Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (30)

29.

Андрю спря ландроувъра край планинското шосе и напълни капачката на термоса с горещо кафе. Движеше се добре. Според картата би трябвало да се намира на десет километра от селцето Шамполук. Беше сутрин. Първите слънчеви лъчи вече проблясваха над склоновете на околните планини. След малко щеше да влезе в Шамполук и да купи нужната екипировка.

Адриан беше далече. Андрю можеше да си позволи да спре и да обмисли нещата добре. Освен всичко друго брат му щеше да открие труповете в Кампо ди Фиори и да изпадне в паника. Щеше да се обърка, да не знае какво трябва да прави. Той не беше свикнал да се сблъсква с насилствената смърт — твърде далеч беше от нея. Войниците са нещо друго — той самият е нещо друго. Физическите сблъсъци, дори с проливане на кръв, изостряха сетивата му, изпълваха го с някакво опиянение и с енергия. Движенията му ставаха по-уверени.

Контейнерът щеше да бъде негов. Сега трябваше да се съсредоточи. Да премисли всяка дума, всеки знак. Извади листата със спомените на баща си и ги насочи към светлината.

…Семейство Голдони живееше в село Шамполук. Според сведения на общината в Зермат това семейство все още съществува и е разпръснато в целия район. Най-възрастен от тях в момента е някой си Алфредо Голдони. Той живее в къщата на баща си и на дядо си, в подножието на планината, на запад от селото. От поколения хората от това семейство са били най-опитните планински водачи в Италианските Алпи. Савароне често използваше услугите им и освен това ги наричаше „приятели“ за разлика от хората, с които беше принуден да се среща в работата си — на тях той се доверяваше далеч по-малко. Възможно е да е оставил някаква информация на бащата на Алфредо Голдони. При смъртта си той я е предал на първородното си дете — син или дъщеря — според местния обичай. Ако се окаже, че Алфредо не е най-възрастният брат, търсете сестра му.

В планината на север, ако не се лъжа, между железопътните спирки Крахен Аусблик и Грайер Гипфел имаше малка странноприемница, която се държеше от семейство Капомонти. Според данните, получени в Зермат (не желаех да правя проучвания в Шамполук, за да не събудя подозрения), тази странноприемница съществува и в момента. Доколкото разбрах, тя е била разширена. Държи я Натон Лефрак — наследник на семейство Капомонти по съребрена линия. Помня този човек. Разбира се, тогава той още не беше мъж, защото е само една или две години по-млад от мен. Баща ми търгуваше с тях. Станахме добри приятели. Ясно си спомням, че той беше любимец на семейството и всички се надяваха, че ще се ожени за някоя от дъщерите. Изглежда, така е и станало.

Като деца и по-късно като юноши никога не сме ходили в Шамполук, без да се отбием в тази странноприемница. Приемаха ни топло и си спомням приятни вечери с много смях и уют край запалената камина. Тези хора бяха много прями и сърдечни. Савароне ги харесваше много и беше сигурен, че ако им повери някаква тайна, те ще мълчат до гроб…

Андрю остави ксерокопията и взе картата. Вгледа се внимателно в железопътната линия и го обзе безпокойство. От многото спирки, които беше споменал баща му, сега имаше само четири и никоя от тях нямаше думата „ястреб“ в името си.

Защото на картината от кабинета в Кампо ди Фиори не бяха изобразени ловци, които гонят птици от храсталака, както си спомняше баща му. Наистина имаше ловци, но очите и оръжията им бяха насочени напред, в далечината, а ястребите се рееха над тях — да се опитват да уловят нещо, беше безполезно.

Сред имената на спирките по железопътната линия, които баща му успя да си спомни, нямаше нито едно с думата „ястреб“, а би трябвало да е имало. Вече не съществуваше. Беше минал половин век. Планинските проходи едва ли можеха да служат за ориентир — кой си спомняше името на трамвайна спирка тридесет години след като релсите са покрити с асфалт? Той остави картата и отново взе спомените. Ключът към загадката се намираше някъде в тях.

Спряхме в центъра на селото, за да обядваме или за да пием следобеден чай, не мога да си спомня точно. Савароне излезе от ресторанта и отиде в телеграфната станция, за да провери дали няма телеграма за него — това си спомням. Върна се много разтревожен и се обезпокоих, че излетът ни може да свърши, преди да е започнал. Докато се хранехме обаче, дойде нова телеграма и Савароне се успокои. И дума не можеше да става за връщане в Кампо ди Фиори. Ужасният момент отмина.

От ресторанта се отбихме в магазина на един търговец с немско име. Баща ми купуваше провизии от този човек, защото изпитваше съжаление към него. Беше евреин, а за баща ми ширещият се по онова време антисемитизъм беше немислим. Смътно си спомням, че в магазина онази вечер се случи нещо неприятно. Не помня точно какво, но беше нещо много сериозно и баща ми се ядоса. И се натъжи, ако паметта ми не ме лъже. Имам чувството, че не ми казаха всичко, но след толкова много години не мога да съм сигурен.

