Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (32)

31.

Адриан се върна в Милано, но не отиде в хотела, а подкара към летището — не беше сигурен как точно ще направи това, което трябваше, но беше сигурен, че ще го направи.

Трябваше да се добере до Шамполук. Един убиец — брат му — беше на свобода.

Някъде в огромния летищен комплекс на Милано трябваше да има свободен самолет. И пилот. Или поне някой, който да му каже къде може да намери такива, без значение на каква цена.

Караше с максимална скорост и беше отворил четирите прозореца. Вятърът, който го шибаше по лицето, му помагаше да се владее, да не мисли. Защото мислите му бяха твърде мъчителни.

— Край Шамполук има малко летище, което се използва от богатите — каза пилотът. Чиновникът от нощната смяна в офиса на „Алиталия“ го беше събудил и повикал срещу солидно възнаграждение. — Но по това време то не функционира.

— Можете ли да стигнете дотам?

— Не е далеч, но теренът е много лош.

— Можете ли да го направите?

— Ако не успеем, ще имам достатъчно гориво, за да се върна. Аз ще преценя дали се налага, не вие. Но искам да е ясно, че ако не успеем, няма да получите обратно нито една лира.

— Няма значение.

Пилотът се обърна към служителя на „Алиталия“ и му заговори авторитетно, заради човека, който беше готов да плати толкова много пари за такъв полет:

— Дай ми метеорологичните данни. За района на Зер-мат. Кажете да уведомят кулата.

Служителят сви рамене и въздъхна.

— Ще ви платя — успокои го Адриан.

Той вдигна слушалката на червения телефон и каза важно:

— Авиодиспечерите, моля.

 

 

Приземяването в Шамполук не се оказа толкова опасно, колкото пилотът се мъчеше да го изкара. Пистата, да истина, не действаше — нямаше радиовръзка, нямаше кула, която да насочва самолета, но все пак беше очертана с червени светлини.

Адриан слезе от самолета и се запъти към единствената постройка, в която светеха лампи. Беше голяма ламаринена барака — хангар за частен самолет. Вратата се отвори и в светлината се очерта силуетът на човек в работен комбинезон. Той отпусна рамене и се взря в тъмнината. След това се протегна и потисна прозявката си.

— Говорите ли английски? — попита Адриан.

Мъжът говореше — неохотно и лошо, но все пак разбираемо. Каза му това, което очакваше да чуе — че в четири часа сутринта наоколо не работи нищо. Кой пилот е толкова побъркан, че да лети до Шамполук по това време? Може би трябва да повика полицията?

Адриан извади няколко едри банкноти от джоба си и ги задържа в светлината. Очите на пазача се заковаха в тях. Може би бяха повече от месечната му заплата.

— Дойдох от много далеч, за да намеря един човек. Не съм направил нищо лошо. Наех самолет в Милано, това е. Полицията не се интересува от мен. На всяка цена трябва да намеря този, когото търся. Трябва ми кола и някой, който да ме упъти.

— Не сте престъпник? Да летите по това време…

— Не съм престъпник — прекъсна го Адриан, като се стараеше да прикрие нетърпението си и да говори колкото се може потспокойно. — Аз съм адвокат, юрист… avvocato.

— Avvocato? — В гласа на пазача се промъкна респект.

— Трябва да намеря къщата на Алфредо Голдони.

— Безкракия?

— Не знаех, че е без крака.

Колата беше един стар фиат с изпокъсана тапицерия и напукани странични стъкла. Къщата на Голдони се намираше на десетина километра извън града, по пътя на запад. Пазачът му нарисува скица.

Мрежата на оградата се виждаше на светлината на фаровете. По-нататък се очертаваше силуетът на самата къща. През прозорците й излизаше светлина, която осветяваше близките борове. Адриан свали крака си от педала на газта и се зачуди дали да не слезе от колата и да извърви разстоянието пеша. В пет без четвърт сутринта не беше очаквал да завари запалени лампи.

