Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (25)

24.

Двата стола бяха поставени един срещу друг от двете страни на леглото. Така беше добре. Щеше да раздели вниманието си между двамата — те бяха различни хора, реакциите им щяха да бъдат различни. Джейн предпочете да остане права. Беше поискал от нея нещо ужасно — да разкаже на синовете им за влака от Солун. Всичко от игла до конец. Трябваше да разберат, че влиятелни хора, институции, дори цели правителства биха могли да се задействат заради документите в контейнера. Така, както се бяха задействали преди тридесет години.

Сам не би могъл да им разкаже това. Той умираше — умът му бе достатъчно бистър, за да си даде сметка за това. Трябваше да запази силите си, за да може да отговори на въпросите им, за да може да ги натовари с бремето си. Защото отговорността на Фонтини-Кристи беше тяхна.

Влязоха в стаята заедно с майка си. Толкова високи, еднакви, но все пак толкова различни… Единият с униформа, а другият с неподлежащо на описание яке и памучни панталони. Русокосият Андрю беше ядосан. Беше изписано на лицето му — мускулите на челюстта му непрекъснато се свиваха, устните му бяха стиснати, погледът му — безизразен, замъглен.

Адриан изглеждаше неуверен. Сините му очи питаха, челюстта му беше увиснала, устните — леко разтворени.

Той наведе глава и прокара ръка през тъмната си коса. На лицето му беше изписано колкото съчувствие, толкова и изумление.

Виктор посочи столовете. Братята се спогледаха за миг. Беше невъзможно да се определи какво видяха в очите си. Каквото и да ги беше отчуждило един от друг, трябваше да изчезне. Тяхната нова отговорност изискваше това. Те седнаха. В ръцете си държаха ксерокопия от спомените му за 14 юли 1920 година. Беше казал на Джейн да им ги даде да ги прочетат предварително. Не трябваше да губи време с излишни обяснения. Нямаше сили.

— Няма да губим време в сантиментални приказки. Чухте какво ви каза майка ви, прочетохте каквото съм написал аз. Предполагам, че имате въпроси.

— Ако предположим — започна Андрю, — че този контейнер може да се намери, ще стигна и до това, какво после?

— Ще приготвя един списък с имена. Пет или шест души, не повече. Не е лесно да се спреш на някого. Ще го предадете на тях.

— А какво ще правят те с него?

— Това ще зависи от съдържанието на контейнера. Може да го покажат на света, да го унищожат, да го погребат отново…

— Има ли избор? — намеси се Адриан. Адвокатът у него се почувства обезпокоен. — Според мен няма. Контейнерът не е наш. Трябва да стане достояние на обществеността.

— И да предизвика хаос? Последствията трябва да бъдат преценени много внимателно.

— Някой друг знае ли за ключа към местоположението? — попита майорът. — Къде сте ходили на 14 юли 1920 г.

— Не. А и не би им говорило нищо. Вече много малко хора знаят за влака от Солун и какво наистина има в контейнера. Старците от „Ксенопи“. Единият от тях е в Кампо ди Фиори, но на него не му остава много време.

— И ние не трябва да казваме на никого — продължи майорът. — Никой освен нас не трябва да знае.

— Никой. Има хора, готови да разменят половината арсенали на света за тази информация.

— Аз не бих стигнал чак дотам.

— Така ще постъпиш, ако не мислиш. Майка ви ви обясни. Освен опроверженията и арамейският свитък, в контейнера се намира и стар пергамент, на който е написана една изповед, която може да промени историята на религията. Ако смяташ, че правителствата, нациите ще стоят като безразлични наблюдатели, дълбоко се лъжеш. Андрю замълча. Адриан погледна него, после Виктор.

— Колко време смяташ, че ще отнеме това? Да открием този… контейнер?

— Според мен около месец. Ще ви трябва оборудване, планински водачи, около седмица проучвания на място… Струва ми се, не повече.

Адриан вдигна нагоре ксерокопията.

— Имаш ли представа колко голям район ще трябва да претърсим?

