Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (26)

25.

Юнската буря забавяше допълнително обедното движение по улиците на Вашингтон. Беше един от онези потопи без прекъсване, които не позволяват на пешеходците да прибягват от вход на вход. Чистачките на колите не вършеха никаква работа, дори влошаваха видимостта.

Адриан седеше на задната седалка на едно такси и мислите му бяха разделени по равно между Барбара, Дакакос и брат му.

Барбара беше в Бостън. Вероятно вече беше стигнала до библиотеката и проучваше архивните материали, удивителните архивни материали, отнасящи се до унищожаването на опроверженията. Ако тези документи наистина са били в контейнера от Солун и ако унищожаването им се докаже без никакво съмнение… Дали някой не ги беше открил? А е равно на В, В е равно на С. Следователно А е равно на С. Или може би не?

Теодор Дакакос, неуморимият Анаксас, вероятно вече обикаляше чикагските хотели и правни кантори, за да го търси. Нямаше причина гръкът да не го направи. Едно пътуване по работа до Чикаго беше нещо съвсем нормално. Адриан имаше нужда само да го отклони за малко. Щеше да се качи до стаята си, да вземе паспорта си и да се обади на Андрю. Двамата щяха да се измъкнат от Вашингтон, без да се срещат с гръка. Можеше да се предполага, че той се опитва да ги спре, а това означаваше, че някак си е научил за плановете на баща им. Не би било трудно да се досети. Един стар човек се връща от Италия и се знае, че не му остава много време живот. Извиква при себе си двамата си синове.

Третата грижа на Адриан беше брат му. Къде беше той? Беше го търсил в апартамента му във Вирджиния многократно през цялата нощ. Тревожеше го и със свито сърце трябваше да признае, че брат му е по-подготвен от него да се справи с човек като Дакакос. Ударите и контраударите бяха част от неговия живот, не тезите и антитезите.

— Входът на гаража — каза шофьорът на таксито. — Пристигнахме.

Адриан се втурна под дъжда към вратата. Трябваше да се огледа, докато се ориентира към асансьора. В това време извади ключа с пластмасовата топка. Никога не го оставяше на рецепцията.

— Здравейте, мистър Фонтайн! Как сте?

Беше момчето, което обслужваше гаража. Адриан едва си спомняше лицето му. Длъгнест двадесетгодишен младеж, с очи като на пор и вид на пласьор на наркотици.

— Здравей — отвърна Адриан и натисна копчето на асансьора.

— Още веднъж благодаря за снощи. Много мило от ваша страна.

— Няма защо — каза Адриан, без да разбира, и му се дощя асансьорът да дойде по-бързо.

— Изглеждате доста по-добре, отколкото снощи — намигна му момчето. — Хубава стока, а?

— Какво?

Момчето се усмихна. Не, не беше усмивка, а насмешка.

— И аз си взех една. Наистина качествена. Както казахте.

— Моля? Виждал си ме снощи?

— Е, хайде, хайде. Значи не помните? Е, да, наистина бяхте гипсиран!

Андрю! Андрю можеше да го направи, ако реши. С отпуснати рамене, нахлупена шапка, бавен говор. Беше го имитирал десетки пъти.

— Кажи ми, малко ми е замаяна главата. По кое време се прибрах?

— Боже! Бяхте доста зле. Към осем, не помните ли? Дадохте ми… — Момчето млъкна. Търговецът у него заговори и не му позволи да разкрие всичко.

Вратите на асансьора се отвориха и Адриан влезе. Значи, докато той се мъчеше да се свърже с Андрю във Вирджиния, той бе идвал тук. Дали беше разбрал за Дакакос? Дали все още е в града? Може би го чакаше в апартамента му? Тази мисъл донякъде го обезпокои, но пък почувства и облекчение. Брат му щеше да е наясно какво трябва да направят.