Видя телефонните стълбове. Дали нощният пазач на летището не се беше обадил на Голдони, за да го предупреди, че му идва гостенин? Или тези хора нормално ставаха от сън по това време?

Реши да продължи с колата. Ако Голдони беше предупреден, колата би го разтревожила много по-малко, отколкото ако се приближеше тихо, пеша.

Адриан зави по черния път между боровете — единствения вход за кола. Спря край къщата и слезе. Пътят продължаваше нататък до някаква плевня. Фаровете я осветиха. Мина покрай осветените прозорци със спуснати пердета и застана пред вратата. Беше широка и дебела, разделена на две части — горната можеше да се отваря за проветрение, а в същото време долната пречеше на животните да влизат вътре. В средата имаше юлямо пирин-чено чукче. Почука.

Никой не отговори, отвътре не се чу нищо. Почука още веднъж, по-силно, с по-големи интервали. Зад вратата нещо помръдна. Звукът беше едва чут, неясен. Шумолене на плат или хартия.

— Моля ви — извика той. — Името ми е Фонтайн. Познавали сте баща ми и дядо ми. От Милано. Кампо ди Фиори. Искам да говоря с вас. Няма да ви направя нищо лошо.

Тишина. Нищо.

Адриан отстъпи назад и отиде до осветения прозорец. Помъчи се да погледне през бялата полупрозрачна тъкан. Дебелите стъкла още повече влошаваха видимостта.

След това видя и му се стори, че се побърква за втори път тази вечер.

В дъното на стаята, вляво, по пода пълзеше човек без крака. Тялото от кръста нагоре беше едро и беше облечено в дълга риза, която стигаше до отрязаните крака, скрити в гънките на долните гащи.

Безкракият.

Алфредо Голдони. Адриан видя как пропълзява към един тъмен ъгъл. В ръката му имаше нещо — стискаше здраво. Пушка. Едрокалибрена пушка. Защо?

— Голдони! Моля ви! Искам само да поговоря с вас!

Гърмежът беше страхотен. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло. Адриан се отдръпна още като видя как цевта се насочва към него, и прикри лицето си с ръце. Парчетата можеха да го наранят сериозно, ако не беше дебелият пуловер, който купи в Милано. Дланите му бяха разкървавени.

През счупения прозорец долетя металическо щракване — Голдони презареди пушката. Андрю се облегна на стената и се помъчи да извади от ръката си забилото се в нея стъкло. Усети във врата си струйка кръв. Извика отново. Голдони не можеше да премине разстоянието до прозореца. Той не можеше да влезе при него.

— Чуйте ме! Не знам какво са ви казали, но аз не съм ваш враг.

— Животно! — извика Голдони в отговор. — Ще те убия!

— Защо, за Бога? Не идвам с лоши намерения!

— Ти си Фонтини-Кристи! Убиец на жени! Човек, който отвлича деца! Звяр! Животно!

Беше закъснял. Боже! Беше дошъл твърде късно. Убиецът бе пристигнал в Шамполук преди него. Но все още имаше шанс да го спре.

— Голдони, казвам ти за последен път. — Адриан престана да крещи. — Аз съм Фонтини-Кристи, но не съм този, когото искаш да убиеш. Не съм убиец на жени и не съм отвличал никакви деца. Знам кой го е направил, но не съм аз. Това е истината. Ще се покажа на прозореца… Нямам оръжие, никога не съм имал. Ако не ми вярваш, предполагам, че ще стреляш. Нямам време да споря повече. И ти нямаш. Никой от вас няма.

Адриан се опря с разранената си ръка и се надигна, после, бавно застана пред счупения прозорец.

 

 

Алфредо Голдони извика:

— Влез с вдигнати ръце. Ако направиш излишно движение, ще умреш.