— Трудно е да се каже. Зависи какво ще намерите там, какви промени са настъпили. Но ако паметта ми не ме лъже, пет до осем квадратни мили.

— Пет до осем квадратни мили! И дума не може да става — каза Андрю натъртено, но без да повишава глас.

— Съжалявам, но ми се струва безумно. Това може да отнеме години. Става дума за Алпите! И един сандък, не по-голям от ковчег, заровен в дупка, която може да е навсякъде.

— Най-логичните места не са безброй. Търсенето може да се сведе до един, най-много три или четири прохода, високо в планината, там, докъдето ние никога не стигахме.

— Картографирал съм не една и две бойни операции — каза майорът бавно, почти снизходително. — Подценяваш един невероятно труден проблем.

— Не мисля така. Всичко зависи от това, което ще откриете на място. Дядо ви беше педантичен до краен предел. Той преценяваше всички възможни аспекти на дадена ситуация, всички вероятности. — Виктор замълча и се премести върху възглавницата. — Савароне беше възрастен човек. Наоколо бушуваше война и никой не си даваше сметка за това по-добре от него. В Кампо ди Фиори не би оставил никакъв знак, но не мога да повярвам, че там, в самата област, не е оставил нищо. Знак, някакво послание… каквото и да е. Това би било в стила му.

— А къде да търсим? — попита Адриан и за миг погледна брат си. Майорът се бе втренчил в страниците пред себе си.

— Записал съм възможностите — отговори Виктор. — В самото село Шамполук имаше едно семейство планински водачи. Казват се Голдони. Наемал ги е баща ми, преди това неговият баща. На север от селото имаше странноприемница. От поколения я държеше семейство Капомонти. Винаги сме отсядали при тях. Тези хора бяха най-близки на Савароне. Ако е казал нещо на някого, най-вероятно го е казал на някой от тях.

— На този излет сте ходили преди повече от петдесет години — възрази Адриан тихо.

— Семействата в планините са много близки. Две поколения не са толкова много. Ако Савароне е казал нещо, бащата ще го предаде на най-голямото дете. Запомнете — дете, син или дъщеря. — Виктор им се усмихна уморено. — Още какво ви иде наум? Въпросите ви биха могли да събудят други спомени.

Започнаха да задават въпроси, но те не събудиха нищо. Виктор беше възстановил всичко, което можеше. Всичко останало беше изтрито от паметта му.

Докато Джейн не се сети нещо. И докато слушаше думите й, Виктор се усмихна. Синеоката англичанка Джейн имаше забележителна памет за подробности.

— Ти пишеш, че железопътната линия се вие през планините на юг от Зермат и се спуска към Шамполук, като минава покрай няколко спирки по желание. Просеки между гарите за улеснение на туристите и скиорите.

— Да, така беше преди войната. В днешно време превозните средства се движат по-лесно в снеговете.

— Струва ми се логично. Този сандък, ти казваш, че е бил голям и тежък, не може да е бил пренасян на ръце. Следователно влакът би трябвало да е спрял на някоя от тези просеки, за да може контейнерът да бъде натоварен на нещо.

— Така е. И какво?

— Е, има, или е имало само няколко такива спирки между Зермат и Шамполук. Колко каза, че са били?

— Немалко. Девет или десет.

— Тогава това няма да помогне много… Съжалявам.

— На север от Шамполук… Първата спирка се наричаше „Орлов връх“, струва ми се. След това идваше „Свраче гнездо“ и… — Виктор млъкна. Птици. Имена на птици. Събуди се един спомен, но не отпреди тридесет години, а отпреди няколко дни. В Кампо ди Фиори. — Картината — добави той тихо.

— Каква картина? — попита Адриан.

— Под Богородицата. В кабинета на баща ми. Една ловна сцена. С птици.

— А всяка от онези спирки е имала някаква птица в името си? — каза Андрю и се наведе напред. — Какви птици имаше на картината?

— Не помня. Светлината беше слаба, а аз се мъчех да събера мислите си. Не съм се заглеждал в нея.

— На дядо ли е била — попита Адриан.

— Не съм сигурен.

— Не можеш ли да се обадиш по телефона? — попита майорът; Прозвуча като заповед.