Адриан тръгна по коридора към апартамента си и влезе. Още в същия миг чу стъпките зад себе си. Обърна се рязко и видя един офицер, застанал до вратата на спалнята.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Офицерът не отговори веднага. Остана неподвижен, втренчил гневен поглед в него. Когато заговори, гласът му беше леко провлачен:

— Да, приличате на него. Ако си сложите униформа и се поизправите малко, може да станете съвсем същият. А сега ми кажете къде е той.

— Как влязохте тук? Кой, по дяволите, сте вие?

— Не ми отговаряйте с въпрос. Аз попитах първи.

— Намирате се в чуждо жилище — каза Адриан и отиде до телефона. — Ако нямате заповед, издадена от граждански съд, ще ви откарат в граждански полицейски участък.

Полковникът разкопча горното копче на униформата си, бръкна вътре и извади пистолет. Освободи предпазителя и го насочи.

Адриан замръзна със слушалката в ръка. Дясната му ръка увисна над шайбата. Изражението на лицето на полковника не се беше променило.

— Чуйте ме — каза офицерът тихо. — Бих могъл да пробия капачките и на двете ви колена само защото много приличате на него, разбирате ли ме? Аз съм цивилизован човек, юрист като вас. Но щом става дума за майор Фонтайн и неговата организация, всички правила отиват по дяволите. Ще пипна този кучи син с цената на всичко.

Адриан бавно постави слушалката на място.

— Вие сте маниак — каза той.

— Безобиден в сравнение с него. А сега ми кажете къде е.

— Не знам.

— Не ви вярвам.

— Чакайте малко! — В изумлението си Адриан не беше сигурен какво е чул. Сега вече беше.

— Какво знаете за „Очите“?

— Много повече, отколкото ви се иска на вас, побъркани копелета такива! Наистина ли смятахте, че ще постигнете нещо?

— Говорите наизуст. Ако ме познавахте поне малко, нямаше да кажете това. Отношението ми към организацията на брат ми е същото като вашето. А сега ми кажете, какво имате срещу него?

— Убил е двама души — отговори офицерът бавно. — Един капитан на име Барстоу и един адвокат на име Таркингтън. И двете убийства са направени така, че да изглеждат като пиянски сбивания и истории с проститутки. Само че не са били такива. Има противоречие. Особено при Таркингтън. Той изобщо не е пиел.

— О, Боже!

— А от кантората на Таркингтън в Сайгон е изчезнала една папка. И тук вече няма противоречие. Не са знаели, че разполагаме с копия на всички документи от нея.

— Кои сте вие?

— Военно контраразузнаване. — Полковникът не свали пистолета. Говореше с провлачен южняшки акцент. — Спасява ви това, че не съм сигурен в съучастието ви. Сега знаете защо искам да го пипна, така че ми кажете къде е. Аз също се казвам Таркингтън. Не съм въздържател и не съм мекушав. Искам да знам къде е копелето, което уби брат ми!

Адриан въздъхна.

— Съжалявам…

— Сега знаете защо този пистолет е в ръката ми и защо съм готов да го използвам. Къде е заминал? Как е заминал?

Адриан се замисли за миг.

— Къде е заминал? Как е заминал? Не знаех, че е заминал някъде. Защо сте сигурен, че е?

— Защото знае, че го търсим. Тази сутрин е бил предупреден, сигурни сме в това. Свързал се е с някой си капитан Грийн от Пентагона. Няма нужда да ви казвам, че сигурно и той е заминал. Вероятно вече е пропътувал половината свят.

…пропътувал половината свят… Осъзна смисъла на думите, истината започна да излиза на повърхността. Пропътувал половината свят. До Италия. До Кампо ди Фиори. Картината на стената и спомените отпреди половин столетие. Контейнерът от Солун.

— Проверихте ли летищата?

— Той има военен паспорт. Всички военни…

— Боже! — Адриан се втурна към спалнята.

— Почакайте! — Полковникът го сграбчи за ръкава.

