Робърт Лъдлъм
Знакът на близнаците (18)

17.

Кардиналът имаше фанатичен поглед и лицето му беше вдървено като на луд. Движенията му бяха плавни, отмерени, непозволяващи на публиката да отклони вниманието си нито за миг. Беше едновременно театрален и зловещ. Това поведение беше култивирано през годините, прекарани във Ватикана. Донати беше орел, който се храни с врабчета. Той беше недосегаем за справедливостта — той раздаваше справедливостта.

При вида му Виктор изгуби контрол над себе си. Фактът, че този убиец от църквата се беше осмелил да дойде в Кампо ди Фиори, го накара да побеснее. Хвърли се напред към зловещата, облечена в расо фигура, загубил всякакъв разсъдък и инстинкт за самосъхранение.

Свещениците го очакваха. Те се събраха и препречиха пътя му. Уловиха го и извиха ръцете му високо зад гърба. Едни силни пръсти стегнаха гърлото му и извиха главата му назад. Не можеше да диша, но виждаше и чуваше.

— Колата — каза Донати тихо.

Двама веднага изтичаха до наетата кола и започнаха да я претърсват. Виктор, чу как отварят вратите, багажника. След това разкъсването на тапицерията. Продължиха близо четвърт час. През цялото време кардиналът го гледаше. Едва когато претърсването приключи, той погледна към колата.

— Няма нищо, ваше преосвещенство.

Донати кимна на свещеника, който стискаше гърлото на Виктор. Силните пръсти се отпуснаха и той запреглъща. Ръцете му все още бяха извити зад гърба.

Кардиналът заговори:

— Еретиците от Константинопол са направили добър избор — отстъпниците от Кампо ди Фиори. Враговете на Христа.

— Касапин! — едва успя да прошепне Виктор. Вратът го болеше силно. — Животно! Ти уби семейството ми! Видях те!

— Да, помислих си, че би могъл. — Кардиналът говореше тихо, с отрова в гласа. — И сам бих натиснал спусъка, ако се беше наложило. И в този ред на мисли ти си съвсем прав. В теологичен смисъл аз бях екзекуторът. — Очите на Донати се разшириха. — Къде е контейнерът от Солун?

— Не знам.

— Ще ми кажеш, еретико! Повярвай ми. Нямаш друг избор!

— Това, което правиш сега, е в името Господне, предполагам? — каза Виктор ледено.

— В името на запазването на Светата църква. Никакви закони не могат да стоят по-високо от това. Къде е пратката от Солун?

Очите, дрезгавият глас събудиха спомените — малкото дете пред вратата на кабинета.

— След като толкова искаш да знаеш, защо уби баща ми? Единствено той знаеше…

— Лъжа! Това е долна лъжа! — Донати се овладя. Устните му трепереха.

Виктор разбра. Това беше слабото му място. Бяха допуснали грешка с невероятни последствия и кардиналът не можеше да си я прости.

— Знаеш, че казвам истината — продължи Виктор тихо. — Знаеш каква е тя, но не можеш да я приемеш. Защо? Защо го уби?

Кардиналът наведе глава.

— Антихристите ни подведоха. Еретиците от „Ксенопи“ ни излъгаха. — Изведнъж Донати изрева: — Савароне Фонтини-Кристи ни излъга!

— Как би могъл да ви излъже? Когато ви е казал истината, вие не сте му повярвали!

Кардиналът отново се разтрепери. Гласът му едва се чуваше:

— От Солун са тръгнали два влака. През интервал от три дни. За първия не знаехме нищо. Втория засякохме в Монфалконе. Направихме така, че Савароне Фонтини-Кристи да не може да го посрещне. Не знаехме, че вече е свършил работата си. А сега ти ще ни кажеш това, което искаме да знаем. Което трябва да знаем.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам. Донати погледна свещениците и каза една дума:

— Хайде.

Виктор не си спомняше колко продължи всичко. Времето престана да съществува. Остана само болката. Жестока, режеща, убийствена. Завлякоха го през портата на Кампо ди Фиори и го вкараха в гората. Там светите отци започнаха мъченията. С пръстите на краката му. Счупиха ги един по един, след това глезените, коленете. Извиваха ги, мачкаха, удряха. После слабините и стомаха… Щеше му се да умре. И през цялото време пред ослепелите му от болката очи се изправяше видението на кардинала с бял кичур.

— Кажи ни! Говори, антихрист!

Измъкнаха ръцете му от ставите. Извиваха китките му, докато кожата му не посиня от вътрешните кръвоизливи. Имаше моменти на блажена безчувственост, от които го изваждаха шамарите по лицето.

— Кажи ни! Кажи ни! — Повториха го хиляди пъти, ехото и гласовете им се сливаха. — Кажи ни, антихрист!

И отново безчувственост. И някъде в дълбините на съзнанието си усети, че времето спира. Че лети, че смъртта е близо.

Един последен удар накара тялото му да се свие конвулсивно, но той не го усети. Вече не усещаше нищо.