— Не. Кампо ди Фиори няма никаква връзка с външния свят. Само една пощенска кутия в Милано, при това на името на подставената фирма.

— Майка каза, че там живее някакъв стар монах. Как съществува при това положение? — Майорът не беше удовлетворен от отговора на баща си.

— Не ми мина през ум да го попитам — отговори Виктор. — Имаше един човек, шофьор. Взе ме с колата от Милано. Реших, че той е връзката на монаха с околния свят. Разговарях със стареца почти цяла нощ, но мислите ми бяха другаде. За мен той беше враг. И го разбра.

Андрю погледна брат си.

— Ще минем през Кампо ди Фиори — каза той рязко.

Адриан кимна и се обърна към Виктор:

— И няма начин да те убедя, че е по-добре да предадем всичко това в ръцете на други? На учени с чувство за отговорност?

— Не — отговори Виктор. — Учените ще се намесят по-късно. Преди това… нищо. Не забравяйте с какво си имате работа. Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят. Изповедта на пергамента е мощно оръжие, не се съмнявайте в това. На този етап никаква комисия не би могла да поеме отговорност. Опасността е твърде голяма.

— Разбирам — каза Адриан и се облегна, разгръщайки страниците. — Споменаваш името Анаксас, но не ми стана много ясно. Пишеш: „Бащата на Анаксас е бия машинистът на влака, убит от монаха.“ Кой е този Анаксас?

— Нарочно го спестих, в случай че написаното попадне в чужди ръце. Не искам да се разбере. Анаксас е Теодор Дакакрс.

Нещо изпращя. Майорът държеше в ръце дървен молив. Беше го счупил на две. Брат му и баща му го гледаха изненадано.

— Извинете — само каза Андрю.

— Чувал съм това име — обади се Адриан, — но не мога да си спомня къде.

— Той е грък. Корабен магнат. Монахът от влака е бил негов чичо, брат на баща му. Този монах е убил брат си. Това е наредил орденът, за да погребат със себе си тайната.

— Дакакос знае ли това? — попита майорът тихо.

— Да. Нямам представа точно каква роля играе той, но знам, че търси отговори на някои въпроси. И контейнера.

— Не можеш ли да му се довериш? — попита адвокатът.

— Не. За влака от Солун не мога да се доверя на никога — Виктор въздъхна дълбоко. Ставаше все по-трудно да говори, не му достигаше дъх, нямаше сили.

— Добре ли си? — Джейн бързо застана до съпруга си. Наведе се и сложи длан на бузата му.

— Да — отговори Виктор и й се усмихна. След това погледна синовете си. — Това, което искам от вас, е нещо много сериозно и не е мой каприз. Вие имате свой собствен живот, собствени интереси. Разполагате с пари. — Виктор вдигна ръка веднага. — Бързам да добавя, че това е ваше право. На мен също беше дадено не по-малко, полага се и на вас. В това отношение нашето семейство е привилегировано. Но тази привилегированост налага някои отговорности на тези, които разполагат с нея. Понякога се налага да изоставим за известно време собствените си интереси и да се заемем с нещо друго, което не търпи отлагане. Сега това време е дошло.

Вие живеете отделно. Опонирате си, подозирам, във философските и политическите си възгледи. В това няма нищо лошо, но тези различия са незначителни в сравнение с това, с което се заемате сега. Вие сте братя, внуци на Савароне Фонтини-Кристи и трябва да направите това, което неговият син не успя да направи. Привилегированото ви положение не може да ви помогне, не търсете такова нещо.

Беше свършил. Повече не можеше да каже нищо. Всяко вдишване беше болезнено.

— И през всичките тези години ти никога не спомена… — В очите на Адриан отново се появи въпрос. В тях имаше и тъга, и възхищение. — Боже, как ли си се чувствал!

— Пред мен имаше две възможности. Да изпълня дълга си или да умра нищожество. Изборът не беше труден.

— Трябваше да ги убиеш — каза майорът тихо.