Адриан излезе от тъмната задна стаичка. Безкракият му каза през кой прозорец да се прекачи — не можеше да рискува да му отвори вратата сам. Когато Адриан излезе от тъмнината, сакатият дръпна назад петлето на пушката, готов да стреля. Прошепна:

— Приличаш на него, но не напълно.

— Той е мой брат — каза Адриан тихо. — Трябва да го спра.

Голдони го изгледа мълчаливо. Най-накрая, без да отделя поглед от лицето му, той спусна петлето на пушката и я остави край себе си.

— Помогни ми да се кача на стола си.

След това сакатият извади парчетата стъкло от врата и ръката му и намаза раните с някакъв спиртен разтвор. Кръвта престана да тече.

— Кръвта в планината е безценна. Лекарите не одобряват този разтвор, но е по-добър от барута. Върши добра работа.

— Благодаря. — Адриан се изправи.

Бяха разменили само няколко думи и с практичността на планинец Голдони нареди на Адриан да му покаже раните си. Ако се инфектираха, от него нямаше да има голяма полза в планината. Но тази грижа не беше намалила страданието и гнева му.

— Този човек е изчадие от ада — каза сакатият.

— Той е побъркан, макар и да съзнавам, че тази констатация няма да ви помогне. Той търси нещо. Един контейнер, скрит някъде в тукашните планини. Донесъл го е дядо ми много отдавна, преди войната.

— Знаем това. Знаехме, че рано или късно ще дойде някой и ще го потърси. Но само толкова. Не знаем къде е скрит.

Адриан не вярваше на човека без крака, но не можеше да е сигурен.

— Казахте „убиец на жени“. Кого е убил?

— Жена ми. Няма я.

— Няма я? Откъде знаете, че е мъртва?

— Той излъга. Каза, че е побягнала надолу по шосето, той я догонил и я държи като заложница някъде в селото.

— Възможно е.

— Не е възможно. Сеньор, аз не мога да ходя. Жена ми не може да тича. Има разширени вени и ходи със специални обувки. Можете да ги видите, ето там са.

Адриан погледна, накъдето му посочи Голдони. До един от столовете беше сложен чифт големи, неугледни обувки.

— Понякога хората са способни на неща, за които и не подозират, че са в състояние да направят…

— На пода има кръв — прекъсна го Голдони с разтреперан глас и посочи отворената врата. — Човекът, който нарича себе си войник, не е ранен. Отидете и вижте сам.

Адриан влезе в малката стаичка. Видя строшените врати на библиотеката и пръснатите навсякъде стъкла. Протегна ръка и извади един от томовете. Отвори го. С четлив почерк бяха описани подробностите от изкачванията в планините. Много преди двадесета година. На пода до вратата имаше кръв.

Беше закъснял.

Върна се бързо при стареца и му каза:

— Разкажете ми всичко, което знаете. Всичко!

Войникът беше изпипал нещата докрай. Беше неутрализирал враговете си, беше ги направил безпомощни чрез страх. Нахлул в странноприемницата на Капомонти бързо, без нито един излишен ход, и заварил Лефрак и семействата Капомонти и Голдони в една стая на горния етаж.

Отворил вратата с ритник и избутал вътре ужасения служител на рецепцията. След това влязъл и той и затръшнал вратата след себе си. Преди да разберат какво става, насочил пистолета си към тях и ги накарал да останат по местата си.

След това казал какво иска. Книгата, в която се описва излетът в планината отпреди петдесет години. И карти. Подробните карти, които използват катерачите. След това поискал сина или внука ла Лефрак да го придружат в планините заедно с внучката му като заложница. Бащата на момичето обезумял и се нахвърлил върху войника, но той успял да го върне на мястото му без изстрел.

Старият Лефрак трябвало да извика една прислужница. Донесли подходящи дрехи и децата се преоблекли. Тогава изчадието казало на Голдони, че държи и жена му. Наредил му да се върне в къщата и да остане там. Трябвало да отпрати племенника си с колата. Ако се опитал да се свърже с полицията, никога повече нямало да види жена си.