— Пуснете ме! — Адриан се отскубна и хукна към спалнята. Към бюрото.

Отвори най-горното чекмедже отдясно. Ръката на полковника се протегна иззад него и го затвори, притискайки китката му.

— Ако извадите нещо, което не ми се нрави, ще умрете! — Офицерът пусна чекмеджето.

Адриан почувства болката, видя, че китката му се подува. Не можеше да мисли за това сега. Отвори голяма кожена кутия. Паспорта му го нямаше. Нямаше я международната му шофьорска книжка, а и чековата книжка от женевската банка.

Адриан се обърна и прекоси мълчаливо стаята. Пусна кутията на леглото и застана край прозореца. Пороят навън продължаваше.

Брат му искаше да го забави. Андрю беше тръгнал да търси контейнера сам, без негова помощ. Никога не беше искал помощ. Документите щяха да се превърнат в последното му оръжие. Може би смъртоносно в неговите ръце.

Иронията беше, замисли се той, че този полковник би могъл да помогне. Би могъл да преодолее бюрократичните пречки, да му осигури бързо транспорт… Но не можеше да му каже нищо за влака от Солун.

Има хора, които биха дали половината арсенали на света. Думите на баща му.

— Ето ви доказателството, полковник — каза той тихо.

— Предполагам.

Адриан се обърна към него:

— Кажете ми като брат на брат, как стигнахте до „Очите“?

Полковникът прибра оръжието.

— Чрез един човек на име Дакакос.

— Дакакос?

— Да. Грък. Познавате ли го?

— Не.

— В началото данните постъпваха бавно. Директно в моя отдел, адресирани лично до мен. Когато Барстоу в Сайгон даде показания, Дакакос се появи отново. Свърза се с брат ми и му каза да отиде при Барстоу. Организацията им беше под око и тук, и там…

— И това правеха двама братя, които всеки момент можеха да вдигнат телефона и да съпоставят фактите — прекъсна го Адриан. — Без намеса от страна на бюрокрацията.

— Да. Не знам защо, но този Дакакос също искаше да се изобличи организацията на брат ви.

— Без съмнение — каза Адриан.

— И вчера всичко си дойде на мястото. Дакакос е проследил Андрю Фонтайн до Фан-тиет. До един склад. Сега притежаваме всички документи на „Очите“, разполагаме с всички необходими доказателства…

Иззвъня телефонът и прекъсна думите на полковника. Адриан едва го чу, беше потънал в мисли. Иззвъня отново.

— Може ли? — попита Адриан.

— Наложително е. — Очите на военния отново станаха студени. — Ще бъда до вас.

Беше Барбара. Обаждаше се от Бостън.

— В библиотеката съм. Намерих информацията за унищожаването на опроверженията през четиридесет и първа…

— Чакай малко.

Адриан погледна офицера. Не знаеше дали гласът му би могъл да звучи естествено.

— Можете да слушате от деривата в другата стая, ако искате — каза той. — Само ще ми съобщят едни данни, за които бях помолил.

Ходът успя. Таркингтън сви рамене и отиде до прозореца.

— Слушам те — каза Адриан в слушалката. Барбара заговори като експерт, който плува в познати води.

— На девети януари 1941 година в единадесет часа вечерта край джамията „Света София“ в — Истанбул са се събрали отците… Церемониално предаване на свещена собственост във владение на небето… Тук нещо не е наред, следва само разказ на свидетеля, а би трябвало да има точни цитати и буквален превод. Както и да е, посочени са лабораториите в Истанбул и Атина, в които са изследвани парченца от пепелта. За да се установи възрастта и материала им. Ето това е, мой Тома Неверни.

— Чакай малко. Какъв е този свидетел? Какво като е само разказ?

