение — отговори Шайър, избягвайки погледа на Адриан.

Последва дълбока тишина.

— Вие му вярвате, нали?

— Това е удивителен документ.

— Казва ли се какво е станало с дърводелеца?

— Да — отвърна Шайър. — Самоубил се е три дни по-късно.

— Самоубил се е? Та това противоречи на всичко, което…

— Да, така е — прекъсна го ученият тихо. — Трите дни обаче съответстват. Съответствие и несъответствие. Къде е балансът между тях? В изповедта пише, че дърводелецът е хулил тези, които са се намесили, но все пак накрая се е молил на Бог да им прости.

— Това съответства.

— А нима може да е иначе, мистър Фонтайн? Не забравяйте, става дума за изобретателност и оцеляване.

Нищо не се променя и всичко се променя.

— В какво състояние е пергаментът?

— Запазен е удивително добре. Предполагам, че с някакъв специален разтвор. Притиснат под дебела каменна плоча и херметически затворен.

— А другите документи?

— Не съм се занимавал с тях обстойно. Опроверженията са запазени много добре, а арамейският ръкопис няма да бъде разчетен лесно.

Адриан седна отново.

— Това ли е точният превод на изповедта? — попита той и посочи листа в ръцете на учения.

— Доста точен. Би могъл да се редактира допълнително. Не бих го представил пред академична аудитория.

— Може ли да ми го дадете?

— Разбира се. — Шайър се наведе напред. Адриан протегна ръка и пое листа. — Пергаментът, останалите документи… Те са ваши.

— Но не ми принадлежат.

— Зная това.

— Тогава защо ми ги давате? Мислех, че ще ме молите да ви ги оставя. За да ги изследвате. За да стреснете света с тях.

Ученият свали очилата си и заговори уморено:

— Това откритие е твърде необичайно. И страшно. Твърде стар съм, за да се преборя с него.

— Не разбирам.

— Помислете. Тук се отрича една смърт, не животът. Но именно тази смърт е символът. Ако подложите на съмнение този символ, рискувате да подложите на съмнение всичко, което означава този символ. Не мисля, че това е оправдано.

Адриан замълча за миг.

— Цената на истината е твърде висока. Това ли искате да кажете?

— Ако е истина. Но все пак старостта е несъмнена. Нещата биват приемани, защото съществуват. Омир създава художествени образи и векове по-късно хората тръгват по море, за да търсят еднооки гиганти. Фроасар пише история, която никога не е била, и въпреки това го считат за историк. Трябва да прецените последствията.

Адриан стана и отиде до стената. Мястото, което гледаше Ланд. Равна, слабо осветена бяла боя. Нищо.

— Можете ли да съхранявате тези неща за известно време?

— Могат да се запазят в лабораторен контейнер. Мога да ви изпратя разписка за получаването им.

Адриан се обърна рязко:

— Контейнер?

— Да, контейнер.

— Можеха да останат в другия.

— Може би. Но колко време, мистър Фонтайн?

— Колко време?

— Колко време трябва да ги съхранявам.

— Седмица. Месец. Столетие. Не знам.

 

 

Стоеше край прозореца в хотела и гледаше Манхатън. Би трябвало Ню Йорк да е заспал, но милионите светлини говореха за друго.

Бяха разговаряли няколко часа — не можеше да каже точно. По-скоро той беше говорил. Барбара слушаше и го караше да каже всичко.

Трябваше да направи толкова много неща, да преживее толкова много неща, преди отново да дойде на себе си.

Изведнъж — звукът беше ужасяващ — телефонът иззвъня. Той се обърна, болезнено усещащ обзелия го страх, и знаеше, че той е в очите му.

Барбара стана от стола си и отиде бавно до него. Улови лицето му с ръце.

— Не искам да говоря с никого. Не сега.

— Тогава не говори. Кажи да ти се обадят сутринта. Беше толкова просто. Истината.

Телефонът иззвъня отново. Той отиде до нощното шкафче и вдигна слушалката, сигурен в силата си.

— Адриан? Боже мой! Търсихме те в целия град. Някакъв полковник на име Таркингтън ни каза къде си.

Това беше един от адвокатите от групата на Невинс.

— Какво има?

— Най-после! Всичко, за което работихме, застава на мястото си. Градът е пощурял! Белият дом е в паника! Влязохме във връзка със сенатската комисия… И специален прокурор. Иначе не можем да постъпим.

— Имате ли конкретни доказателства?

— Повече от доказателства. Свидетели, признания! Крадците бягат, за да отърват кожите! Имаме работа, Фонтайн! С нас ли си? Трябва да действаме.

Адриан се замисли за миг и отговори:

— С вас съм.

Трябваше да действа. Да не спира. Някои битки не бяха приключили. Други трябваше да бъдат приключени. Мъдростта е в това, да решиш кои.