— Защо? — попита Адриан. — Защо го е направил? Защо е искал да останеш тук сам?

— Иска да ни раздели. Сестра ми и племенникът ми се върнаха у дома си на „Виа Сестина“. Лефрак и синът му са в странноприемницата. Ако сме заедно, можем да си вдъхнем кураж един на друг. Ако сме разделени, ще се страхуваме и няма да предприемем нищо. Човек не може лесно да забрави тази гледка. Пистолет, насочен към детска глава. Знае, че ако сме сами, само ще чакаме.

Адриан затвори очи.

— Боже — прошепна той.

— Този войник е експерт. — Гласът на Голдони беше нисък и изпълнен с омраза.

Адриан го погледна. Достатъчно беше тичал с глутницата сред всички останали, сега беше време да се отдели от нея.

— Защо стреля по мен? Ако си смятал, че идва той, защо стреля? Как можа да рискуваш? Без да знаеш какво е направил?

— Видях лицето ти до прозореца. Исках да те заслепя, не да те убивам. Мъртвец не може да ми каже къде е жена ми. Или трупът й. Или децата. Аз съм добър стрелец. Целех се над главата ти.

Адриан отиде до стола, на който беше хвърлил якето си, и извади спомените на баща си.

— Струва ми се, че вече си чел това. Спомняш ли си написаното?

— Не можеш да тръгнеш след него. Той е убиец.

— Спомняш ли си?

— Двудневен преход, много объркан маршрут. Би могъл да е навсякъде. Брат ти се мъчи да сведе възможностите до минимум. Движи се сляпо. Види ли те, ще убие децата.

— Няма да ме види. Ако стигна преди него и го чакам.

— Адриан разгърна страниците.

— Прочетоха ми това нещо. Не мога да помогна с нищо.

— Не е възможно! Отговорът трябва да е някъде тук!

— Грешиш — каза Голдони и Адриан беше сигурен, че не лъже. — Опитах се да го кажа и на него, но не искаше да ме чуе. Дядо ти е организирал всичко, но не е предвидил неочаквана смърт.

Адриан вдигна поглед от листата. В очите на стареца имаше безпомощност. В планината имаше убиец. Жена му сигурно беше мъртва, а след едната смърт неизбежно щеше да последва и друга.

— Какво е организирал? — попита Адриан тихо.

— Ще ти кажа. Ти не си като брат си. Пазим тайната от тридесет и пет години. Лефрак, Капомонти и нашето семейство. И още един, той не е от нашите хора, който умря неочаквано, преди сам да успее да предаде каквото трябва.

— Кой е той?

— Един търговец на име Лейнкраус. Не го познавахме много добре.

— Разкажете ми.

— През цялото време очаквахме да дойде някой от рода Фонтини-Кристи — започна старецът.

Човекът, когото те — Лефрак, Голдони и Капомонти — очаквали, щял да дойде тихо, в мир. Щял да заговори за излета в планините преди петдесет години и щял да знае, че водят дневници — това знаели всички, които са се ползвали от услугите им. И трябвало да спомене една от временните спирки по железопътната линия, наречена Ловна страст. Тази спирка била оставена на произвола на природата преди около четиридесет години — дълго преди онова изкачване в планината през 1920 година, но тогава все още съществувала.

— Мислех, че имената на тези спирки са…

— Птичи?

— Да.

— Повечето бяха, но не всички. Войникът попита за спирка, в чието име има думата „ястреб“. В планините около Шамполук въобще няма ястреби.

— Картината от стената — каза Адриан повече на себе си, отколкото на стареца.

— Моля?

— Баща ми спомена някаква картина в Кампо ди Фиори. Ловна сцена.