Тръгнахме от магазина и продължихме към къщата на Голдони с конска каруца. Спомням си, че много исках да се похваля с новата си раница, защото за мен тя символизираше мъжественост. Бях ужасно горд с нея. И отново си мисля, че у Голдони настроението беше мрачно — не биеше на очи, но беше такова. Не знам защо това впечатление се е запазило след толкова много време, но го свързвам с факта, че никой не обръщаше внимание на раницата ми. Домакините изглеждаха разстроени и притеснени. Уговорихме се един от синовете да ни заведе в планината на следващия ден и продължихме към странноприемницата на Капомонти. Помня, че когато тръгнахме, вече беше тъмно. Беше лято, следователно е било към 7,30 — 8 часа.

Андрю се замисли за фактите. Баща и син пристигат в селото, хапват нещо, купуват провизии от някакъв презрян евреин, след това отиват в къщата на планинските водачи. Разглезеното дете се чувства пренебрегнато, защото никой не обръща внимание на новата му раница. Важната информация се свеждаше до името Голдони.

Андрю допи кафето и завинти капачката на мястото й.

Слънцето сега беше по-високо. Беше време да действа. Обзе го опиянение — целият му досегашен опит щеше да влезе в действие през следващите няколко дни. Някъде в планината беше скрит един контейнер — щеше да го намери.

Щеше да получи възмездие за всичко.

Майорът завъртя контактния ключ и форсира двигателя. Трябваше да си купи екип и оръжие. И да се види с един мъж, наречен Голдони. Или жена, скоро щеше да разбере.

 

 

Адриан седна зад кормилото на колата и избърса устата си с носна кърпа. Вкусът на повръщано не се махаше от устата му точно както от ума му не се махаше гледката на обезобразените тела. Или миризмата на леш от ноздрите му.

По челото му се стичаше пот. Такова напрежение и такъв страх не беше преживявал никога.

Отново му се повдигна — започна да диша дълбоко, за да го потисне. Трябваше да намери сили, разум, за да продължи нататък. Не можеше да остане в тъмната кола, без да прави нищо цялата нощ. Трябваше да се овладее и да започне да мисли. Само това му беше останало — способността да мисли.

Той извади машинално спомените на баща си и запали фенерчето. Думите и друг път му бяха помагали — умееше да ги анализира, да долавя скрития им смисъл, сложността и простотата им. В това той беше експерт — така, както брат му беше експерт в смъртта.

Адриан разгърна страниците и се зачете бавно, внимателно. Баща и син отиват в селцето Шамполук. След това се налагаше впечатлението, че нещо не е наред. Когато се върнал, бил много обезпокоен… момчето се страхувало за пътешествието-. Един магазин, собственост на евреин, гняв. Не си спомня точно каква неприятност се е случила… но е било сериозно. И тъга. Тъга и гняв. След това тези чувства отстъпват мястото си на объркване и смущение. Момчето не получава търсеното внимание. Домакините са разстроени и притеснени. Вниманието им е насочено другаде. Към какво? Към тъгата? Към гнева? Следват неясни спомени за топло посрещане и отново объркване и угриженост.

Не помня много от това, което се случи в странноприемницата на Капомонти, освен че ни посрещнаха радушно, както много пъти преди това. Спомням си, че тогава за първи път имах своя собствена стая и не трябваше да съм с братята си. Това беше нещо ново и се чувствах съвсем пораснал. Вечеряхме и след това баща ми и старият Капомонти изпиха доста уиски. Помня това, защото си легнах, за да си почина за изкачването на следващия ден. По-късно отдолу чух силни, войнствени гласове и си помислих, че могат да събудят и другите гости. Странноприемницата тогава беше съвсем малка, а имаше още трима или четирима нощуващи. Това беше нещо необичайно за мен, защото никога не бях виждал баща си пиян. И до ден днешен не знам дали наистина е бил пиян, но шумът беше значителен. За един седемнадесетгодишен юноша, очакващ истинския подарък за рождения си ден — изкачването в планината, — мисълта за слабия, ядосан баща беше смущаваща.

Но всичко мина добре. Пристигна водачът ни с провизиите, закусихме и потеглихме.

Синът на Капомонти (или може би младият Лефрак) ни откара на няколко километра с каруцата. Сбогувахме се и се разбрахме да ни чака на същото място късно следобед на следващия ден. Два дни в планината с преспиване в лагер! Бях много радостен, защото знаех, че ще се изкачим много по-високо, отколкото би било възможно, ако бяхме с братята ми.

Адриан сложи листата на седалката до себе си. Нататък баща му изреждаше откъслечни и объркани спомени за местности и пътеки. Пътешествието в планината беше започнало.

В тези неясни описания може би се криеше нещо. Отделните характерни особености на терена биха могли да помогнат. Но къде бяха те?

Картината. Андрю я беше взел.

Адриан потисна тревогата си — картината би могла да му помогне донякъде, но колко? Бяха минали петдесет години. Половин столетие снеговете и пороите бяха променяли пейзажа.

Може би картината щеше да подскаже нещо, може би най-важното, но Адриан имаше чувството, че има и други, не по-малко важни неща. Те се съдържаха в спомените на баща му. Спомените, оцелели след петдесет години необикновен живот.

Преди петдесет години се беше случило нещо, което не беше свързано с излета на бащата и сина в планината.

Главата му отново възвърна способността си да мисли. Ужасът все още не го беше напуснал, но той вече се връщаше към нормалното си състояние…

…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…

Трябваше да се добере до него, да го открие. Да спре убиеца.