Но въпреки това чу напевните думи, произнесени някъде много далече:

— In nomine Patris et Filli, et Spiritus sancti. Amen. Dominus vobiscum…^[1]

Последният ритуал. Оставяха го да умре.

Отново почувства, че лети. Че го обливат вълни. Долови гласове — твърде далечни, за да може наистина да ги чуе. Усети докосване, пипане, което караше тялото му да се гърчи от болка. Но това не беше изтезание, далечните гласове не бяха гласове на инквизитори.

Постепенно зрението му се възвърна. Намираше се в бяла стая. В далечината блестяха стъклени бутилки, във въздуха се виеха прозрачни маркучи.

Над него се беше надвесило лице. Беше решил, че никога повече няма да го види. Това, което беше останало от разсъдъка му, си правеше лоши шеги с него.

Лицето беше разплакано. По бузите се стичаха сълзи.

— Любов моя! — прошепна жена му Джейн. — Господи! Какво са направили с теб!

Лицето й беше до неговото, докосваше кожата му. И нямаше болка.

Бяха го намерили разтревожените агенти на MI6. Свещениците го бяха качили в колата и го бяха оставили да умре пред къщата. Лекарите не успяха да обяснят защо не е умрял. Би трябвало да умре. Щеше да се възстановява с месеци, може би години. И в интерес на истината никога нямаше да се възстанови напълно. С усилия би могъл да се научи отново да използва ръцете и краката си. Щеше да е истинско чудо, ако успееше.

След втория месец вече беше в състояние да сяда в леглото. Приключи работата си с римския репарационен съд. Земите, фабриките и другото имущество бяха продадени за седемдесет и пет милиона лири стерлинги и както беше решил, Кампо ди Фиори не влизаше в тази сделка.

Имението щеше да бъде продадено отделно, чрез доверен адвокат в Милано. Той не искаше да знае името на купувача и беше поставил две категорични ограничения. Той или членове на семейството му по никакъв начин не трябваше да са свързани с фашистите или, независимо от вярата, с някоя религиозна институция.

На деветата седмица по нареждане на правителството си го посети един англичанин.

Сър Антъни Бревър седеше край долния край на леглото му със стисната челюст. Погледът му беше изпълнен със съчувствие, но и с твърдост.

— Донати е мъртъв. Хвърлил се е от балюстрадата на „Свети Петър“. И никой не тъжи за него, най-малко Ватикана.

— Да, научих за това. Последен изблик на безумие.

— Петимата монаси, които са били с него, са наказани. Трима от тях са отлъчени от църквата, осъдени и вкарани в затвора за много години. Другите двама са заточени за цял живот в Трансваал. Това, което са направили в името на църквата, отвращава водачите й.

— Струва ми се, че е малко странно да се допускат фанатиците до църквата, а след това да се изумяват от делата им в нейно име. Но това не важи само за Рим. Средствата често прикриват целта, нали? Това важи и за правителствата. Искам да получа отговори на въпросите си!

Бревър мигна няколко пъти при избухването на Виктор и отговори машинално:

— Готов съм да ти ги дам, стига да мога. Според инструкцията не бива да крия нищо.

— Най-напред Стоун. Заповедта за екзекуцията ми си обяснявам и няма да я коментирам. Искам да знам останалото. Всичко.

— Нещата стоят точно така, както са ти казали. Не можех да ти се доверя. Бях убеден, че когато пристигна в Лондон, си решил да не казваш нищо за влака от Солун. Очаквах сам да уредиш въпроса, да поставиш свои собствени условия. Не можехме да допуснем такова нещо.

— И Стоун е докладвал какво правя?

— Всяка твоя стъпка. Направил си единадесет пътувания оттатък Ламанша, едно до Лисабон. С помощта на Стоун знаехме какво правиш през цялото време. В случай, че те бяха заловили, бяхме готови да преговаряме с немците за размяна.

— Ами ако ме бяха убили?

— В началото това беше пресметнат риск. По-важно беше да разберем дали ще се опиташ да се свържеш с някого относно влака от Солун. И през юни четиридесет и втора, след бомбардировката в Оксфордшър, Тийг се съгласи да не те изпраща повече в чужбина.

— А какво стана в Оксфордшър? Монахът, ако е бил такъв, който е насочвал самолетите, е бил грък. От ордена „Ксенопи“. Без съмнение първите ти клиенти.

Бревър сви устни и пое въздух дълбоко. Трябваше да признае неща, които го изпълваха със смущение и болка.

— Отново Стоун стои зад всичко. Немците се бяха опитвали в продължение на две години да открият мястото в Оксфордшър. Той е предал координатите на Берлин и в същото време се е уговорил с гърците. Убедил ги е, че има начин да омекнеш. Съкрушеният човек е по-склонен да говори. Сам той пет пари не е давал за „Солун“, но с нападението е трябвало да постигне главната си цел. Поставил е фанатизиран монах, който да насочи въздушната атака.

— Но защо? Дявол да го вземе! Защо?