— Войникът не каза нищо за нея. Не каза и защо се интересува от всичко това. Само искаше да научи. Не спомена какво всъщност иска да открие. Не спомена дневниците. И защо го интересува тази железопътна спирка. Държеше се потайно. И очевидно не беше дошъл с мир. Войник, който заплашва сакат човек, не вдъхва доверие. Аз не му се доверих.

Всичко, което беше направил брат му, противоречеше на спомените, които тези хора имаха за Фонтини-Кристи. Ако беше дошъл при тях открито, в мир, всичко щеше да е толкова просто! Но войникът не би могъл да направи това. Той винаги беше готов да воюва.

— Значи контейнерът трябва да е заровен някъде около тази спирка?

— Вероятно. Има няколко пътеки на север нагоре към планините. Но коя от тях? Не знаем това.

— В дневника сигурно има някакъв знак.

— Да, ако знаеш къде да търсиш. Войникът не знае.

Адриан се замисли. Брат му беше пропътувал огромно разстояние и беше успял да заблуди разузнаването на най-могъщата държава в света.

— Може би го подценяваш.

— Той не е планинец.

— Не е — каза замислено Адриан. — Той е нещо друго. Какво би търсил той? Ето за това трябва да се замислим.

— Някое недостъпно място. Място, до което не може да се стигне лесно. Такива места има много. Планината е пълна с тях.

— Но преди малко каза, че ще се стреми да сведе възможностите до минимум…

— Сеньор?

— Не, нищо. Мислех за… Няма значение. Виждаш ли, той знае къде не бива да търси. Знае, че контейнерът е бил тежък и е трябвало да бъде транспортиран с нещо. Не започва само с дневника…

— Не знаех това.

— Той го знае.

— В тъмнината то няма да му помогне особено.

— Погледни през прозореца — каза Адриан. Навън вече се зазоряваше. — Разкажи ми за другия, търговеца.

— Лейнкраус?

— Да. Какво знаеше той?

— Отговорът на този въпрос си отиде заедно с него. Дори и Франческа не знае.

— Франческа?

— Сестра ми. Когато братята ми умряха, тя остана най-възрастната. Пликът отиде у нея.

— Плик? Какъв плик?

— Инструкциите на дядо ти.

…така че, ако Алфредо не е най-възрастният, търсете сестра му…

Адриан разгърна страниците, написани от баща му. След като той беше успял да си спомни тази подробност след толкова години, би трябвало да им обърне повече внимание.

— Сестра ми живя в Шамполук, докато се омъжи за Капомонти. Познаваше Лейнкраус по-добре от всички нас. Старият Лейнкраус умря в магазина си. При пожар. Много хора смятаха, че е било нещастен случай.

— Не разбирам.

— Лейнкраус бяха евреи.

— Да. И какво?

…ширещият се по онова време антисемитизъм беше немислим за баща ми…

Голдони продължи. Пликът, останал у най-възрастния от тях, трябвало да бъде предаден на този, който дойде в Шамполук и заговори за металния контейнер, забравения излет в планината и железопътната спирка.

— Сеньор, трябва да знаете, че сега сме едно семейство. Капомонти и Голдони. След всичкото това време, през което не дойде никой, ние сме разговаряли помежду си…

— Обяснете ми…

— Пликът насочваше към стария Капомонти…

Адриан погледна страниците. Капомонти… Прями и сърдечни хора… Савароне ги харесваше много и беше сигурен, че ако им повери някаква тайна, те ще мълчат до гроб…

— Преди да умре, Капомонти посвети зет си Лефрак.

— Значи Лефрак знае?

— Само една дума. Името Лейнкраус.

Адриан се сепна и се замисли. Както при дълъг и сложен кръстосан разпит, отделните думи и фрази изведнъж застанаха на фокус, придобиха смисъл.

Думите. Търси думите. Така както брат му търси насилието.

Той запрелиства страниците в ръцете си, докато намери каквото търсеше.