— Доста критична съм, но бих могла да бъда и още по-критична. В сведението би трябвало да се споменава кой е взел решението за всичко това, кой е упълномощил извършителите, а също и подробни описания на материалите, но всичко това са академични подробности. Най-важното е, че на документа има печат от архива. Такова нещо не може да се купи с пари. Това означава, че при изгарянето е присъствало доверено лице. Фондацията „Анаксас“ е получила това, за което е платила.

— Каква фондация? — попита той тихо.

— „Анаксас“. Тя е осигурила средствата за изследванията.

— Благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно.

Адриан затвори телефона. Таркингтън седеше до прозореца и гледаше дъжда навън. Трябваше да се отърве от него. Трябваше да се добере до контейнера.

Барбара беше права в едно: Дакакос-Анаксас беше получил това, за което беше платил. Фалшив документ в архива.

Знаеше къде трябва да отиде. Кампо ди Фиори.

Дакакос.

Дакакос, Дакакос, Дакакос.

Това име не излизаше от ума на Андрю Фонтайн, докато гледаше италианското крайбрежие от височина десет хиляди метра. Теодор Дакакос беше ликвидирал „Очите“ единствено за да го отстрани от издирването на контейнера в планините. Кое го е накарало да вземе това решение? Как е успял да го осъществи? Беше от основна важност да научи колкото се може повече за този човек. Колкото по-добре познаваш врага си, толкова по-добре можеш да воюваш срещу него. А засега Дакакос се очертаваше като единствения враг, единствения съперник.

В Рим имаше един човек, който би могъл да помогне. Той беше банкер, който напоследък често се появяваше в Сайгон — търговец на едро, който купуваше на безценица цели влакови композиции, след това ги превозваше до Неапол и препродаваше крадените стоки в цяла Италия. Бяха го изобличили и използвали. Чрез него се бяха добрали до някои имена чак във Вашингтон.

Този човек не можеше да не знае що за птица е Дакакос.

По говорителите на самолета на канадските авиолинии обявиха, че след петнадесет минути ще се приземят на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим.

Андрю извади паспорта си. Беше го купил в Канада. Дотам стигна с паспорта на Адриан. Знаеше, че след това той ще е безполезен, защото името му щеше да бъде разпратено по всички летища в Северното полукълбо.

По ирония на съдбата в Монреал се наложи да се срещне с няколко дезертьори от армията в два часа през нощта. Прогонените от страната си моралисти имаха нужда от пари — морал не може да се проповядва без пари в брой. Един интелектуалец със сплъстена коса и военно яке го заведе в смърдящ на хашиш апартамент и срещу десет хиляди долара му достави паспорт за по-малко от час.

Адриан никога не можеше да го настигне.

… Нямаше смисъл да мисли за него. Ако Дакакос искаше да спре единия, значи иска да спре и другия. Този грък не можеше да бъде съперник на войника, но можеше да бъде повече от съперник на адвоката. А дори и да не успееше да го спре, липсата на паспорт щеше да забави Адриан предостатъчно. Брат му беше извън играта.

Самолетът докосна земята. Андрю разкопча предпазния колан. Щеше да е един от първите слезли пътници. Бързаше да намери телефон.

 

 

Вечерните тълпи по „Виа Венето“ бяха гъсти, изнесените на тротоара маси на кафене „Париж“ бяха пълни. Банкерът беше запазил една недалеч от служебния вход, където минаваха най-много хора. Беше слаб, безупречно облечен мъж на средна възраст. Предпазлив. Никой не можеше да подслуша разговора на тяхната маса.

Поздравиха се кратко. Банкерът очевидно искаше срещата да завърши колкото се може по-бързо.

— Няма да питам защо сте в Рим. Нямате адрес, не сте с прославената си униформа. — Италианецът говореше бързо и монотонно. Не наблягаше на никоя отделна дума и затова сякаш наблягаше на всичките. — Уважих желанието ви да не задавам въпроси. Но не е и необходимо. Преследват ви.

— Откъде разбрахте?

Стройният италианец замълча и се усмихна леко:

— Току-що ми казахте.