— За да убие жена ти. Вярвал е, че ако тя умре или ако е тежко ранена, ти ще се отчаеш, ще се настроиш срещу всичко английско, ще напуснеш MI6. Бил е прав. Ти почти го направи, знаеш това. Мразел те е. Обвинявал те е, че си унищожил кариерата му. Доколкото разбрах, онази нощ се е опитал да те задържи в Лондон.

Виктор си спомни ужасната нощ. Стоун, фанатизираният психопат, беше броил минутите, беше изчислил скоростта на колата. Виктор взе пакета цигари от шкафчето до леглото.

— Последен въпрос. Но не ме лъжи. Какво е имало във влака от Солун?

Бревър стана и се отдалечи от леглото. Застана до болничния прозорец и се замисли.

— Пергаменти, документи от миналото, които биха могли да хвърлят религиозния свят в хаос. И по-специално, да предизвикат конфликт в християнския свят. Обвинения и опровержения, които биха могли да се подхвърлят напред-назад до безкрай. Някои правителства биха могли да вземат страна. Но преди всичко в ръцете на германците те биха били идеологическо оръжие с невероятна сила.

— И само някакви си документи могат да направят всичко това?

— Тези могат — отговори Бревър и се обърна към Виктор. — Чувал ли си някога за клаузата filioque?^[2]

Виктор пое въздух. Мислите му се насочиха към уроците от училище.

— Това е част от Никейската догма.

— И по-точно, Никейската догма от 381 година. Имало е много църковни събори, догмата е променяна многократно. Filioque е една по-късна добавка, в която веднъж завинаги се утвърждава, че Христос има еднаква същност с Бога. Източната църква отрича това, особено сектите, последователи на учения свещеник Арий. Според тях Христос, син на Бога, е бил учител, но божествеността му не е равна на неговата. По онова време те не са приемали това равенство. Когато filioque е предложено за първи път, Патриаршията в Константинопол го е обявила за това, което е — доктрина, която облагодетелства Рим. Теологически символ, оправдаващ максимата „разделяй и владей“. И са били съвсем прави. Светата Римска империя станала най-могъщата сила на континента. Влиянието й се разпространило по целия свят и се крепяло единствено на предположението, че Христос е божествен. Завладявай в името на Христа. — Бревър млъкна, сякаш подбираше думите си, и се върна до леглото.

— Значи — каза Виктор — документите в контейнера опровергават тази клауза? Ако е така, това подкопава основите на римокатолическата църква и всички последвали църковни деления.

— Да, така е — отговори Бревър тихо. — Взети заедно, тези документи се наричат „опровержения“. Опровержения на клаузата filioque. Сред тези документи има споразумения между императори и короновани особи чак от Испания, където през шести век е възникнала тази клауза. И много хора смятат, че е създадена по чисто политически причини. Други документи свидетелстват за корупцията в църквата… Но ако беше само това… все някак щяхме да го преживеем. Син Божи, учител, еднаква същност… Това са теологически различия, които би трябвало да касаят само учените теолози. Но се боя, че нещата не са толкова прости. Патриаршията, в желанието си да обори клаузата, е изпратила по светите места духовници, които е трябвало да направят проучвания, да разговарят с арамейските учени, да изровят всичко, което могат и което се отнася до Христос. И са открили повече, отколкото са се надявали. Носели са се слухове за ръкописи, изготвени малко преди и след края на първото столетие след Христа. Успели са да открият следите им, да се сдобият с няколко от тях и да ги занесат на Константин. Говори се, че едно от тези арамейски писания възбужда остри и дълбоки съмнения относно личността, известна като Исус Христос. Възможно е той изобщо да не е съществувал.

 

 

Презокеанският кораб се насочи към откритите води на Ламанша. Виктор стоеше край парапета на палубата и гледаше очертанията на Саутхемптън. Джейн беше до него и го беше прегърнала през кръста. Другата й ръка беше върху неговата на парапета. Патериците, специално поръчани за него, бяха подпрени вляво и металните им накрайници светеха на слънцето.

Двамата им синове — Андрю и Адриан — бяха с бавачката си от Дъблин — тази, която се беше съгласила да тръгне с тях за Америка.

Италия, Кампо ди Фиори и влакът от Солун бяха в миналото. Взривоопасният архив, измъкнат от хранилищата на „Ксенопи“, беше погребан някъде в Италианските Алпи. За хилядолетие, може би завинаги.

Така беше по-добре. Светът беше преживял епоха на разруха и съмнения. Разумът изискваше да се възстанови спокойствието, поне за малко, дори и само на повърхността. Времето на контейнера от Солун не беше дошло.

Бъдещето започна с отблясъците на слънцето по водите на Ламанша. Виктор се обърна към жена си и приближи лицето си до нейното. Не говореха. Държаха мълчаливо ръцете си.

На палубата настъпи суматоха. На тридесет метра от тях двамата близнаци се скараха. Андрю беше ядосан на брат си Адриан. Размениха се детински удари. Виктор се усмихна.

Деца.