…Смътно си спомням, че в магазина онази вечер се случи нещо неприятно… Не помня точно какво, но беше нещо много сериозно и баща ми се ядоса… И се натъжи, ако паметта ми не ме лъже… Имам чувството, че не ми казаха всичко…

Гняв, тъга, недомлъвки.

— Голдони, чуй ме. Трябва да се опиташ да си спомниш. Нещо се е случило… Нещо лошо, тъжно, възмутително. И е било свързано с Лейнкраус.

— Не.

Адриан млъкна. Сакатият Голдони не го беше оставил да довърши.

— Как така „не“? — попита той тихо.

— Казах ти. Не познавах Лейнкраус добре. Почти не си говорехме.

— Защото са били евреи? И тук ли се бяхте заразили от тази болест?

— Не разбирам.

— Мисля, че разбираш. — Адриан се вгледа в него. Планинецът отклони поглед. — Може и наистина да не си познавал това семейство. Възможно е. Но сега ме излъга. Защо?

— Не лъжа. Просто не бяха приятели на семейство Голдони.

— И на Капомонти?

— И на Капомонти.

— Не ви ли се нравеха?

— Не ги познавахме! Страняха от хората. Имаше и други евреи. Дружаха помежду си, това е!

— Не е само това. — Адриан знаеше, че отговорът е наблизо. Може би и самият Голдони не съзнаваше, че го знае. През юли 1920 година нещо се е случило. Какво?

— Не мога да си спомня.

— Четиринадесети юли 1920. Какво се е случило тогава?

Голдони започна да диша учестено, челюстите му се стегнаха. Остатъците от краката му помръднаха.

— Тази дата не означава нищо — прошепна той.

— Позволи ми аз да преценя това — каза Адриан.

— Нещата се промениха. Толкова много неща се промениха — отговори планинецът с треперещ глас.

— Четиринадесети юли 1920 година. — Адриан се втренчи в Голдони.

— Казах ти! Тази дата не ми говори нищо!

— Дяволите да те вземат! — Адриан скочи от стола.

Не беше изключено дори да го удари. След това планинецът каза:

— Беше пребит един евреин. Млад евреин, който се записа в църковното училище… Беше пребит. И умря три дни след това. — Планинецът не каза всичко. Адриан се отдръпна от инвалидния стол.

— Синът на Лейнкраус? — попита той.

— Да.

— Защо в църковното училище?

— Не можеше да влезе в държавното. Свещениците го приеха, за да се учи.

Адриан бавно се отпусна на стола, без да отделя поглед от Голдони.

— Кажи ми всичко. Кой го преби?

— Четири момчета от селото. Всички смятаха, че не са били наясно какво правят.

— Сигурен съм в това. Така е по-лесно. Деца, които се нуждаят от защита. А какво струва животът на един евреин?

Очите на Алфредо Голдони се навлажниха.

— Да — отговори той.

— И едно от тези момчета си бил ти?

Голдони кимна мълчаливо.

— Мисля, че знам какво се е случило — продължи Адриан. — Лейнкраус е бил заплашен. Жена му, другите му деца… И той не е съобщил на никого за случката. Просто, умряло е още едно еврейче.

— Беше толкова отдавна! — прошепна Голдони. — Сега вече хората не са такива. И не са преживели това, което ние. Сега, когато животът ми е към края си, става дори още по-трудно. Гробът вече не е далеч.

Адриан престана да диша, сепнат от думите на стареца. Гробът не е далеч… Гробът. Боже! Нима е това? Искаше му се да скочи от стола и да крещи въпросите си, докато безкракият планинец си спомни всичко. Заговори бавно, с нисък глас:

— Какво стана след това? Какво направи Лейнкраус?

— Да направи? Че какво можеше да направи? Замълча си.

— Имаше ли погребение?

— И да е имало, не разбрахме нищо за него.

— Синът на Лейнкраус е трябвало да бъде погребан. Никое християнско гробище не би приело евреин. Имаше ли еврейско гробище?