Застанаха отвън на алеята пред къщата. Андрю се облегна на капака на наетия „Линкълн-Континентал“ със скръстени на гърдите си ръце. Следобедното слънце блестеше в лъснатите му копчета и отличителни знаци.

— Отива си — каза той.

— Знам — отговори Адриан. — Той също го знае.

— Ние оставаме.

— Оставаме — съгласи се адвокатът.

— Това, което иска той, за мен е по-лесно, отколкото за теб. — Андрю погледна към прозорците на втория етаж.

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм практичен човек. Ти не си. По-добре е да работим заедно.

— Изненадан съм. Да се съгласиш, че бих могъл да съм от полза… Това трябва да наранява суетата ти.

— В подобни неща няма егоизъм — каза Андрю спокойно. — Можем да съкратим времето наполовина, ако си разпределим възможните места. Спомените му са разпокъсани, говори за най-различни места. Не си спомня добре терена. Имам известен опит в подобни неща. — Андрю се изправи и се отдели от колата. — Адриан, мисля, че трябва да се върнем назад. Седем години. Преди Сан Франциско. Можеш ли да го направиш?

Адриан погледна втренчено брат си.

— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос. И, моля те, не ме лъжи. Никога не си бил добър лъжец. Не и пред мен.

— Нито пък ти пред мен.

Погледите им се срещнаха; никой не трепна.

— В сряда вечерта беше убит един човек. Във Вашингтон.

— Бях в Сайгон. Знаеш това. Кой е той?

— Чернокож адвокат на име…

— Невинс — прекъсна го Андрю.

— Боже! Ти си знаел!

— За него — да. Не знаех, че е бил убит. Откъде да знам?

— Заради организацията ти! У него бяха показанията срещу вас! Те бяха взети от колата му!

— Да не си мръднал с ума? — Майорът говореше бавно, спокойно. — Може и да не ни харесваш, но не сме глупаци. Ако го свържат дори и косвено с някой от нас, хората от разузнаването ще дотичат веднага. Има и подобри начини. Убийството е инструмент. Човек не го използва срещу себе си.

Адриан продължи да гледа брат си, да търси очите му. После каза тихо, почти шепнешком:

— Това е най-жестокото нещо, което съм чувал.

— Кое?

— Че убийството е инструмент. Убеден си в това, нали?

— Разбира се, че съм. Това е истината. Отговорих ли на въпроса ти?

— Да — каза Адриан тихо. — Ще се върнем… преди Сан Франциско. Но за малко. Знай това. Само докато свършим.

— Добре… Предполагам, че се налага да уредиш някои неща, преди да тръгнем. Аз също. Хайде да кажем… една седмица от утре.

— Добре. Една седмица от утре.

— Ще хвана полета за Вашингтон в шест. Ще дойдеш ли?

— Не, имам среща в града. Ще използвам някоя от колите тук.

— Смешно е — каза Андрю, като поклати бавно глава, сякаш това, което смяташе да каже, изобщо не беше смешно, — но никога не съм те питал за телефонния ти номер или къде живееш.

— Ще бъда в „Дистрикт Тауърс“, на „Небраска“.

— „Дистрикт Тауърс“. Добре. Една седмица от утре. Ще направя резервации за самолета. Направо до Милано. Паспортът ти в ред ли е?

— Мисля, че да. В хотела е. Ще проверя.

— Добре. Ще те потърся. След седмица. — Андрю посегна към дръжката на вратата. — Между другото, какво стана с онази призовка?

— Знаеш какво стана.

Майорът се усмихна.

— И без това нищо нямаше да постигнете.

Седяха на една ъглова маса в кафене „Сейнт Мориц“ срещу Сентръл Парк. Обичаха такива места — забавляваха се, като избираха лица от тълпата и се мъчеха да отгатнат що за хора се крият зад тях.

Сега не се забавляваха. Адриан беше решил, че настояването на баща му да — Не казва на никого за влака от Солун няма да важи за Барбара. Решението му се основаваше на вярата, че ако ролите им бяха разменени, тя непременно би му казала. Нямаше как да напусне страната за пет или десет седмици, без да й каже защо. Тя не заслужаваше подобно отношение.