— Предупреждавам ви…

— О, престанете! Идвате тук без предупреждение, настоявате да се срещнем сред тълпите… Това е достатъчно, за да се окаже, че съм заминал за в Малта и не мога да се срещна с вас. Освен това личи по лицето ви. Притеснен сте.

Банкерът беше прав. Наистина беше притеснен. Трябваше да се приспособи по-добре, да се отпусне.

— Вие сте умен. Знаехме го още в Сайгон.

— Никога през живота си не съм ви виждал — отговори италианецът и махна на келнера. — Due Сатрап, per favore.

— Не пия кампари…

— Не ви карам да го пиете. Двама италианци, седнали на чаша кампари на „Виа Венето“, не бият на очи. И нямам намерение да е иначе. Та за какво искахте да разговаряме?

— За един грък на име Дакакос. Банкерът повдигна вежди.

— Ако имате предвид Тео Дакакос, наистина е грък.

— Познавате ли го?

— Че кой във финансовия свят не го познава? Работа ли имате с него?

— Може би. Той е корабопритежател, нали?

— Да, наред с много други неща. Освен това е много млад и влиятелен. Дори полковниците в Атина премислят добре, преди да нарушат с нещо интересите му. По-възрастните му конкуренти много внимават с него. Това, което не може да постигне с опит, постига с енергия. Той е като бик.

— Кои са основните му интереси?

Веждите на италианеца още веднъж се вдигнаха нагоре.

— Интересува се преди всичко от самия себе си.

— С какво се занимава в Югоизточна Азия. За кого работи в Сайгон?

— Той не работи за никого. — Келнерът се върна с напитките. — Посредничи и транспортира материали за разузнаването във Виентян, Северен Лаос и Камбоджа. Както знаете, това са секретни доставки и се контролират пряко от разузнавателното управление. Доколкото разбрах, вече се е изтеглил от този бизнес.

„Ето това е то“ — помисли си Андрю. Те бяха засекли корупцията в управлението, а Дакакос беше засякъл тях.

— Доста усилия положи, за да се намеси.

— И успя ли да го направи? Виждам, че е успял. Анаксас-младши обикновено успява. В това отношение той е предсказуем. — Италианецът вдигна деликатно чашата си.

— Какво име споменахте?

— Анаксас. Анаксас-младши, син на Анаксас Силния. Добре звучи, нали? Гърците обичат да споменават родословното си дърво, колкото и незначително да е то. Струва ми се претенциозно.

— Често ли използва това име?

— Не. Поне за себе си. Яхтата му се нарича „Анаксас“, няколкото му самолета са „Анаксас“ 1, 2 и така нататък. Вмъкнал го е в имената на няколко от фирмите си. Почти като мания му е. Теодор Анаксас Дакакос. Най-големият син в бедно семейство, отгледан от някакъв религиозен орден в Северна Гърция. Обстоятелствата не са много ясни, той не насърчава любопитството.

Италианецът пресуши чашата си.

— Това е интересно.

— Нима казах нещо, което не знаехте?

— Може би — отговори Андрю. — Не е важно.

— От което мога да съдя, че е важно. — Италианецът се усмихна с тънката си, безкръвна усмивка. — Дакакос е в Италия, знаете ли?

Андрю скри изненадата си.

— Така ли?

— Значи наистина имате работа с него. Има ли още нещо?

— Не.

Банкерът стана бързо и се изгуби в тълпата по улицата.

Андрю остана на масата. Значи Дакакос се намираше в Италия. Зачуди се къде ли щяха да се срещнат. Много желаеше да се срещнат. Почти толкова, колкото желаеше да открие контейнера от Солун.

Искаше да убие Теодор Анаксас Дакакос. Човекът, ликвидирал организацията му, не заслужаваше да живее.

Андрю стана. Усещаше подутината в джоба на якето си. Спомените на баща му отпреди половин столетие.