— Не, тогава нямаше. Сега има.

— Интересува ме тогава. Къде е бил погребан? Къде е погребан убитият син на Лейнкраус.

Сякаш удари Голдони по лицето.

— Говореше се, че бащата и братята, мъжете от семейството, са го занесли в планината. Там, където трупът му няма да бъде поруган.

Адриан се изправи. Беше получил отговора си.

Гробът на евреина. Контейнерът от Солун.

Савароне Фонтини-Кристи беше открил една вечна истина в селската трагедия. И я беше използвал. За да не позволи на светите отци да забравят.

 

 

Пол Лейнкраус наближаваше петдесетте. Беше син на търговец и сам беше търговец. Не можеше да каже много за дядо си, когото едва помнеше, нито пък за страшните времена, които не беше преживял. Но беше проницателен човек, за което говореше направеното от него разширение на търговията. Като такъв, той прие неочакваното обаждане и обясненията на Адриан без възражения.

Лейнкраус въведе Адриан в библиотеката и свали от рафта семейната тора. Рисунката покриваше цялата задна част на корицата. Беше внимателно нарисувана карта на местоположението на гроба на първия син на Рьовен Лейнкраус, погребан в планината на 17 юли 1920 година.

Адриан прерисува картата и я сравни с оригинала. Беше същата. Това беше неговият последен паспорт. Закъде, не беше сигурен. Към какво, нямаше как да знае.

Помоли Лейнкраус и за още нещо. Да се свърже с Лондон от неговия телефон, за което, разбира се, щеше да плати.

— Обадете се. Дядо ви е платил достатъчно на този дом. Повече не мога да приема.

— Моля, останете. Искам да чуете.

Свърза се с хотел „Савой“ в Лондон. Молбата му не беше трудна за изпълнение. Помоли телефонистката да се обади на американското посолство и да предаде нещо от името на Адриан Фонтайн на полковник Таркингтън от G2. Ако полковникът не е в града, в посолството ще знаят къде могат да го открият.

Полковник Таркингтън трябваше да бъде насочен към един човек на име Пол Лейнкраус от Шамполук в Италианските Алпи.

Смяташе да тръгне в планината, но нямаше никакви илюзии. Въобще не можеше да се мери с войника. Това, което беше решил, неизбежно щеше да завърши с провал. И много възможно с неговата собствена смърт — даваше си сметка за това.

Светът щеше да оцелее и без неговото присъствие. Не беше някакъв изключителен човек, макар и да притежаваше някои способности. Но нямаше представа какво би станало със света, ако брат му, Андрю Фонтайн, напусне Шамполук с контейнера, докаран от Солун преди тридесет години. Ако от планината успееше да се измъкне убиецът, а не той. Някой трябваше да предприеме нещо.

Адриан затвори телефона и се обърна към Пол Лейнкраус:

— Когато полковник Таркингтън се свърже с вас, кажете му точно какво се случи тук тази сутрин.

Адриан кимна за сбогуване и се качи в колата. Забеляза, че в бързането си е забравил ключовете на арматурното табло — един войник не би допуснал подобна небрежност.

Тази мисъл го накара да бръкне в жабката и да извади оттам тежкия черен пистолет. Алфредо Голдони му беше обяснил как се зарежда.

Запали мотора и отвори прозореца. Изведнъж усети нужда от чист въздух. Дишаше тежко и усещаше биенето на сърцето си в гърлото. И се замисли.

Беше стрелял с пистолет само веднъж през живота си. Преди много години в някакъв ученически лагер, когато ги бяха завели на едно полицейско стрелбище. Тогава до него беше брат му и двамата се смееха радостно — бяха деца.

Къде беше отишъл този смях? Къде беше отишъл брат му?

Адриан продължи по улицата и зави наляво по пътя, който щеше да го отведе в планината. Слънцето беше скрито зад дебела пелена облаци.

Небето се гневеше.