— Така че, това е. Религиозни документи отпреди хиляда и петстотин години, арамейски свитък, накарал английското правителство едва ли не да загуби ума си точно в разгара на войната, и една изповед, написана на пергамент преди две хиляди години, в която само Бог знае какво се съдържа. Този контейнер е станал причина за толкова много насилие… Ако това, което казва баща ми, е вярно, тези документи, най-вече пергаментът и свитъкът, могат да променят историята на човечеството.

Барбара се отпусна назад и насочи кафявите си очи към него. Остана мълчалива известно време, след това отговори:

— Това ми се струва много невероятно. Всеки ден се откриват нови и нови документи, но историята не се променя.

— Чувала ли си някога за клаузата Filioque?

— Разбира се. Тя е част от Никейската формула и е първият източник на несъгласие между Източната и Западната църква. Спорът е продължил стотици години и е довел до Фотийевата схизма^[1] в… девети век, струва ми се. Това на свой ред довело до схизмата от 1054 година. В края на краищата тя се превърнала в непоклатима догма за Ватикана.

— Откъде, дявол да го вземе, знаеш всичко това?

Барбара се засмя:

— Не забравяй, че това е моята област. Поне от поведенческа гледна точка.

— Ти каза девети век. Баща ми каза, че е било преди хиляда и петстотин години…

— Ранната история на християнството е объркана и пълна с всевъзможни дати. От първи до седми век е имало толкова много събори, толкова много прехвърляне на топката напред-назад, толкова много дебати, заради тази доктрина или онзи закон, че е почти невъзможно да бъдат систематизирани. За тази клауза ли се отнасят документите? Да не би да са опроверженията?

Чашата на Адриан увисна във въздуха между масата и устата му.

— Да. Така каза баща ми. Използва точно тази дума. Опровержения.

— Те не съществуват.

— Какво?

— Били са унищожени. Тържествено, ако не се лъжа, в джамията „Света София“ в Истанбул, някъде в началото на Втората световна война. Това е документирано… има свидетели… Дори проби от овъглените останки са били подложени на спектрален и химически анализ.

Адриан се вгледа в нея. Нещо не беше наред. Струваше му се, че е прекалено просто.

— Къде научи това?

— Къде? Искаш да знаеш точно къде?

— Да.

Барбара се облегна на масата и се замисли. Челото й се сбърчи.

— Не е в моята област, но мога да се поинтересувам, разбира се. Преди няколко години… Спомням си, че някои хора бяха направо шокирани.

— Направи ми една услуга — каза Адриан бързо. — Когато се върнеш в Бостън, разбери всичко, което можеш, за този огън. Струва ми се абсурдно баща ми да не знае…

— Не знам защо, но всичко това беше много академично…

— Въпреки това е абсурдно…

— Като спомена Бостън — прекъсна го тя, — търсили са те по телефона два пъти при мен. Някакъв си Дакакос.

— Дакакос?

— Да. Теодор Дакакос. Казал, че било много спешно.

— А ти какво каза да му предадат?

— Че ще те уведомя. Записах номера, но не исках да ти го давам. Сега точно нямаш нужда от истерични обаждания от Вашингтон. И без това през последните няколко дни ти се събра много.

— Дакакос не е от Вашингтон.

— Обажданията обаче са били.

Адриан вдигна очи от масата и огледа улицата наоколо. Видя каквото търсеше — телефонна кабина.

— Ще се върна веднага.

Той отиде до телефона и набра номера на хотел „Дистрикт Тауърс“ във Вашингтон.

— Рецепцията моля.

— Да, мистър Фонтайн, мистър Дакакос ви търси няколко пъти. Дори и сега във фоайето ви чака един негов секретар.

Адриан се замисли. Спомни си думите на баща си, когато го попита дали не би могъл да се довери на Дакакос.

…за влака от Солун не мога да се доверя на никого…

— Моля ви, предайте на човека във фоайето, че току-що съм се обадил и няма да се върна още няколко дни. Не искам да се виждам с този Дакакос.

— Разбира се, мистър Фонтайн.

Адриан затвори. Паспортът му беше във Вашингтон. В стаята. Щеше да мине през гаража. Но не тази вечер. Твърде рано беше. Щеше да изчака до утре. Тази вечер щеше да остане в Ню Йорк… Баща му. Трябваше да му каже за Дакакос. Набра номера на родителите си.

Гласът на Джейн беше напрегнат.

— Лекарят е при него. Слава богу, дадоха му нещо. Иначе не би издържал много дълго. Пак имаше спазми…

— Ще ти се обадя довечера.

Адриан излезе от телефонната кабина и се запъти между пешеходците към кафенето.

— Какво има? — Барбара беше разтревожена.

— Моля те, обади се в Бостън и помоли да се свържат с Дакакос. Да му кажат, че сме се разминали и че се е наложило да замина за… дявол да го вземе! За Чикаго. По работа. Оставил съм ти бележка тук, в хотела.

— Не искаш да се срещнеш с него.

— Не искам. Трябва да го отбягвам, да го отклоня от следата. Предполагам, че вече се е опитал да се свърже с брат ми.

 

 

Алеята в парка „Рок Крийк“. Идеята беше на Мартин Грийн, той избра мястото. По телефона гласът му звучеше странно, някак си предизвикателно. Сякаш повече нищо не го интересуваше.

Каквото и да го ядеше отвътре, щеше да престане, щом му разкажеше новината. И още как! Само за един следобед „Очите“ бяха направили огромна крачка напред! Едва ли биха могли и да мечтаят за такова нещо! Ако това, което беше казал за контейнера баща му — че влиятелни хора, дори цели правителства биха дали какво ли не, за да го притежават, — ако то беше дори само наполовина вярно, това означаваше край на проблемите. „Очите“ ставаха недосегаеми!

Баща му каза, че смята да подготви списък. Е, нямаше нужда да го прави. Списък вече имаше. Контейнера щяха да контролират останалите седем офицери. А Андрю щеше да контролира тях.

Невероятно! Но фактите бяха налице, баща му не лъжеше. Този, у когото бяха тези документи, пергаментът от незнайния римски затвор, щеше да разполага с мощна лостова система, която би му позволила да поставя всякакви условия. Навсякъде! Един пропуск в писаната история, укрит от света поради страх. Не биха понесли да бъде попълнен сега. Е, страхът също е инструмент. Не по-лош от смъртта. Понякога и по-добър.

Не забравяйте с какво си имате работа. Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят. Изповедта на пергамента е мощно оръжие, не се съмнявайте в това…

Решенията, вземани от силните на деня — и в мир и във война, — подкрепяха преценката на баща му. А сега едни други силни мъже, водени от него, щяха да се сдобият с този контейнер и да се намесят в хода на историята. Човек трябваше да разсъждава мащабно, с понятия, надхвърлящи представите на обикновените хора. Образованието, уменията, наследството му — сега всичко щеше да влезе в работа. Беше готов да поеме огромната отговорност, която носеше сър себе си контейнерът, заровен някъде в Италианските Алпи.

Трябваше да неутрализира Адриан. Нищо сериозно — брат му беше слаб, нерешителен — не можеше да му бъде никакъв съперник. Беше достатъчно да го забави. Смяташе да посети жилището му и да направи точно това.

Андрю тръгна по алеята. Наоколо имаше малко хора. Паркът не беше подходящо място за нощни разходки. Къде беше Грийн? Трябваше да е вече тук — апартаментът му беше доста по-близо от летището. А капитанът му беше казал да бърза.

Андрю тръгна по тревата и запали цигара. Нямаше смисъл да стои под лампите на алеята. Щеше да види Грийн, когато се зададеше.

— Фонтайн!

Майорът се обърна рязко назад. На около десет метра от него, опрян на един дънер, стоеше Мартин Грийн. Беше с цивилни дрехи, а в ръката си държеше куфарче.

— Марти! Какво, по дяволите…

— Ела тук! — нареди капитанът троснато.

Андрю отиде при него.

— Какво става?

— Всичко отиде по дяволите, Фонтайн! Цялата проклета работа! Мъча се да ти се обадя от вчера сутринта!

— Бях в Ню Йорк. Какви ги говориш?

— Петима души в момента се намират в затвора със строг режим в Сайгон. Познай кои са те?

— Какво? Но нали следствието не е възбудено? Ти провери, аз проверих…

— Изобщо не им е трябвало следствие. Направо са изпълзели агентите на контраразузнаването. Ударили са ни по всички флангове. Предполагам, че имам на разположение дванадесет часа, преди да ме открият. Ти… ти си набелязан.

— Ей, чакай малко! Това е дивотия! Всичко беше прекратено!

— Само аз печеля от всичко това. Не си споменавал името ми в Сайгон, нали?

— Разбира се, че не съм. Знаят само, че имаме човек и тук.

— Нищо повече не им трябва. Ще съпоставят фактите и…

— Как?

— Поне по десет начина. Първото, което идва наум, е да проверят кои са излизали от службата по едно и също време с теб. Нещо се е случило там. Нещо е изпратило всичко по дяволите!

Андрю дишаше равномерно. Вгледа се в капитана.

— Не, не е така — каза той тихо. — Нещо се е случило тук. Миналата сряда вечерта.

Грийн се стегна.

— Какво е станало миналата сряда вечерта?

— Онзи черен адвокат, Невинс. Накарал си да го убият, глупак такъв! Брат ми обвини мен! Обвини нас! Повярва ми само защото и аз бях убеден, че не може да сме ние! Такава глупост! — Майорът шепнеше напрегнато. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху човека срещу себе си.

Грийн отговори спокойно, уверено:

— Резултатът е верен, но събираемите са други. Аз накарах да го направят, така е. Куфарчето на това копеле дойде при мен заедно с показанията срещу нас. Но това стана така, че никой няма да го свърже с нас. Тези, които го направиха, дори не знаят, че съществувам. И последната новина е, че са ги хванали тази сутрин. В Западна Вирджиния. У тях има изпрани пари, които ще бъдат свързани с една фирма, която ще бъде съдена за мошеничество. Нас ни няма никъде… Не, Фонтайн, не е заради това. Каквото и да се е случило, то се е случило там. Мислех, че ти си провалил всичко.

Андрю поклати глава:

— Невъзможно! Аз пипах…

— Стига. Не се ядосвай. Не ме интересува, защото вече не давам пет пари. Куфарът ми е готов, имам и еднопосочен билет за Тел Авив. Но ще ти направя една последна услуга. Когато се случи всичко това, аз веднага се обадих на един приятел от контраразузнаването. Длъжник ми е. Показанията на Барстоу, заради които толкова се тревожехме, не са главното.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли онова проучване от Конгреса, за което ти споменах? Гръкът, за когото каза, че не си чувал никога?

— Дакакос?

— Точно така. Теодор Дакакос. Във военното контраразузнаване наричат това проучване „сондаж Дакакос“. Той стои зад всичко. Никой не знае как точно, но този грък е успял да се сдобие с всичко необходимо, за да ни уличи. И е предал материалите направо в контраразузнаването.

Андрю се замисли. Теодор Дакакос. Теодор Анаксас Дакакос, син на гръцки машинист, убит преди тридесет години на товарната гара в Милано от собствения си брат, монах. Силните хора бяха готови на всичко, за да се сдобият с контейнера от Солун. Обзе го спокойствие.

— Благодаря ти, че ми каза.

Грийн вдигна куфарчето.

— Между другото, ходих до Балтимор.

— Документите от Балтимор са най-добрите — каза Фонтайн.

— Там, където отивам, може да има нужда от бърза доставка на огнева мощ. Срещу тях ще мога да си я осигуря.

— Възможно е.

Грийн се поколеба за миг и попита тихо:

— Искаш ли да дойдеш? Ще те скрием. Тук може да стане лошо.

— Ще направя да стане добро.

— Престани да се самозаблуждаваш, Фонтайн. Вземи малко от парите си и се махни оттук колкото се може по-бързо. Купи си някакво убежище. Свършено е с теб!

— Грешиш. Още не съм започнал.